Среднощният диамант

11

Щом започна истинската дейност на Бляскавия двор, бях обзета от смесени чувства. От една страна, посрещах на драго сърце откъсването от апатията, в която бяхме изпаднали. Но това означаваше също и че трябваше да се изправя лице в лице с бъдещето, което се опитвах да избегна. Вече не можех да позволя Тамзин да бъде центърът на мислите ми.

Технически все още бяхме в траур, когато започнаха да се появяват потенциалните кандидати. Джаспър и Чарлс бяха дали ясно да се разбере от всички, че ще бъдем официално „на пазара“ едва след встъпителния ни бал, но и не отпращаха мъже, които твърдяха, че само искат да отправят вежливи запитвания. Някои от тези мъже наистина се отбиваха от най-общо любопитство — искаха да разберат цените, какви качества да очакват от нас и т. н. Други мъже обаче бяха присъствали на пристигането ни и вече си бяха набелязали определени момичета, към които проявяваха интерес.

Скривалището ми на площадката вече не ми вършеше работа, когато съквартирантките ми от къщата осъзнаха, че оттам имаше гледка към салона, където тримата Торн приемаха посетителите си. Неспособни да устоим, всички се скупчвахме развълнувано на групичка, за да подслушваме разговорите долу. Всяко момиче се надяваше да чуе да споменават името му, а освен това искаше да разбере какви са изгледите на всички останали. С престорен гукащ тон споделяха помежду си кой изглеждал най-красивият, най-романтичният. Аз ли? Аз преценявах кандидатите много по-хладнокръвно, като се опитвах да определя кой може да ми създава най-малко неприятности и да ми даде най-голяма свобода.

Освен това бях запленена, виждайки тримата Торн по време на работа. Продажбите и хваленето на „стоката“ им бяха в кръвта — дори на благодушния Чарлс. Тримата се редуваха да ръководят тези срещи, макар че понякога повече от един представител на тримата Торн посрещаше някой мъж. Обичах най-много тези срещи, защото кандидатите никога нямаха шанс.

Един мъж, който беше имал лошия късмет да се изправи едновременно пред Седрик и Джаспър, специално привлече вниманието ми — защото беше в списъка на Грант.

Казваше се Теодор Крафт. Беше натрупал състояние, като ръководеше многобройни дестилерии в Денъм и съседните колонии. Менторът на Грант, Сайлъс Гарет, беше започнал да го проучва точно преди Грант да замине. Очевидно Крафт правеше странни по време — и будещи подозрение — пътувания, за да навести владенията си: пътувания, които човек с неговите средства вероятно дори не трябваше да предприема лично.

Наведох се напред, докато Седрик настойчиво го канеше да седне. Теодор беше як и набит мъж, оплешивяващ на слепоочията и облечен така, че да впечатлява хората. Интересуваше се от Беатрис, едно момиче от Гътшайър, и не се опитваше да скрие защо я иска.

— Харесвам блондинки — заяви той. Тъй като никой не знаеше нищо за нас освен как изглеждаме, привлекателността беше до голяма степен единствената причина, поради която един мъж можеше да прояви предпочитание към някоя от нас. Много от тях се опитваха да измислят по-задълбочени причини, казвайки неща от рода на: „Изглежда, сякаш работи усърдно“. Но ние знаехме истината.

— Е, имаме доста от тях — каза Седрик, весел както винаги. — Всичките — талантливи и прекрасни.

— Хареса ми как изглежда тази. — Беатрис засия, когато чу това, докато Теодор добави: — Но съм отворен за други предложения, ако има достатъчно голяма разлика в цената. Крайно време е да си взема съпруга, разбирате ли, и възнамерявам да се уверя, че избирам такава, която е достойна за общественото ми положение. Правя най-хубавия ром и най-доброто уиски в колониите, знаете.

— О, да — каза Джаспър. — Съвсем наясно съм. Всички познават изключителния ви бизнес.

Вярвах на Джаспър. Всъщност вярвах, че вероятно има добра представа колко печели Теодор — до последната стотинка. Отделяше много време да проучва заможните граждани на Кейп Триумф.

— Един порядъчен бизнесмен има нужда от порядъчна съпруга — добави Седрик. Беше реплика, която използваше постоянно. — И е добре, че дойдохте да говорите с нас толкова рано. Искам да кажа, още не уговаряме сделки, но имахме много, много запитвания.

Джаспър кимна в знак на съгласие със сина си:

— Очаквам да говорят с нас за повечето от тези момичета дори още преди да приключи балът за откриването на сезона. Тази година имаме по-малко, знаете. Така че, за нещастие, някои мъже ще бъдат разочаровани.

Лека намръщена гримаса беше единственият знак за неудоволствието на Седрик при деликатното споменаване на Сивата чайка, но въпреки това той побърза да подеме подадената от баща му реплика:

— Точно затова вземането на по-ранно решение ще е от толкова критична важност. Онези, които се бавят, ще си пропуснат шанса. Та ние чухме дори за мъже, които вече местят авоари и вземат заеми, за да платят брачните им цени — не е ли вярно, татко?

— Абсолютно. Разбира се, момичетата разполагат с цял сезон да избират, но ако получат ранно, почтено предложение още на дебютната ни галавечер? Особено с включени пари за таксата? — Джаспър красноречиво сви рамене. — Е, съмнявам се, че тези скъпоценни камъни ще си седят и ще чакат.

Тримата Торн често се опитваха да убедят кандидатите да купят някое по-скъпо момиче, но поредица от деликатни въпроси скоро разкри, че Беатрис е точно на върха на ценовия обхват, който Теодор можеше да си позволи. Така че Джаспър и Седрик се заловиха за работа, като я рекламираха усърдно и възхваляваха добродетелите и разбира се, красотата й.

— Кога е балът ви за откриването на сезона? — попита той нервно. — Сутринта имам да направя важно пътуване до Бейкърстън. И не мога да го отменя за друг път. Ще бъда там два дни.

— Още не сме го обявили официално, но мога да кажа, че ще имате точно достатъчно време — каза му Джаспър заговорнически. — Но не проточвайте пътуването си.

Теодор грейна:

— Няма, няма. А днес ще започна да преглеждам сметките си.

Пътуване до Бейкърстън. Което не можеше да отложи за друг ден.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Това беше точно типът информация, каквато Грант искаше: придвижване от страна на подозрителен човек, дължащо се на загадъчни пътувания.

При положение че всички в къщата толкова се бяха прехласнали да гледат кандидатите ни, беше лесно да се измъкна по-късно и да се прокрадна навън до верандата.

— Хей — казах, като повиках с жест един от наетите пазачи. — Знаете ли къде е Айана? — Не знаех как иначе да я открия, особено след като се предполагаше, че още не сме се запознали.

Мъжът се поколеба, понеже знаеше, че според правилата не е редно да говори с нас:

— Не. Днес е свободният й ден. Сега влизай обратно вътре.

Сърцето ми се сви. Не можех да очаквам Айана да е постоянно на мое разположение, но това затрудняваше използването й като посредник с Грант. Колко важна беше информацията за Теодор Крафт? Твърде важна, щом той заминаваше сутринта.

Преди да успея да обмисля истински какво да правя с този проблем, в къщата настъпи истинска драма, когато пристигна Уорън Дойл, синът на губернатора на Денъм. Всички момичета в къщата се скупчиха близо до парапета, опитвайки се да видят по-добре срещата в салона долу. Разбирах оживлението. Уорън беше красив, любезен и побърза да уведоми тримата Торн, че всъщност самият той току-що е назначен за губернатор на нова колония — Хадисън. Няколко момичета близо до мен сключиха развълнувано ръце. Едно отправи молитва.

Но беше напразно, защото Уорън вече се беше спрял на едно и само на едно момиче: Аделейд. Видимо нетърпеливият и развълнуван Джаспър отне инициативата на Седрик, вместо да се впусне в обичайния им залп от хвалебствия.

— Тя безспорно е несравнима — каза Джаспър. Уорън не само й се беше възхищавал на палубите: освен това бързо беше научил, че се е представила отлично по всички предмети. Джаспър отново намекна, че балът наближава и че на Уорън няма да му се наложи да чака дълго, преди да се срещне с нея. Реакцията на Уорън беше малко различна от тази на Теодор.

— Всъщност не е нужно да се срещам с нея — каза Уорън. — Сигурен съм, че е изключителна. И бих искал да подпечатам брачен договор сега.

Седрик, който не беше казал много по време на този разговор, трепна:

— Това не е… не става така. По време на светския ни сезон момичетата се срещат с всички потенциални кандидати. После избират.

— Не искам да рискувам да я загубя от някого, който може да я подмами с много блясък без вътрешно съдържание — каза му Уорън. — Ще предложа цена, която да покрие загубата ви от това, че сте я отстранили по-рано — цена, която може и да не съм готов да предложа, ако трябва да чакам. Хиляда златни монети, ако сключите сделката още сега.

Това беше нечувана цена. Чух как няколко момичета около мен ахнаха. Аделейд остана безмълвна, но това бе, защото беше затаила дъх. Или може би просто изобщо не можеше да диша. Мисля, че съществуваше съвсем реална възможност Джаспър да промени правилата на Бляскавия двор още там и в този миг, ако Седрик не беше толкова непреклонен.

— Това би било нарушение на обичайната ни политика — призна Джаспър. — Но съм сигурен, предвид обстоятелствата, че не би навредило тя поне да се срещне с него сега и…

— Полага й се да види вариантите си и да избере — каза Седрик. — Пише го в договора й. Никакви предварителни сделки.

Двамата продължиха да спорят, въпреки че комисионната от подобен брак щеше да отиде при Седрик. Не бях изненадана от това почтено отношение. Той беше дал ясно да се разбере по време на първата ни среща и посещенията си в имението, че иска да бъдем нещо повече от стока. Накрая надделя, макар всички да знаехме, че баща и син щяха разгорещено да обсъждат събитията по-късно. Уорън неохотно си тръгна — победен засега.

През въпросната вечер цялата къща говореше за предложението му. Мнозина мислеха, че Седрик е постъпил глупаво, отказвайки го. А мнозина смятаха, че Аделейд е трябвало да изтича на долния етаж и лично да приеме предложението.

От своя страна Аделейд беше раздвоена. Тя също се питаше дали е трябвало мигновено да приеме подобно предложение от такъв влиятелен мъж. В същото време уважаваше настояването на Седрик да се срещне с всички избрани. Крачеше напред-назад из стаята ни, като размишляваше и претегляше всяка страна. Не можех да предложа много, освен да я изслушам внимателно.

— Тамзин щеше да приеме сделката — заяви Аделейд най-накрая.

Не успях да сдържа една лека усмивка:

— Тамзин щеше да повика свещеник и да предложи да се омъжи за него още там, на място.

Аделейд не отвърна на усмивката ми. Лицето й остана мрачно:

— Тамзин трябваше да получи това предложение. Тя трябваше да е диамантът.

Пристъпих припряно напред и я обгърнах с ръце:

— Недей да мислиш така.

— Просто не смятам, че заслужавам това.

— Тамзин те обичаше. Ти си спечели мястото тук. — Думите на Грант, изречени на кораба, се върнаха като ехо при мен, внезапно по-изпълнени със значение. — И не забравяй, че ти си все още жива.

Предложението на Уорън продължаваше да я смущава, но поне смущението вече не беше примесено с вина. Колкото до мен, аз имах собствена дилема, с която да се справя онази вечер. Как да постъпя с Теодор Крафт? Тази мисъл ми тежеше през цялото време, докато траеше вечерята и докато се приготвях за лягане. Аделейд заспа рано, което беше облекчение. Разсеяна или не, в крайна сметка щеше да забележи вътрешния ми конфликт.

Докато се връщах от банята, внезапно се предостави една рискована възможност. Камериерка, натоварена с кутии, мина покрай мен, докато вървеше към таванската врата в края на моя коридор. Спрях и я загледах как изчезва нагоре по малко стълбище. Бях проучила това място в първите си няколко дни и не открих нещо повече от килери и складове. Веднага щом тя се върна и се отправи обратно към главния етаж, аз се стрелнах напред и сама се изкатерих до таванското помещение. И наистина — бях запомнила правилно. От голям, квадратен прозорец се откриваше гледка към оскъдния заден двор на къщата. Пазачите рядко обхождаха тази страна на сградата, тъй като на първия етаж нямаше прозорци. Стояха близо до предната част и стените, непосредствено до вратите. А тъй като този прозорец беше на третия етаж, му обръщаха още по-малко внимание, защото нямаше начин да…

Приближих се и примижах към тъмнината навън. На стената на къщата беше подпряна дървена решетка за пълзящи растения — крехка, но вероятно можеше лесно да издържи тежестта на едно момиче. Загледах се в нея: умът ми се въртеше като вихър. Разумният — безопасният — вариант беше да изчакам, докато видя отново Айана. Но доколкото знаех, тя имаше свободен ден и утре. И на другия ден. Кога изобщо щях да съобщя тази новина на Грант? Никой не ми беше казал какво да правя в тази ситуация.

Взела решение, се промъкнах обратно до стаята си. Тършувайки опипом в тъмното, се вмъкнах в лека вълнена рокля и прибрах косата си с фиби, за да не пада върху лицето ми. На излизане от стаята се загърнах в една роба, в случай че в коридора се сблъскам с някого, който искаше да узнае защо съм облечена и още будна. Но нямаше нужда. Всички на този етаж спяха или скоро щяха да заспят.

Отворих беззвучно вратата на таванското помещение. Отгоре блесна лунна светлина, осветявайки стълбите като вълшебна пътека. Качих се и отворих със сила резето на прозореца, за да видя по-добре решетката. Стара, но определено достатъчно здрава, за да мога да се спусна по нея. Никакви пазачи в задния двор. Това беше шансът ми. Свалих халата и вдигнах крак върху перваза на прозореца, готова да направя скока. Студен вятър ме накара да потръпна, напомняйки ми, че пролетта още не е дошла. В бързината не си бях взела връхна дреха.

За късмет, зад гърба ми имаше безбройни камари от допълнително облекло и аксесоари. Спомних си как мистрес Кълпепър нареди да приберат на склад някои от дрехите, които бяхме носили по време на плаването. Тук ли се бяха озовали в крайна сметка онези тежки наметки? Отворих всички кутии една по една и намерих гребени, обувки и гривни, но не и наметки. Бях почти накрая, когато се натъкнах на кутия с перуки. Понечих да затворя и нея, а после се улових да мисля за Грант, маскиран като прегърбен и посивял работник.

Какви рискове поемах, като се измъквах тайно? Очевидно да бъда заловена. Или от хората на Бляскавия двор, или от някой разбойник по пътя към Кейп Триумф. Дори да успеех, без да ме задържат, пак можеха да ме разпознаят. Щеше да ми се наложи да давам много обяснения и можеше да рискувам да изгубя положението си.

Погледнах надолу и видях само фантастични аксесоари. Пурпурни перуки. Оранжеви перуки. Розови перуки. Съвсем не такива, каквито биха ми трябвали, за да не бия на очи. Но после сред ярките перуки зърнах една дълга и руса, много реалистична и много различна от собствената ми коса. Грабнах я и продължих към другите кутии.

Най-накрая открих онази, в която имаше наметки и други връхни дрехи. За нас те можеше и да са всекидневни, но вероятно бяха по-пищни и скъпи от дрехите, които повечето жители на Кейп Триумф притежаваха. Хубавите дрехи можеха да изложат на прицел един човек, сам по пътя, но трябваше да се надявам, че обточената с кожа черна вълнена наметка, която грабнах, ще е по-подходяща от коприната. Кожени ръкавици и черна кадифена маска за студено време допълваха комплекта. Тези маски покриваха горната половина на лицето и бяха често срещани от двете страни на океана. Някои хора ги приемаха като моден аксесоар. Мистрес Кълпепър не ги харесваше, защото можеха да размажат очния грим, но освен това казваше, че понякога са необходимо зло срещу ледените ветрове, от които кожата на младите момичета можеше да изпръхне.

Докато се спусна по решетката за пълзящи растения и застана в двора долу, вече не бях Мира Виана. Бях маскирана руса жена, загърната в черна наметка, готова да се устреми напред в нощта.