Среднощният диамант

9

Пътувахме все по-нататък и по-нататък: всеки ден ни доближаваше до Адория. Сега дните ми се струваха къси и Грант започваше да става неспокоен — дори нервен. Беше по-тих, често вглъбен в мислите си. Когато все пак говореше с мен, обикновено в крайна сметка повтаряше минали уроци за Адория. Сарказмът му също бе намалял.

— Всичко е важно — каза ми той в един мрачен следобед. Навън нямаше много хора, макар че капитанът очакваше да зърнем суша по някое време тази седмица. — Обръщай внимание с кого другиго говорят тези мъже. Отбелязвай си всякакви любими техни кръчми или магазини, които споменават. Никой няма открито да се разобличи като предател, но може да ти кажат нещо полезно, без да се усетят. Просто трябва да си сигурна, че ти си се усетила.

— Зная. И съм готова. Научих кодовете ви. Запаметих всички имена, цялата история. Мога да се справя с това.

Той се облегна на перилата на кораба и ме погледна в лицето, подпрял лакът върху дървото. Беше един от онези редки дни, когато вятърът беше утихнал и оставяше черната му коса да се спуска спокойно около лицето. Не се случваше често да успея да го видя толкова ясно.

— Знам, че можеш. Просто не искам да пропусна нищо.

Подобна откровеност от негова страна беше рядко явление и аз се озовах в също толкова неочаквана роля, в която трябваше да му вдъхвам увереност.

— Няма. Ще се справите с това. Ще откриете тези изменници и ще прекъснете притока им на ресурси. Ще станете герой.

На повърхността се появи искрица от сухия му хумор:

— Имаш голяма вяра в мен. Откъде знаеш, че всъщност не съм ужасен шпионин? Познаваш ме от няма и два месеца.

— Познавам ви от почти година — поправих го. — Всеки, който може успешно да се преструва на монах, на жител на Флатландс и на… какъвто там сте сега, няма да срещне никакви затруднения да спипа шепа недоволни мъже.

— Надявам се да си права. Шепа недоволни мъже могат да нанесат голяма вреда, особено мъже, които са свикнали с властта и привилегиите.

— Знам. Защото те не са тези, които всъщност трябва да се справят с последствията. — Някъде под лъжичката ми се загнезди студенина, докато из ума ми се завъртяха образи от миналото. — А невинните, хората, които дори не искат да бъдат въвличани.

— Адория няма да се превърне в Сирминика, Мирабел. Мекотата на тона му ме удиви толкова много, колкото и ако беше изкрещял.

— Как разбрахте, че си мислех точно това?

— Защото внимавам. Защото мога да се досетя, че не просто бягаш на ново място — а бягаш от старо. Носиш призраците си.

Потръпнах:

— Какво трябва да значи това?

— Така казват баланкуанците, когато държиш духовете на любимите си хора наблизо. Че притеглянето ти е твърде силно, за да ги пуснеш да продължат към следващия свят. — Той ми отправи многозначителен поглед. — А понякога тяхното притегляне е твърде силно. Като това на баща ти върху теб.

Просто се взирах в него.

Грант сви рамене и отбеляза:

— Казах ти, гледам и слушам внимателно.

— Баща ми беше герой. Спаси безброй животи. — Ядосах се, виждайки самодоволното изражение на Грант. — Не съм длъжна да ви разказвам историята на живота си! А и не виждам вие да преливате от истории за баща си.

— Искаш да научиш за него?

— Сякаш пък наистина бихте ми разказали.

Грант, който се бе облегнал на парапета, промени позата си: надвеси се през него и скръсти ръце, така че сега виждах само профила му. Остана мълчалив толкова дълго, та си мислех, че е изоставил темата, докато не каза:

— Беше осфридианец. Майка ми го срещнала, когато дошла в Кейп Триумф с една търговска група. Така и не се оженили и тя не го видяла никога повече, след като заминала. Баланкуанците вярват, че е редно бащите да отговарят за обучението на синовете. Ако бащата не може, с това се наема друг роднина от мъжки пол. С мен се зае чичо ми, но мразеше това. Мразеше мен. А когато бях на десет, най-накрая заяви, че не било редно да ми отказва „истинското“ ми наследство. Изпрати ме обратно в Кейп Триумф да намеря баща си, но него го нямаше там. Не беше се връщал от години.

— Какво направихте? — Изпитвах неохота да говоря, опасявайки се, че ще млъкне, ако наистина забележеше, че става откровен като никога.

— Една семейна двойка ме съжали и ме прибра — обличаха ме, хранеха ме. Нямаха собствени деца. Бяха добри хора, но не ми бяха родители и изпитвах гняв от това. С течение на годините ставах все по-гневен и по-гневен. Исках само баща си. После един ден… той се върна. И не беше добър човек. Искаш ли да влезем вътре?

Резкият въпрос ме стресна и разбрах, че беше забелязал как се опитвам да се загърна по-плътно с наметката си, за да се предпазя от мразовития въздух.

— Добре съм. Продължавайте. Защо не беше добър човек?

Грант се поколеба и си помислих, че със сигурност съм изпуснала момента.

— Защото беше в известна степен престъпник — не че по онова време бях наясно с това. Всъщност не знаех нищо за него, но когато предложи да ме вземе със себе си, не се поколебах. Бях на четиринайсет. Заминахме на юг — в земите, които сирминиканците изоставиха, когато избухна войната. И водех живот, и правех нещо през онзи живот, което ще ме преследват до края на този. Мислех, че го искам. Мислех, че е правилно да вървя по пътя на баща си. Но след почти три години една сутрин се събудих и осъзнах, че не искам да вървя по този път. Трябваше да се махна от онзи живот, преди да се превърна в непоправим човек — в какъвто вече се беше превърнал баща ми. И затова си тръгнах. Освободих се от него.

Потръпнах, макар това да нямаше нищо общо със студа. Миналото на Грант имаше много общи черти с моето, но ми беше непоносимо да го призная.

— Разказах ти своя живот. Сега ти ще ми разкажеш ли твоя?

— Защо толкова ви е грижа?

Той смени позата си, намести се на парапета.

— Защото… защото бих искал да разбера защо ти си ти.

— Баща ми беше герой — повторих. — Да се бориш, за да защитиш другите, е благородно дело.

— Не отричам нищо от това. — Тонът му всъщност бе мек, но имаше в очите си онова изражение — онзи поглед, който можеше да проникне право в душата на човек. — И виждам този плам в теб. Готова си да се опълчиш на света в името на справедливостта. Но виждам също и този поглед, който се появява, когато стане дума за баща ти. Нещо у него те смущава.

Внезапно се почувствах задушавана и хваната в капан въпреки широката и открита палуба.

— Смущава ме разпитът ви!

— Опитвам се да бъда мил.

— Е, не ви бива много в това. В очите му припламна гняв.

— Не мога да повярвам, че веднъж обвини мен, че съм труден за харесване.

— Не сте длъжен да ме харесвате — напомних му. — Просто трябва да работим заедно.

В отговор той свали дългата си връхна дреха и ми я подхвърли:

— Облечи това.

— Защо?

— Защото тук е смразяващо студено. И наистина те харесвам. — Звучеше, сякаш изпитваше раздразнение да го признае.

Притиснах връхната дреха към гърдите си: тежката кафява вълна още пазеше телесната му топлина. Гневът ми се изпари и погледнах надолу.

— Просто не искам да говоря за баща си, това е всичко.

— Да, схванах. Сега облечи проклетото палто. О, не — забрави. Хайде просто да влезем вътре. Никой друг не е толкова глупав, че да стои навън в този вятър.

Бавно повдигнах глава и се огледах наоколо. В морето се надигаха гневни вълни, толкова тъмни, че почти изглеждаха черни. Бях се крепила и приспособявала към все по-силното люлеене на кораба, без дори да го осъзнавам.

— Как стана толкова ветровито толкова бързо? — попитах. — Беше спокойно, когато излязохме. Не можех да повярвам как косата ви не помръдва.

— Оглеждала си косата ми?

— Вие ми казвате да изучавам всичко.

Но не се чувствах и наполовина толкова безгрижна, колкото звучах. По кожата ми полазиха тръпки. Промяната във времето наистина беше настъпила твърде внезапно. Над нас блесна разклонена мълния, а огромна вълна удари кораба с такава сила, че ние — и няколко моряци наблизо — трябваше да се помъчим да намерим опора. Грант ме улови, като ме обгърна с ръка и я задържа там, докато палубата престана да се люлее.

Агостино дотича при нас и каза на сирминикански:

— Капитанът иска всички пасажери да се върнат в каютите си.

— Но това е просто поредната буря, нали? — попитах. Заваля дъжд. — Постоянно си имате работа с тях.

— Просто се върни в каютата си. — Той забърза към другия край на кораба.

— Не е нужно да знам сирминикански, за да разбера това — каза Грант. — Да вървим.

Вече валеше като из ведро, а вятърът беше толкова яростен, че Грант трябваше с усилие да отвори вратата, която щеше да ни позволи да слезем долу. Тя се затръшна в мига, щом той я пусна отвътре, но все още чувах воя от другата страна на плътното дърво.

— Ще се опитам да разбера точно колко лошо е положението — каза Грант. — Но на твое място бих се приготвил за дълга нощ.

— Чакайте — повиках го, когато понечи да се отправи към коридора, водещ към неговата каюта. — Грант, аз… — Той спря и хвърли поглед назад. Вече не изглеждаше ядосан. Не можех да определя какво изпитваше. И дори не знаех какво искам да кажа. Просто му подадох връхната дреха.

— Пази се, Мирабел. — Той изчезна зад един ъгъл. Обратно в моето крило, където намерих каютата си празна и открих, че повечето момичета се бяха събрали в общото ни помещение.

— Хайде, хайде, това е само малко разбушувана вода — тъкмо им казваше госпожица Брадли. Корабът вече се накланяше силно ту на една, ту на друга страна и поне по едно момиче ахваше или изпищяваше всеки път, щом се разлюлеехме. — Скоро ще се успокои.

— Къде е Аделейд? — запитах настоятелно. Каролайн хвърли поглед наоколо:

— Може би е в каютата ви.

— Не, точно бях там.

— Просто почакай. Сигурна съм, че ще се върне скоро — каза госпожица Брадли.

Но аз се измъкнах през вратата веднага щом ми обърна гръб, просто в случай че с Аделейд несъзнателно сме се разминали. Нямах късмет. Моята каюта още беше празна. Отново тръгнах към горната палуба, напредвайки бавно, докато корабът се накланяше. Макар да знаех какво да очаквам навън, все пак бях шокирана, когато в мига, щом се измъкнах с усилие през вратата, ураганният вятър ме блъсна назад. Бурята се беше усилила далеч повече, отколкото очаквах, и сега дъждът шибаше лицето му. Избърсах водата, за да не влиза в очите ми, навлязох с треперещи крака в пороя и започнах да се промъквам по палубата.

Никой не би предположил, че е едва късен следобед. Тъмни, заплашителни облаци се събираха гневно отгоре и беше трудно да се определи къде свършваха те и къде започваше морето. Дъждът замъгляваше видимостта още повече и виждах ясно единствено мълниите, последвани почти мигновено от гръмотевици.

Огледах се с присвити очи наоколо, опитвайки се да открия Аделейд. Светлолилавата рокля, с която беше облечена тази сутрин, при нормални обстоятелства щеше да я кара да се откроява. Но дрехите на всички бяха подгизнали и прилепнали към телата им, което правеше цвета невъзможен за различаване. И всички на палубата се движеха. Доколкото можех да определя, до един бяха хора от екипажа и трескаво вършеха работата си, бързаха да подсигурят кораба, докато капитанът и първият помощник-капитан се мъчеха да надвикат шума.

Движех се сред тях почти незабелязана от обзетите от паника моряци и продължавах да търся Аделейд. Обувките ми се хлъзгаха по мокрото дърво, а вятърът затрудняваше още повече придвижването, докато завършвах една мъчителна обиколка по палубата. Нито следа от Аделейд. Нито следа от каквито и да е пасажери. Само аз бях толкова лекомислена, че да се изправя пред природните стихии, и беше време да спра да се пречкам на всички.

Докато се насочвах към една от вратите, които водеха надолу, чух вик някъде от лявата си страна. Един моряк — почти момче, по-млад от мен — току-що беше изпуснал едно въже, свързващо се с едно от платната. Вятърът грабна въжето и то започна да пърха буйно, докато платното над нас се разви. Той се напрегна да стигне до мятащото се въже, но не беше достатъчно висок. Забързано отидох до него и си опитах късмета. Бях с подходящия ръст, но тъй като въжето се мяташе бурно, беше трудно да го хвана. Изплъзна се през пръстите ми няколко пъти, преди най-сетне да успея да уловя края му.

Мачтата над нас беше една от по-малките, но виждах как се огъна, когато вятърът изпълни платната й. Моряците свиваха други платна и ако това не бъдеше прибрано скоро, мачтата щеше да се прекърши от силата на бурята. Подадох въжето на момчето, което започна безрезултатно да го дърпа. Чух пукане отгоре, но мачтата си остана на мястото. Улових въжето и се опитах да добавя тежестта си, но мокрите влакна постоянно се изплъзваха през пръстите ми.

— Не се пречкай — излая един глас. Едър, снажен моряк се беше приближил с големи крачки към нас и дръпна въжето. То се хлъзгаше и в неговите ръце, но хватката му беше по-сигурна, мускулите му — по-силни. Докато прибираше платното, напрежението в мачтата отслабна. След като го нави достатъчно, върза здраво въжето и забърза към следващата си задача, без да ни каже нито дума.

Младият моряк ми кимна бързо за благодарност и понечи да последва другия мъж, когато и двамата отново чухме пукането. Една рейка се откъсна от мачтата и започна да пада. Изблъсках младия си спътник, но не бях достатъчно бърза. Подхлъзнах се и паднах назад на палубата, близо до ръба й. Гредата се свлече върху ходилото ми и единствено поради някакъв невероятен късмет частта, която падна върху мен, беше леко издълбана — с вдлъбнатина, достатъчно голяма, за да спаси ходилото и глезена ми, за да не бъдат премазани от пълната тежест на гредата, но не достатъчно голяма, за да позволи на крака ми да се измъкне. Бях в капан.

Морякът скочи долу до мен и се опита да избута гредата, но не успя дори да я помръдне.

— Ще доведа помощ — изкрещя. Изчезна в пелената на дъжда и ако се съдеше от трескавата суетня на всички наоколо, се съмнявах скоро да дойде помощ. Никой моряк нямаше да прекъсне работа, която можеше да спаси този кораб, за да избави някаква си невнимателна пътничка.

Отново се опитах да издърпам крака си, но рейката го притискаше здраво. Беше толкова тежка, че не се търкаляше като много други свободно стоящи предмети на люлеещия се кораб, така че и това беше нещо. Прикована на място, бях в състояние да се съсредоточа по-добре върху ставащото. Повечето платна бяха подсигурени. Когато се наклоняхме твърде много, в палубата на кораба се разбиваха вълни и си мислех, че със сигурност ще се преобърнем. Всеки път се изправяхме, но част от мен постоянно си мислеше, че е само въпрос на време късметът ни да се изчерпи.

През вятъра чух раздразнен глас да крещи на някого:

— Какво правиш, момиче? Слизай долу! А един познат глас отговори:

— Доведете помощ! Трябва да махнете това от нея! Удивена, вдигнах поглед, когато Аделейд се зададе към мен с изписан на бледото й лице страх. Покрай нея забързано вървеше стар моряк.

— Ти го махни от нея. Ние трябва да опазим този кораб от потъване.

Аделейд коленичи до мен и се опита да издърпа гредата. Обзе ме нова паника не за мен, а за приятелката ми. Вятърът и вълните бяха твърде мощни, а бяхме опасно близо до ръба.

— Прекалено тежка е! Остави ме и се връщай долу. Лицето на Аделейд придоби решително изражение, когато се опита отново да отмести гредата:

— Никога.

Виждах какво усилие й костваше, болката, която понасяше. Докато отново се опитвах да я убедя да се махне, до нея внезапно приклекна Грант. Непокорната му коса сега беше пригладена по главата.

— Дърпайте с мен — нареди той на Аделейд. Когато усилията им се оказаха безплодни, той я стрелна с гневен поглед: — Мътните го взели. Опитваш ли се изобщо, момиче?

Ако беше шокирана от разликата между истинския Грант и държанието му пред хора, Аделейд не го показа. Беше твърде обезпокоена за мен, твърде изплашена и раздразнена.

— Разбира се, че да!

Не можех да понеса мисълта за риска, който поемаха.

— И двамата трябва да вървите…

— Тихо — каза ми Грант. Хвърли поглед обратно към Аделейд. — Ще го направим, след като преброим до три. Вложи в това цялата си сила, а после измъкни отнякъде и такава, която дори не си подозирала, че притежаваш. Едно — две — три!

Работеха заедно, напрягайки мускулите си до крайна степен. Отначало изглеждаше, сякаш този опит също щеше да се провали, а после усетих как натискът върху глезена ми отслабна съвсем леко. Не беше много, но гредата се отмести точно колкото да измъкна ходилото си, преди да отпуснат товара си. Грант изтича до мен и обви ръка около кръста ми, за да ми помогне да се изправя. Олюлях се леко, но успях да се изправя и да стъпя.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

Кимнах, но с всяка стъпка усещах стрелкаща болка в глезена. Аделейд бързо ме подкрепи от другата страна и тримата прекосихме с куцукане палубата, като си проправяхме с усилие път през шибащия вятър и дъжда. Проблясък на мълния ме накара да обърна поглед към морето и се стъписах при гледката, която видях. Нататък в далечината, през мътната светлина и пелената на дъжда, забелязах как Сивата чайка води собствена битка в океана. Вятърът и вълните я подмятаха насам-натам без никакво усилие. Знаех, че корабът е тежък и обемист като нашия, но в този миг ми се струваше невероятно крехък.

— Аделейд — казах и посочих.

Тя спря и погледна натам, накъдето сочех. Очите й се разшириха и разбрах, че мислеше за Тамзин. Грант смушка и двете ни:

— Стига сте зяпали! Тръгвайте! Побързайте! Успяхме да влезем вътре и да стигнем обратно долу до нашия коридор.

— Къде отивате? — попитах, когато Грант веднага тръгна обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Да видя дали и други глупачки имат нужда от помощ.

— Все на мъжете се полага да правят всичко — промърморих недоволно след него.

— Искаш да се върнеш там навън ли? — попита Аделейд и отметна заплетен мокър кичур с капеща от него вода от лицето си.

— Предпочитам да върша нещо полезно, вместо да седя безучастно и да се тревожа, че ще ми се намокри роклята.

— Момичета! — Госпожица Брадли се провикна от общото помещение. — Влизайте тук! Слава на Урос, че сте невредими.

Останалите от нашата група бяха още вътре: много от тях плачеха и се вкопчваха една в друга за утеха. Не мислех, че съм си счупила някакви кости, но беше приятно да седна и да подпра стъпалото и глезена си. Вероятно щяха да ме болят няколко дни, но не очаквах да правя някакви особено атлетични движения в близко бъдеще. Виждах широко разтворени очи и бледи лица из цялата стая. Всички бяхме уплашени. Сигурно всички на борда на Сивата чайка също бяха уплашени. Но поне Аделейд и аз можехме да се утешаваме взаимно. Кой щеше да утешава Тамзин?

Нощта се проточи безкрайно. Толкова свикнах с постоянното люлеене, че дори когато за малко попадахме в затишие, помещението сякаш все още се въртеше. А затишията ни вдъхваха въображаема надежда, която скоро отстъпи място на още по-силно поклащане и люлеене от онези, които бяхме изпитали преди. Ако не беше Аделейд, вероятно щях да се кача отново на палубата. Не можех да кажа какво щях да правя. Вероятно само да създам още тревоги на някого. Но ми беше трудно да мисля как моряците полагаха усилия да спасят живота ни, докато ние си седяхме на сигурно място тук долу и не правехме нищо.

Грант също беше горе. Беше ни говорил грубо и рязко, но бях видяла безпокойството в очите му, когато ме огледа. А макар че можеше да възприема такова арогантно излъчване и да говори как не се привързва към други хора, той се бе отправил обратно в бурята без колебание.

Едва в края на нощта се осмелих да повярвам, че най-лошото е отминало. Водите се успокоиха, а корабът стана стабилен. Момичетата потънаха в ободрителен сън, а Аделейд и аз се спогледахме с почуда: никоя от двете не се престрашаваше да изрече гласно онова, на което и двете се надявахме. Седрик най-сетне се отби до помещението само колкото да ни съобщи последните новини.

— Баща ми разговаря с капитана и сме се измъкнали — каза той. Аделейд въздъхна щастливо, облегната на мен, докато той продължи: — Удивително, никой не е загинал, а корабът не е пострадал. Не е ясно в какво състояние е товарът, но ще разберем това по-късно. Все още е нощ и веднага щом облаците се разсеят, капитанът може да прецени къде се намираме. Междувременно починете си колкото можете.

— Дотук бях с плаванията по море — каза Аделейд, когато той си отиде. — Ако съпругът ми иска да ходи на гости на семейството си в Осфрид, ще трябва да пътува сам.

— Постарай се да заявиш това категорично, когато започнат да пристигат кандидатите.

Тя се засмя и ми се стори, че от години не съм чувала този звук. Ухилих се в отговор, чувствайки се хилядократно по-лека. Бяхме успели. Някак въпреки всичко бяхме оцелели. До края на нощта Аделейд ту се унасяше в неспокоен сън, ту се будеше отново, но аз можех само да броя минутите до сутринта. Трябваше да изляза и да се уверя с очите си, че бурята наистина е приключила. Когато се уверих, че моментът е подходящ, помолих госпожица Брадли за разрешение да отида.

Последваха ме и други, несигурни какво ни очаква. Посрещна ни бледа, мъглива утрин. Слънцето грееше слабо, сякаш и то си беше изпатило от бурята. Палубата беше осеяна с късчета боклуци и с отломки, а целият кораб беше подгизнал. Моряците и няколко пасажери, като Аделейд и мен, явно също се бяха измокрили до кости. Аз бях изсъхнала почти напълно през нощта, макар че след съприкосновението с водата роклята ми бе втвърдена и набръчкана.

Всички се взирахме, изпълнени със страхопочитание, и беше трудно да се каже кое беше по-удивително. Че бяхме оцелели? Че сега водите можеха да са толкова спокойни след яростната минала нощ?

Почувствах до себе си познато присъствие и едва не залитнах от облекчение. Грант.

— Вижте — каза той. Проследих посоката на показалеца му — нататък към западния хоризонт. Обикновено можехме да очакваме да видим небето и морето, сливащи се в бледа сива ивица. Днес бяха разделени от линия от тъмнозелено и кафяво.

Земя.

— Можех да се закълна, че тази буря ни е отвяла чак в деветия кръг на ада — но ако е така, очевидно ни е довяла обратно. Това е Кейп Триумф.

Отправих слисан поглед към Грант и си спечелих усмивка в отговор. Насочих жадния си поглед отново на запад. Бях очаквала да видя дъното на морето, а ето че вместо това бяхме изправени очи в очи с бъдещето си.

— Адория — прошепна Аделейд: радост изпълни лицето й. — Адория!

Сред някои от пасажерите се разнесе възбудено шушукане, но не всички споделяха въодушевлението ни. Седрик и Джаспър стояха заедно с еднакви, мрачни изражения. Никога не си бяха приличали повече.

Аделейд също ги забеляза.

— Какво има? — попита тя.

Видях моряка, преди тя да успее. Беше се приближил до Седрик и държеше парче разцепено дърво, издялано във форма на женско лице. Чух как Грант изруга тихо на баланкуански. Или може би изрече молитва. Аделейд се наведе към моряка и пребледня като платно, когато разпозна онова, което аз вече бяха различила. Фигурата от носа на Сивата чайка. Бях я видяла отблизо, когато се качвахме на корабите в Осфрид, и отдалече по време на цялото ни пътуване, едва различима от нашия кораб.

Но Сивата чайка вече не беше до нас — поне не такава, каквато я познавахме. Всичко, което виждах от нея сега, бяха отломки, носещи се във водата.