31


При пристигането в града Седрик бе отведен право в затвора. Джаспър беше отказал да позволи на Аделейд да се върне в Уистерия Холоу, така че Айана я бе поканила в дома си. Тя имаше поредното от онези жилища на втория етаж, голямо колкото това на Сайлъс. Когато влязохме и видях Аделейд, се втурнах през стаята и пуснах дрехите втора употреба, които бяхме намерили за нея. Айана се оттегли, за да ни остави на спокойствие, и всичко, което можех да направя отначало, беше да попивам с поглед вида на Аделейд, жива и здрава. Косата й беше влажна и носеше роба. В очите й проблясваха сълзи.

— Мира… как стана… Тамзин…

Прегърнах я по-плътно. Айана ме беше предупредила, че Аделейд е научила за Тамзин едва днес. Писмото ми така и не бе стигнало до нея.

— Не знам. Не можех да повярвам, когато чух.

Разказах каквото знаех — онова, което бе общоизвестно — и колко странни бяха обстоятелствата. Премълчах всички спекулации относно Уорън, тъй като Сайлъс и Грант още не разполагаха с твърди доказателства.

— Не мога да я изгубя отново — каза Аделейд.

— Знам. Чувствам се по същия начин. — Усещах буца в гърлото и трябваше да положа усилие да се владея. Щеше да се наложи Тамзин да почака. Точно сега Аделейд беше тази, която имаше нужда от мен, и се опитах да й се усмихна храбро. — Но трябва да оставиш тази скръб настрана засега. Ще плачем за нея по-късно — много.

Аделейд ми разказа версията си за станалото в Хадисън, обяснявайки как Уорън и неговите хора се опитали да убият Седрик и да направят така, че да изглежда като нещастен случай. Уорън го отрекъл, а думите на един нов губернатор заслужавали повече уважение от онези на заподозрян еретик — макар и обвързан с аристократка със значително положение. Вглеждайки се в нея, докато говореше, се чувствах все по-глупава, задето не бях заподозряла тайната й по-скоро. Имаше нещо властно в начина, по който се държеше и говореше дори когато се преструваше на разпиляна ученичка или изглеждаше така неспретната, както сега.

Едно почукване прекъсна разговор за Джаспър. Айана в миг се озова пред вратата. Бдителна и опасна, тя бе поставила едната си ръка върху дръжката на бравата, а в другата държеше нож, дълъг колкото ръката й до лакътя. Напомняше ми за Грант в нощта, когато беше открила връзката ни.

— Кой е там? — изкрещя Айана.

— Уолтър Хигинс — чу се приглушеният отговор. — Търся Аделейд Бейли — партньорката на Седрик Торн.

— Това е агентът на Седрик! — възкликна Аделейд. — Пусни го да влезе!

Влезе строен млад мъж с очи, които оглеждаха щателно всяка подробност наоколо. Нямах представа, че Седрик има какъвто и да било агент. Аделейд ни обясни как Седрик се опитвал да купи дял в колонията Уестхейвън, като продаде фалшифицирана картина, уж нарисувана от художник от Мирикози. След много търсене Уолтър най-сетне му беше намерил купувач — човек, който искаше потвърждение на автентичността на картината от някого с евентуални познания за изкуството на Мирикози. Това не беше лесно изпълнима молба по тези места.

— Сирминиканците много приличат на жителите на Мирикози — каза Уолтър на Аделейд, като ми хвърли бърз поглед.

Аделейд моментално се вкопчи в тази идея.

— Можеш да имитираш акцент от Мирикози. Чувала съм те да го правиш в Блу Спринг. Всичко, което трябва да направиш, е да се срещнеш с този човек и да му кажеш, че картината, от която се интересува, е автентична творба от един от най-великите майстори в Мирикози.

Оказа се, че „този човек“ живее на един час път северно от града, но не можех да й откажа. Ако Седрик имаше дял в Уестхейвън, щеше да се наложи Денъм да му даде имунитет за религията му. При положение че процесът започваше на сутринта, вероятността да свършим всичко навреме, изглеждаше нищожна. Но както безцеремонно изтъкна Айана пред Аделейд: „Трябва да приемеш, че има вероятност Седрик да не успее да се измъкне от това. А ако не успее, ще имаш нужда от собствени средства, за да избягаш“.

По-късно оставих Аделейд с уверения, че всичко ще бъде наред, точно както в нощта, когато двамата със Седрик бяха разкрити. Надявах се, че думите ми в крайна сметка ще се окажат верни сега — защото наистина не бях сигурна дали са били верни тогава.

* * *

Всички станаха рано на другата сутрин, за да гледат процеса, който щеше да реши съдбата на Уорън и Седрик. Айана трябваше да помага с придружаването на момичетата до съда и се надявахме, че сред цялата драма и оживление никой няма да забележи временното ми отсъствие. Облякох си рокля за езда в наситено бургундско червено, която беше твърде елегантна за ден в съда, но никой не й обърна внимание.

Когато пристигнахме, пред съда се беше събрала тълпа от изпълнени с надежда зрители. Айана успя да се измъкне от задълженията си за достатъчно дълго, за да ме отведе по-надалече и да ме насочи по малък път, ограден с надвиснали като балдахин дъбове.

— Уредих Сайлъс да отиде с теб — каза ми тя. — Сигурна съм, че ще кажеш, че ще се справиш и сама, но една елегантна дама от Мирикози не би пътувала сама.

— Сайлъс… не Грант? — Не бе пристигнала вест от Грант, а той беше заминал почти преди седмица.

Айана поклати глава:

— Още не се е върнал.

С натежало сърце потеглих надолу по неравния път и лесно открих Сайлъс. Носеше широкопола шапка, смъкната надолу, за да го предпазва от утринното слънце, и седеше върху наситено кафява кобила. Една сива стоеше наблизо.

— Странично седло? — попитах, без да си правя труда да крия презрението си.

Той повдигна периферията на шапката, за да ме огледа:

— Единственият начин, по който ще яздиш в тази рокля. Или ще убедиш когото там се опитваш да заблудиш, че си някаква аристократка. Айана всъщност не ми разказа цялата история.

— Искаш ли да я научиш?

— Не.

Отправихме се надолу по тихия път. През дърветата проблясваха петна от слънчева светлина и тежката рокля за езда вече започваше да предизвиква сърбеж и да ме задушава.

— Айана каза, че Грант не се е върнал.

— Не, но снощи най-сетне получих съобщение. Получил е каквото е искал, но е било нужно известно проследяване. Трябвало да открие още няколко души, да се добере до още малко доказателства. Дори убедил армията да арестува двама за разпит. Започваме да разнищваме историята.

— И Грант е добре? Не е пострадал? Сайлъс ме стрелна с кос поглед:

— Да.

Яздихме в мълчание, докато малкият път, по който се движехме, се вля в по-голям. От двете му страни имаше неподдържана гора, но големината и отъпканата пръст намекваха, че има голямо движение. Сайлъс прочисти гърло няколко пъти и накрая попита:

— И така. Още ли искаш да поправиш беззаконието в Кейп Триумф?

За момент си помислих, че знае за работата ми с Том, а после си спомних разговора, в който бях попитала за зле организираната правосъдна система на града.

— Е, бих искала да видя нещата уредени. Не мисля, че съм казвала, че искам да го направя лично.

— Не си. Казах, че би трябвало да отнесеш въпроса до губернатора. Ти каза, че той не би изслушал сирминиканка.

— Все още не мисля, че би го направил. Той сви рамене:

— Е, той ме изслуша, когато отидох и говорих с него — преди да се забърка цялата тази каша в Хадисън.

— Аз… не знам какво се опитваш да кажеш.

— Той се съгласи, че градът има нужда от официално създадена стража и упълномощи сформирането на такава. Книжата са в моята канцелария: уточняват детайлите по няколко оперативни процедури, както и колко пари ще отпусне.

— Това е прекрасно! — Тази беше вероятно единствената истински добра новина, която чувах от дълго време насам.

— Радвам се, че мислиш така — каза Сайлъс. — Защото ти си тази, която ще я сформира.

— Какво? — Повторих си мислено думите му. — Но току-що каза, че ти си говорил с него…

— Сдобих се с книжата и разрешението за сформирането, но само толкова. Мислиш ли, че искам да се нагърбя и с подобна работа заедно с всичко друго, с което се опитвам да смогна? Организирането на патрули? Наемането на хора за стражата? Не съм толкова луд. Мисля обаче, че ти може и да си.

Всички онези мечти за храброст, всички истории, пред които благоговеех… дори опитите ми за въздаване на справедливост в образа ми на лейди Авиел. Нищо от тях нямаше нищо общо с реалността. Но това…

Светлината, която бе нахлула в мен при думите му, рязко притъмня.

— Не мога да направя нищо такова. Все още съм обвързана от договора си с бащата и сина Торн.

— Е, това е другото нещо. — Сайлъс се почеса по ухото и се загледа надолу по пътя. — Имаме бюджет. Предназначен е да покрие заплащането ти и това на всеки, когото наемеш. Направи си сметката и можеш да вземеш аванс срещу заплащането си. Така ще се справиш с плащането на таксата.

Главата ми се замая от възможностите — и усложненията. Ако тази свобода изобщо беше възможна, тя щеше да бъде трудно спечелена.

— Но как бих могла да наема някого? Повечето ще са мъже. Никога не биха ме приели. Никога не биха ме уважавали.

— Тогава ги накарай да те уважават. Бори се и бъди силна, докато победиш. Оцеляла си в Сирминика, в Осфро, тук. Мислиш, че не можеш да вкараш в пътя няколко патрули? Плюс това ще им плащаш. Фактът, че ти си тази, която държи кесията с парите, може да ти е от голяма помощ.

Преглътнах:

— Като говорим за кесии с пари… бих ли могла… бих ли могла да получа аванс върху сума, малко по-голяма от таксата ми?

Сайлъс изсумтя:

— Предполагам, че зависи от определението ти за „малко“. Вземеш ли назаем твърде много, изобщо няма да имаш стража.

— Знам. Но брат ми… — Поех си дълбоко дъх. Все още ми се струваше странно да говоря за Лонзо. — Брат ми е роб долу в…

— Да, да — прекъсна ме Сайлъс. — Уилямстън. Мислех, че всичко това е уредено.

Зяпнах:

— Вие… знаете?

— Разбира се. Именно аз предадох парите на един от нашите агенти, отправили се натам.

— Какви пари?

— Шейсетте, които Грант ми даде преди две седмици. — Сайлъс завъртя очи. — Дори не искам да знам колко игри на карти са били нужни, за да се сдобие с тях. Последното, което чух, е, че документите са уредени, но брат ти се е забавил заради някакво нараняване.

Ръката ми политна към гърдите:

— Какво?

— Нещо с коляното му, мисля. Едва вчера чух, че ще се оправи, и би трябвало да пристигне тук, преди да е свършил месецът.

Лонзо. Свободен. И идващ тук. Скоро. Почти очаквах всеки момент да се събудя в леглото си. Това беше единственият начин да обясня този все по-удивителен ден.

— Добре ли си? — Сайлъс се вгледа в мен по-внимателно. Нямах представа колко време съм мълчала.

— Аз… да. Просто не знаех. Грант така и не ми каза нищо. — Съсредоточих вниманието си обратно върху Сайлъс. — Защо не би ми казал?

— Не знам. Предполагам, че не е искал да те притеснява, докато не научи цялата история за нараняването. Но това е само догадка. Нямам представа какво става в главата на Грант или какво става между вас двамата. — Сайлъс ми хвърли остър поглед. — Всъщност все пак имам няколко идеи какво става между вас и ако беше моя дъщеря… е. Няма значение. Поне точно сега. Да се съсредоточим върху предложението за работа. Искаш ли го? Няма да те лъжа. Ще бъде трудно. Говорех сериозно, когато казах, че според мен можеш да спечелиш, но ще полагаш повече усилия от мъжете, които работят за теб. Голяма част от този град не иска никакъв закон. Но останалата част, обикновените хора, имат нужда от този закон.

Откакто дойдох в Адория, си бях представяла и се бях приспособявала към безброй варианти. Възможност като тази изобщо не ми минаваше през ума. Никога дори не си бях мечтала за нея. Независимост. Шансът действително да помагам на други хора по честен начин. Можех да дам работа на Лонзо, когато пристигнеше.

— Удивително е, господин Гарет. Наистина. Поласкана съм, че изобщо сте ме взели предвид. И да… наистина искам тази работа. Просто се надявам, че сте прав за изплащането на договора ми.

— Е, сблъсквал съм се и с по-сериозни проблеми. А ако наистина сме на косъм от залавянето на изменниците, ще получиш онази нелепо висока награда, която Грант обеща, без да се допита до мен.

— Наградата ми — повторих. А Грант също щеше да получи своята. Блестящата ми, вълнуваща кариера внезапно ми се стори изпразнена от съдържание, когато приех, че ще бъде без него. Той щеше да е заминал при баланкуанците, далече от мен, далече от всички тук. Той обаче обичаше да работи сам. Или пък дали наистина обичаше?

Може би… може би ще искаш да видиш земите на север.

Дъхът ми заседна в гърлото, когато думите на Грант нахлуха обратно в съзнанието ми с внезапно, невъзможно разкритие. До мен Сайлъс каза нещо за това, че сме в покрайнините на Крофърд, но почти не го чух. Умът ми литна далече от този слънчев път. Бях обратно в тъмната спалня на Грант, в момента, когато смутено беше намекнал, че мога да отида с него при баланкуанците.

Онази нощ му бях твърде бясна дори да обмисля чутото. Когато Айана по-късно бе обяснила строгите условия на споразумението по въпроса кой може да отиде с него, не бях осъзнала последиците от предложението на Грант. А дори когато му бях признала, че бих искала да пътувам с него, пак не бях помислила за ролята си. Просто исках да бъда с него — поне исках, докато приоритетите ми с Лонзо ме бяха върнали рязко към действителността.

Допускат се само посланиците и техните семейства — съпруги и деца, такива хора. Никакви приятели или доброжелатели. Нито дори слуги или телохранители.

Съпруги.

Какво бе искал Грант от мен? Давал ли си беше изобщо сметка какво казва? Беше толкова колеблив всеки път, щом заговорехме по темата, сякаш не можеше да признае дори пред себе си какво прави.

Дали — по своя чудат, сложен начин — ми беше предлагал брак?

* * *

Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Успях да се преструвам добре заради потенциалния купувач — по-възрастен мъж, който много ми напомняше за Рупърт — и го убедих, че съм израсла сред всевъзможни образци на изящното изкуство в Мирикози, преди да се влюбя в осфридиански търговец, който ме беше довел тук. Ако картината беше у мен, той щеше да ми връчи парите начаса.

Но дори докато се усмихвах и бъбрех, всичко, което постоянно си мислех, беше: Какво беше имал предвид Грант?

Двамата със Сайлъс се върнахме навреме в Кейп Триумф и той ме остави почти веднага.

— Ще давам показания точно преди обяд и трябва да съм на разположение на процеса. Ако не искаш никой да забележи, че си отсъствала, изчакай до почивката, когато можеш да се слееш с тълпата.

Настаних се удобно на една тревиста поляна точно отвъд пътя, умът ми все още беше изпълнен със събитията от деня. Когато чух шума от гласове да се усилва в далечината, забързах към сградата на съда. С лекота се шмугнах сред тръгналата на обяд тълпа и се озовах там точно навреме да видя как отвеждат затворниците. Едва не пропуснах да видя Седрик. Ръката му беше в превръзка през рамото, а по лицето му имаше синини. Беше с измачкани и износени дрехи, докато Уорън и хората му бяха чисти и елегантно облечени. Спомних си деня, в който се бях срещнала със Седрик в църквата, когато беше толкова стилно облечен и нямаше и едно косъмче, което да не си е на мястото. Никога нямаше да позная, че онзи човек е същият, който мина край мен сега.

Аделейд и Айана ме посрещнаха на вратата. Лицето на Аделейд беше бледо и изпито и аз я обгърнах с ръка, докато отивахме да хапнем.

— Всичко ще се оправи — казах машинално.

— Беше ужасно, Мира. Ужасно.

Пристрастният трибунал не бе позволил на Седрик да разкаже напълно версията си, а посоката на разпита бе намекнала, че вече е виновен. Бяха обвинили Аделейд в измама и разпуснат морал, когато бе свидетелствала. Уорън обаче беше посрещнат със съчувствие. Беше имал време да „излъска“ версията си, а неговите хора я бяха подкрепили.

Следобедното заседание мина както и сутрешното. Когато процесът приключи за деня, оставаха само още няколко свидетели, които трябваше да дадат показания. Щеше да се наложи да го сторят рано сутринта и това разочарова тълпата. Губернаторът Дойл беше казал, че ще се погрижи присъдата да бъде изпълнена незабавно, и мнозина се бяха надявали да видят екзекуция днес.

* * *

Когато двете с Айана се върнахме в Уистерия Холоу, не бях в настроение да слушам клюки. Шмугнах се в стаята си и останах до след полунощ. Едва тогава се измъкнах да потърся храна. През по-голямата част от деня не бях имала апетит, но се нахвърлих лакомо на старите изсъхнали тарталети, които открих. На кухненския праг се появи сянка и аз подскочих.

Беше Гидиън Стюарт, младият мъж от Грашонд. Той и другите Наследници на Урос се бяха задържали, за да приключат с някакви търговски въпроси в града и все повтаряха, че си тръгват скоро, но винаги имаше някакво ново забавяне.

— Съжалявам — каза ми той. — Не исках да ви стресна.

— Току-що ли дойдохте? Ето там има храна.

— Благодаря ви. — Той прие една тарталета. — Забавих се в града повече, отколкото очаквах. Аз… мисля, че помогнах на приятелката ви. Госпожица Бейли. Поне се надявам да съм. Не съм сигурен.

Оставих храната си.

— Какво имате предвид?

— Свързах се с нея тази вечер с предложение да помогна. Бях приятел с Тамзин — госпожица Райт, и просто ми се стори, че това е нещо, което тя би искала да направя. — Отмести поглед за момент, а после продължи: — Както и да е. Предложих господин Торн да купи дял в нова колония, наречена Уестхейвън…

— Вече знам за това. Как по този начин ще получи амнистия в Денъм.

— Госпожица Бейли също знаеше. Това, което не знаеше, беше, че точно сега в Кейп Триумф има няколко представители на създателите на общността Уестхейвън.

— Но тя още не разполага с парите за това.

— Изглежда, си мислеше, че може да се сдобие с тях.

— Е, да, има задвижена сделка, но няма време да… — Дъхът ми пресекна. — Господин Стюарт, какво правеше тя, когато тръгнахте?

— Мисля, че се канеше да вземе парите. Каза, че излиза на кратка езда. Дадох й коня си.

Кратка езда? Отиваше да вземе картината и да се опита да приключи сделката. Уолтър Хигинс, съвестен и умел в разкриването на фалшифицирани произведения на изкуството, беше скрил картината в едно село южно от Кейп Триумф. На Аделейд щеше да й се наложи да отиде първо там, а после обратно в Крофърд. Щеше да язди цяла нощ.

— Имаше ли някой с нея?

— Не. Беше сама.

Аделейд. Сама. Яздеща в тъмното.

— Кога тръгна?

— Аз… да видим. Бих казал, преди три часа. Почти четири.

— Благодаря ви, господин Стюарт — казах, втурвайки се покрай него.

— Какво ще правите?

Не отговорих. Изтичах нагоре по стълбите до стаята си и затърсих обсипаната със звезди наметка.

Загрузка...