Среднощният диамант

27

Заминаването на Аделейд ми нанесе тежък удар на другата сутрин. Независимо колко зает беше животът ни в Адория, винаги бях разполагала с утехата да знам, че ще я видя в Уистерия Холоу. Нещата вече не стояха така. Сега нея я очакваше бъдеще далече в предпланините на Западен Хадисън, далече от Тамзин и мен. Заминаваше за опасна земя с опасен народ и това ме плашеше. Вече нямаше да мога да я държа под око. Аделейд беше сама.

Е, не напълно сама. Седрик беше с нея. И въпреки кашата, в която се бяха забъркали, и двамата изглеждаха лъчезарно щастливи при изпращането на групата за Хадисън. Експедицията, потегляща на запад, беше огромна, състояща се от фургони, животни и почти двеста души. Някои заминаваха да намерят злато, други отиваха да станат фермери. Някои хора просто искаха каквато и да е работа.

Аделейд е щастлива, защото е свободна, помислих си, докато я гледах как ни маха от един фургон. Може би все още не беше свободна от договора си, но двамата със Седрик вече бяха близо до постигането на тази цел. И ако не друго, поне беше свободна от необходимостта да си служи с измама. Завиждах й за това.

Уорън Дойл дръзко застана с коня си начело на кервана, готов да поведе хората към по-добър живот. Изглеждаше много храбър върху коня си, но ролята му в организирането на патрулите за преследване на еретици все още ме безпокоеше. Беше достатъчно лошо, когато бе държал под око цял Денъм и части от съседните колонии. Сега фокусът на вниманието му се беше стеснил до тази група, неговите нови поданици. А Седрик — мъжът, който не само беше отнел желаната жена от Уорън, а и практикуваше забранена вяра — щеше да бъде „заключен“ в тази група по време на десетдневното пътуване до Хадисън. Погледът ми падна отново върху Седрик и Аделейд и се помолих никога да не отслабват бдителността си.

— Не бих искала този живот — каза ми Тамзин, след като групата замина. — Но тя е влюбена. Предполагам, че това помага за смекчаване на шока от преместването в пустошта.

— Мислех, че искаш да се преместиш в пустошта — подметнах закачливо. — Не е ли в това целият смисъл да преследваш Уорън?

— Искам да се преместя в новопостроената къща на губернатора, която се намира в пустошта. Има разлика.

Преди Аделейд да замине, бяхме научили, че ожесточената атака на Тамзин върху Уорън тази седмица е била твърде успешна. Тя се беше оказала права, че той иска да започне новото си губернаторство със съпруга, и той бързо беше разпознал силните й страни. Беше я помолил да не приема никакви предложения за годеж до завръщането му.

— Имаш ли някакви уговорки днес? — попитах, когато по-късно се прибрахме в спалнята си. Макар да беше обещала на Уорън, че няма да приеме никакви предложения в негово отсъствие, тя беше дала ясно да се разбере, че въпреки това ще се среща с други кандидати. Това беше начин или да го застави да действа, или все пак да си остави открити варианти за избор. Може би и двете.

— Да, разбира се. — Беше приключила с писането на едно от всекидневните си писма и сега седеше на леглото си с някаква книга. — Просто си почивам малко. Имам уговорка за чай с Мелвин Йейтс след час, а после онази официална вечеря в къщата на Уитмар довечера.

Настаних се на собственото си легло с лорандийския речник и шифрованото писмо. Сепнах се, когато забелязах корицата на книгата й:

— Ангелски завет ли четеш?

— Хм? — Хвърли поглед надолу към книгата, която беше обичаен църковен текст. — О, да, започнах я в Грашонд. Там нямаше кой знае какво за четене и прецених, че може би няма да е зле за я прегледам. А и сега ми трябва нещо, за да си убивам времето. Уорън се прибира по вода, след като стигнат до Хадисън, но въпреки това вероятно ще го видя чак след две седмици. — Тя въздъхна драматично и се облегна назад на горната табла на леглото. — Тези дни ще са мъчително дълги.

Денят ми сякаш нямаше достатъчно часове, докато бързах да довърша превода си. Писмото не беше дълго, но не можех да замествам дословно думите. Трябваше да вземам предвид времето и спреженията, както и думите с многобройни значения. Поне нямаше нищо друго, което да ме разсейва, благодарение на рехавия ми график със светски ангажименти.

Когато два часа по-късно приключих и оставих лорандийския си речник настрана, думите пред мен все още ми се струваха безсмислени. Нямаше каквато и да било структура на изречението или някакъв опит да се следват граматичните правила на езика. Ако имаше някакво съобщение, то аз не го проумявах. Направих си собствен препис от превода и дадох първия на Айана да го предаде на Сайлъс, когато отиде в града по-късно.

Не получих никакъв отговор, докато седмица по-късно, по време на уроците ни по стрелба с арбалет, тя ми даде малка бележка. Беше от Сайлъс: Благодаря за превода. Все още никакъв успех с разбиването на шифъра.

Надеждата, че усилията ми са довели до някакво разкритие, се стопи. На Сайлъс и неговата мрежа от агенти им се беше наложило да хвърлят неимоверни усилия дори само за да научат за съществуването на писмото, а после аз бях свършила работата по откриването му. И всичко — напразно.

Заредих стрела в арбалета и се опитах да запазя ведър тон, когато попитах:

— Сайлъс ли ти даде бележката? Или Грант? Тя скръсти ръце и огледа тялото ми:

— Сайлъс. Почти не съм виждала Иуитси. Твърде погълнат е от този случай.

Пуснах стрелата и Айана изсумтя одобрително.

— Той ми каза колко е важен този случай за него. Как ще го върне при народа му. Има ли… има ли друг начин да успее? — Това ме тревожеше колкото повече мислех за Сирминика. Разбирах повечето от основанията му, но въпреки това се смущавах от мисълта, че толкова дълго таи жажда за отмъщение.

— Нищо, което би получил скоро. И със сигурност нищо от рода на такъв статут и законност. Всъщност е рядка възможност да се прибере у дома. В колониите и преди е имало баланкуански посланици, но никакви реципрочни предложения досега. Предполагам, че това „обвързване“ цели не толкова приятелство, колкото дава на баланкуанците директен начин за връзка със случващото се тук.

— Статутът, който Грант ще получи, толкова важен ли е за него, колкото това да се върне?

— Толкова важен? Не знам. Но определено е важен. Чичо му се отнасяше към него пренебрежително като към нищожество. И аз щях да искам да му се противопоставя. И разбирам повика да си възвърне рожденото право. Нашите семейни клонове са дълбоко вкоренени в нас. Това се превръща в част от идентичността ни. Тежко е това да ти бъде отнето — или да го изоставиш. — Айана се загледа нататък към дърветата за няколко минути: очите й бяха потъмнели от тревожни спомени.

— Ще го посещаваш ли? — попитах, докато зареждах в арбалета нова стрела.

Устните й се извиха нагоре в горчива усмивка:

— Не. Никой не може. Той се опитва да стигне там, аз се опитвам да остана далече оттам. Уговорката е стриктна. Допускат се само посланиците и техните семейства — съпруги и деца, други подобни хора. Никакви приятели или поддръжници. Нито дори слуги или телохранители. Моят народ обаче твърдо вярва, че посланиците имат право на закрила. Това е отчасти причината да им се дава такъв висок статут.

Свалих арбалета:

— Няма ли да ти липсва?

— Разбира се. Иска ми се да остане. Но може би ще има нещо, за което да се задържи, вместо да преминава през живота, носейки маска след маска. Може би е по-добре, че замина. Моите хора ме издирват и ако някога ме открият и се опитат да ме отведат обратно, Иуитси ще загине, докато се опитва да ги спре.

— Не знаех това — за теб, искам да кажа. — Опитах се да смеля последната част от онова, което бе казала. — Не съм изненадана, че той би сторил това за теб. Ти си му приятелка. Той постоянно повтаряше колко е опасно привързването, но съм виждала колко държи на теб.

— О, да. — Очите й заискриха едновременно от развеселеност и от обич. — Не се заблуждавай от това грубовато държание. Настъпи ли моментът за тежки избори, той винаги постъпва правилно.

Не много време след въпросния ден до нас достигна вест, че Уорън се е върнал в Кейп Триумф по вода след успешно пътуване по суша. Въздъхнах с облекчение, знаейки, че Аделейд и Седрик бяха пристигнали благополучно. Тамзин също се радваше, но нейните мисли скоро се изместиха към несигурното й бъдеще с Уорън. Кръстосваше неспокойно из къщата и постоянно наблюдаваше входната врата да види дали не идват куриери. Когато най-сетне дойде някой, това беше самият Уорън. Тамзин беше гледала от върха на стълбището и сега дотича обратно в стаята ни.

— Това е той, Мира. — Беше се вкопчила в мен и имаше вид, сякаш ще хипервентилира. — Лично. Поиска да говори с Джаспър. Знаеш ли какво значи това? Кани се да направи предложение! Сигурно е това! Това, което чаках.

Не знаех какво да кажа. Исках да е щастлива и да сбъдне мечтите си, но дали Уорън беше подходящият човек?

Не много време след пристигането му повикаха и Тамзин в канцеларията. Тя се върна в стаята ни час по-късно, приповдигната.

— Не сме сгодени — обяви.

— Не… не сте ли? Тогава защо си толкова щастлива?

— Защото заминавам за Хадисън! Уорън казва, че не иска да ме държи под ключ, докато видя точно с какво ще си имам работа. Така че се връщам с него след два дни с кораб. Съпругата на един от неговите съдружници ще дойде да стои с мен в къщата на Уорън, докато съм там, така че всичко ще е много благоприлично. Уговорихме подробностите с Джаспър.

— Два дни.

Тя беше твърде развълнувана, за да разбере какъв силен удар ми нанесоха тези думи. Първо Аделейд, сега Тамзин. Щях отново да остана сама точно както бях сама в Осфро, след като Лонзо замина. Грант беше… извън картината. Нямах си никого освен Айана, предполагах. И все по-близката вероятност да стана съпруга на Рупърт Чеймбърс.

Ако престанех да протакам, можех да се омъжа за Рупърт сега и пред мен да се разкрие цял нов свят. Свобода от правилата на мистрес Кълпепър. Лонзо обратно в живота ми. Възможността да гостувам на Тамзин и Аделейд в Хадисън. Какво чаках?

Кого чаках?

Тамзин замина в най-горещия ден, който бяхме имали от пристигането си в Адория насам. Въздухът беше плътен и натежал от влага, а мистрес Кълпепър беше напът да обезумее в опитите си да направи така, че пудрата ни да не се разтече и да останем относително неизпотени. Тамзин трябваше да е отплавала още следобед, но някакво забавяне от страна на Уорън ги беше принудило да отложат заминаването за вечерта.

— Съжалявам — каза той, когато най-сетне пристигна. Двама от съдружниците му го придружаваха и натовариха багажа й в една карета. — Ще трябва да изминем част от пътя по тъмно, но все пак ще пристигнем тази вечер. Надявам се да не е твърде изтощително.

— Няма нужда да се тревожите. Нашата Тамзин може да се справи с всичко — каза Джаспър, нетърпелив за бъдещата успешна сделка.

Тамзин ме прегърна и просто така останах сама. И двете ми съквартирантки си отидоха, потегляйки към бляскаво бъдеще с желаните от тях мъже. Качих се горе и се загледах в леглата на приятелките си. Беше егоистично да се самосъжалявам. В края на краищата те бяха живи и щастливи. Но не можех да се сдържа. Стаята ми се струваше десет пъти по-голяма от преди, а аз се чувствах много малка.

В такъв случай може би беше късмет, че онази вечер можех да се разсея със задачата на Том, която щеше да ми донесе петдесет златни монети. Нямах абсолютно никакви светски ангажименти (макар Джаспър да ми беше казал, че може да уреди гостуване в къщата на Чеймбърс по всяко време), така че успях да се измъкна по-рано от обикновено, щом падна мрак.

Срещнах се с хората на Том на същото място като миналия път. Сега имаше много повече хора, но не и самия Том.

Илайджа ми се усмихна топло, докато се облягаше на едно дърво:

— Не се безпокой, ще дойде.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— О, да. Наложи му се да отиде лично да наглежда една сделка. Имаме редовен клиент, който купува много от луксозните ни стоки, но се опитваше да промени цената в последната минута. Та Том отиде да се види с него и нашия, аа, сътрудник по продажбите.

— Да не искаш да кажеш „пласьор на крадени вещи“? — подхвърлих закачливо.

— Хей, опитвам се да бъда деликатен заради теб. — Усмивката му се стопи, когато се загледа през залива. Дори нощем горещината пак беше потискаща. Въздухът бе съвършено неподвижен, без дори лек полъх на бриз и дрехите ни лепнеха от пот. Прииска ми се образът на лейди Авиел да не изискваше толкова много причиняващи сърбеж и тежки допълнения.

Скоро Том се зададе, яздейки в тръс, с Малкия Том до себе си.

— Радвам се да видя, че не сте тръгнали без мен — провикна се той, с което си спечели няколко подхилквания от мъжете, които се мотаеха наоколо. — Но най-добре да се залавяме за работа.

Илайджа се изправи:

— Не мисля, че е добре да го правим.

— Защо не? — попита Том. Тонът му беше ведър, но знаех, че не му се нрави някой да оспорва авторитета му открито. Или когато и да било.

— Първо на първо, това време. Ще се обърне срещу нас.

Том сви рамене:

— Наясно съм и тъкмо на такова се надявахме. Онези облаци от изток ще ни помогнат.

Илайджа не изглеждаше убеден:

— Е, това не е всичко. Видях в пристанището два кораба от флота, когато бях в града.

Това привлече вниманието на всички, но изражението на Том не се промени.

— Да, вече знам, но нямаме причина да им се изпречваме на пътя. Току-що са пристигнали и ще попълнят запасите си, преди да продължат нататък, за да обхождат крайбрежието. Ще бъде тъмно. Ще стигнем до Обещанието на слънцето, без да ни видят, и ще се погрижим никой да не вдигне тревога. Сега. Да не губим повече време.

Няколко души изглеждаха смутени и не можех да ги виня. Достатъчно рисковано беше да се изправят срещу въоръжени моряци, защитаващи кораба си. Но да бъдат забелязани от кралския флот? Неговата единствена цел беше да преследва пирати и враждебни кораби от други страни. Ние бяхме точно такава група, каквато искаха да заловят.

— Милейди. — Том докосна за поздрав шапката си, когато ме забеляза. — Елате да се качите в моята лодка. Трябва ми някой весел и жизнерадостен, за да противодейства на мрачното и навъсено поведение на Илайджа.

Илайджа не каза нищо, но щом групата ни потегли по водата, не се сдържах и хвърлих поглед към малката му лодка. Изражението му все още беше мрачно и неспокойно.

Том забеляза погледа ми.

— Наистина всичко ще бъде наред — каза ми той. — Илайджа прави от мухата слон. Сблъсквал съм се много по-отблизо с флота и не бих повел никого от хората си в нещо, което е опасно до глупост. Без значение каква печалба е заложена на карта, винаги се грижа за хората си. Ценя онези, които ме следват, повече от плановете си.

Когато нашата група наближи пристанището, се възхитих как светлините на Кейп Триумф обгръщаха крайбрежието. Пристанището беше пълно с кораби от всевъзможни размери сега, когато плаването от Евария и Осфрид беше по-безопасно.

— Виждам Обещанието на слънцето — каза един мъж в нашата лодка. Никога не го бях срещала. Том беше наел много допълнителна помощ за тази задача.

Том кимна одобрително:

— Води ни тогава.

Малките лодки се плъзнаха напред — тъмни силуети по тъмна вода. Няколко тънки кичурчета коса погъделичкаха бузата ми и аз ги отметнах настрана.

— Най-сетне малко ветрец.

Температурата беше паднала рязко, откакто потеглихме, и внезапно се хванах, че мисля за деня, когато ни бе връхлетяла бурята на борда на Добра надежда. Тогава оглеждах косата на Грант: колко неподвижна беше, когато най-напред излязохме навън, а преди да се усетя, отново бе станала чорлава и неуправляема, щом вятърът бързо се усили.

Обърнах се обратно към Илайджа. Беше вдигнал глава, докато изучаваше небето. Аз също погледнах нагоре и видях тъмните облаци, които Том беше споменал по-рано — онези, които щяха да ни помогнат да си осигурим прикритие. Сега бяха по-многобройни, простиращи се почти по цялото небе. Звездата на Ариниел беше изчезнала. Всички звезди бяха изчезнали.

Обещанието на слънцето беше по-голям от Милостта на кралицата — но не най-големият кораб, който бях виждала някого. Тази чест се падаше на двата флотски кораба по-надолу в пристанището, които се извисяваха над по-малките кораби като стражи. Едва различих редиците оръдейни люкове, зад чиито капаци се криеха оръдия. Докато гледах, и двата кораба започнаха да се обръщат по посока на вятъра. Над нас Обещанието на слънцето започна да прави същото.

— Отлично — каза Том. — Всичките ще са заети с баласта и прибирането на платната.

Лодката на Илайджа доплава бавно до нашата.

— Разбира се, че прибират платната! — възкликна той. — Всеки проклет кораб тук….

— Достатъчно. — Никога не бях чувала Том да говори толкова яростно на Илайджа. — Ако не искаш да правиш това, тогава отплувай обратно. Ей, вие — качвайте се там.

Петима мъже преплуваха краткото разстояние до корпуса на кораба. Малката ни скупчена група лодки този път не беше притисната натясно. Бяхме заели позиция по-далече, под ъгъл спрямо кърмата, откъдето беше по-трудно да ни виждат. Хората на Том бяха опитни плувци и се движеха бързо през буйната вода. Изкатериха се по страничния борд на кораба и се вмъкнаха през малък кръгъл прозорец на около половината височина нагоре по корпуса. После изчакахме, докато собствените ни лодки започнаха да се поклащат по-силно върху водата.

Том се взираше немигащо в палубата на кораба, напрежението му бе осезаемо. Изтътна гръмотевица и се запитах какво ли правеха мъжете вътре. Когато през корпуса на кораба се спусна стълба, Том си отдъхна:

— Отлично. Да вървим.

Доближихме лодките си и се качихме на кораба. Петимата съгледвачи вече бяха обезвредили екипажа на горната палуба, а ние, останалите, се разпръснахме из кораба да потърсим други хора от екипажа. Том отново предупреди да не използваме огнестрелни оръжия. Тук имаше повече моряци, отколкото на Кралица Грейс, но трескавите им приготовления за предпазване от бурята ни бяха дали предимство. Само след няколко схватки успяхме да ги заловим и да ги затворим в карцера на кораба.

— Размърдайте се — заповяда ни Том, щом заключихме карцера. — Точно в момента бурята ни е от помощ, но няма да ни помага още дълго.

Този път имахме много повече товар за превозване и беше по-тежък. Когато слязох на една по-долна палуба и чух вятъра да вие отвън пред люлеещия се кораб, пак изпитах онова дезориентиращо чувство, че отново съм на Добра надежда, подмятана от природните стихии, без да зная дали ще живея, или ще умра.

Илайджа ме смушка:

— Добре ли си?

— Чудесно. — Продължих да се движа. — Просто си мисля за една друга буря, в която попаднах. Беше по-лошо.

— Тази ще стане по-лоша и Том го знае. Не е бил далече от морето чак толкова дълго, но иска това много силно.

Свалянето на тежките, обемисти сандъци до чакащите лодки отнемаше време и трябваше да се прави внимателно. Заприщваше пътя. Това беше недостатъкът при нападане на кораб, който беше на котва, а не на док. Промъкването на борда може и да беше по-лесно, но не и свалянето на целия товар от кораба.

Мълния раздра небето и скоро рукна дъждът. Един от наетите мъже и аз пренесохме заедно един сандък и го пуснахме долу близо до една растяща купчина на ръба. Тръгвах да се връщам долу, когато чух викове: спор между Том и Илайджа.

— Дори ако наистина свалим всичко, лодките няма да успеят да се върнат в тази буря! — изкрещя Илайджа, за да надвика гръмотевиците.

След още малко препиране Том неохотно отстъпи:

— Доведете всички обратно тук — извика ни той. — Ще натоварим каквото имаме и…

Ярко проблясване близо до кърмата го накара да млъкне. Един висящ фенер бе съборен от вятъра и се разби на палубата. От прекосяването на Морето на залеза знаех, че по време на буря повечето фенери се гасяха, но тези моряци не бяха имали време да довършат приготовленията си. По палубата започнаха да пълзят пламъци, а към част от такелажа литнаха искри. Въжето се възпламени толкова бързо, че дъждът не можа да го изгаси, а огънят подскочи нагоре към едно свободно висящо платно, което моряците също не бяха успели да свият както трябва. То се удари с плющене в друго платно и загледах с ужас как пламъците се разпростираха все повече и повече. Погледнах Том и видях как се бори с нерешителността. Той хвърли поглед към оставащия товар и накрая поклати глава:

— Всички слизайте! Това ще докара флота.

Не стана нужда да повтаря. Всички хукнаха към края на кораба и се наредиха за слизане по стълбата. Андерс хвърли още една. Понечих да се наредя на опашката, а после се взрях назад към една от вратите, които водеха надолу.

— Том — повиках го. — Ами екипажът?

— Няма време, Авиел. Вятърът подхранва огъня, а с този кораб ще е свършено, когато товарът се подпали. Върви!

Не можех. Не и когато си помислих за всички онези моряци, заключени в карцера, изгарящи до смърт.

— Мога да сляза при тях! Няма да се бавя.

— Няма време! Не ставай глупава!

— Отивам!

— Авиел…

Вече се бях обърнала. Докато побягвах, едва дочух Илайджа да казва на Том:

— Отведи другите. Аз ще остана с една лодка и ще я изчакам. Може да успее, преди корабът да избухне.

— Колкото по-дълго чакаме, толкова по-застрашен е товарът, който взехме.

— Не биваше да извеждаш лодки в…

Не чух останалото, докато слизах долу и се затичвах към корабния карцер, опитвайки се да не губя опора под краката си, докато корабът се мяташе силно напред-назад. Когато най-сетне стигнах, грабнах ключа от една кука на стената и отключих вратата на карцера с треперещи ръце.

— Корабът гори! — изкрещях на мъжете вътре. — Трябва да се махате!

Хукнах обратно надолу по коридора и скоро бях изпреварена от тичащи с гръмък тропот покрай мен моряци, които ме изблъскаха. Още не виждах огън долу, но усетих мирис на дим. Излязохме в бурята и аз с усилие си проправих път до въжените стълби, за да мога да се покатеря през борда.

Но долу нямаше лодки. Проблесна мълния и едва зърнах лодките, които се поклащаха по вълните — доста далече от Обещанието на слънцето. Обърнах се и се взрях. Вече гореше почти половината палуба и дъждът изпрати към мен мокра пепел.

Някой ме сграбчи за ръката над лакътя:

— Лейди, елате! Последвайте ме!

Беше един от моряците на кораба, по-възрастен мъж с дълга коса, зализана назад от дъжда. Притегли ме към мястото, където останалите му другари трескаво развързваха и сваляха малки лодки във водата.

— Дайте ми нож — изкрещя един от тях. — Това въже е заяло.

Преди някой друг да успее да направи нещо, подадох камата си. Морякът разсече въжето с нея и докато ми я връщаше, порив на вятъра ме връхлетя отстрани. Хванах се за перилото, за да се закрепя, но докато го правех, камата се изплъзна от ръката ми и падна в тъмното море долу.

Шестнайсет души се покатерихме припряно в три малки лодки, подмятани по морето. Щом всички се качихме, моряците започнаха да гребат. През проблясъците на мълниите различих един от корабите на флота, който бавно се отделяше от другия. Другите две лодки загребаха към него, но моята се отправи в различна посока.

— Къде отиваме? — извиках на моряка, който ме беше довел тук.

— Онзи военен кораб идва да търси оцелели. Не се тревожи, няма да им дадем да те хванат.

— Най-добре е да отидете при тях — по-близо са!

— И ще те заключат. Знам коя сте, лейди Авиел.

— Ще отидем до южния док — каза друг моряк. — Никой няма да забележи какво става. И не е кой знае колко по-далече.

Но беше по-далече от бойния кораб и неведнъж си помислих, че ще се преобърнем. Беше истинско чудо, че някоя от тези миниатюрни лодки още се крепеше над водата.

— Защо бихте направили това за мен?

— Вие ни спасихте — каза първият моряк. — И знаем какво правите. Елън Смит ми е сестра.

Госпожа Смит. Жената матриарх, на която бяхме дали припаси. Преди да успея да отговоря, оглушителен тътен — далеч по-чудовищен от гръмотевиците — прозвуча зад нас. С пищящи уши се обърна и видях Обещанието на слънцето, обгърнат в кълбо от пламъци.

— Избухна — каза друг моряк. — Не е изненадващо.

Няма време, Авиел. Вятърът подхранва огъня, а с този кораб ще е свършено, когато товарът се подпали.

Том беше знаел, че корабът ще експлодира.

— Какво имаше в товара? — извиках на моряците.

— Муниции — каза братът на госпожа Смит. — Барут. Куршуми. — Прозвуча нова експлозия, когато останалият товар се възпламени.

Цареше хаос, когато стигнахме до южната палуба, претъпкана с други малки лодки. Вятърът и дъждът правеха придвижването по суша почти толкова трудно, колкото по море, а навсякъде около нас летяха отломки. Покривът на един от складовете ни беше откъснат. Старият моряк ми кимна за довиждане.

— Шестимата да ви пазят, лейди.

— И вас. Благодаря.

Докато вървях през града, видях, че голяма част от Кейп Триумф беше отстъпил срещу бурята. Капаци и дъски покриваха стъклените прозорци и само шепа хора вървяха с усилие през бурята, като често спираха и се вкопчваха за опора в стълб на улична лампа или стена на сграда. Пътят до Уистерия Холоу внезапно ми се стори толкова голямо пътуване, колкото плаването от Осфрид до Адория. Когато зърнах солидно построена работилница на ковач, забързах към нея и се прислоних под козирката на вратата, държейки се здраво за един стълб, докато дъждът и вятърът връхлитаха срещу мен. Затворих очи и зачаках. И чаках.

След сякаш цели дни вятърът и дъждът започнаха да отслабват. Затишието не ме заблуди. Помнех го от бурята в морето, но се възползвах от него и затичах. Избрах по-дългия начин за прибиране, по главния път, вместо да рискувам да хвана гористата пътека покрай мочурището. Дори при това положение този път бе осеян с повалени клони и се препънах многократно. Старата болка в глезена ми пак започна да се обажда.

Бурята започна отново точно когато Уистерия Холоу се показа пред погледа ми. Забързах се и с облекчение видях, че решетката за увивни растения още си стои. Вятърът я разтърси силно, докато се катерех по нея и се борех с капаците против буря на прозорците. Най-после отворих прозореца и се изтърколих вътре.

Обратно в стаята си изхлузих подгизналите си дрехи и с удивление видях, че перуката още си беше на мястото. Това беше свидетелство за уменията ми да използвам фиби. Увих я на вързоп в една фланелена нощница, взех няколко допълнителни одеяла от леглото на Аделейд, а после се шмугнах в своето, питайки се дали някога отново ще се стопля.

Бях се изтощила до краен предел и дори бушуващата буря не можеше да ми попречи да заспя. Но докато се унасях, през главата ми постоянно минаваше една и съща мисъл.

Том ме бе изоставил.

Беше ме изоставил, знаейки, че вероятно ще умра. Беше оставил и онези моряци да умрат. Илайджа беше преценил времето на експлодирането на кораба правилно, но Том не бе искал да рискува товара.

Независимо каква е печалбата, заложена на карта, винаги се грижа за своите.

Прозвуча силно, бързо думкане, което ме сепна и ме изтръгна от съня ми. Изправих се рязко, питайки се дали ми се беше присънило, а после то отново се чу. Предната врата. Хвърлих поглед през прозореца и видях светлолилавото небе на изгрева.

Още чукане.

Навлякох халата си и отидох до горния край на стълбите. Още две сънени момичета ме последваха. Мистрес Кълпепър, напълно облечена, забърза през фоайето и отвори вратата. Раздразненият Джаспър се присъедини към нея.

Не разпознах двамата мъже отвън. Носеха костюми и дълги палта, но платът беше евтин. Не бяха потенциални кандидати за женитба.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза единият с широко разтворени очи. — Но господин Дойл искаше да дойдем веднага.

Още няколко любопитни момичета се показаха от стаите си, а във фоайето влязоха Чарлс и групата от Грашонд.

— Господин Дойл ли? — попита Джаспър. — Той не е ли в Хадисън?

Мъжът, който бе проговорил, се поколеба:

— Да. Но… вашето момиче… Госпожица Райт. Не е тук, нали?

— Госпожица Райт би трябвало да е в Хадисън. — Джаспър погледна първо единия, после другия мъж и двамата отместиха очи. — Защо бихте дошли тук да питате за нея?

Вторият мъж рязко смъкна шапката от главата си и я притисна към гърдите си.

— Аз… толкова съжалявам, сър. Изгубихме я в бурята снощи.