23


Когато стигнах до сградата на Грант, вземах стъпалата догоре по две наведнъж и едва не се препънах. Заблъсках по вратата и измъкнах причиняващата сърбеж перука от ризата си, докато чаках. Когато не последва незабавен отговор, почуках отново и освен това ритнах силно вратата.

Той не е тук. Лежи мъртъв на някоя улица, отвлечен от някой крадец. Или пък може би не е мъртъв, а просто твърде тежко ранен, за да се прибере у дома, и всичко е заради…

Вратата се отвори със замах. Грант стоеше на прага и държеше ризата си. Няколко тъмни отока се кръстосваха върху част от гърдите му, а едната страна на лицето му изглеждаше малко подута. На другата имаше малко порязване. Иначе изглеждаше добре. Не каза нищо и просто ми даде знак да пристъпя напред, но зърнах как в погледа му се мярна облекчение. След като затвори вратата, всичко, което можех да направя, беше да стоя и да зяпам, докато се опитвах да си поема дъх.

— Жив си — изтърсих най-накрая.

— Труден съм за убиване.

Пуснах перуката и свалих камата си. После се хвърлих в обятията му и осъзнах колко здраво го държа едва когато той изохка:

— Оу.

Понечих да се дръпна назад:

— О, извинявай, не мис…

— Престани — каза той, като задържа едната си ръка на хълбока ми. — И за нараняване не съм лесен. Ти добре ли си?

— Да. — Обвих ръце около врата му и се сгуших в него. Цялата паника, цялата несигурност… всичко, което се беше натрупало в мен, изригна навън. — Мислех, че си си отишъл. Мислех, че си мъртъв. И не можех да се справя с това — искам да кажа, не знаех как ще… и просто… имах чувството, че и аз ще умра… и…

— Ей, спокойно — каза той. Нервните му жестове противоречаха на лековатия му тон. Беше се вдървил в ръцете ми и се дръпна малко назад. След като помисли за миг, свали маската ми и огледа лицето ми. Докато го правеше, изражението му стана по-разтревожено, а допирът на ръката му върху бедрото ми — предпазлив.

Аз самата затегнах хватката си. Имах нужда да се вкопча в него, наполовина страхувайки се, че може да изчезне отново, ако не го направя. Този страх, че ще го изгубя, имаше същото въздействие, както когато си дадох сметка колко болезнено трябва да е било изгарянето на ръката му. Същото въздействие, както когато го чух да казва, че е призрак. Нещо се промени в мен през тези мигове на неговата уязвимост — защото той също се промени. Престана да бъде мой съперник, мой партньор в шпионажа или дори мой обект на повърхностно желание. Беше просто… Грант.

— Радвам се, че си добре — казах меко. — Защото всъщност те харесвам. И мисля… че може би и ти ме харесваш.

Харесваше ме. Виждах го. А виждах също и че това го ужасяваше. Да държи ръката си там, едва докосвайки ме, изискваше по-голямо усилие, отколкото цялата онази пламенност на пода. Защото, когато си мъж, който се е примирил да не е обвързан с нищо, беше по-лесно да смъкнеш дрехите на мимолетна любовница, отколкото просто да срещнеш погледа на жена, за която може да те е грижа. И беше невъзможно за проумяване, че тя може също да държи на теб.

— Няма нищо, ако ме харесваш само малко — добавих. Въпреки смущението му по лицето му започна да се

прокрадва усмивка. Стисна ме по-силно, по-здраво.

— Само малко, а?

Придвижих пръсти нагоре по врата му и ги прокарах през косата му:

— Да. Толкова малко, колкото искаш, ако това те кара да се чувстваш по-добре. Не искам да ме изхвърлиш отново.

— Никога не съм те изхвърлял. Ти излетя разгневена навън.

— Този път няма.

Повдигнах брадичка и разтворих устни в явна покана. Той я прие. С тази целувка нерешителността му изчезна, заместена от настойчивост, която почти ми се струваше отчаяна. Сякаш може би мислеше, че е изгубил и мен. Повдигна ме, а аз обвих крака около кръста му, докато ме носеше към спалнята си. Целувката се прекъсна чак когато се стоварихме на леглото с преплетени крайници. Той ме претърколи по гръб и отново сведе устни към моите, но го спрях за момент, опирайки длан отстрани на лицето му, за да мога просто да го погледна. Усмихнах се, а той се усмихна в отговор. И макар тялото ми да беше толкова напрегнато и неспокойно, осъзнах, че бях също толкова изпълнена с възторг просто да съм там с него, колкото и да оставя най-сетне желанието да поеме по пътя си. Отпуснах ръка и когато се целунахме отново, усетих и у него подобно разкриване.

След това престанах да се тревожа дали правя всичко както трябва. Престана да ме е грижа, че все още се суетях неумело с дрехите си, докато той ги свали с такава лекота. Въпреки собствената си жажда и нетърпение той не бързаше и протакаше всяко действие по начин, който беше едновременно великолепен и мъчителен. Можеше да разчита намеците на тялото ми, а аз научих някои от неговите. Освен това разбрах, че имаше много неща, които никога не бях знаела относно лягането с някого.

А когато всичко свърши, когато лежахме един до друг, обзети от блажено изтощение, открих още една празнина в сексуалните си познания. Какво се правеше след това?

Грант беше сложил ръце зад главата си и се взираше замислено в тавана. Изпънах се от моята страна на леглото, наполовина покрита с чаршафите, докато се оставях да се насладя на всички различни усещания, които още отекваха в тялото ми. Чувствах се ленива и отпусната. Чувствах се, сякаш бях създадена отново.

Хвърлих поглед към него и не можех дори да си представя какво мисли. Той беше Грант в крайна сметка. Но точно тогава беше толкова неподвижен, толкова спокоен като никога вместо постоянно да се бори срещу света. Примъкнах се до него и облегнах глава на гърдите му, като внимавах да не докосна виолетовите подутини. Щеше да има синини дни наред. Стресна се леко от движението ми, но след няколко мига обви ръка около рамото ми.

Останахме в такава доволна близост няколко скъпоценни минути а после, по обичайния си начин, той рязко каза:

— Имам три въпроса за теб.

Това би трябвало веднага да ме накара да застана нащрек, но все още бях твърде отпусната и замаяна, за да се замисля кой знае колко.

— Добре.

— Това първият ти път ли беше?

— Да. — Поколебах се. — Очевидно ли беше?

— Не веднага. — Изражението му остана замислено, но в гласа му имаше преценяваща нотка. — Не може да се каже, че се стесняваш да покажеш какво искаш. Това ме обърка.

Частица от предишното ми съмнение се върна:

— Това лошо ли е?

— Не, не, беше чудесна. Повдигнах глава:

— Чудесна? Той въздъхна:

— Беше прелестна. Настойчива, дръзка, предизвикателна — с още по-голяма сила, защото дори не го осъзнаваш. Правиш така, че е трудно човек да бъде търпелив. Така по-добре ли е?

Удоволствие — смесено с мъничко самодоволство — изпълни гърдите ми. Запитах се дали това се нареждаше сред онези „сладки и нежни неща“, за които беше говорила Флорънс. За Грант това вероятно беше равносилно на рецитирането на поезия.

— Да. Това вторият ти въпрос ли е?

— Знаеш, че не е. — Най-накрая обърна глава и ме погледна със сериозно изражение. — Нараних ли те?

— Не — казах изненадана. — Беше… не знам. Все още го изживявам отново в ума си. Нямам нужните думи. То е неописуемо с думи.

Той изглеждаше облекчен:

— Добре. Макар че щях да се задоволя и с „хубаво“. — А после, понеже беше цар на неочакваните изпълнения: — Така. Каква работа имаш да търчиш наоколо с Том Шортслийвс?

Изпъшках и се претърколих далече от него, лягайки отново по гръб:

— Хайде, Грант. Наистина ли трябва да говорим за това сега? Не може ли поне веднъж да изживеем един хубав миг?

— Мислех, че току-що сме го изживели. И то много такива. И разбира се, че ще говорим за това сега. Мирабел, ти се мотаеше с някои от най-опасните мъже в града! Можеше да загинеш.

Тялото ми още пееше от онова, което бяхме направили, а по-рано дори се бях питала какви бяха шансовете тази вечер да го повторим. Ако се съдеше от посоката, в която отиваше този разговор, не бяха добри.

— Е, още съм жива. Никаква вяра ли нямаш в мен?

— Голяма, което е причината, че колкото повече си мисля за това, толкова повече си давам сметка как отдавна трябваше да съм осъзнал кой е златокосият ангел, запленил града. — Поклати глава с огорчено изражение. — Кога смяташе да ми кажеш? Защо вече не ми беше казала?

— Не знам. Моментът никога не ми се струваше подходящ. Вероятно защото знаех, че ще реагираш така.

Той седна в леглото:

— Как? Да се разтревожа за теб?

При тона му в гърдите ми се разпали искрица от предишното раздразнение:

— Като например да ме съдиш.

— Ти сама би трябвало да се съдиш. Какво стана с добродетелното ти чувство за борба срещу несправедливостта?

— Точно това правя. Връщаме отнетото на потиснатите. Наказваме корумпираните. Това е, което винаги съм искала да правя, и ти го знаеш.

— Не знаех, че ще го правиш, като станеш отмъстителка над закона. И обикновена крадла.

— Не съм! — Изправих се рязко, загръщайки се с едно одеяло. — Не приемам никакви задачи, които не искам. Така печеля пари, които да ми помогнат да откупя свободата на Лонзо. И установявам връзки с пиратите, от които смяташе, че изменниците може би купуват стоки. Мислех, че това ще ти хареса.

— Том Шортслийвс краде произведения на изкуството, не армейски запаси. Всички знаят това.

— Но Том познава пирати, които наистина крадат за изменниците. Като Сандлър. Помниш ли насочващите сведения, които ти дадох?

Той не показа, че е чул това:

— Има по-добри начини да спечелиш пари.

— И се стремя към всичките — брак, твоя случай, Том. — Размахах нетърпеливо ръце. — По един или друг начин ще си върна Лонзо.

— Бракът е на първо място в списъка ти, така ли?

— Вече ти казах, че ще направя всичко, каквото мога, за да платя цената за свободата му. Осъществяването на брака може и да не е предпочитаният ми план, но е най-надеждният.

— Осъществяването на… чакай. Имаш ли сериозно предложение? — Очите му се разшириха. — Сгодена ли си?

Размърдах се смутено:

— Не точно. Просто имам уговорка. Един вид. Ако не успея да изплатя сама договора си или да намеря парите за Лонзо по никакъв друг начин, има един възрастен — аа, всъщност изключително възрастен — господин, който е готов да се ожени за мен в последния момент. Много е мил — добавих бързо. — Много почтен, много щедър с богатството си. И не очаква никакви „брачни задължения“.

Никога не бях виждала Грант толкова зашеметен.

— Предполагам, че не се шегуваше, когато каза, че би направила всичко. Онази вечер се държа, сякаш бракът е някаква далечна вероятност, но вече си предвидила съпруг! Тогава какво е… това? Което правим в леглото?

— Аз… — Отместих очи, неспособна да застана лице в лице с това възмущение. — Изживяваме приятен момент?

— Предвиждаше ли място за мен в живота си, след като се омъжиш?

Обърнах се невярващо назад:

— Искаш ли го? Нима си промени мнението за привързването? Нямаше да предположа. Не може да се каже, че си изразителен по отношение на чувствата си.

— За разлика от теб, която преливаш от откровеност. Нима се предполагаше да бъда тайният любовник, когото държиш в резерв, докато царуваш като разглезената кралица на имението на твоя „изключително възрастен“ господин?

Прокарах ръка по заплетената си коса, уморена и смутена:

— Не знам, Грант. Наистина не мислех за нас отвъд това.

Той трепна и не проговори, което никога не беше добър знак.

— Женитбата е последното ми средство — настоях. — Затова никога не я споменавах. Дори не мисля за нея. Наистина се надявам да купя свобода за Лонзо и за себе си. Или ще получа парите от Том, или ти ще разрешиш случая си и всички можем да бъдем щастливи. Аз с наградата си, ти с официалното назначение като агент.

Яростното му изражение рязко стана озадачено:

— Какво?

— Няма ли точно това да получиш? — Бях също толкова объркана от реакцията му. — Казвал си преди, че си заложил много на карта с тази работа. А Сайлъс обясни, че си почетен агент и че разрешаването на този случай ще промени нещата.

— Каза ли, че ще стана агент?

— Не точно… — Опитах се да разчета изражението му и да разбера какво ми убягваше. — Просто предположих. — Каква друга възможност има?

Грант отново се умълча. Ролите ни се размениха и сега той мина в отбрана:

— Наистина получавам повишение… но не до обикновен агент. — Пое си продължително, дълбоко дъх и го изпусна, преди да продължи: — Осфрид и баланкуанците сключиха споразумение, за да останат отношенията им хармонични. Колониите ще изпратят делегация — посланици и техните семейства — там да живеят сред тях и да помогнат с установяването на мира. Необичайно е, че баланкуанците са склонни да го допуснат — станали са твърде неотстъпчиви по отношение на границите си. Но колкото и много кралят на Осфрид да иска добри отношения с тях, иска също и уверение. Тъй като съм обучен, ще шпионирам баланкуанците. Всъщност цялата делегация ще ги шпионира, но аз ще отговарям за обработването на всички разузнавателни сведения. Никой няма да заподозре, стига прикритието ми да остане непокътнато. Просто ще мислят, че съм там, защото знам езика.

Целият ми свят застина неподвижно.

— Заминаваш. Далече. При хората, които са се отнасяли с теб като с призрак.

Развеселеност — мрачна развеселеност — премина по лицето му.

— Там е работата. В баланкуанската обществена йерархия към посланиците се отнасят с изключителна почит и благоволение. Те придобиват статут, по-нисък само от този на водачите на кланове. Аз щях да бъда в шестия клон — така се наричат обществените нива. Шестият е доста над положението на моето семейство, доста над положението на чичо ми. — Грант посочи към тайнствения белег на ръката си. — Това беше знакът на положението ми преди — гражданското ми положение сред баланкуанците: роден в семейство от третия клон. Когато се върнах, чичо ми заяви, че не заслужавам да бъда гражданин — както защото бях незаконно роден и със смесена кръв, така и защото бях отсъствал толкова много време. Заяви, че вече съм повече осфридианец и съм изгубил правата си спрямо империята. Съдиите се съгласиха. Прогориха това и ме изпратиха в изгнание. Потръпнах.

— Грант, толкова съжалявам.

— По-късно разбрах, че издигат чичо ми до положение в четвъртия клон, за да работи в домакинството на някакъв командир. Нямаше да е възможно, ако все още имаше роднинска връзка с мен. С това назначение обаче ще го превишавам многократно по сан. За пръв път в живота ми ще е принуден наистина да се отнася към мен с уважение. — Очите на Грант проблеснаха мрачно, а думите му бяха просмукани с горчивина.

Това беше твърде много, за да го приема, твърде много, за да го смеля. А още не се бях съвзела от новината, че ще заминава. Тя се бе настанила в стомаха ми като оловна тежест.

— Значи тази амбиция да довършиш случая, целта, за чието постигане ми каза, че работиш… не е, за да се установиш в агенцията. Не става дума да подкрепиш Сайлъс. Става дума за отмъщение.

Грант се намръщи:

— Има нещо повече от това.

— На мен ми звучи доста неприкрито.

— Мирабел, ще си върна положението. — В един от малкото подобни моменти от познанството ни той се опитваше да ме убеди в нещо, вместо да ми каже. Почти ме умоляваше. — Вероятно ще получа ново име — истинско име, не онази шега с „човек без положение“, която ми е дал чичо ми вместо име! Всичко, което ми отнеха, ще ми бъде върнато — с лихвите.

— Но това ли е, което искаш? — възкликнах. Понякога ми се струваше толкова безразличен към света. Това беше почти невъзможно за проумяване. — Наистина ли искаш да живееш с хора, които са ти причинили това? Да изоставиш Сайлъс и Айана? Те приличат повече на твое семейство, отколкото който и да е от кръвните ти роднини.

— Не става въпрос само за тях. А също и за земята. Мислех си, че тъкмо ти ще знаеш какво е да изтръгнат родината ти от теб.

— Аз я отхвърлих. Не ме е отхвърлила тя.

— Значи си приключила с нея? Приключила си с това да бъдеш сирминиканка? Настанила си се твърде удобно в осфридианското висше общество?

Въпросите ме завариха неподготвена:

— Н-не. Разбира се, че не.

— Искаш ли да видиш Сирминика отново? — настоя той.

— Да. Тя все още е част от мен. Но не е възможно да се върна скоро.

— Е, Империята също още е част от мен. Чувствам я отвътре. — Той почука с пръст по гърдите си. — Имам нужда да я видя отново и мога да се върна.

— Да, но ми се струваш обсебен от мисълта да го направиш по начин, който се фокусира върху отмъщението. Първото, което спомена, беше мисълта да получиш по-висок ранг от чичо си — а не повторната среща с родното си място.

— Не си в положение да ми изнасяш лекции предвид някои от твоите житейски избори понастоящем — каза предупредително той.

— А ти не си в позиция да ми четеш лекции за пазенето на тайни! Кога смяташе да ми кажеш това? Щеше да ми хареса да знам, преди да се озова в леглото ти, че после смяташ да отпрашиш на другия край на континента!

— Това щеше ли да промени нещата? — попита той. — Току-що каза, че не си мислила отвъд това.

— Предполагам, че не съм единствената — процедих. — Но защо има значение? В края на краищата ме харесваш само малко. — Още докато говорех, знаех, че съм лицемерка. Бях си направила планове без него, а после бях имала наглостта да се възмутя, когато той направи своите. Никой не беше предаден в този случай. Не си бяхме дали обещания. Знаех всичко това… но то не променяше факта колко наранена и гневна се чувствах. Колко сломена и отхвърлена.

Грант явно също беше разстроен, но се поколеба само за миг. Хвърли поглед през стаята:

— Може би… може би ще искаш да видиш земите на север.

Смъкнах одеялата от себе си и се измъкнах от леглото да потърся дрехите си:

— Няма да бъда твоята пачавра, която се влачи с теб, не повече, отколкото ти ще бъдеш мой таен любовник. Имам твърде голямо самоуважение.

Той се изправи и започна да си нахлузва панталона.

— Това включва ли използването на един старец заради парите му? Присъединяването към шайка пирати? — Грант посочи гневно наоколо. — Дори ако наистина подбираш задачи, които ти позволяват да спиш през нощта, останалите ти приятели не са толкова придирчиви. А като ги подкрепяш с онова, което все пак избираш, несъзнателно ги подкрепяш в онова, което не избираш. Никога не съм мислил, че си такава, Мирабел.

— Не правя това за себе си! — изкрещях. — Трябва да направя каквото мога, за да спася Лонзо. А ти не разбираш, че това е единственият начин да го направя!

— А ти не разбираш, че това е единственият начин, по който мога да направя каквото трябва!

Мълчание. Стояхме там, взирайки се един в друг, сключили погледи, и двамата вбесени. Всичко, което можех да мисля, беше: Нов ден, нова битка с Грант.

— Не мога да продължавам да правя това — казах, с дрезгав глас. Кимнах към леглото. — Благодаря ти… за това. Но приключих. Приключих с всичко. Трябваше да послушаш Сайлъс за мен. Оттеглям се от случая ти. Сигурна съм, че ще се справиш просто чудесно и сам — винаги си се справял.

Той скръсти ръце:

— Така вероятно е най-добре. Не се безпокой — все пак ще се погрижа да получиш част от наградата. Знам колко много значи това за теб. Имам малко злато тук…

— Не. — Вдигнах длан. — Задръж го. Не го искам. Вече не искам нищо от теб.

Той изпухтя насмешливо:

— Разбира се. Защото вече си ме изхвърлила от организма си?

— Да. — Дори аз се изненадах колко студено прозвуча думата. — И защото е очевидно, че аз никога не съм била в твоя. — Подготвих се за хаплив отговор, но той не дойде.

— Мирабел…

Протегна ръка и докосна бузата ми. Подскочих леко и той бързо отдръпна ръка, взирайки се в мокрия връх на пръста си, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно. Потрих лицето си, смутена от онези няколко предателски сълзи. Дори не разбирах защо са там.

Той не каза нищо друго, а просто вдигна зачудено ръка. Повече не можех да понеса да ме вижда така. И също без нито дума повече рязко се обърнах, излязох от спалнята и се втурнах навън през предната врата. Страхувах се, че ще се опита да ме спре. А също така се страхувах и че няма.

Но той ме остави да си вървя — както правеше винаги — и докато затръшвах вратата, думите от по-ранния ни разговор ме връхлетяха като физически удар:

Никога не съм те изхвърлял. Ти изхвърча гневно навън.

Този път няма.

Затичах надолу по стъпалата. Пияни гуляйджии още залитаха по улиците, но не погледнах никого или нищо, докато се озовах извън града и почти до пътеката през мочурището. Спрях да се съвзема и с изненада открих, че треперя. Усещах ужасна болка в гърдите, толкова силна, че не знаех как мога да направя и една стъпка повече. Вече не бях разгневена. Просто тъжна. И изцедена. Примигнах, за да спра напиращите нови сълзи, а после се шмугнах в храстите.

Какво се беше случило току-що?

Бях зашеметена от облекчение, когато открих, че е жив, обзета от екстаз, когато най-накрая се бяхме отдали един на друг. А сега… сега просто исках да се измъкна и да се скрия от света. Думите му още ме пареха особено защото в тях бе имало известна истина. Нямаше да се откажа да помогна на Лонзо, но над онова, което вършех с Том и Рупърт, определено витаеше сянка на непочтеност независимо колко много исках да си втълпя обратното. Бях същата като баща си, използвах всички възможни средства.

Но Грант също трябваше да ми каже, че е възнамерявал да напусне Кейп Триумф — и то не само за да обиколи колониите, а да се засели при напълно различна нация. Нация, далече от мен.

Всъщност не съм мислила за нас отвъд това.

Заковах се внезапно на пътеката, когато си спомних изражението му в момента, когато бях изрекла тези думи. Тогава не го бях разпознала, но сега осъзнах какво бях видяла за миг в чертите му. Болка. Когато бях пристигнала, преливаща от радост и облекчение да го видя жив, той ми беше казал, че не е лесен за нараняване. Но се оказа, че е — и го бях наранила именно аз.

Ускорих крачка, все по-гневна и по-разстроена — гневна както на себе си, така и на Грант. И на калта. Тя ставаше все по-мека и по-мека с настъпването на пролетта. Внезапно, отчаяно ми се прииска да видя Аделейд. Тя беше единственият останал тук човек, когото все още обичах без усложнения. Знаех, че беше преживяла тревоги наскоро, но не бях опитала да разбера какви, защото имаше толкова много други неща, които се нуждаеха от вниманието ми. Бях се показала като немарлива приятелка и трябваше да поправя това. Щях да открия какво я натъжаваше, и щях да престана да страня от нея. Щях да й разкажа всичко. Тя щеше да е потресена, но освен това ме обичаше. И щеше да бъде облекчение най-накрая да…

— Мира?

Почти бях стигнала края на гората, когато някой се раздвижи пред мен. Посегнах за камата, а после разпознах гласа на Айана.

— Какво правиш тук? — попитах. Едва я виждах как надзърта зад мен.

— Аделейд с теб ли е?

Нещо в тона й накара кръвта ми да изстине:

— Не, защо да е?

— Тъкмо се отбих до стаята ви — да видя дали си се върнала всъщност. Ще ми се да ми беше казала колко рано ще си тръгнеш от галавечерята! Както и да е, нямаше я нито там, нито в някоя от баните.

Излязох на пътя:

— Е, сигурно е някъде там вътре. Не би си тръгнала… Не би ли? Аделейд никога повече не беше показала с нещо, че се измъква тайно, но нямах представа каква може да е истината. Това беше още един знак за провала ми като приятелка.

Айана ме вмъкна в спящата къща през една странична врата, която уж трябваше да пази, и аз й благодарих, че ми е спестила едно катерене по решетката за увивни растения. Изкачих се тихо и бързо по стълбите и отворих със замах вратата на спалнята си. Никаква Аделейд. Цялата паника, която бях изпитала заради Грант по-рано, сега се върна и се прехвърли върху нея. Студеният страх, че ще я загубя, ме накара да потреперя, докато припряно събличах мръсните си дрехи и се преобличах в нощница. Трябваше да претърся къщата. Не можеше да се е измъкнала тайно след галапразненството. Не можеше. Вероятно беше в кухнята. Всичко това беше просто едно голямо…

Отвън в коридора прозвучаха крясъци. Чух тичане на хора и отваряне на врати заедно с още крясъци и обезумели гласове. Втурнах се навън през вратата и открих почти всички други момичета да надничат от собствените си стаи. Телохранителите тичаха с гръмък тропот нагоре по стълбите. Джаспър, Чарлс и мистрес Кълпепър ги следваха с Клара по петите. Всички тичаха към края на коридора, към вратата на таванското помещение. Към Аделейд.

Тя още беше с бялата сатенена рокля от по-рано и стискаше сребристата си маска в едната ръка. Широко отворените й сини очи бяха пълни със страх, сякаш се беше залутала и сега се озоваваше изгубена и заседнала в пустошта. До нея стоеше Седрик, но после Джаспър го дръпна и закрещя:

— Какво направи? Какво направи?

Пробих си път през облечените си в нощници съквартирантки и хванах Аделейд под ръка.

— Всичко е наред — казах й, без всъщност да знам дали е така. — Всичко ще се оправи.

Джаспър се обърна към мен с проблясващи от ярост очи, докато стискаше рамото на Седрик:

— Няма да се оправи! От пет години ръководя едно от най-престижните начинания в Кейп Триумф, а сега всичко ще се разпадне, когато открият, че собственият ми син не е могъл да държи ръцете си долу от едно от нашите момичета. — Той прикова поглед първо върху Седрик, после върху Аделейд. — Тези двамата ни съсипаха.

Загрузка...