4. Пришълецът

— Мисля, че ще се наложи да походим пеш — каза Джеси, а в същото време Селесте Престън чакаше шерифа Ванс на балкона си. Беше се поуспокоила малко, а и Стиви вече не плачеше, но като отвори капака на мотора, разбра, че спуканата гума беше последната им грижа.

Моторът бе пробит от същия предмет, който бе пробил и капака. Металът беше разцъфтял като цвете и онова, което бе минало през него, се бе забило дълбоко в блока на двигателя. Нищо не подсказваше какво би могло да бъде, но миришеше на горено желязо и овъглена гума и от дупката в двигателя цвъртеше пара. Камионетката едва ли щеше да се движи известно време, а може би направо беше за автомобилното гробище на Кейд.

— По дяволите! — изпусна се Джеси, като гледаше мотора, и веднага съжали, защото Стиви щеше да запомни израза и щеше да й го изтърси, когато най-малко го очаква.

Стиви гледаше в посоката, в която бяха изчезнали огненото нещо и хеликоптерите. По покритото й с прах лице се очертаваха пресъхващите следи от сълзи.

— Какво беше това, мамо? — попита, ококорила зелените си очи.

— Не знам. Безспорно нещо голямо.

Като пламнал влекач на трактори, който лети във въздуха, помисли си Джеси. Най-проклетото нещо, което бе виждала в живота си. Може би беше самолет, който всеки момент щеше да се забие в земята, но май не забеляза да има крила. Или пък метеор, но видът му беше метален. Каквото и да беше, хеликоптерите го преследваха, както хрътки лисица.

— Ето някаква част от него — каза Стиви и посочи.

Джеси погледна нататък. На петнайсетина крачки от тях, сред изпосечените кактуси, нещо стърчеше от пясъка. Тя тръгна към него и Стиви я последва. Парчето беше с размерите на люк и имаше странен синьо-зелен цвят. Изглеждаше мокро. Краищата му пушеха и Джеси усети топлината, която се излъчваше на повече от три метра разстояние от него. Във въздуха се носеше сладък аромат, който й напомняше изгоряла пластмаса, но онова нещо имаше метален блясък. Точно отдясно имаше и друго парче от материала, но във формата на тръба. Около него се виждаха и други, по-малки парчета. От всички без изключение се издигаше дим.

— Стой тук! — каза тя на Стиви и приближи към първото парче, но топлината стана толкова силна, че трябваше да спре. Повърхността му беше осеяна с малки знаци, разположени в кръг, някаква поредица от символи, подобни на японски йероглифи и къси вълнообразни линии.

— Горещо е — обади се Стиви точно зад гърба на майка си.

И това ми било послушание, помисли си Джеси, но моментът не беше подходящ за затягане на дисциплината. Хвана детето за ръка. Каквото и да беше минало, разхвърляйки пътьом парчета от себе си, не приличаше на нищо, видяно от Джеси досега. Тя все още усещаше статичното електричество, което беше изпукало в косата й. Погледна часовника си. Всички цифри се бяха върнали на нула и проблясваха хаотично. Следите от реактивни самолети в синьото небе сочеха югозапад. Слънцето започваше да напича голата й глава и тя се огледа за шапката си. Беше се превърнала в червено петънце на около седемдесет метра оттатък Коубър Роуд, издухана там от перките на хеликоптерите. Твърде далеч беше да се връщат. Трябваше да вървят в обратната посока — към дома на Лукас. Слава богу, имаха манерки, а и слънцето все още беше ниско. Нямаше смисъл да се мотаят и да гледат глупаво наоколо. Трябваше да вървят.

— Да тръгваме — каза Джеси.

Стиви й се противопостави за няколко секунди, през които не откъсна поглед от парчето с размерите на люк, после се остави да я дърпат за ръка. Джеси се върна до камионетката да си вземе чантата с портмонето, шофьорската книжка и няколко ветеринарни инструмента. Стиви стоеше и гледаше белите ивици в небето.

— Самолетите сигурно са високо — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на майка си. — Обзалагам се, че са на сто мили…

Чу нещо, което я накара да млъкне. Музика, помисли си. Не, не е музика. Сега изчезна. Заслуша се напрегнато, но чу само шума от парата, която пробитият двигател изпускаше. Но ето че отново го чу. Помисли си, че познава този звук, но не можеше да се сети откъде. Музика, но не точно музика. Поне не такава, каквато Рей слушаше.

Отново изчезна.

А сега се връщаше, бавна и тиха.

— Чака ни дълъг път — каза й Джеси. Детето кимна разсеяно. — Готова ли си?

Стиви се сети какво беше. Осъзна го бързо и ясно. На предната веранда на къщата на Галвин, още преди Джени да се изнесе, висеше едно хубаво малко нещо, което звънеше като безброй мънички камбанки, когато вятърът го разлюлееше. Вятърни камбанки, спомняше си да й отговаря майката на Джени, когато Стиви я беше попитала какво е това. Музиката, която чуваше в момента, беше същата, но нямаше нито вятър, нито каквито и да било вятърни камбанки наоколо.

— Стиви? — Малкото момиче се взираше в пространството. — Какво има?

— Чуваш ли това, мамо?

— Да чувам кое? — Слухът й не долавяше нищо друго освен цвъртенето на проклетия мотор.

— Това — настояваше Стиви. Звукът ту заглъхваше, ту се усилваше, но, изглежда, идваше от едно определено място. — Чуваш ли го?

— Не — предпазливо отвърна Джеси. Дали си е ударила главата, питаше се тя. О, господи, ако е получила мозъчно сътресение…

Стиви направи няколко крачки към синьо-зеления димящ предмет. Музиката на вятърните камбанки веднага стихна до шепот. Не беше насам, помисли си тя и спря.

— Стиви? Добре ли си, мила?

— Да, мамо. — Детето се огледа и тръгна в друга посока. Камбанките продължаваха да звучат едва доловимо. И насам не беше.

Джеси започваше да се плаши.

— Твърде горещо е, за да си играем разни игрички. Трябва да вървим. Хайде, ела.

Стиви тръгна към майка си. Изведнъж рязко спря. Направи една крачка напред, после още две.

Джеси се приближи към нея, махна шапката от главата й и прокара пръсти през косата й. Нямаше сплъстени кичури, на челото също липсваха следи от нараняване. Очите на Стиви блестяха, а бузите й бяха леко поруменели, но Джеси реши, че това е от топлината и възбудата. Поне се надяваше да е така. Никъде не успя да открие следи от нараняване. Но Стиви гледаше през нея.

— Какво има? — попита я Джеси. — Какво чуваш?

— Музиката — търпеливо й обясни Стиви. Беше разбрала откъде идва, макар да съзнаваше, че такова нещо всъщност не беше възможно. — То пее — каза тя, докато нотите съвсем ясно нахлуха в главата й. Посочи с ръка. — Оттам.

Джеси видя къде сочеше детето й — камионетката с разкъсания двигател, чийто капак все още стоеше вдигнат. Предположи, че шумът от парата и бълбукащата течност, която се стичаше от пробитите тръби, можеха да минат за някакъв странен вид музика, но…

— То пее — повтори Стиви.

Джеси коленичи и провери очите на детето. Не бяха кръвясали, зениците изглеждаха съвсем нормално. Провери и пулса й. Малко ускорен, но не беше нещо необичайно.

— Добре ли си?

Този глас е на лекарката в мама, помисли си Стиви и кимна. Звукът от вятърните камбанки идваше от камионетката. Беше сигурна в това. Но защо майка й не можеше да го чуе? Нежната музика я привличаше и й се искаше да извърви останалия път до камионетката и да търси дотогава, докато намери къде са скрити вятърните камбанки. Но майка й я беше хванала за ръката и я дърпаше в обратна посока. С всяка крачка музиката заглъхваше по малко.

— Не! Искам да остана — задърпа се тя.

— Престани с тези глупости сега. Трябва да стигнем до фермата на Лукас, преди тук наистина да се е сгорещило. Спри да влачиш краката си. — Джеси трепереше. Събитията от последните няколко минути започваха да оказват своето въздействие. Каквото и да беше онова, което профуча над тях, можеше съвсем лесно да ги разбие на атоми. Стиви беше проявявала развинтеното си въображение и преди, но със сигурност сега не му беше времето, още по-малко пък мястото. — Спри да се влачиш! — кресна й тя и най-сетне малкото момиче започна да върви съвсем самостоятелно.

След десет крачки музиката на вятърните камбанки се превърна в шепот, след още пет — във въздишка. През следващите пет беше вече спомен.

Но тя бе проникнала дълбоко в съзнанието на Стиви, която не искаше да се раздели с нея.

Двете с майка й се отдалечаваха по черния път към имението на Лукас. Стиви продължаваше да се обръща назад и да поглежда камионетката, докато тя се превърна в малка точица. Чак когато се изгуби от полезрението й, Стиви си спомни, че отиваха да видят Суийтпи.

Загрузка...