Стингър

13. Домът на Коди

Като сви с мотоциклета по улица „Бразос“, Коди почувства, че стомахът му се сви. Инстинктивна реакция, нещо като свиването на мускулите, преди да те ударят. До тях не беше далеч, той бе на ъгъла на „Бразос“ и „Сомбра“. Задната му гума вдигна доста прах на завоя и Котешката царица, застанала на верандата с метла в подутите си ръце, извика след него:

— Намали бе, червей!

Коди се усмихна. Котешката царица, вдовицата госпожа Стеленберг, винаги стоеше там по това време и винаги викаше едно и също нещо, когато Коди профучаваше покрай къщата й. Беше нещо като игра. Царицата нямаше друго семейство, ако не се брояха котките й — около дузина на брой. И се размножаваха с такава бързина, че Коди не можеше да им хване края. Тия същества се мъкнеха из цялата махала и плачеха жално като бебета по цели нощи.

Сърцето му заби по-силно. Дъсчената им къща — порутена и сива, с пуснати щори на всички прозорци — се появи отдясно. До тротоара беше паркирана бракмата на баща му — стар тъмнокафяв шевролет с ръждясала броня и хлътнала навътре врата. Колата беше покрита с дебел слой прах и Коди веднага видя, че стоеше на старото си място, на което беше оставена сутринта. Това означаваше, че баща му или беше ходил пеш на работа във фурната, или изобщо не беше ходил. Ако старият беше прекарал целия ден сам в тази задушна къща, значи го чакаше страшен скандал.

Коди качи мотоциклета на тротоара, мина покрай къщата на Фрейзиър и влезе в предния двор. Единственото растение там беше заостреният юков храст, но и той вече придобиваше кафяв цвят. Спря мотоциклета точно до бетонните стъпала на верандата и го загаси. Шумът сигурно щеше да събуди стария вътре.

Коди слезе от мотоциклета и отвори ципа на доченото си яке. Вътре беше мушнал изделието, направено от него по ръчен труд. Беше закачалка за вратовръзки, но не каква да е — около трийсет сантиметра на дължина, от палисандрово дърво, изгладена с шкурка до кадифен блясък. Квадратчета от бяла пластмаса, старателно боядисани със сребриста боя, за да имитират седеф, бяха вмъкнати в дървото в красива шахматна шарка. Краищата бяха оформени и скосени. Още две парчета от инкрустирано палисандрово дърво бяха съединени в едно, за да поддържат дървения щифт, на който щяха да висят вратовръзките, и цялото парче беше шлифовано още веднъж. Учителят по ръчен труд, господин Одиал, го беше похвалил — предметът изглеждал много добре, но не можел да разбере защо Коди се беше бавил с него толкова дълго. Коди мразеше някой да му наднича зад рамото, когато работи, и макар че можеше да го направи за отличен, четворката му вършеше работа, за да получи подпис и друго не го интересуваше.

Обичаше да работи с ръцете си, въпреки че се преструваше, че работата по ръчен труд е неблагодарно занимание. Като вожд на ренегатите, от него се очакваше да показва силно презрение към почти всичко, особено към нещата, свързани с училище. Ръцете му, изглежда, изпреварваха главата му в работата. Дърводелството беше страшно лесно за него, както и работата като механик в бензиностанцията на господин Мендоза. Отдавна беше намислил да отдели малко време и да постегне хондата си, но май щеше да стане като в онази приказка за децата на обущаря, дето винаги ходели боси. Както и да е, щеше да се заеме и с това през някой от идните следобеди.

Свали авиаторските очила и ги пъхна в джоба си. Косата му беше чорлава, сплъстена и пълна с прах. Не му се искаше да се качва по напуканите бетонени стъпала и да минава през онази врата. Но това беше домът му и знаеше, че трябва да го направи.

Ще влезе и ще излезе, помисли си той, като направи първата крачка. Ще влезе и ще излезе.

Пантите на мрежестата врата изпищяха като попарена котка. Коди мина през паянтовата дървена врата и пристъпи в мрачната къща. Застоялата горещина почти изсмука въздуха от дробовете му. Остави вътрешната врата отворена, за да може топлината да излезе навън. Вече усещаше киселата воня на „Кентъки Джент“ — уискито, което баща му пиеше.

В предната стая работеше електрически вентилатор и раздвижваше тежкия въздух. На масата пред мръсния диван бяха разпръснати карти, а пепелникът преливаше от угарки. Имаше и една мръсна чаша. Вратата към стаята на баща му беше затворена. Коди отвори два от прозорците, след това се запъти към стаята си, носейки под мишница закачалката за вратовръзки.

Но преди да стигне до своята стая, вратата на съседната изскърца. Краката му натежаха. След това се чу гласът — дрезгав, сякаш нащърбен с изкривен трион и заплашително провлачен:

— Какво се промъкваш така като крадец?

Коди не отговори. Продължи към стаята си. Тогава гласът извика:

— Спри и ми отговори, момче!

Коленете му блокираха. Коди спря и загледа една от сините рози на протрития килим.

Стъпките на стария изскърцаха върху пода. Идваше към него. Миризмата на „Кентъки Джент“ ставаше по-силна. Усещаше и миризмата на тялото му. И, разбира се, на „Аква Велва“. Старият се пляскаше с нея по лицето, врата и под мишниците и наричаше това миене. Стъпките спряха.

— Какво значи това? — попита баща му. — Не искаш да те чуя ли?

— Мислех… че спиш — отговори Коди — и не исках да те събуждам.

— Глупости на търкалета. Кой ти каза да отваряш тия прозорци? Не искам проклетото слънце да влиза вътре.

— Горещо е. Помислих си…

— Много си тъп, за да мислиш. — Отново се чуха стъпки. Щорите се спуснаха с трясък и светлината намаля до прашна сива омара. — Не ми харесва слънцето — продължи баща му. — Причинява рак на кожата.

В къщата беше най-малко трийсет и пет градуса. Цялото му тяло бе вече потно. Стъпките отново се приближиха към него и усети дърпането на обицата-череп. Обърна се и погледна баща си.

— Защо не си сложиш такава и на другото ухо? — попита Кърт Локет. Очите му бяха мътни, потънали в гнезда от бръчки върху ъгловатото костеливо лице. — Тогава всички ще знаят, че си изцяло обратен, а не само наполовина, както сега.

Коди дръпна главата си и баща му пусна обицата.

— Беше ли днес на училище? — попита Кърт.

— Да, сър.

— Срита ли някоя потна гърбина?

— Почти — отговори Коди.

— „Почти“ значи, че не си.

Кърт обърса с опакото на ръката изсъхналите си устни и отиде към дивана. Пружините изскърцаха, щом се просна върху него. Имаше същото жилаво телосложение като сина си, същите широки рамене и тесни хълбоци. Косата му беше тъмнокестенява, прошарена и оредяваща отгоре. Сресваше я на път. Къдравата руса коса на Коди беше наследство от майка му, която бе умряла при раждането му в една болница в Одеса. Кърт Локет беше само на четирийсет и две, но силната любов към „Кентъки Джент“ и дългите вечери, прекарвани в Клуба на Боб Уайър, го бяха състарили с поне десет години. Под очите си имаше големи торбички, дълбоки бръчки ограждаха тесния му нос. Беше облечен в любимите си дрехи — джинси с кръпки на коленете, без обувки и чорапи, и ярка червена риза с избродирани на рамото каубои, хвърлящи ласо върху бичета. Ризата беше отворена и отдолу се показваха слабите му болнави гърди. Той извади пакет „Уинстън“ от джоба си и запали цигара. Коди наблюдаваше как пръстите му треперят и пламъчето на запалката играе.

— „Потните гърбини“ ще завладеят земята — обяви Кърт и изпусна цигарен дим. — Ще вземат всичко и ще продължават да искат. Няма друг начин да ги спрем, освен да ги сритваме отзад. Нали така?

Коди закъсня да отговори и баща му повтори:

— Нали така?

— Да, сър. — Коди тръгна към стаята си, но гласът на баща му отново го спря.

— Хей! Не съм казал, че можеш да си ходиш. Сега говоря с теб, момче. — Той дръпна още веднъж от цигарата. — Ще ходиш ли на работа днес?

Коди кимна.

— Много добре. Шъ ми трябват папироси. Мислиш ли, че старата „потна гърбина“ ще ти даде едно стекче?

— Господин Мендоза е готин — каза му Коди. — Не е като другите.

Кърт не каза нищо. Изкара цигарата от устата си и се загледа в огънчето.

— Всички са една стока — каза тихо той. — До един. Ако си на друго мнение, значи Мендоза те ментосва.

— Господин Мендоза винаги е бил…

— Ама какви ми ги разправяш бе, момче? — Кърт го погледна гневно. Какво става с тоя проклетник, помисли си той. Боза ли има в главата или ум? — Като ти казвам, че всички са една стока, значи са. Ще ми донесеш ли за пафкане или не?

Коди вдигна рамене и наведе глава. Чувстваше как баща му го наблюдава и бе принуден да каже:

— Ще ти донеса.

— Добре. Значи всичко е наред. — Захапа отново цигарата и пламъчето й светна ярко, като смукна от нея. — Каква е тая работа?

— Каква работа?

— Тая. Тук. — Кърт мушна с пръст. — Под мишницата ти. Какво е това?!

— Нищо.

— Още имам зъркели, момче! Питах те какво е това?

Коди бавно изкара закачалката за вратовръзки от якето. Очите му се овлажниха. Пот се стичаше по гърба му. Той жадуваше за глътка чист въздух. Трудно му беше да гледа към баща си, очите му не можеха да понасят гледката. Когато беше близо до него, нещо в Коди като че ли умираше, тежеше му, готово да бъде погребано. Но каквото и да беше то, все го изненадваше с някоя конвулсия и гробарите не искаха да го погребат.

— Просто закачалка за връзки — обясни той. — В училище я направих.

— Мили боже! — подсвирна Кърт, изправи се и се приближи до Коди, който отстъпи една крачка, преди да се опомни и спре. — Вдигни я да я видя. — Кърт се пресегна и Коди му позволи да пипне закачалката. Почернелите от никотина пръсти на баща му погалиха гладкия палисандър. — Ти си я направил? Кой ти помогна?

— Никой.

— Страшно е гот! Тези ръбове са гладки като козината на котенце. Колко време я прави?

Коди не беше свикнал да чува похвали от баща си и тази го изнерви още повече.

— Не знам. Не много.

— Закачалка за вратовръзки — изсумтя Кърт и поклати таил — Това е върхът на всичко. Не съм предполагал, че си имал такива заложби. Кой те научи?

— Сам се научих. По метода на опита и грешките.

— Хубава работа, кълна се. Много ми харесват тези седефени квадратчета. Карат те да си мечтаеш, нали?

Коди кимна. Подтикнат от проявения от страна на баща му интерес, той се осмели да премине границата, която отдавна бяха прокарали помежду си покрай крясъците, студеното мълчание, пиянските свади и ругатни. Сърцето на Коди биеше силно.

— Наистина ли я харесваш?

— Да, харесвам я.

Коди подаде закачалката на баща си. Ръцете му трепереха.

— Направих я за теб — каза той.

Кърт Локет го погледна втренчено и лицето му посърна. Уморените му очи се местеха от закачалката към лицето на сина му, после обратно към закачалката. Той бавно протегна ръце.

— Боже мили! — Гласът на Кърт омекна и стана почтителен. Той притегли закачалката към гърдите си. — Исусе Христе, ама тя е по-хубава от онези, дето ги продават, нали?

— Да, татко. — Погребаното в него чувство внезапно се размърда.

Пръстите на Кърт галеха дървото. Ръцете му бяха груби — като на човек, който е копал дълбоки ровове, поставял е водопроводни тръби и е зидал с тухли от тринайсетгодишен. Той прегърна закачалката като бебе и се върна да седне на дивана.

— Страшно е хубава — прошепна. — Страшно хубава. — Покрай лицето му се виеха кълба цигарен дим. — Някога и аз бях дърводелец. — Очите на Кърт гледаха в празното пространство. — Ама беше много отдавна. Хващах се за каквото ми попадне. Майка ти ми приготвяше обяда в пакет и ми казваше: „Кърт, искам и днес да ме накараш да се гордея с теб.“ Аз пък винаги й отговарях: „Непременно, Трежър, непременно, съкровище.“ Така наричах майка ти — съкровище. О, тя беше хубава… колко хубава беше само. Щом я погледнеш, веднага почваш да вярваш в чудеса. Трежър, така й казвах. — Очите му заблестяха и той наведе глава, като продължаваше да стиска закачалката в прегръдката си.

Коди чу как баща му изхлипа и мъртвото чувство у него пак показа признаци на живот и заблъска в сърцето му. Беше го виждал да плаче пиян, но това сега беше съвсем друго. В тия сълзи имаше мъка, а не уиски. Коди не беше сигурен дали може да издържи на такава гледка. Поколеба се, после пристъпи към баща си. Направи още една крачка, този път по-лесно, третата беше съвсем лесна. Вдигна ръка и посегна да докосне рамото му.

Тялото на Кърт се разтресе. Той изхриптя като задавен и рязко вдигна глава. Коди видя, че баща му се смееше през сълзи. Смехът се усилваше и ставаше все по-груб и дрезгав, докато накрая се превърна в ръмжене на див звяр.

— Ти си бил голям глупак бе! — успя да каже Кърт, пръхтейки от смях. — Голям глупак! Нали знайш, че нямам никакви вратовръзки бе!

Коди сви в юмрук протегнатата си ръка и я прибра.

— Нито едничка! — викаше гръмогласно Кърт, отметнал назад глава. Дрезгавият смях клокочеше в гърлото му като вулкан. По дълбоките бръчки около очите му се стичаха сълзи. — Боже милостиви! Какъв глупак съм отгледал!

Коди стоеше като вцепенен. Една вена на слепоочието му пулсираше силно. Плътно стиснатите устни прикриваха стиснатите му до счупване зъби.

— Защо не ми направи столче за краката бе, кретен! Можех да си вдигам краката на него! Как да я използвам тая закачалка, като нямам вратовръзки, а, кажи де?

Момчето го остави да се посмее още малко. Накрая каза ясно и твърдо:

— Днес не си ходил на работа, нали?

Смехът на баща му се превърна в кашлица. Все още с влажни очи, той се окашля няколко пъти и смачка цигарата си върху плота на масата, по който изобилстваха следи от такава дейност.

— Не-е. Какво те засяга това?

— Ще ти кажа какво ме засяга — отвърна веднага Коди. Гърбът му беше изправен като дъска, а очите му изглеждаха като две прогорени дупки. — Писна ми да ти оправям бакиите бе, човек! До гуша ми дойде да работя в бензиностанцията и да те гледам как пропиваш парите ми…

— Я внимавай с думите! — Кърт стисна закачалката в едната си ръка, а другата сви в юмрук.

Коди трепна, но не отстъпи. Вътре в него се бе насъбрала такава ярост, че вече трудно можеше да се сдържа.

— Чу ме, нали?! Повече няма да те крия! Няма да се обаждам в скапаната ти фурна и да им казвам, че си много болен и не можеш да идеш на работа! Ама ти си им ясен бе, човек, знаят те, че си пияница, какво да ги лъжа! Всички знаят, че си нищо, разбираш ли — нищо!

Кърт измуча и замахна към сина си, но Коди бе много бърз. Юмрукът на баща му изсвистя в празното пространство.

— Хайде де, удари ме, само опитай! — Коди отстъпи назад, без да се обръща. — Ела! Хайде де, опитай се да ме удариш!

Кърт залитна напред, препъна се и се просна върху масата. После падна на пода, ревейки от безсилна ярост. Отгоре му се посипаха карти за игра и пепел от цигари.

— Ела, хайде, ела! — предизвикваше го Коди, вдигайки една след друга щорите на прозорците. Стаята се изпълни с ослепително ярка светлина, на която се видяха мръсният килим, напуканите стени и износените, купени на старо мебели. Нахлулата светлина падна върху мъжа, който с мъка се изправяше на крака в средата на стаята. Той вдигна ръка пред очите си и неистово закрещя:

— Махай се! Махай се от къщата ми, мръсен копелдак! Веднага! — Запрати закачалката към Коди. Тя се трясна в стената и падна на пода.

— Ще се махна! — Коди не погледна към закачалката. Гърдите му се повдигаха от вълнение, но гласът му беше студен. Очите му бяха помътнели — точно както на баща му, който се мъчеше да ги скрие от слънцето. — Със сигурност ще се махна! И вече няма да те прикривам. Ако си загубиш работата, ти ще си виновен.

— Аз съм мъж! — изкрещя Кърт. — Не можеш да говориш така с мен. Аз съм мъж!

Сега беше ред на Коди да се смее — с горчив смях, пълен с обида. Мъртвата топка в него бе натежала като камък.

— Как не, мъж! — каза Коди, обърна се и тръгна да излиза.

— Момче! — изгърмя гласът на Кърт и Коди спря. — Трябва да се радваш, че майка ти е умряла — злобно съскаше Кърт. — Щото ако беше жива, сега щеше да те мрази, както те мразя аз.

Коди излетя навън и затръшна вратата. Тя щракна като капан зад гърба му. Той взе стълбите тичешком, стигна до мотоциклета и си пое дълбоко въздух. За миг се бе почувствал, сякаш мозъкът му бе натъпкан в някаква малка кутийка и щеше да се пръсне всеки момент.

— Хей, вие там! Да не сте луди бе! — извика му Стан Фрейзиър от верандата си, изпъчил увисналото си над колана шкембе. — За какво се дерете така?

— Що не ме цуниш отзад! — Коди му показа среден пръст, качи се на хондата и ритна стартера. Лицето на Фрейзиър стана моравочервено. Той закуцука надолу по стълбите след Коди, но момчето форсира двигателя и предната гума се вдигна нагоре, а задната изхвърли пръст във въздуха. Коди прелетя през двора и зави рязко към улица „Бразос“. Задницата на хондата се извъртя и колелата се сурнаха, оставяйки следи по настилката.

Останал сам в къщата, Кърт стоеше прав в средата на стаята и присвиваше очи. Тръгна със залитане напред и отново пусна щорите. Чувстваше се по-добре на тъмно. Още помнеше как бе умрял баща му, целият покрит с кафяви подпухнали петна от рак на кожата, разяждан отвътре от още по-зловещ рак. Тези спомени бяха по-лоши и от кошмар.

— Проклето хлапе — промърмори Кърт и след това изкрещя: — Проклет хлапак! — Ако той беше говорил така на баща си, отдавна щеше да лежи на два метра под земята. И досега носеше по тялото си червените ивици от най-добрите попадения на своя старец с бръснарския каиш.

Кърт отиде до мрежестата врата. Усети във въздуха миризмата от мотоциклета на Коди.

— Локет! Хей, Локет, чуваш ли ме? — Това беше гласът на Фрейзиър. — Искам да поприказвам с теб!

Кърт затвори вътрешната врата и сложи резето. Единствената светлина, която проникваше вътре, се процеждаше през цепнатините в щорите и горещината намаля. Той обичаше да се поти — това изчистваше отровите от човешкото тяло.

Все пак беше достатъчно светло, за да види закачалката на пода и той я вдигна. Краят на дървения щифт се бе разцепил и разхлабил. Единият украсен с резба ръб беше потрошен, но другият си беше непокътнат. Кърт никога не бе предполагал, че момчето може да прави такива неща. Това му припомни за сръчността на собствените му ръце преди много време, когато беше млад и Трежър беше до него.

Това беше много отдавна. Още преди времето, когато Кърт бе чакал в приемната на болницата Трежър да роди. Един доктор с мексиканско име беше дошъл да му съобщи, че има син. Но — Кърт все още чувстваше напрежението в гласа на доктора и усещаше ръката му върху рамото си — би ли бил така любезен да отиде в кабинета му? Имало и още нещо, много важно нещо, което се нуждаело от обсъждане.

Това станало, защото Трежър била страшно крехка. Защото тялото й дало всичко на бебето. Вероятността да оживее била едно на хиляда, така беше казал мексиканският доктор. Понякога женското тяло било толкова изтощено, че шокът от раждането можело да се окаже фатален. Появили се усложнения — но, сеньор, вашата жена ви дари с едно здраво момченце. При създалите се обстоятелства можело да умрат и двамата, затова, сеньор, трябва да благодарите на Бога за живота на бебето.

Трябвало да се подпишат разни документи. Кърт не можеше да чете много добре. Винаги Трежър му четеше. Затова той просто се беше престорил, че разбира какво му поднасят и беше сложил криволичещия си подпис на посоченото му място.

Ръката на Кърт стисна с все сила закачалката за вратовръзки и замалко не я запрати отново в стената. Какво, по дяволите, можеше да прави с едно момче без майка? Ами какво да прави човек със закачалка за вратовръзки, когато няма никакви вратовръзки? Не я тресна в стената, защото беше много хубава. Занесе я в спалнята с разхвърляното легло и мръсните дрехи по него. Върху скрина бяха наредени четири празни бутилки „Кентъки Джент“.

Кърт светна лампата и седна на леглото. Вдигна от пода една полупразна бутилка „Кентъки Джент“ и отви капачката. Вдигна лакът под прав ъгъл и гаврътна голяма глътка. Гърлото му се сви от шока.

Почувства се по-добре. Винаги му беше по-добре с уиски в стомаха. Чувстваше се по-силен. Мозъкът му виждаше нещата по-ясно. Сега можеше да обсъди всичко отново, а след още няколко глътки реши, че няма да му се размине току-така на Коди. Не, как не! Той беше мъж, дявол да го вземе! И беше крайно време да даде на проклетото хлапе да се разбере.

Обърна очи към поставената в рамка снимка върху шкафчето до леглото му. Избеляла от слънцето, снимката беше нагъвана много пъти и изцапана с уиски или с кафе — не можеше да си спомни точно. На нея се виждаше седемнайсетгодишно момиче, облечено в синя раирана рокля, с руса, лъскава на слънцето коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Беше усмихнато и показваше с пръсти знака „окей“. Кърт я беше снимал четири дни преди да се оженят. Още тогава момчето им растеше в корема й, помисли си Кърт. След по-малко от девет месеца тя щеше да бъде мъртва. Кърт не знаеше защо беше задържал момчето. Сестра му беше решила да му помогне, но се омъжи за трети път и се премести в Аризона. Тогава той взе детето. То беше част от Трежър и може би това беше причината да се реши да отгледа Коди сам. Бяха избрали името предварително.

Кърт прокара пръсти в косата си.

— Не е честно — каза тихо той. — Не е честно да остарявам.

Глътка по глътка пресуши бутилката. Парливата течност изгаряше стомаха му, но когато бутилката свърши, той си спомни, че беше скрил още една на рафта в шкафа. Стана и се заклати към него — дръжте ме, крака!, — протегна се нагоре и зарови ръце сред стари ризи, чорапи и няколко каубойски шапки. Не се доверяваше на проклетия хлапак — той винаги можеше да излее питието в клозета, докато него го няма.

Трябваше да се протегне чак до задната част на рафта, преди пръстите му да докоснат познатата форма.

— Ето те, хванах те натясно, не мойш ми избяга. — Той я извади навън и бутна несъзнателно един кожен колан, една опърпана синя риза и още нещо, което падна на земята пред краката му.

Усмивката на Кърт се изкриви. Беше вратовръзка — бяла на сини и червени кръгчета.

— Божичко! — прошепна той.

Отначало не можеше да проумее как беше попаднала тази вратовръзка тук. След това се припомни, че я беше купил, когато трябваше да посреща държавните чиновници по безопасността на труда в мината. Тогава беше помощник на главния бригадир на товарната гара в мината. Беше много отдавна, още преди да дадат работата му на един мексиканец. Кърт се наведе да вземе вратовръзката, олюля се, загуби равновесие и падна на пода. Разбра, че още държи закачалката в другата си ръка, остави внимателно бутилката настрана, изправи се и вдигна вратовръзката. Замириса му на одеколон.

Трябваше да се концентрира, за да овладее треперенето на ръцете си. Заметна вратовръзката върху закачалката. Изглеждаше много хубава, поставена върху гладкото дърво със сребристи квадратчета. Обхвана го вълнение и му се прииска да я покаже на Коди. Момчето беше в другата стая, беше влязло преди минута, чу как изскърцаха пантите на мрежестата врата.

— Коди! — извика Кърт, опитвайки се да стане. Пъхна най-после крака под себе си и успя да се вдигне. Тръгна с олюляване към вратата на спалнята и продължи да вика: — Коди, я виж това! Виж какво наме…

Почти връхлетя в хола. Но Коди го нямаше там. Единственият шум, който се чуваше в къщата, бе от ленивото въртене на вентилатора.

— Коди? — Той повиши глас.

Вратовръзката се влачеше по земята, увиснала на закачалката, която той продължаваше да стиска в ръка. Никой не отговори и Кърт започна да разтрива чело с изтръпналите си пръсти. Спомни си, че се беше карал с Коди. Но това беше вчера, нали? О, мили боже!, помисли си. Трябва да тръгвам за фурната, защото иначе господин Нолън жив ще ме одере! Беше много уморен, чувстваше, че краката му не го държат, сигурно се разболяваше от грип. Ако не идеше един ден във фурната, нямаше да промени нищо. Тези кексове, пайове и кифлички и сами можеха да се пекат — за него нямаше много работа там.

Коди ще ме прикрие, реши Кърт. Винаги го беше правил досега. Добро момче беше Коди.

Много съм жаден, помисли си. Много, ама много жаден. И като притисна закачалката с единствената връзка до гърдите си, тръгна, олюлявайки се, към спалнята, където царуваше само щастливият полковник от Кентъки и времето спираше своя ход.