Стингър

7. Гнуси в акция

Звънецът пронизително извести, че е време за междучасие. В следващия момент тихите коридори на Престънската гимназия се огласиха от страхотен шум. Климатичната инсталация все още беше повредена, тоалетните воняха на цигари и марихуана, но буйните викове и смях говореха за весело настроение.

В многото смях обаче се долавяше фалшива нотка. На всички ученици беше ясно, че това беше последната година на Престънската гимназия. Пъкъл беше горещо и страшно неприятно място, но въпреки всичко беше родният им дом, а човек трудно напуска родното си място.

Всички те представляваха живата история на борбите, ставали тук преди тях. Чертите им носеха отличителните белези на племената и расите, които бяха дошли от Мексико и от вътрешността на страната, за да изградят тук, в тази тексаска пустиня, свой дом. Виждаха се черните лъскави коси и рязко очертаните скули на индианците от племето навахо, високото чело и тежкият абаносов поглед на апахите, гърбавите носове и очертаните профили на конквистадорите; мяркаха се русите, кестеняви или червени коси на пионерите и жителите на пограничните райони, жилавите фигури на каубои, обяздващи диви коне, и дългокраките, самоуверени жители от Източните щати, дошли да търсят богатство в Тексас много преди да пукне първата пушка в Аламо.

Всичко това се виждаше в лицата и костите, в походката, в изражението и говора на учениците, които сменяха класите стаи. Стотици години на разправии, прехвърляне на стада с животни и свади в пивниците се движеха по коридорите. Но даже и техните предци, даже облечените с еленска кожа индианци и нарисуваните с бойни шарки воини, които си бяха рязали скалповете, щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да видят от Щастливите ловни полета сегашната мода. Някои от момчетата бяха подстригани съвсем ниско, по войнишки, други си бяха оставили щръкнали кичури и ги бяха оцветили във възмутителни цветове, а трети имаха къси прически с оставени дълги опашки отзад. Много от момичетата носеха косите си ниско подстригани по момчешки и също толкова крещящо оцветени, други имаха загладени прически „ала принцеса Даяна“, а някои бяха с дълги гриви, сресани назад и намазани с гел, дори украсени с пера — несъзнателно връщане към техните индиански предци.

Носеха пъстри анцузи, гащеризони с маскировъчна шарка, ризи от мадраско каре с кожени пискюли, тениски, възпяващи състави като „Сирените“, „Зверугите“ или „Умрелите Кенеди“, панталони от плат каки с десени на вратовръзки, избелели и закърпени джинси, военни обувки, ръчно изрисувани гуменки, евтини мокасини, сандали с дълги върви и стари прости джапанки, изрязани от автомобилна гума. В началото на годината съществуваше нещо като униформа, с която да се ходи на училище, но директорът на Престънската гимназия — нисък латиноамериканец на име Джулиъс Ривера, познат сред учениците като Малкия Цезар — постепенно беше занемарил това положение, щом стана ясно, че положението на училището беше безнадеждно. Учениците от областта Президио щяха да бъдат карани с автобус на повече от четирийсет километра до гимназията в Марфа, а Малкия Цезар щеше да преподава геометрия на второкурсници от гимназията Нортбрук в Хюстън.

Стенните часовници продължаваха да отброяват секундите и младите потомци на стрелци, фермери и индиански вождове продължаваха към стаите за следващия учебен час.

Рей Хамънд търсеше учебника по английски в шкафчето си в „Б“-крилото на гимназията. Умът му бе зает с това, което му предстоеше следващия час в другото крило на гимназията, затова не видя, че някой го приближи отзад.

Тъкмо си намери учебника и един крак в протрита военна кубинка внезапно го ритна от ръцете му. Учебникът изхвърча във въздуха и се отвори. Разхвърчаха се листове, маркери за страници и нецензурни рисунки и накрая учебникът се блъсна в стената, на косъм от две момичета, които се бяха навели да пият вода от чешмата.

Рей вдигна глава и погледна стреснато с широко отворени очи, уголемени още повече от лещите на очилата му. Разбра, че бе настъпил денят на Страшния съд. Една ръка го сграбчи отпред за ризата и го дръпна така, че се изправи на пръстите на краката си.

— Хей, пикльо — изръмжа някой до него, като заваляше думите, — пречиш ми.

Беше един третокурсник на име Пако Легранде — с трийсет кила по-тежък и с десет сантиметра по-висок от своя пленник. Зъбите му бяха развалени, а ухиленото му лисиче лице беше покрито с акне. На дебелата му ръка имаше татуирана гърмяща змия. Зачервените и отнесени очи на Пако подсказаха на Рей, че момчето беше попрекалило с марихуаната в тоалетната. Рей обикновено избираше момента, за да дойде до гардероба, без да среща Пако, който държеше съседното шкафче, но днес неизбежното беше станало. Пако беше яко надрусан и бе готов да се сдърпа с всекиго.

— Хей, Рентген! — Зад Пако стоеше друго латиноамериканче. Казваше се Рубен Хермоса, беше по-нисък и не чак толкова силен, колкото Пако, но и неговите очи бяха зачервени. — Да не се изпуснеш в гащите, amigo!

Рей чу как ризата му започна да пращи. Едва пазеше равновесие на пръсти и сърцето му блъскаше в слабоватите му гърди, но запази хладнокръвно изражение на космически пътешественик. Другите момчета се отдръпнаха назад, извън обсега на опасността. Наоколо не се виждаше никой от ренегатите. Пако сви огромния си юмрук и го размаха пред лицето на Рей.

— Нали не искаш да нарушаваш правилата, Пако? — каза Рей с цялото спокойствие, на което беше способен в момента. — Нали знаеш — никакви неприятности в училище.

— Я си го начукай! И на правилата! И на училището! А тебе, малък цъкльо…

Един учебник по икономика със засмяно семейство на синята корица прасна Пако по главата. Чу се звук като изстрел от пушка. Рей използва момента и се отскубна от разхлабената му хватка. После се добра до малката чешмичка.

— Една мексиканска потна гърбина без топки не бива да приказва за чукане — чу се гърлен момичешки глас. — Ще започне да си въобразява разни неща, които не може да прави.

Рей позна гласа. Между него и двамата кротали се изправи Гнуси. Тя завършваше тази година. Беше около метър и осемдесет, с платиненоруса коса, сресана назад като на мохикан, избръсната отстрани до голо. Нанси Слатъри носеше плътно прилепнали панталони от плат каки, които се впиваха в задните й части и дългите й силни крака, а розовата памучна риза подчертаваше широките й атлетични рамене. Гъвкава и бърза, тя участваше в отбора на гимназията по лека атлетика. На двете си ръце носеше гривни във формата на белезници. Около глезените й, над огромните обуща за боулинг, които беше отмъкнала от пазара на форт Стоктън, проблясваха по три-четири златни верижки. Рей беше чул, че Нанси получила прякора Гнуси, когато я приемали в бандата на ренегатите. Ритуалът включваше изпиването на чаша, в която момчетата са изплюли сдъвкания си тютюн. Гнуси го изпила на един дъх и след това се усмихнала с боядисани в кафяво зъби.

— Ставай, Рентген! — каза му Гнуси. — Тия мъжки проститутки няма да те закачат.

— Я внимавай к’ви ги плещиш, брантийо! — изрева Пако. — Защото шъ те накарам кръв да пикаеш!

Рей се изправи и започна да събира разпиляното от учебника си. С ужас видя, че една небрежна рисунка на огромен мъжки член, нападнал една също толкова огромна вагина, беше спрял точно под десния сандал на една блондинка от долните класове на име Мелани Поулин.

— За теб ще го направя в чашка, Пако Педи — отговори му Гнуси и това накара няколко от зяпачите да се изсмеят. На Гнуси не й достигаше малко, за да минава за красива — брадичката й беше малко остра, предните й два зъба бяха леко нащърбени, а носът й беше счупен при падане на едно лекоатлетическо състезание. Тъмнозелените й очи гледаха кръвнишки изпод изрусените вежди. Въпреки това Гнуси, която в учебната зала седеше през няколко места от Рей, за него беше едно готино маце.

— Хайде, човече — настоя Рубен, — трябва да се връщаме в час! Остави я!

— Точно така, Пако Педи. По-добре бягай, преди да са те нашляпали. — Гнуси видя как очите на Пако се наляха с кръв и разбра, че бе отишла твърде далеч, но това изобщо не я обезпокои — тя разцъфваше при най-малката опасност, също както другите момичета се размекваха от хубав парфюм. — Хайде де — предизвикателно го подкани тя с пръст. Ноктите и бяха лакирани в черно. — Ела да си го получиш, Пако Педи!

Лицето на Пако потъмня като буреносен облак. Той тръгна към Гнуси със свити юмруци.

— Недей бе, човече! — извика Рубен, но беше късно.

— Бой! Бой! — разкрещя се някой.

Мелани Поулин отстъпи стреснато при този вик и Рей успя да прибере излагащата го рисунка изпод крака й. Той също се отдръпна назад. Беше виждал какво направи Гнуси с едно мексиканско момиче, с което се бяха сбили веднъж след училище, и не се съмняваше в изхода на битката.

Гнуси чакаше спокойна. Пако почти стигна до нея. Тя се усмихна леко.

Пако направи още една крачка.

Едната й обувка за боулинг нанесе тежък, събрал всичките й осемдесет килограма ритник в чатала му. След това никой не можеше да си спомни кое беше по-силно — звукът от точно попадналия удар или ужасният писък на Пако. Той се хвана между краката и се сви на две. Без да бърза, Гнуси го сграбчи за косата и заби коляно в носа му, а след това удари с все сила главата му във вратата на най-близкото шкафче. Пръсна кръв. Краката на Пако се огънаха, сякаш бяха от кашкавал.

Тя го повали на земята, като го подкоси с ритник. Той се просна, разперил ръце. Носът му се беше превърнал в яркочервена бучка. Всичко бе станало за около пет секунди. Рубен вече отстъпваше назад, вдигнал умолително ръце.

— Какво става тук?

Зяпачите се разбягаха като пилци пред камион. Госпожица Джепардо, белокосата учителка по история, пристъпи към Гнуси с широко отворени очи.

— Мили боже! — Тя спря рязко при вида на кръвопролитието. Пако се беше размърдал и замаяно се опитваше да седне. — Кой направи това? Веднага ми отговорете!

Гнуси се огледа наоколо. Острият й поглед порази всички с често срещаното в Престънската гимназия заболяване „ни чул, ни видял“.

— Ти видя ли, младежо? — Госпожица Джепардо отправи настоятелен въпрос към Рей, който моментално си свали очилата и започна да ги бърше с ризата си. — Вие, господин Хермоса? — извика пронизително тя, но Рубен хукна да бяга. Гнуси знаеше, че до края на четвъртия час всички кротали в училището щяха да знаят за случилото се, но не даваше пет пари за това. Лош късмет, помисли си тя и зачака погледът на госпожица Джепардо да падне върху нея.

— Госпожица Слатъри — Джепардо произнесе името така, сякаш в него имаше нещо заразно, — мисля, че вие сте на дъното на всичко това. Написано е на челото ви!

— Така ли? — попита Гнуси съвсем невинно. — Я тогава вижте какво е написано тук.

Тя се обърна и се наведе, показвайки как тесните й панталони се бяха скъсали по задния шев, а Гнуси — както Рей и всички други видяха — не носеше никакво бельо.

Рей почти припадна. Коридорът се изпълни с гръмогласен смях и подвиквания. Той започна да си наглася очилата и за малко не ги изпусна. Когато най-сетне ги нагласи, можа да види малката пеперудка, татуирана на дясната буза на Гнуси.

— О-о… божичко! — Лицето на госпожица Джепардо пламна като посипано с червен пипер. — Веднага се изправете!

Гнуси се подчини и се завъртя грациозно като манекенка. В коридора вече цареше пълен хаос, защото се напълни с наизлезли от класните стаи ученици и учители, които смело се опитваха да ги спрат. С учебника си по английски под ръка и накриво поставени очила Рей се чудеше дали Гнуси би се оженила за него поне за една нощ.

— Веднага отивай в канцеларията на директора! — Госпожица Джепардо се опита да хване ръката ни момичето, но то се шмугна настрани.

— Не, няма да отида — твърдо отвърна Гнуси. — Отивам вкъщи да си сменя панталоните, ето какво ще направя. — Тя прекрачи през Пако Легранде и тръгна предизвикателно към вратите за крило „Б“, последвана от хор от възгласи и смях.

— Ще те изгоня от училището! Ще те докладвам на директора! — заклати отмъстително пръст госпожица Джепардо.

Гнуси спря на прага, обърна се и фиксира жената с поглед, който можеше да убие и ястреб.

— Не, няма да го направиш. Твърде много неприятности ще си създадеш. И без това единственото, което направих, е, че си пръснах панталоните. — Тя намигна бързо на Рей и го накара да се почувства като посветен в рицарство от Гуиневер, въпреки че думите й бяха далече от светския жаргон. — Не си цапай краченцата, момченце — каза му тя, като отвори вратата и излезе навън на светло. Косата й заблестя на слънцето.

— Ще свършиш в женския затвор! — изсъска госпожица Джепардо, но вратата се затвори и Гнуси изчезна. Госпожицата се завъртя и кресна на зяпачите: — Веднага се върнете обратно по стаите си!

От вика й чак прозорците потрепериха. След около секунда се чу закъснелият звънец и настана нова бъркотия.

Рей беше опиянен от похот. Гледката на задните части на Гнуси щеше да остане в съзнанието му до деветдесетгодишна възраст, когато задните части на момичетата вече нямаше да имат такова значение за него. Членът му започна да се втвърдява, като че ли тази част от тялото му имаше свой собствен мозък, а всичко останало беше просто ненужен придатък. Понякога си мислеше, че беше поразен от някакъв чуждоземен сескслъч или нещо такова и просто не можеше да изгони тази мисъл от главата си, макар че сигурно щеше да остане вечно девствен, ако се съдеше по реакцията на повечето момичета към него. Боже, ама че труден живот!

— Какво си застанал тук? — Лицето на госпожица Джепардо се приближи до неговото. — Да не спиш прав?

Рей не знаеше в кое от очите й да гледа.

— Не, госпожо.

— Тогава тръгвай за час! Веднага!

Рей затвори шкафчето си, щракна ключалката и избяга по коридора. Но преди да свие зад ъгъла, чу гласа на госпожица Джепардо:

— Какво ти има, хулиган такъв? Не можеш ли да ходиш?

Рей погледна назад. Пако се беше изправил. Лицето му бе посивяло. Той се държеше за слабините и с мъка се заклатушка към учителката по история.

— Ще трябва да те заведа при сестрата, млади човече. — Тя го хвана за ръката. — Никога не съм виждала такова нещо през…

Пако внезапно се наклони напред и избълва закуската си върху шарената рокля на госпожица Джепардо.

Рей побягна и инстинктивно сви глава още преди да е чул крясъка, който последва.