34


В дните, които последваха, Кейп Триумф бе преобърнат надолу с главата. Губернаторът Дойл не бе знаел нищо за измяната на сина си, но трябваше да се справи с последиците му, работейки с други водачи на колониите и агенция „Макгру“. На икорите бе разрешено да се разположат на лагер в покрайнините на града и отправиха оплакванията си в дипломатически разговори, за чието улесняване помогна Тамзин.

Илайджа, както бях заподозряла, беше човекът, който шифроваше и разшифроваше баланкуански съобщения за Том. Илайджа бе разкрил пълния мащаб на конспирацията едва наскоро. Това знание се бе появило непосредствено след все по-усилващо се смущение от работата на Том, но страхът, че отмъщението може да засегне семейството му, беше възпрял Илайджа да скъса с него. Сега, свободен, той си откупи амнистия, като разказа всичко, което знаеше. Гледката как Том се кани да ме убие, се беше оказала катализаторът, който най-сетне беше разтърсил Илайджа. Беше се разочаровал твърде много от Том и се беше привързал твърде много към мен, доказвайки по този начин, че Том греши. Близостта, привързването и отношението към другите като към човешки същества, а не пионки, в крайна сметка не бяха слабост.

А Грант? Е, Грант не беше лесен за убиване.

Един лекар извади куршума и каза, че не е засегнат нито един жизненоважен орган, но опасността от инфекция или твърде голяма загуба на кръв още висяха застрашително над нас в онзи първи ден. Прекарах тези часове в агония, докато Грант ги преживя силно упоен от обезболяващи в дома на Сайлъс. Най-сетне лекарят обяви, че Грант ще се възстанови напълно, и докато постепенно се съвземаше от ефекта на болкоуспокояващите, той се оказа непокорен пациент. Мразеше да го ограничават. Особено много мразеше някой да го обслужва. Това го правеше по-кисел и намусен от обикновено, но Сайлъс, Айана и аз нямахме нищо против, докато се редувахме да му правим компания.

Когато не бях с него, имах други занимания в изобилие. Сега и Аделейд, и Тамзин се бяха върнали в живота ми и въпреки собствените им задължения успявахме да прекарваме време заедно всеки ден. Бях във възторг, че всички се бяхме събрали отново заедно, макар да не беше същото като по-спокойните ни дни в Блу Спринг. Сега всички се чувствахме много по-възрастни.

Невероятно, но Рупърт настоя да изплати договора ми независимо колко упорито се опитвах да му кажа, че мога да взема заем за изплащането му. Само тримата Торн и Сайлъс знаеха. Корнелиус беше направил толкова много смущаващи неща, че Рупърт искаше бизнес делата му да бъдат уредени, преди постъпката му да бъде оповестена. Но дори и другите да не разбраха веднага, аз научих. Когато Джаспър ми даде копие от напълно изплатения ми договор, не можех да спра да го гледам. Бях свободна. Бях успяла да стигна до Адория и бях откупила живот за Лонзо и за себе си. Коляното му беше достатъчно добре, за да може той пътува, и го очаквах всеки момент благодарение на щедростта на Грант. Бях дала за благотворителност онова, което бях спечелила като лейди Авиел.

Участието ми в сформирането на градска стража също бе пазено в тайна, въпреки че веднага се заех с планирането му заедно със Сайлъс. Неговият опит беше успокояващ, но нямаше да разполагам с него задълго. Беше му възложено лично да ескортира Уорън и няколко други изменници обратно до Осфрид и трябваше да приема стряскащата реалност скоро да поема напълно командването.

Мисля, че Сайлъс изпита облекчение, когато Грант се премести обратно в собственото си жилище. Може и да чувстваше Грант като свой син, но беше доста проблемен син. Щом Грант се прибра у дома, прекарвах в мансардата му толкова много време, че със същия успех можеше да съм се нанесла да живея там. Тримата Торн ми позволиха да остана в Уистерия Холоу още малко, но вече не можеха да ми диктуват какво да правя. Все още прекарвах много време в къщата, а сред целия друг хаос в света никой всъщност не следеше строго къде се намирам.

— Не би трябвало да правим това — казах на Грант една сутрин. Беше истински лукс да се събудя с него, вместо да бързам да изчезна посред нощ.

Той се претърколи и обви ръце около мен:

— Да спим до късно?

Не. Знаеш какво. Не бива… да се претоварваш. — Леко проследих с пръст ръба на превръзката, която още покриваше гърдите му. — Още се възстановяваш.

— Да се възстановяваш, не е същото като да си мъртъв. Докторът казва, че съм добре, а и бездруго малко закъсня да изразиш загрижеността си.

— Изразих я преди два дни. Той ме целуна по шията.

— И въпреки това ето те тук.

— Не мога да остана. Нито пък ти. Сайлъс иска да се срещне с нас тази сутрин. — Извих се, отскубнах се и седнах в леглото. Преди да се измъкна от него, попитах колебливо. — Тръгваш ли?

Той сложи ръце зад главата си:

— Не и днес.

Въпросът ми не се отнасяше за ходенето му при Сайлъс. Беше част от същия разговор, който водехме всеки ден, откакто съзнанието му отново се бе прояснило. Всяка сутрин го питах дали тръгва — дали наистина тръгва. Не и днес, казваше той. И продължавахме с живота си, докато се наложеше да попитам отново. Не говорехме за нас или за бъдещето. Не можех дори да го накарам да каже какво смята за загубата на шанса да бъде посланик. Когато бях повдигнала въпроса, той само бе свил рамене и бе казал:

— Свършено е. Няма смисъл да се въвличам в това. Днес обаче не продължих с живота си. Останах където си бях, приседнала отстрани на леглото по тънка долна риза, и попитах:

— Щастлив ли си?

Промяната в сутрешния ни диалог го завари неподготвен:

— Защо би ме попитала това?

— Защото се уморих да питам всеки ден дали заминаваш. Уморих се да се страхувам, че един ден ще дойда тук и ти ще си си тръгнал.

— Мислиш, че бих заминал, без да ти кажа?

— Не знам, Грант. Наистина не знам кой знае какво, освен че те обичам и продължавам да се връщам при теб всяка нощ.

Той вече не изпадаше в паника, когато му казвах, че го обичам, но на лицето му винаги се появяваше странно изражение.

— Какво друго искаш? — Въпросът му не прозвуча агресивно или саркастично. Стори ми се искрен, сякаш всъщност не беше сигурен в отговора.

— Бих искала да зная какво смяташ да правиш. Бих искала да зная дали смяташ да потърсиш друг начин да отидеш при баланкуанците. Бих искала да зная дали смяташ да останеш… с мен.

Той прикова задълго поглед върху яркия прозорец, преди накрая да се обърне обратно към мен:

— Не зная как да бъда с теб, Мирабел. Тук — в леглото — това никога не е било проблем за нас. Но не знам какво да правя извън него. Винаги, когато съм имал някого или някое място, които съм смятал за добри и истински, и трайни, то се е разпадало. Не искам това да стане с теб.

— И затова би предпочел просто да живееш ден за ден, страхувайки се твърде много, за да прекрачиш отвъд това? Грант, наистина не зная много повече, отколкото ти. Искам да кажа, погледни ме. Дойдох, мислейки, че мога да спя с теб, без да те харесвам.

— Оказва се, че можеш — каза той, неспособен да се сдържи.

— Не, винаги съм те харесвала. — Направих пауза. — През повечето време. Виж, вероятно ще допуснем някои грешки, но можем да се справим заедно. Ако искаш.

Звучах много сигурна в себе си, сякаш може би наистина разбирах нещо от връзки. Вътрешно бях ужасена. Един постоянен възел от напрежение в гърдите ми се затегна, докато чаках отговора му. Ами ако това беше моментът, в който го изгубвах? Може би беше по-добре да оставя да бъдем завинаги така в това неопределено състояние, където можехме да продължим да пренебрегваме неудобните теми.

— Искам. — Той седна в леглото и посегна да отметне косата от лицето ми. Ръката му трепереше. — Не мога да те оставя, Мирабел.

Възелът в мен се разхлаби. Взех ръката му и я поднесох към устните си.

— Тогава мога да спра да те питам дали ще заминеш?

— Да, но не мога да гарантирам, че няма да поискаш да ме изхвърлиш някой ден.

— Ще се справим. А и бездруго всъщност не мога да те изхвърля от дома ти. Казах ти, просто трябва да бъдем заедно в това. Трябва да говорим сериозно — наистина да говорим. Не само саркастични реплики и закачки.

— Чакай, чакай. Не спомена това преди. Все още можем да се закачаме, нали?

Само това, че още се възстановяваше, го спаси от смушкване с лакът:

— Да. Можем даже да си определим специално време за него, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— Да, кара ме. А колкото до това да ме изхвърлиш… — Той посочи с жест около нас. — Не знам още колко време ще е мое това място, ако не мога да плащам сметките. Приключих с магазина: той беше просто за параван. И не се погаждам с агента, който ще заема мястото тук, докато Сайлъс е в Осфрид. Така че вероятно от работата ми като наемник за „Макгру“ също няма да излезе нищо. Може да се наложи да разчитам на благоволението на началничката на стражата, докато измисля за каква изключваща скитосване работа съм създаден.

Усмихнах се в отговор:

— Е, началничката на стражата на драго сърце ще предложи благоволението си. Но може би… може би ще ти хареса и да работиш за нея.

— Работа ли ми предлагаш? — Звучеше повече развеселен, отколкото заинтересуван.

— Разбира се. Трябва да наема хора — хора, на които мога да имам доверие. И мисля, че това е работа, в която ще си добър. Наблюдателен си. Нямаш нищо против да се включиш в схватка. Всъщност, изглежда, че ти е по-лесно и спокойно да правиш това, отколкото да говориш за чувствата си.

— Кой се заяжда сега? И сега тъкмо си изливах сърцето, знаеш. — Стана по-сериозен, докато обмисляше предложението ми. — Ще правя всичко — работата за стражата. Но… това, което става между нас, няма да остане тайна. Не искам да подкопае положението ти.

— Защо да го подкопае?

— Защото — тъй като знаеш, че ти казвам истината — ще има хора, на които ще им е трудно да приемат, че една жена ръководи нещата. Може да се натъкнеш — ще се натъкнеш — на съпротива при заповедите си. Не от мен, разбира се. Вече съм свикнал да следвам заповедите ти. Но някои хора ще се опитат да използват факта, че си свързана с човек, работещ за градската стража, като оправдание да те нападат. Можеш ли да се справиш с това? Ако не ме лъже паметта, един от първите пъти, когато се срещнахме, ти заплашваше някого с нож заради клевета.

Помисляйки си за онова, което знаех за човешката природа, подозирах, че е прав.

— Мога да се справя. Ти можеш ли?

— Да се справя с атаките срещу теб? Не и по мирен начин. Но срещу мен? Не ме е грижа. Могат да говорят каквото си искат. Могат да ме наричат господин Виана.

Засмях се:

— Това ще бъде ли проблем?

— Не. Аз събирам имена. Но… може би… — Наложи му се да отмести поглед и да събере смелост, преди да срещне отново погледа ми. — Може би ти би искала да бъдеш госпожа Елиът.

Това беше още един от онези моменти, когато трябваше да се опитвам да разгадая думите му, за да разбера какво всъщност бе казал. А после:

— Да не би току-що да… ми направи предложение? След като усилието от тази задача бе отминало, той отново възприе познатото си наперено държание:

— Е, правил съм го преди.

— Нима? На мен?

Той ми хвърли бърз поглед:

Да. Когато говорихме да ме придружиш при баланкуанците.

— Онова не беше предложение. Нито пък това сега. — Зарових се обратно в спомените си към момента, когато беше споменал пътуване на север. — Бяха по-скоро пасивни намеци. Предложенията за брак обикновено включват… ами, малко повече. Поне бих очаквала истински въпрос.

Той се престори на шокиран, когато чу това:

— Ей, чакай малко, ти знаеше в какво се въвличаш. Ако искаш цели часове цветисти речи, по-добре върви да откриеш дали Седрик Торн има брат.

Засмях се:

— Не, искам само теб независимо колко невъзможен и сложен си. Може би тъкмо заради това.

— А аз те искам, защото… — Развеселеното изражение върху лицето му се стопи, докато ме гледаше изпитателно, и внезапно разбрах какво имаше предвид, когато говореше за „онзи поглед“, който му отправях в емоционални моменти. Бях напълно сигурна, че ми отправя еквивалента на този поглед. И беше зашеметяващо. — Искам те, защото ти си ти, Мирабел. Защото, когато съм с теб, не искам да скитам и да се лутам. И защото те обичам. — Изрече тази последна част толкова бързо, че едва не я пропуснах. А после ме целуна по бузата и се измъкна от леглото. — Но не оставяй това да ти замае главата.

Когато отидохме у Сайлъс по-късно, очаквах ново обсъждане на градската логистика. Вместо това заварихме Сайлъс и Айана, и двамата застанали там със скръстени ръце, да ни чакат. Грант подозрително премести поглед между тях.

— Какво е това?

— Трябва да уредим някои неща, преди да отплавам — каза Сайлъс със строг тон. — Заминаваш ли, момче? Дай ми отговор веднъж завинаги.

Напрежението на Грант се стопи:

— Леле, това наистина е моят ден. Да, оставам. Да, ще бъда тук, когато се върнеш.

Сайлъс запази сурово изражение, но видях как из него се разля облекчение.

— Значи предложението на Айана те устройва. Ще го изчакаш.

— Да. — Грант прикова върху нея остър поглед. — Макар да й казах, че няма нужда.

— Това е моят избор, Иуитси — отвърна тя с равен тон. — Възползвай се от него.

Бяха ме объркали.

— Какво предложение?

Айана продължи да отвръща предизвикателно на настойчивия поглед на Грант няколко минути, преди да отговори:

— Наруших правилата на брака си, като избягах от съпругата си — това е голямо нарушение в по-висшите клонове. Има сериозни наказания за това, ако ме хванат. Затова се укривам тук. Но ако сме разделени в продължение на пет години, бракът се разтрогва и съм свободна от последствията. Трябва да стоя надалече само още година и половина. После мога спокойно да отида на гости — и да взема Грант с мен. Може да подаде молба за връщане на гражданството си.

— Изобщо не е нужно да се връщаш — настоя Грант. — Ще те накарат да уредиш книжата и да се видиш с нея отново.

Айана го пренебрегна с махване на ръка:

— Вече не се страхувам от нея.

Обърнах се слисано към Грант. Колкото и да се бях зарадвала да чуя, че ще остане тук, бях изпитвала глождеща вина, задето след всичко, което беше направил, щеше да му е отказано завръщането в родината.

— Тогава… можеш да се върнеш. Не точно така, както искаше, нито толкова скоро, но…

— Но може да почака — довърши Сайлъс. — Това, което не може да чака, сте вие двамата. Не можете да продължавате така.

— Да продължаваме как? — попитах невинно.

— Не ми се прави на свенлива. Знам къде спиш. — Погледът му се извъртя към Грант. — Престани или уреди това официално на хартия.

Грант не трепна:

— Виждаш ли, Мирабел? В сравнение с него от мен направо блика романтика. — На Сайлъс каза: — Спокойно, планираме да се оженим.

— Нима? — попита Айана, стресната. Погледна ме за потвърждение.

— Да. Очевидно Грант ми е направил предложение. Няколко пъти. Май. — Спомних си как обсъждахме предложенията тази сутрин и осъзнах, че всъщност никога не беше имало въпрос или отговор.

Да, направих предложение. — Грант ме стрелна с многозначителен поглед. — Моментът беше прекрасен.

Айана сякаш беше по-изненадана от това, отколкото че той наистина е направил предложение.

— Наистина ли?

— Защо си толкова шокирана, Секем? Не съм напълно нечувствителен. Знам как стават нещата с предложенията.

— Точно така — добавих лукаво. — Взе ръката ми и попита… какво беше? — Хвърлих очаквателно поглед към него.

Той разпозна капана. Беше отместил лице от Сайлъс и Айана и погледът, който ми отправи, казваше: Как можа да ми причиниш това? Аз просто се усмихнах още по-широко и след като прочисти гърло, той каза:

— Е, не си спомням точния подбор на думи, но съм напълно сигурен, че я попитах дали би ми оказала огромната чест — чест, за която зная, че не съм достоен — да стане моя съпруга. Казах й, че няма равна сред жените и е най-светлото, най-истинското нещо, което съм имал в живота си — за разлика от приятелите ми, които в момента са се вторачили в мен, все едно не са ме виждали никога преди. И също така казах, че ще бъда малко по-малко циничен и ще направя всичко по силите си, за да се постарая дните и нощите й да бъдат невероятни. Невероятно щастливи, искам да кажа. — Направи пауза. — О, и определено беше истински въпрос. На който тя отвърна…?

Сега ми отправи очаквателния поглед и аз казах:

— Да. Определено да.

Мисля, че отговорих малко по-сериозно, отколкото очакваше. Той се поколеба за момент, а на лицето ми вероятно беше изписано „онова изражение“. Когато си възвърна самообладанието, той се обърна към другите и каза:

— Сега доволни ли сте? Безмълвието им отговори вместо тях.

По-късно, докато Айана и Сайлъс обсъждаха някаква услуга, за която той я беше помолил, дръпнах Грант настрана:

— Преди Айана да предложи да се върне с теб, ли реши да останеш, или след това?

— Съмняваш ли се в мен? — Той наклони глава, за да ме погледне по-внимателно в лицето. — Не мога да определя дали това е специалното време за сериозни разговори, или времето за закачки.

— Започвам да си мисля, че е все същото. И ти вярвам… само дето всъщност не отговори.

— Предположих, че дълбоката искреност в изражението ми е отговорила вместо мен. Виж, цялата причина да намеря бележката в кабинета на Сайлъс след процеса, беше, защото бях решил да остана. Ако бях възнамерявал да замина в онзи ден, щях да съм тръгнал. Отдавна знаех какво изпитвам към теб, много преди тя да предложи. Просто имах да изясня много неща. Например как да призная, че имам чувства. Очевидно, сега се справям отлично с това след онази невероятна реч, която произнесох. Чу ли я?

— Чух я. — Хванах ръката му и преплетох пръстите ни. — Всъщност още съм донякъде зашеметена. Не ми трябва братът на Седрик Торн.

— Е… освен това ми беше нужно да кажеш „да“ пред свидетели. В случай че си промениш решението.

— Значи сега се съмняваш в мен? — Засмях се.

— Просто предпазна мярка. Нямаше да ти дам „близко име“, ако се съмнявах в теб.

Отстъпих крачка назад:

— Не си.

— Дадох ти. — На лицето му беше изписано същото самодоволно изражение, което бе имал, когато разкри истината за монашеската си маскировка. — Дори на смъртното си ложе бях безнадежден романтик.

— Смъртно ложе… — Заблъсках си ума да си припомня всяка подробност от последната седмица, търсейки всичко, което можеше да се „върже“. — Избата.

— Значи си внимавала. — Все още се хилеше самодоволно. — Но явно недостатъчно, за да запомниш. Само ако знаеше, не би се усъмнила в мен никога повече.

— Вече казах, че не се съмнявам в теб! В онзи момент бях полуглуха. И бях малко разсеяна заради факта, че кървеше до смърт пред мен. — Споменът беше неясен и причината не беше само в слуха ми. Беше имало твърде много адреналин, твърде много бушуващи емоции.

Не мога да се залутам надалече… не и когато… моята Сааса е тук…

— Сааса? — попитах. — Какво означава? Правилно ли го произнасям?

— Ще ти кажа довечера в леглото. През определеното време за закачки.

Спрях за миг с вглеждането в спомените си:

— Това е определеното време за закачки?

— Хм, чувам, че е все едно. — Той пъхна ръка зад врата ми и ме придърпа към себе си, целувайки ме далеч по-настойчиво, отколкото бих очаквала, при положение че Сайлъс и Айана бяха в другия край на стаята. Отдръпна се от целувката, но ме задържа плътно до себе си още няколко мига. — До по-късно, Мирабел.

Тръгна да свърши нещо, за което Сайлъс го бе помолил преди това, а аз по-късно установих, че вървя обратно към Уистерия Холоу с Айана.

— Хей — попитах я. — Какво означава Сааса?

Сааза?

— Беше нещо, което Грант каза. След като го простреляха и чакахме помощ.

Айана се взря изучаващо в пътя напред, докато мислеше:

— Означава „брадва“. Освен това и „весел, жизнен“. О, чакай. Саса. Това ли имаш предвид?

— Не казах ли това?

— Каза Сааса.

— Звучат еднакво! Какво значи това?

— Означава пътека, направена от скални късове. Хората използват такива пред домовете си.

Поклатих глава:

— Няма значение. Понякога езикът ви е повече дразнещ, отколкото очарователен.

— Не беше ли глуха тогава? — попита тя.

— Само частично. — Спомних си изражението на Грант в дома на Сайлъс. — Чула съм го правилно. Или, ами, близо съм до смисъла.

След като няколко минути вървяхме мълчаливо, Айана каза:

— Има и Сасса.

Удържах една въздишка. Звучеше като всички други варианти.

— Какво означава?

— Това е един вид, о, не мога да се сетя на кой от вашите ангели е кръстено. — Тя направи пред себе си жест, сякаш можеше да улови значението от въздуха. — Звездата, която не се движи. Звездата на пътешествениците.

Спрях да вървя.

— Звездата на Ариниел.

— Правилно. Точно тази.

За баланкуанците звездата на Ариниел е звездата на пътниците — звездата, която винаги те отвежда у дома, колкото и да си изгубен. Единственото нещо, на което може да разчита един скиталец.

По лицето ми започна да се прокрадва усмивка.

Не мога да се залутам далече… не и когато… моята Сасса е тук…

Айана ме изучаваше любопитно:

— Мислиш ли, че е това?

— Без съмнение — казах.

Загрузка...