Среднощният диамант

13

В дните, които последваха, копнеех да узная какво правеха Сайлъс и Грант и дали моите тайни сведения бяха помогнали. Но уговорката с информаторите не действаше така. Аз осигурявах информация на Грант. Той не ми я предаваше обратно. Ако нямах нищо за съобщаване, нямаше причина да контактуваме.

Наближаването на бала за откриването на сезона означаваше, че никой в Уистерия Холоу не бездействаше. Мистрес Кълпепър и госпожица Брадли постоянно ни караха да пробваме рокли и да експериментираме с прически. Никое преправяне не беше твърде дребно, не и ако водеше до съвършенство. Дизайнерите в Осфрид бяха надминали себе си с огнената ми рокля за дебюта. Коприната улавяше светлината под всеки ъгъл, пламтейки в сто нюанса на червеното. Бяха гарнирали роклята с черни акценти, които мистрес Кълпепър не харесваше. Смяташе го за мрачно.

— Ти си рубин — каза ми тя, мръщейки се на блещукащите кехлибарени мъниста, които обточваха деколтето и ръкавите ми. — Трябва да изглеждаш подобаващо за ролята.

— Аз съм гранат.

— Не, рубин. Измести се до трета позиция. Не можехме да те оставим като по-незначителен камък.

Онази седмица тя опита да направи няколко промени в роклята: заменяше набраната черна фуста с други цветове или покриваше мънистата с панделки. Накрая обаче призна, че първоначалният замисъл е най-добър.

Харесвах черното. Струваше ми се дръзко. Опасно. Напомняше ми за приключението ми, в което се бях впуснала маскирана.

Когато голямата нощ най-сетне настъпи, тримата Торн трябваше да наемат множество карети, за да превозят всички ни. Мистрес Кълпепър ни позволи да пътуваме само по две в карета — по едно момиче на всяка седалка, за да запазим облеклото си възможно най-безупречно. Нямаше да допусне ненужни гънки или скъсване. Аз, разбира се, пътувах с Аделейд, която седеше срещу мен, нагиздена с кристали и бяла коприна. Завиждах й, че не бяха променили естествената й коса и само я бяха подредили в частично вдигната прическа. Аз бях успяла да остана с пусната коса, което ми харесваше, но мистрес Кълпепър я беше „подчертала“ с прикрепени с шноли тънки кичури в наситено червено. Другите момичета се привеждаха под тежестта на сложни перуки, така че можеше да е и по-лошо.

Пътувахме през сърцето на Кейп Триумф и аз се наклоних нетърпеливо към прозореца, попивайки с поглед подробности, които не бяха толкова очевидни през нощта. Обикновените магазини и заведения още бяха отворени, а хората, които се движеха по улиците, бяха заети с работа и банални всекидневни дела, а не с удоволствия и нощен живот. Въпреки това смесицата от обитатели на Кейп Триумф продължаваше да ме запленява. Една група мъже, пресичащи улицата недалеч от нашата карета, носеха маски и биещо на очи облекло, с връхни дрехи в ярки цветове и шапки с пера. Запитах се дали виждам прочутите пирати на града, но един малко по-подробен оглед ме накара да реша, че дори пиратите с вкус към драматичното все трябваше някак да си изцапат ръцете. Дрехите на тази група бяха безупречни, сякаш по тях никога нямаше да се появи дори намек за износване. Освен това мъжете до един бяха млади, почти отчаяно надяващи са да бъдат забелязани, докато вървяха наперено надолу по пътя. Това бяха онези, които искаха да бъдат пирати.

Събитието се провеждаше в голяма зала в далечния край на града. Пред главния й вход пристигаше и висшето общество на Кейп Триумф — не само кандидати за женитба, а също и онези, които искаха да видят и да бъдат видени. Нашите карети спряха отзад, за да можем да бъдем откарани до тайна врата и отведени до скрито място, където трябваше да изчакаме, далече от главната стая. Това предоставяше на мистрес Кълпепър и госпожица Брадли повече време да се суетят около нас, докато Джаспър даваше последни указания.

Седрик, изглеждащ великолепно в сивкавосин фрак, бавно се приближи и застана при Аделейд и мен, подхвърляйки от време на време по някой коментар, докато наблюдавахме оживлението в стаята. Обясни как кандидатите, интересуващи се от нас, ще трябва да разговарят с нашите „представители“, за да си уговорят танц за тази вечер. Това беше едновременно опит за организиране и начин да се гарантира, че високопоставените кандидати ще получат привилегировано отношение. Не се изненадах да чуя, че Седрик щеше да следи какво се записва в картичката с танцови ангажименти на Аделейд. Изненадах се обаче, когато посочи към Айана и каза, че тя ще отговаря за мен.

Тя стоеше в отсрещния край на залата и говореше с Чарлс. Облеклото й още се състоеше от пола панталон и блуза, но платът беше по-изискан, а украсата — по-изящна. Осъзнавайки, че би трябвало все още да не сме се срещали, се опитах да имитирам изненадата на Аделейд.

— Коя е тя? — попитах.

— Баланкуанка е. Изпълнява различни задачи по наша поръчка — каза Седрик.

Повече задачи, отколкото си представяш, помислих си.

Започнахме да влизаме в залата, преди да успея да говоря с нея. Беше по-официална, по-цивилизована версия на пристигането ни на доковете. Влизахме една по една, спирахме за миг, докато обявят пристигането ни, а после тръгвахме надолу по дълга пътека към подиум в отсрещния край на стаята. Аделейд задаваше темпото, по-елегантна и с по-горда осанка от всякога, държейки се така, сякаш изисканите зяпачи и богато украсената зала не представляваха за нея нищо особено. Гостите на празненството я изгледаха с почуда и благоговеен шепот.

Бях удостоена с малко повече шушукания и удивени погледи, отколкото получи тя, което не ме изненада. Онова, което ме изненада, беше, че аз също си заслужих изобилно възхищение. Нямаше злобни подмятания като на доковете. Толкова бях свикнала да бъда „сирминиканката“ и да бъда третирана като някакъв придатък към другите момичета, че ми се струваше странно да бъда смятана за равна на тях.

Е, някои мислеха, че съм равна на тях. Други… не чак толкова.

— Ти наистина ли се продаваш? — попита ме един мъж по време на първия ми валс.

Този избор на думи ме подразни и се опитах да остана любезно усмихната, докато съчинявах дипломатичен отговор:

— На разположение съм за женитба, стига бъдещият съпруг да може да плати договорната ми цена.

Той ме огледа скептично:

— О. Мислех си, че може би тримата Торн разширяват бизнеса си.

— Да го разширяват ли?

— Е. Никога преди не са водили сирминиканка. Защо да започват, когато сигурно има стотици осфридиански момичета, които с радост биха дошли? Помислих си, че навярно… ами, че поставянето ти при момичетата, които наистина са на разположение за женитба, може да е само за фасада. Че може би сега тримата Торн продават услуги на мъже, които не искат съпруга, но въпреки това, аа, се интересуват от женска компания. Има огромно търсене за това, знаете ли.

Той продължи да разсъждава каква прекрасна бизнес идея би било това, макар да го уверих многократно, че тримата Торн не вършат нищо подобно. Стисках здраво ръката му, докато танцувахме, за да не се изкушавам да го зашлевя.

— Помислете си за това — каза ми мъжът, когато музиката спря. — Може да се окаже по-изгодно от брака.

Не можех дори да продумам и просто оставих Айана да ме отведе при следващия ми партньор.

— Добре ли си? — попита тя. — Изглеждаш… раздразнена. Раздразнена ли? Това беше меко казано.

— Айана, мислиш ли, че ще съсипя празненството, ако удуша някого?

По устните й потрепна усмивка:

— Мисля, че тримата Торн може и да не погледнат с добро око на това, да.

Някои мъже се държаха доста мило с мен и ми се струваха искрено отворени за идеята да си вземат сирминиканска съпруга. Но това не означаваше, че са свестни мъже.

Един такъв беше съдия на име Ейбъл Матърс. Беше очарован от смътния намек за разорена аристокрация в миналото ми и изпълнен със съчувствие към тежкото положение на сирминиканците като цяло.

— Не мога да ги виня, че искат да напуснат. Случилото се е ужасно.

— Наистина. Но е трудно да се измъкнеш, а после още по-трудно да намериш къде да отидеш.

Той кимна в знак на съгласие.

— Би трябвало всичките да дойдат тук.

— Пътуването е скъпо.

— Като предварително обвързани слуги. Слугини. Пътуването им се заплаща. Получават храна, подслон. По-добре е от онова, което много други хора имат. И на практика имат шанс да откупят свободата си след приемлив срок от време.

Едва не се впуснах в спор с него за определението „приемлив“, но една друга дума ме накара да застана нащрек:

— На практика имат шанс? В сравнение с какво друго?

— Наказаните с принудителен труд, разбира се.

— Какви са те?

— Ами, подобни са. Те също са обвързани с определен господар и договор за работа, но го правят, защото излежават присъда за някакво престъпление — дребно престъпление. Нещо от рода на кражба, не убийство. Това наказание е по-полезно, отколкото да затвориш някого под ключ. Разбира се, не им се плаща като на слугите.

Намръщих се:

— Тогава как спечелват свободата си?

— Като влагат времето си, а това зависи от продължителността на договора им. Съдията постановява периода от време, когато присъдата на престъпника бъде произнесена в съда.

— Има ли стандарти или правила? Или всичко зависи само от съдията?

— Има насоки — каза той и намигна. — В крайна сметка обаче съдията решава колко време трябва да служат — и на кого да служат. Хората, които искат престъпници, осъдени на принудителен труд, или слуги, могат да подадат молба до съда, за да получат такива.

Обземаше ме все по-силно стъписване:

— Мога просто да поискат работник, на когото не се налага да плащат? Сигурно има голямо търсене.

— О, има. По-голямо търсене, отколкото налични затворници всъщност. — Усмихваше се твърде много предвид факта, че темата не изглеждаше толкова весела. Имаше златен зъб, който не бях забелязала по-рано.

— И казахте, че съдиите решават кой да получи тези работници?

— Да, въз основа на това кого смятаме за най-подходящ. Заинтересованите молители правят и невъзможното, за да се срещнат със съдиите и да изложат причините, поради които се нуждаят от работници, какъв вид работници, за колко време. Такива неща. И действаме нататък в зависимост от степента на мотивацията им.

— Степента на мотивацията им… — Отново забелязах златния зъб, както и цялостната му външност. Кадифено сако. Сапфирена брошка. Един съдия можеше да печели достатъчно, за да си позволи момиче от Бляскавия двор, но този съдия беше особено заможен. — Хората ви дават подкупи, ако им позволите да наемат престъпници, наказани с принудителен труд.

— Предпочитам да мисля за това като за стимули, не като за подкупи. — Не изглеждаше ни най-малко засрамен. — Всъщност няма нищо лошо в това. Допълнителният труд подобрява нашето общество. Една продължителна присъда държи тези елементи далече от улиците. А ако си докарвам малко страничен доход? Е, това ми позволява да поддържам стил на живот, който една красива млада съпруга със сигурност би харесала.

Прие мълчанието ми за съгласие. Всъщност размишлявах върху безбройните начини, по които можеше да бъде злоупотребено със системата. Това ме отвращаваше и не можех да спра да мисля по въпроса, когато ме изпратиха при следващия ми партньор.

— Добре ли се чувствате, госпожице Виана? — попита вежливо той.

Усмихнах се насила. Новият ми партньор не беше много по-възрастен от мен и изглеждаше искрено дружелюбен.

— Да, съжалявам. Просто започвам да се уморявам.

— Мога само да си представя. На доста неща ви подлагат.

— Вие сте първият, който го забелязва. В Кейп Триумф ли сте роден, господин Чеймбърс? — Говореше като много от мъжете тук — с открояващ се адорийскиа акцент, в чиито окончания се долавяше, че му го е преподавал осфридианец.

— Надявам се, че ще ме наричате Корнелиус. Като чуя „господин Чеймбърс“, се сещам за баща си — каза той и се засмя. — И да, роден съм тук. Баща ми дошъл преди почти четирийсет години, по времето, когато още сме се сражавали с икорите и сме предявявали правата си. Семейството ни е едно от най-старите в Адория. Имаме тютюневи и индигови плантации както в Денъм, така и в Норт Джойс. Продукцията ни се продава по цял свят, а истинските познавачи са наясно с качеството на нашите стоки.

— Това е много впечатляващо. Той се смути:

— Може би твърде впечатляващо. Простете ми — преувеличавам и стигам почти до самохвалство. Просто твърде силно искам да изтъкна с какво добро положение ще разполагате — вие или която и да е жена, която сключи брак в нашето семейство.

— Мисля, че е очевидно колко добро ще бъде — казах, очарована от смущението му. — И съм поласкана, че изобщо ме обмисляте като вариант. Не ми се случваше често тази вечер.

Той изглеждаше искрено изненадан:

— Какво имате предвид?

— Просто че много от мъжете тук биха предпочели осфридиански, а не сирминикански съпруги.

— Глупаци. Затънали в невежество и слепи предразсъдъци — процеди той. — Това не е страна, която може да се управлява чрез остарели убеждения и тесногръда политика. Има си причина да наричаме това „нов свят“ — свят, където всеки, от какъвто и да е произход, може да постигне нещо. Към това трябва да се стремим. Онези, които не го направят, ще останат назад. А предвид факта, че половината мъже в тази стая са започнали от нищото, ще са както глупаци, така и лицемери, ако мислят другояче.

— Господин Чеймбърс — Корнелиус — не можете да си представите колко е вдъхновяващо да… — Млъкнах, когато погледът ми се спря върху пръстите му, обвити около ръката ми. — Това… венчална халка ли е?

— О, да. Ожених се миналата есен. Тя е прекрасна. Едва мога да повярвам, че… — Очите му се разшириха. — Какъв ломотещ глупак съм! Трябваше да обясня веднага. Не съм дошъл тук тази вечер да си търся съпруга.

Вдигнах поглед от пръстена:

— Ясно ми е.

— Тук съм да намеря съпруга за баща си.

— Вашият… баща?

— Рупърт Чеймбърс. Търси си нова съпруга. От нашето имение в града дотук има много път, затова дойдох да потърся от негово име и да му спестя пътуването. Някога е бил голям пътешественик, знаете ли. Обожава Евария. Обича Сирминика. Затова, когато ви видях, осъзнах какъв прекрасен шанс имаме. Видели сте толкова много свят, толкова сте изтънчена… ще се разбирате прекрасно. Той обича приятните разговори.

Запазих усмивката, залепена на лицето ми, и си спомних как каза, че баща му е пристигнал тук преди четирийсет години.

— Много мило от ваша страна. И колко очарователно, че баща ви е пътувал толкова много. Той, хм, като дете ли е дошъл в Адория?

— На двайсет и няколко години. Но доста пъти се е връщал обратно през Морето на залеза. Той е много начетен човек.

И стар човек, помислих си, като пресметнах. Поне на шейсет.

— Да — каза Корнелиус, който, изглежда, се досети какво си мислех — ще има възрастова разлика, но както казах, чрез брака си с член на нашето семейство ще се сдобиете с всеки лукс, който сте пожелавали някога. А баща ми споделя моите възгледи относно бъдещето на тази страна. В нашия дом няма остарели предразсъдъци. Няма да допуснем никой да ви оскърби. Всичко, което има значение, е какво благоразумно и предприемчиво момиче сте — и красиво при това.

— Наистина не зная какво да кажа.

— Поне ми кажете, че ще се срещнете с него — настоя Корнелиус. — Добавете към програмата си едно от нашите празненства и говорете с него. Ако не се получи, тогава това е всичко и ще бъдете свободна да отговорите на някое друго щедро предложение.

Изражението му беше толкова искрено, очите му — толкова големи, че не можех да му откажа.

— С удоволствие ще се срещна с баща ви — казах. През останалата част от танца ни той възхваляваше баща си и семейните им добродетели — чак до момента, в който Айана ме изпрати при следващия мъж. Дотогава вече бях изтощена от разговаряне.

— С Корнелиус Чеймбърс ли ви видях да танцувате? — попита той. Този нов партньор също имаше акцент от колониите, по-силен и не толкова изтънчен като този на Корнелиус. — Той е мой добър приятел.

— Струва ми се много мил — казах автоматично. — Мисля, че в някакъв момент ми предстои да присъствам на празненство в дома му.

— Аз ще присъствам на едно празненство там тази вечер. — Изражението му стана свенливо. — Но вероятно ще е много различно от онова, на което ще отидете вие.

— Как така, господин… много съжалявам, не разбрах името ви. — Бях твърде разсеяна, когато Айана ни запозна.

— Милър. Ебрахам Милър. Корнелиус организира най-добрите игри на покер в тази колония. Може би във всички колонии. Една група от нас тръгва към дома му в мига, щом това приключи. Сигурно ще е забавно. След това имаме да си говорим за много неща и може би ще изкарам нещичко допълнително.

Ебрахам Милър.

Знаех това име. Бях го чула само преди няколко вечери, когато казах на Сайлъс и Грант за Теодор Крафт. Ебрахам Милър работеше в пристанищната митническа служба и го подозираха, че фалшифицира корабни митнически декларации по поръчение на заговорници. И разбери дали Ейбрахам Милър е бил дежурният митнически служител. Наистина трябва да претърсим дома му в най-скоро време, ако ни се отвори благоприятна възможност.

— Тогава ви желая късмет, господин Милър — казах. — Плантацията Чеймбърс не е ли доста извън града? Изглежда, че ще се забавите до късно през нощта.

Той стисна устни, така че образуваха права линия:

— Да, това е големият недостатък на игрите му. Нужен е повече от час да се стигне дотам, дори на кон. Едно време семейството им държеше голяма къща тук в града, но я продаде през зимата. Нямам представа защо.

Когато този танц свърши, Айана ми каза, че мога да си взема кратка почивка. Докато вървяхме към подиума, прошепнах:

— Имам някои сведения, от които Грант може да се заинтересува. Мислиш ли, че можеш да му занесеш съобщение тази вечер?

Тя се обърна, озадачена:

— Мислех, че си приключила с всичко това.

— Защо?

— Защото онзи ден говорих със Сайлъс. Разказа ми, че си ходила да го видиш. — Не се впусна в упреци за тайното ми похождение, но изражението й точно предаваше мислите й по въпроса. — Каза също, че било лоша идея да те въвличат в това, и че си отстранена.

— Размисли. Мисля, че Грант го е придумал. — Надявах се да не ме хване в лъжа, да не разбере, че Грант просто не беше последвал указанията на Сайлъс.

— Ще ми се да не беше. — Изражението й стана по-навъсено. — Не мога да предам нищо на Грант тази вечер — не и при цялата тази суматоха, но ще отнеса съобщение сутринта.

— Но…

— Може да почака, Мира. А ти също ще чакаш. Никакво тайно измъкване повече. Работата ми е да те пазя, та дори и от самата теб.

Не възразих, не и при тази стоманена нотка в гласа й, но не можех да зарежа въпроса толкова лесно. Тя грешеше. Новината ми не можеше да чака до сутринта, не и когато знаех със сигурност, че Ейбрахам Милър щеше да отсъства от дома си тази вечер. Но как можех да я съобщя на Грант по-скоро?

Аделейд също си почиваше. Седнах до нея, радвайки се да отморя глезена си. Обобщихме впечатленията си от вечерта, а после потънахме в уморено мълчание, просто задоволявайки се да гледаме шумната тълпа. Представителките на Бляскавия двор може и да бяха най-ослепителните гостенки тук, но много от изтъкнатите граждани на Кейп Триумф привличаха погледите в собствените си изящно украсени и цветни изискани дрехи. Представляваха пленителна гледка, докато се движеха из стаята, увлечени в танци и разговори, и си дадох един миг да оценя в какъв наистина невероятен свят се бях озовала по някакъв начин. После сред целия този ярък блясък зърнах тъмно петно. Работник, прегърбен и облечен в безлично, твърде голямо палто, избутваше столове през задната врата, откъдето бяхме влезли. Не можех да повярвам.

— Какво има? — попита Аделейд, когато ме видя да се изправям.

— Аз… няма нищо. Но трябва… трябва да проверя нещо. Веднага се връщам.

Стрелнах се надолу по стъпалата: чувствах се ужасно, че я зарязвам без истинско обяснение. Но трябваше да разбера защо Грант беше тук.

Отне ми известно време да си проправя път през претъпканата стая. Няколко гости ме огледаха с интерес, но тези, които трябваше да избегна, бяха Айана и тримата Торн. Те управляваха разписанието ми тук и щяха да знаят, че измъкването през задната врата не беше част от плана.

Успях да се промъкна незабелязана и се озовах обратно в чакалнята, която беше почти пуста, ако не се брояха двама други работници, които внасяха бурета с бира и вино. Никой от тях не беше Грант и се запитах къде ли беше отишъл.

— Ето я и нея, сензацията на нощта.

Обърнах се рязко и видях Грант, застанал точно зад мен. Беше с маскировката, която бе носил при първата ни среща, но се обърна към мен с нормалния си глас:

— Какво правите тук? Проверявате ли ме?

— Проверявам всички. — Лекомисленият, приповдигнат Грант беше изчезнал. Отново се бе превърнал в ловец, съсредоточен и точен. — С приятелките ти може и да сте „набедената“ забележителност, но това е от онези събития, които събират богатите и влиятелните. Това е прекрасен шанс да наблюдаваш и да видиш кой с кой е близък.

— С кого — казах. — Кой с кого е близък.

— Не ме поправяй на втория си език.

— Не е ли и ваш втори език?

— Аз го говоря от по-отдавна.

— Е, аз пък изучавам граматиката му по-отдавна. Вижте, няма значение. И мога да ви кажа двама души, които са близки. Корнелиус Чеймбърс и Ейбрахам Милър.

— Вече знам това. Движат се в едни и същи кръгове.

— Знаехте ли, че Корнелиус ще организира игра на покер след бала?

— Хората като мен не влизат в тези списъци с гости.

— Ейбрахам Милър влиза. Ще бъде там. До късно. А градската му къща ще е съвсем празна.

По лицето му проблесна разбиране.

— Мирабел…

— Можете да ми благодарите по-късно. Стига сте местили столове и отивайте там.

Той въздъхна, надеждата му посърна:

— Де да можех. Това е задача за двама души, а Сайлъс още го няма. Ти обаче свърши добра работа.

— Тогава ми позволете да свърша още — изтърсих. — Вземете ме с вас. — През ума ми се мярна неодобрителното изражение на Айана и аз бързо го пренебрегнах.

— Не.

— Кога ще ви се отвори толкова добър шанс? И знаете, че мога да се грижа за себе си.

— Да се грижиш за себе си? Да се промъкваш из Кейп Триумф не е същото като да влизаш някъде с взлом.

— Направих го на кораба. Помните ли? Когато без усилие разкрих всичките ви тайни?

— Дори не започвай. — Той ми хвърли поглед и почти видях как мислите му се въртяха. Това наистина беше добър шанс, който той отчаяно искаше. — Малко неподходящо си облечена. Или може би разсъблечена? Този корсаж изглежда…

— Разсейващ? — предположих.

— Сякаш ти е студено с него.

— Не се безпокойте, ще се преоблека, за да можете да се съсредоточите върху работата.

— Сякаш бих… виж, това е сериозно. Милър живее в скъпа част на града. Сградата му се охранява, а милицията патрулира там повече, отколкото на други места. Вземат подкупи, за да го правят. Трябва да бъдем предпазливи.

— Тогава по-добре да се възползваме възможно най-пълноценно от времето си. Ще се измъкна тайно от къщата, както правех преди. — Премислих решението си, мислейки си за дългото пътуване към и от Уистерия Холоу. — Всъщност… просто ще спестя време и на двама ни и ще се измъкна веднага щом това приключи.

— Не мислиш ли, че ще забележат, че едно момиче липсва? Следят всяко ваше движение. Видях това тази вечер. Айана нито за миг не откъсва очи от теб или другите две момичета, за които отговаря.

— Е, очевидно е откъснала очи, щом съм се върнала тук. Казвам ви, не се тревожете. Ще намеря начин да се преоблека и да се измъкна тайно. Това не е ваш проблем. И ще й оставя бележка. Просто за да не се тревожи или да съобщи, че съм изчезнала.

Той изпусна въздишка на раздразнение, но знаех, че вече беше отстъпил.

— Прекрасно. Тогава аз съм този, на когото Айана ще дойде да се разкрещи утре. В нашия език има много думи за „идиот“ и „копеле“ и тя ги знае всичките до една. Дори май сама е измислила няколко.

— Това — казах — е ваш проблем.