4


Не използвах информацията веднага. Чаках удобен случай, дебнех най-подходящия момент и освен това работех да събера още някои подробности. Шансът ми дойде почти месец по-късно, когато Клара тормозеше поредната от любимите си мишени.

Вече от три дни горката Тереза беше нападната от внезапно избили червени пришки по едната буза. Мистрес Мастърсън не се беше обезпокоила:

— Момичетата на твоята възраст постоянно страдат от петна и пъпки по кожата. Или това, или е реакция към нещо ново. Парфюм. Плат. Ще трябва сама да проучиш какво е. Въпреки всичко ще изчезне. — Беше оставила на Тереза кутийка неприятно миришещ мехлем и указания да използва обилно козметика, докато кожата се изчисти.

— Ами ако тя греши? — попита Клара със сладникав от престорена загриженост глас, докато влизахме в стаята за музика за поредния си урок. — Ами ако не се махне? Никога не съм виждала нещо подобно.

Тереза побеля като платно:

— Т-тя каза, че ще изчезне. Използвам онзи крем. Клара огледа внимателно бузата й:

— Не ми изглежда да се е махнало. Мисля, че е по-зле.

— Не е — каза Аделейд. — Почти не се вижда под грима й.

— Е, всичкият този грим определено се вижда. Всички ще забележат, че от едната страна е по-плътен. — Клара притисна ръка към устата си и ахна: — О! Надявам се всичко да се изчисти до утре. Ще идва господин Торн, а знаеш колко е придирчив. Можеш да се тревожиш за уроците колкото си искаш, но там всъщност външността ни е важното. Той няма да заведе момиче, което е… ами, което има някакви недостатъци.

В сравнение с останалите проблеми на света заяждането на Клара изглеждаше банално. Измъченият поглед на Тереза обаче говореше друго. Това отново беше силата на думите в действие. Една дреболия можеше да има голям ефект.

— Имаш ли някакви идеи, които могат да й помогнат, Клара? — попитах кротко. — Живяла си в Изворния район, нали? Там има всевъзможни аптеки. Помня как чух, че има една много добра на Хайтауър Стрийт.

Престорената усмивка върху лицето на Клара замръзна. Изопна се и се втвърди, заприличвайки повече на гримаса, когато тя се втренчи в мен. Преподавателят ни влезе и призова за вниманието ни. Клара преглътна и отговори със скован, тих глас:

— Грешиш. Живеех в Касапския квартал. Усмихнах й се в отговор със слънчево изражение, на което Аделейд би завидяла. Не споменах нищо повече за Изворния район по време на часовете. Не споменах нищо по въпроса на вечеря. Клара цял ден не можеше да откъсне очи от мен, а когато най-накрая ни разпуснаха от занятия вечерта, тя си проправи път към мен, докато всички се изкачвахме с лъкатушене по стълбите. Хванах Аделейд под ръка и много високо поканих Силвия и Розамънд да учат с нас. Държах хората близо до себе си чак докато стана време за лягане, като нито за миг не дадох шанс на Клара да ме хване насаме.

На закуска лицето й беше толкова пепеляво, че мистрес Мастърсън я попита дали е болна. Клара поклати глава, все още наблюдавайки ме. Престорих се, че не забелязвам, и потънах в разговор с Тамзин, докато изражението й внезапно се изпълни с тревога. Тя вдигна поглед към нещо зад мен и когато се обърнах, видях Джаспър да влиза бодро в стаята. Не ни бяха предупредили, че ще ни посети.

— Добро утро, момичета — каза той с по-весел тон от онзи, с който обикновено го чувах да говори. Взе няколко хлебчета и ги уви в платнена салфетка. — Простете, че не се присъединявам към вас, но днес ще трябва да се храня в кабинета си. Ще говорим повече по-късно.

От неспокоен погледът на Тамзин стана предпазлив и видях как мислите й се завъртяха като вихър. След като нищо забележително не се беше случило след изненадващото оценяване на езиковите ни познания, тя най-сетне беше спряла да дава гласно израз на страховете си… но знаех, че все още ги изпитва.

— Това е — промърмори тя. — Предупредих ви. Аделейд я потупа по ръката и се усмихна успокоително, но без резултат.

— Тамзин, той се отбива постоянно. Нормално е. Тамзин просто поклати глава.

* * *

Беше уикендът и учебните занятия вече не можеха да ме предпазят от Клара. Нямах обаче нищо против. Бях искала да я избягвам само достатъчно дълго, за да й докарам параноя. Сега беше време да нанеса удара.

— Защо попита за Изворния район? — изсъска тя, като ме дръпна в един тих ъгъл по-късно през деня.

— Просто ми се стори, че чух как споменаваш, че често си ходила там. — Гласът ми подражаваше на ангелския тон, с който си служеше тя. — И че си виждала един аптекар на Хайтауър, когото познаваш много добре. Сега обаче осъзнавам, че сигурно съм се объркала. Аптекарите са през няколко улици оттам, нали? Хайтауър е изцяло жилищен район. Множество хубави домове. Много изтънчени господа — и техните семейства.

Клара пребледня, а после лицето й стана яркорозово:

— Не знам каква игра играеш…

— Знаеш точно каква игра играя — зарязах сладкия тон. — Знам, Клара. Знам всичко за услугата, която Джаспър е направил на господин Уейкфийлд, и ако отново тормозиш мен или когото и да е в тази къща, всички ще узнаят за онази услуга. И вече нямам предвид просто клюки. Ако кажеш или направиш нещо, което не ми харесва — ако дори погледнеш в посока, която не ми харесва — всичко това ще излезе на бял свят.

— Никой няма да повярва…

— Имам доказателство. — Това не беше съвсем вярно, тъй като не можех да открадна книжата от кабинета на мистрес Мастърсън, но самоувереното ми държание бе убедително, както и загадката откъде изобщо знаех за всичко това. — Когато видят това доказателство, всички ще повярват — и Джаспър няма да е доволен. Приятно прекарване на остатъка от деня.

Оставих я там зяпнала и трябваше да се възпра да не се ухиля като идиотка. Специалната забележка, надраскана в досието й — с почерка на самия Джаспър — гласеше:


Приета като услуга кът Мартин Уейкфийлд след многократни простъпки срещу морала в дома ту в Хайтауър. След като е разкрита от госпожа Уейкфийлд, се налага Клара да бъде незабавно отстранена. Тя е красива и умна и ще се впише добре тук. Достатъчно умна е да знае какъв късмет е извадила, и се съмняват, че ще повтори това поведение. Все пак, колкото по-скоро я омъжите, толкова по-добре.


С няколко запитвания до Седрик бях научила останалите подробности. Той не знаеше нищо за миналото на Клара, но беше чувал за Мартин Уейкфийлд. Той беше виден бизнесмен и притежаваше аптеки в квартали из целия град. Не можеше да рискува скандал.

Нямах много време да ликувам заради победата си, защото обзетата от трескава възбуда Тамзин ме намери няколко минути по-късно. Сграбчи ме за ръката:

— Вече се случва.

Беше ми непоносимо да я вземам на подбив, когато бях в такова добро настроение:

— Тамзин, ще се поболееш от тревога. Отдъхни си и ще отидем да намерим някаква игра и…

— Не! — възкликна тя. — Не си го въобразявам. Току-що дойде съобщение — мистрес Мастърсън иска всички ни в балната зала възможно най-скоро. Къде е Аделейд?

Малка част от параноята на Тамзин започна да се прокрадва в мен.

— Май е в кухнята. Днес е денят й за домакински задължения.

Все още вкопчена в ръката ми, Тамзин ме повлече напред:

— Хайде, не можем да губим време.

Аделейд неумело се беше заела да мие съдове и успяхме да й попречим да съсипе един бакърен чайник, преди най-сетне да се отправим към балната зала. Бяхме сред последните пристигнали и открихме пода на огромното помещение покрит с одеяла. Другите момичета от къщата бяха насядали по тях и изглеждаха толкова озадачени, колкото се чувствахме ние. Трите си намерихме свободно място и седнахме.

Когато влязоха слуги и започнаха да подреждат маси с храна — далеч повече, отколкото ни беше необходима, Тамзин вече беше напът да се задуши от вълнение. Започна да бъбри възбудено как това сигурно е изненадващ изпит върху посрещането и забавляването на големи групи изискани гости.

— Няма проблем. Можем да се справим. Можем да се справим с това по-добре от останалите, защото никоя от тях не се е усетила какво става. Имаме преднина.

Тя все още трескаво изстрелваше съвети — които сякаш бяха насочени по-скоро към самата нея, отколкото към нас — когато започнаха да пристигат предречените гости. Не изглеждаха много елегантни, но породиха бурна реакция. Другите момичета от къщата започнаха да скачат от одеялата си с буйни викове, хвърляйки се в прегръдките на тези посетители. А след броени мигове Тамзин се озова сред тях, изтичвайки до усмихната, просълзена групичка червенокоси хора.

Аделейд и аз седяхме сами, попивайки гледката.

— Семействата им — промърморих. Едно от правилата на Бляскавия двор беше, че през периода на обучението ни общуването с близките ни в Осфро може да се поддържа само чрез писма. Вече течеше осмият ни месец: не беше малко да прекараш толкова време, без да виждаш любимите си хора.

Гледах семейните срещи с печална усмивка. До мен Аделейд също ги гледаше и си спомних как в досието й също беше отбелязано НЯМА СЕМЕЙСТВО. Внезапно през вратата влязоха две познати лица и след един миг на шок затичах напред да прегърна Пабло и Фернанда Галиарди. Лонзо и аз бяхме пътували с тях от Сирминика и те ни бяха позволили да живеем с тях в Осфро. Малкият им апартамент беше съвсем малко по-голям от спалнята ми в Блу Спринг, но те бяха безотказно щедри към хората в нужда.

— Какво правите тук? — възкликнах. Двамата бяха прехвърлили шейсетте, а нашето имение беше на доста път с кон от столицата.

— Грижим се да не се замесваш в неприятности — каза Пабло. Косата му беше прошарена с повече сиви нишки, отколкото си спомнях. — И мисля, че ще хапнем. Само това ни казаха. — Звукът на родния ми език беше като музика.

— Виж се само — каза Фернанда: в очите й блестяха сълзи, докато ме обгръщаше с поглед. Носех розова муселинена рокля, косата ми беше прибрана назад и накъдрена. — Също като принцеса.

Веднага ги отведох при храната. Изглеждаха ми много по-кльощави. И аз ли съм била такава? След като напълниха чиниите си, ги отведох обратно до одеялото и седнах недалеч от роднините на Тамзин. Трудно беше да не им се усмихна. Имаше още три деца и Тамзин държеше на скута си най-малкото, момиченце на две-три години, докато другите — по-голямо момче и момиче — бяха облегнали глави на раменете й. Никога не бях виждала лицето на Тамзин толкова изпълнено с щастие и лишено от пресметливост.

За мое — и на Аделейд — удивление все пак една от нейните роднини също се бе появила. Беше закръглена жена с избеляла златиста коса и дружелюбно излъчване. Аделейд я представи като леля Сали и не изглеждаше особено щастлива, че това бе роднината, която беше дошла да я посети.

След представянията и светския разговор превключих на сирминикански и попитах:

— Има ли някакви писма от Лонзо? — Това беше последната ми, отчаяна надежда — че беше възстановил връзката, докато отсъствах.

Фернанда поклати печално глава.

— Не. Съжалявам.

— Ще го намериш — каза Пабло. Закърших ръце:

— Ами ако съм си пропиляла времето с Бляскавия двор? Цяла година, в която да не го търся! Трябваше да стана слугиня и да замина по-рано.

— И какво щеше да направиш тогава? — упрекна ме меко Пабло. — Щеше да си обвързана с един работодател години наред. Не би могла да го търсиш. Но като съпруга на някой заможен мъж ще имаш повече свобода и влияние.

— А Лонзо никога не е искал да ставаш слугиня — добави Фернанда. — Не искаше да отидеш там с дълг, който тежи на плещите ти.

— Не искаше това и за себе си — казах.

— Нямаше избор. — Милото лице на Фернанда придоби сурово изражение. Тя беше познавала Изабел и беше помогнала на Лонзо да се укрие от властите, когато случайно беше убил нейния убиец. — Трябваше да се измъкне бързо. Но ти? Това е по-добре за теб. Само Дванайсетте знаят какво ти е писано, но знам, че не е да работиш безкрайни дни в някоя плантация.

Когато я чух да се позовава на дванайсетте ангели, както правеха аланзанците, това ми напомни, че именно Фернанда и Пабло се бяха срещнали със Седрик и бяха уредили сделката ни. Той беше имал нужната власт да ме доведе в Адория, а името на баща ми помогна да се свържа с аланзанци в Новия свят. Подобно на мен, Седрик имаше план в Адория. Искаше да се присъедини към нова колония, наречена Уестхейвън, която изграждаше и проповядваше религиозна търпимост. Сделката ни му беше помогнала и макар да знаех, че е от полза за мен, все още се съмнявах дали бях постъпила правилно. Почти не чувах изтънчените речи на Джаспър за всичкия лукс, който ни очакваше, или как се хвалеше пред семействата ни колко начетени и изтънчени ще станем. Щяха ли начетеността и изтънчеността да са достатъчни, за да ми помогнат да намеря Лонзо?

Изтръгнах се от размишленията си, когато съобщиха, че са пристигнали карети, за да откарат гостите обратно в Осфро. Времето бе отлетяло и сълзите, които се бяха пролели при идването на посетителите, се удвоиха сега, при потеглянето им. Няколко от момичетата изглеждаха толкова съкрушени, та си помислих, че като нищо можеха да си тръгнат с любимите си хора. Но тази показност явно бе впечатлила семействата на всички и видях същите тези разстроени момичета, подкрепени с насърчителни думи от роднините си. Макар да не вярвах, че Тамзин наистина би си тръгнала, тя твърде очевидно се нуждаеше от известно насърчение. Изражението й бе съкрушено, докато се вкопчваше в децата, но закима в знак на съгласие, когато майка й сложи ръка на бузата й и заговори бързо. Не чувах какво казва, но когато минах покрай тях, дочух как Тамзин казва: „…ще отида да ти донеса писмата“.

Прегърнах здраво Фернанда и Пабло, питайки се дали някога щях да ги видя отново. В някои отношения те бяха последната ми връзка със Сирминика. Но дори докато се сбогувах с тях, умът ми вече скачаше напред. Хванах се, че мисля като Тамзин. За каква цел беше послужило това събитие? Беше ми харесало много. На всички им беше харесало. Но това беше нетипично смекчаване. Нарушение в рутината. Започнах да разбирам защо толкова вдигна гарда на Тамзин.

А по-късно, когато с останалите момичета бяхме повикани обратно в балната зала да се съберем около Джаспър, разбрах със сигурност, че Тамзин е била права през цялото време.

— За мен беше истинско удоволствие да се срещна с прекрасните хора, които са помогнали за отглеждането ви — започна Джаспър. — Но тяхното посещение не е единствената изненада, която ще получите днес.

Безпокойството ми се усили. Той се усмихна широко.

— Надявам се, че всички се вълнувате за Адория, защото отиваме там — три месеца по-рано от планираното. — Когато никой не проговори, той добави: — В резултат освен това ще положите и изпитите си по-рано. Ще започнат след една седмица.

Стаята се изпълни с възклицания и с жуженето на нервни разговори. Наложи се мистрес Мастърсън да накара всички да замълчат, за да може Джаспър да продължи:

— Знам, че тази промяна в плановете е неочаквана. Но всъщност фактът, че се чувстваме уверени, за да ви отведем в Адория по-рано, е отражение на изключителния ви напредък. Само след два месеца ще бъдете в един цял нов свят — обожавани и желани като скъпоценните камъни, каквито сте. Знам, че брат ми ще бъде възхитен, когато види тазгодишния клас. Не се съмнявам, че всички ще се представите отлично на изпитите си. — Той се усмихна по-широко, навярно с надеждата, че това ще облекчи безпокойството, което се излъчваше от всички. — С голямо удоволствие бих останал, но трябва да посетя и другите имения. Седрик обаче ще се отбива да наглежда нещата и да ви оказва морална подкрепа по време на изпитите ви.

— Не е ли опасно?

Въпросът, изречен дръзко и ясно, дойде от забележително сериозната Аделейд.

— Това, че Седрик ще ви оказва морална подкрепа ли? — попита Джаспър.

— Не — каза тя. — Прекосяването на океана в късната зима. Това не е ли все още сезонът на бурите? — Няколко момичета придобиха още по-неспокойни изражения, а аз останах с впечатлението, че Джаспър се опитваше да скрие намръщена гримаса.

— Предпочитам да възприемам това време по-скоро като ранна пролет. И самият аз едва ли бих предприел пътуването, ако смятах, че ще бъдем в опасност. Аделейд, със сигурност не си придобила някакви познания за мореплаването, които не са ми известни, нали? Познания, които превъзхождат моите и тези на капитаните на корабите, които се съгласиха да ни вземат?

Смъмрена, Аделейд си замълча, но ми беше ясно, че не е убедена. След още няколко наставления ни изпратиха обратно по стаите ни и приятелките ми реагираха приблизително така, както бях очаквала. Тамзин вече посягаше към учебниците си, а на Аделейд сякаш й бе безразлично — поне що се отнася до тестовете. Плаването в сезона на бурите още я притесняваше.

Аз ли? Аз бях просто смутена. Не знаех какво да мисля. По-ранното заминаване означаваше, че можех да стигна до Лонзо по-скоро. Но означаваше също и че изпитите ми, женитбата ми и краят на този защитен свят с приятелите ми щяха да настъпят по-скоро. Измъчвана от бъркотия от противоречиви чувства, накрая излязох да се разходя около къщата. Имах нужда от пространство и от възможност да проясня ума си.

Подминах няколко други момичета, които влизаха и излизаха от умивалните или кухнята, но повечето се оттегляха в стаите си за нощта. Долу работници от селото приключваха с разчистването след пикника и понечих да се отдалеча от тях, докато не видях един, чиято прегърбена стойка и торбесто палто ми бяха познати.

Приближих се тихо до него, докато трупаше на камара няколко щайги.

— Пуснаха ли ви да влезете тук — попитах, — или просто отворихте ключалките с шперц?

Той подскочи и хвърли поглед назад към мен. След като ми отправи кратък, ироничен поглед изпод провисналата си шапка, се залови отново за работа. Виждах малко повече от лицето му, отколкото онази нощ навън — макар все още нищо съществено — и то беше най-вече онова, което бях забелязала преди. Раздърпана брада, белези, мръсотия. И очите му, тъмни и язвителни, си бяха същите.

— Ще ме нападнеш ли с нож, ако съм ги отворил с шперц? — попита той.

— Зависи дали ще ми кажете за какво е шперцът с двойната извивка.

Това го изненада отново — достатъчно, че да си заслужа втори поглед. Макар че шапката висеше над част от лицето му, полилеят отгоре ярко осветяваше бузата, която бях видяла преди. Беше също толкова загрубяла и върху нея се виждаше същият звездовиден белег. Само че… на различно място ли беше? Можех да се закълна, че миналия път този белег беше в средата на бузата му. Сега обаче видях, че беше много по-близо до ухото му, онова с драскотината отстрани. Очевидно бях сгрешила. Онази нощ беше тъмно и дъждовно и ме бяха занимавали други неща.

— Опита се да го използваш? — попита той.

— Използвах всичките — отвърнах гордо. — Из цялата къща. Още налучквам как да накарам няколко да проработят. Но дори не мога да намеря ключалка за този.

— За сейфове е — каза той след кратък пристъп на кашлица. — Големи сейфове, каквито използват банките. Съмнявам се да имате такива тук.

— Прониквали ли сте в такива сейфове? Той изсумтя:

— Нямаше да ви мъкна съдовете, ако бях. Май сте имали някакво изтънчено събитие.

— Пикник в балната зала — понеже е твърде студено да го проведем навън. Макар да мисля, че беше по-скоро добре замислен ход.

Той отново беше извърнал лице от мен, но не можа да устои на това наблюдение.

— Как така?

— Джас… господин Торн ни позволи да прекараме известно време със семействата си. Според мен се надяваше, че това ще смекчи шока от факта, че заминаваме по-рано.

Той спря да работи.

— По-рано ли?

— Заминаваме за Адория само след около месец. Изпитите ни започват веднага.

— Месец — повтори той, загледан в далечината. — Това не е идеалното време за плаване. Може да се направи, но не е приятно. А понякога е, ами… няма значение. Торн сигурно иска да изпревари другите търговци. Що за глупав капитан е убедил да се съгласи?

Живият му интерес беше стряскащ.

— Не знам нищо за това. Известно ми е само, че трябва да бъда готова навреме. Изпити. Проби за дрехи.

Мъжът кимна разсеяно и изглежда, напълно заряза работата си.

— Трябва да вървя.

— Ами тези? — Посочих кутиите, които беше изоставил.

— Някой друг ще дойде за тях. Или можеш да се заемеш, ако искаш. — Обърна се към вратата. — Успех с изпитите и роклите.

— Чакайте — обадих се, когато понечи да си тръгне. Той спря. — Аз… направих каквото казахте. За информацията — използвах шперцовете, за да проуча миналото на Клара, и бяхте прав. Тя има тайна и сега аз я знам. А тя знае, че знам.

Той се беше извърнал от мен, но май се усмихваше.

— Значи няма повече клюки?

— Няма нищо. Информацията е сила.

— Браво. Идва ти отвътре.

— Искате ли си шперцовете обратно?

— Задръж ги. Казах ти, че имам още.

— Но защо? Защо изобщо ми ги дадохте?

— Защото създаваш впечатление за жена, която ще иска да отиде на много места, на които другите хора казват, че й е забранено да отиде. Тези ще помогнат за изравняване на шансовете. — Сега той закрачи по-уверено към вратата и разбрах, че няма да позволи да бъде забавян повече. — Благодаря за помощта — провикна се назад към мен точно преди да затвори вратата. Загледах се натам, озадачена.

— Каква помощ? — попитах. Празната стая не отговори и след още няколко мига тръгнах бавно обратно нагоре към стаята си да се подготвя за последната глава от обучението си в Бляскавия двор.

Загрузка...