41. Синеок и усмихнат

— Може би не е имало предвид това място — прошепна Ванс с треперещ глас. — Може би е имало предвид нещо друго.

— Не, не мисля така. — Роудс говореше нормално. Не беше нужно да шепнат, защото Стингър трябваше да знае, че го чакат в кабинета на Крийч.

Насочи фенерчето към дупката на пода. Долу в мрака нямаше никакво движение, никакви признаци на живот — независимо под каква форма.

— Колко е часът? — обърна се Роудс към Том.

— Почти два без двайсет — отвърна Том, поглеждайки часовника си на светлината на своето фенерче.

Джеси стоеше до него. Къдриците й бяха мокри от пот, а лицето — покрито от фин слой прах. Роудс ги беше помолил да дойдат, за да видят с какво си имат работа. Беше ги предупредил да не споменават нищо за Дофин.

Дейвид Гънистън стоеше от другата страна на полковника. Лицето на младежа все още беше пепеляво на цвят от шока, но очите му шареха живо, а ръката му стискаше приклада на четирийсет и пет милиметров пистолет, който беше взел от оръжейния шкаф на Ванс. Шерифът беше с автоматичен „Уинчестър“, а Роудс държеше ловджийската пушка, заредена с патрони със сълзотворен газ.

— Негодникът ни кара да чакаме — каза Роудс. Бяха пристигнали преди повече от трийсет минути — достатъчно време, за да изпият термоса със студено кафе, който бяха взели от Сю Мълинакс в „Дамгосващо желязо“. — Опитва се да ни накара да се поизпотим.

— И дяволски добре успява — каза Джеси, докато триеше с ръка лицето си. — Искам да разбера нещо: ако Стингър някак прави… как ги нарекохте?

— Двойници.

— Ако Стингър прави двойници, какво става с истинските хора?

— Най-вероятно ги убива. Или ги съхранява като лабораторни проби. Не знам. — Той я погледна и се усмихна едва забележимо. — Ще трябва да го попитаме, когато се появи.

— АКО се появи. — Ванс се беше отдръпнал от дупката и стоеше, притиснал гръб до стената. Ризата му беше залепнала като тапет, а потта капеше от брадичката му. — Чуйте… ако изглежда като Додж, ще се наложи да ме извините. Не мисля, че бих могъл да понеса отново тази гледка.

— Само не започвай да гърмиш с този автомат. И без това не съм сигурен дали ще помогне. — Роудс продължаваше да разтрива сините отпечатъци от пръсти над китката си.

Ванс изпръхтя.

— Господине, важното е, че на мен ще помогне.

— Полковник? — Гънистън се наведе над ръба на дупката. — Слушайте!

Всички го чуха: глух звук като шляпане на ботуши в блато. Нещо се приближаваше по тунела със слузестите стени.

— Отдръпни се — каза Роудс на Гънистън и младежът изпълни нареждането.

Ванс зареди автомата и Роудс хвърли предупредителен поглед към него.

Шляпането престана. Настъпи тишина.

Роудс и Том бяха насочили фенерчетата си към дупката. Отдолу се разнесе глас:

— Ей, хора, изгасете си фенерчетата. Улавям някакви лоши вибрации.

Беше мек и носов глас. Никой не го разпозна, освен Ванс, който го беше слушал достатъчно често, за да го запомни. Лицето му пребледня и тялото му се притисна още по-силно към стената.

— Направи го — каза Роудс и изгаси фенерчето си.

Том го последва. Сега единствената светлина в стаята идваше от прашните газени фенери.

— Добре. Вече можеш да излизаш.

— О, не. Още не, колега. Хвърлете ми ги долу.

Не може да понася светлина от електрически източник — помисли си Роудс. — Дори нещо повече. СТРАХУВА СЕ от нея. Той хвърли фенерчето си в дупката и кимна на Гънистън и Том да го последват. Само след миг се чу как фенерчетата изпукаха, очевидно строшени.

— Това е. Можеш да излизаш — каза Роудс.

— Мога да изляза където и когато си поискам — отвърна гласът. — Не сте ли проумели това досега? — След кратка пауза: — Ако имате още от тези неща там горе, истински ще съжалявате.

— Тези са всичките, които донесохме.

— Те и без това са малки боклуци, нали? Мога да ги счупя само с дъха си.

Гласът беше наперен и самодоволен — сега, когато фенерчетата бяха унищожени. Глух звук, последван от бързи стъпки. Роудс предположи, че онова се бе изкачило в мазето. После се чу нов приглушен звук и една ръка се хвана за ръба на дупката. Пръсти с нокти като триони се забиха в потрошените дъски и главата на съществото се показа.

Джеси стисна ръката на Том така силно, че кокалчетата му изпукаха. Ванс изстена тихо.

Беше Мак Кейд, синеок и усмихнат като херувимче. Не носеше шапка и рядката му руса коса беше прилизана към черепа. Слънчевият му загар беше избледнял до болнавожълто. Той се повдигна на мускули само на една ръка, подпри колене в ръба на дупката и се изправи.

Ванс почти припадна. Овладя се единствено защото си представи, че ще лежи в безсъзнание на пода, а това изчадие ще бъде само на три метра от него.

— О… боже — прошепна Гънистън.

— Никой да не мърда — каза Роудс с възможно най-спокоен глас. Преглътна. Червата му се бяха преобърнали. — Запазете спокойствие.

— Да-а-а — каза съществото с усмивката на Мак Кейд. — Отпуснете се.

Светлината на газения фенер бе напълно достатъчна, за да го разгледат. Мак Кейд имаше лява ръка, но дясната беше сплескана и моделирана в нещо, което излизаше направо от гърдите му. Беше буца месо на тъмни ленти и почти змийска глава на къс и мускулест врат. В главата имаше две косо разположени кехлибареножълти очи, а от раменете висяха два къси деформирани крака.

Джеси се досети какво беше това — куче. Единият от доберманите на Кейд, имплантиран в гръдния му кош като чудноват сиамски близнак.

Златните верижки на шията на Кейд сега също бяха част от плътта му. Студените сини очи се местеха бавно от човек на човек. Кучешката глава — на места с човешка, на места с кучешка кожа — се гърчеше агонизиращо. Около буцата, която представляваше тялото й, гънките на виненочервената риза на Кейд шумоляха като хартия.

— Ау — каза устата на Мак Кейд и светлината от фенера се отрази в гъстите редици игли в нея. — Дошъл си на тържеството, нали, Ед Ванс? — Онова го пронизваше с поглед. — Мислех си, че си най-важният тук.

Ванс не можеше да продума. Роудс си пое дълбоко въздух и каза:

— Не е той. Аз съм.

— А-ха? — Очите се втренчиха в него. Кучешката уста се отвори и показа още сребърни игли. На всяка от лапите имаше по две назъбени метални куки. Съществото направи две крачки към Роудс и полковникът усети как паниката го напъва отвътре и всеки момент ще изпищи. Успя да стегне здраво колене и не отстъпи.

Стингър спря на около метър от него и присви очи.

— Ти? Май се познаваме, нали? — Сплесканата глава на добермана изръмжа тихо и челюстите му започнаха да чаткат необуздано. — Ти си полковник Мат Роудс от Американските военновъздушни сили. Така ли е?

— Да.

— Помня те. Срещнахме се преди, там долу. — Главата рязко се обърна към дупката. Все още с усмивка на уста, Стингър вдигна лявата си ръка и протегна показалеца си. Ръката се плъзна напред и металният нокът притисна бузата на Роудс. — Ти ме нарани.

Последва бързо щракане. Гънистън беше махнал предпазителя на четирийсет и пет милиметровия си пистолет.

— Не стреляй — каза Роудс.

Назъбеното като трион острие беше порязало бузата му и капки кръв се стичаха надолу към челюстта му, но той срещна погледа на Стингър, без да трепне. Явно говореше за старата жена долу в тунела. Където и да беше истинският Стингър — най-вероятно в пирамидата, — сигурно имаше пряка сензорна връзка с двойниците-имитации, включително и за реакция на болка.

— Дойдохме тук съвсем добросъвестно — каза Роудс. — Какво искаш?

— Искам да се спазаря.

Роудс разбираше какво има предвид, но искаше да уточни.

— Да се спазариш за какво?

— За супер фината, висококачествена, от клас два пъти „А“ пратка, която държите някъде на това място. — Нокътят се отдръпна, изцапан с петно човешка кръв. — Ти знаеш: Приемникът. Малкото момиченце.

Сърцето на Джеси подскочи. Ванс се разтрепера. Това нещо говореше мазно и провлачено, съвсем като Мак Кейд.

— Какво малко момиченце? — Капките кръв се стекоха по брадичката на Роудс върху зелената риза от операционния екип.

— Не ме будалкай, amigo. — Напрегнала шия, кучешката глава изръмжа дрезгаво. — Аз… поразпитах наоколо, ако се сещаш какво имам предвид. Поразгледах забележителностите. Вашият свят става за разни екскурзийки, мой човек. Та, аз знам, че Приемникът е малко момиченце и също, че е някъде наблизо. Искам я и наистина ще я взема. И така, спазаряваме ли се или не?

Роудс разбра, че трудното тепърва предстои.

— Може би знаем за кого говориш, а може би не. Ако знаем, какво ще спечелим от сделката?

— Ще си запазите главите — каза Стингър с блеснал поглед, почти зарадван от евентуалната възможност за проява на насилие. — Достатъчно ясен ли съм?

— Вече си убил доста хора. Това не е хубаво.

— Разбира се, че е. Работата ми е да мачкам хлебарки.

— Професионален убиец? — Гърлото на Роудс бе съвсем пресъхнало. — Това ли си?

— Човече, вие, хората, сте наистина ТЪПИ! А също и грозни. — Стингър погледна надолу към трептящата плът, която висеше от гърдите му. — Това пък какво е?

— Бих искал да знам откъде идваш? — Роудс не се отказва да събира информация. — От коя планета?

Стингър се поколеба, килнал глава на една страна.

— От планетата Кучешка луна в съзвездието Плажно одеяло — изкиска се той. — Какво значение има това, по дяволите? И без туй не бихте могли да знаете къде е. Да ти е ясно, човече: Няма да си тръгна без Приемника, затова по-добре да ми я предадете и да приключваме.

Джеси не издържа повече в ролята на ням свидетел. Беше погрешно и глупаво и тя го знаеше, но не можа да се овладее.

— НЕ! Няма да ти я предадем!

Роудс се извърна и я изгори с поглед. Тя се овладя, но белята вече беше станала, фалшивото лице на Мак Кейд я наблюдаваше невъзмутимо, а челюстите на кучето щракаха във въздуха, сякаш захапваха късове прясно месо.

Стингър каза тихо:

— Сега вече стана ясно за кого говорим, затова можем да спрем с увъртанията. Първо, знам, че моята награда е тук. Проследих кораба й до тази планета и сензорите ми долавят енергията на капсулата й. Не съм сигурен къде точно се намира, но стеснявам все повече кръга и знам, че тя няма да е много далеч от него. — Проблесна метална усмивка. — Техниката е голяма работа, а?

— Какво имаш предвид под твоя „награда“? — попита Роудс. — Плащат ли ти за това?

— „Плащат“ е относително понятие, човече. Награждават ме за успешно изпълнена мисия.

— Да я намериш и убиеш ли?

— Да я намеря и отведа там, където й е мястото. Тя… — Стингър спря и раздразнено сбърчи лице. — Какво ли знаеш и ти! Все едно да говоря на задника си и да чакам от него да… — Последва пауза. Стингър примижа бавно и Роудс си го представи съвсем ясно как търси правилна аналогия в човешкия говорен център. — … пее като Арета Франклин. Човече, тук е царството на примитивизма.

— Съжалявам, че сме толкова нецивилизовани — каза Роудс, — но и не нахлуваме в други светове, за да отвличаме деца.

— Нахлуваме — повтори Стингър след няколко минути на размисъл. Клепачите му бяха полузатворени. — Има и друга формулировка. Пет пари не давам за това бунище. Просто минавах оттук. Щом получа затворника си, ще изчезна и веднага ще забравите за мен.

— Защо е толкова важен за теб? — проговори Том и главата на съществото се изви към него.

— Разбирам какъв ви е проблемът тук — заяви Стингър. — Твърде много вождове и недостатъчно инсцени… инжене… индианци — налучка най-сетне той. — Трябва да знаете, че тя не отговаря съвсем точно на понятието ви за същество от женски пол. Но не е и от мъжки пол. Там, откъдето идва, това няма значение. Сексът на нейния свят се извършва от приливите или нещо подобно. Тя би могла да вземе и мъж за приемник, който й е нужен, за да се движи наоколо. Но тъй като във вашия език не намирам подходящо описание на това същество, смятам, че можем да го наричаме и тя. — Стингър изсумтя презрително думата. — Да вземе малко момиченце за приемник е голям майтап, защото тя самата е стара като света. Но е умна, това поне трябва да призная, и преследването й доста ме поизпоти. — Погледът му отново се плъзна към Роудс. — А сега дойде краят: къде е тя?

— Не съм казал, че знаем за кого говориш.

Настъпи тишина. Сивите устни на човешкото подобие мърдаха като гъсеници.

— Онова, което май не можете да разберете, е, че аз съм на страната на реда и закона. Моята задача е да намеря престъпника и да го върна в един максимално охраняван свят, от който избяга и на който трябва да изтърпи наказанието си. Вселила се в един от пазачите и откраднала кораба за отпадъците. Той обаче се развалил, променил курса си и бил всмукан от гравитационното поле тук. Сигурно преди катастрофата е излязла от приемника си и се е върнала в капсулата си. После е катапултирала. Това е цялата история.

— Не съвсем — каза Роудс безизразно. — Защо е престъпница?

— След като планетата й беше освободена, тя реши да не се подчинява на новите укази. Започна да подтиква народа си към съпротива, насилие и саботажи. Тя не е нищо друго освен едно диво животно.

— Освободена? — На Джеси тази дума не се хареса особено. — Освободена от какво?

— От прахосничество и глупост. Вижте, на нейния свят има едно естествено химическо вещество, което е дяволски отровно където и да било другаде. Но вие, хората, не знаете, че там, в космоса, непрекъснато се водят най-различни малки войни. Нарушават се съюзи, формират се нови, една група решава, че иска планетарна система, а друга рита срещу ръжена. Така е през цялото време. — Съществото сви рамене. — Е, да предположим, че някой реши да докопа тази отрова и започне да я пръска наоколо. Казвам ви, това чудо е СМЪРТОНОСНО. Разпространява се в пространството и би могло да бъде отвято дори в тази посока. То прониква през всякакви брони, разтваря костите и вътрешностите и ги превръща в каша. Ето защо освободихме планетата — за да се грижим това вещество да не попадне в арсеналите на някои сладури. Всичко вървеше добре, докато „тя“ не започна да вдига врява. Направи се на „революционер“ и всякакви там глупости. — Стингър започна да клати глава напред-назад, намръщен презрително. — А сега се опитва да се върне, за да забърка още повече неприятности. Може би иска да продаде тази отрова на онзи, който плати най-много.

Роудс не знаеше дали да повярва на всичко това.

— Защо не ни каза тези неща преди?

— Защото не знаех нищо за вас. Доколкото разбирах, вие й помагахте. Струваше ми се, че всеки предпочиташе по-скоро да се бие, отколкото да говори разумно. — Очите на Стингър се впиха в тези на Роудс. — Но аз съм великодушен тип и обичам да прощавам. Нека бъдем приятели. Окей?

Напълно в стила на Мак Кейд — помисли си Ванс. — Прикотква с щедра ръка и после разбива физиономията с юмрук. Той си възвърна гласа и каза:

— Полковник? Мъйслия, чи лъй.

Роудс видя как Стингър премигна, несхванал смисъла на изречението. Езиковите механизми започнаха да се въртят зад изкуственото лице, но забуксуваха в жаргона. „МИСЛЯ, ЧЕ ЛЪЖЕ“ — беше казал Ванс.

— Обясни — заповяда Стингър. Металическият глас отново звучеше съвсем делово.

— Трябва да поговорим за това. Другите и аз.

— Няма какво да говорите, човече. Или се спазаряваме, или не.

— Нужно ни е време.

Стингър не се помръдна, но кучешката глава се мяташе бясно. Минаха седем-осем секунди. Роудс усещаше как потта се стича под мишниците му.

— Мой човек, вие май си правите шегички с мозъка ми — каза съществото. — Опитвате се да ме прекарате.

То се приближи към Роудс и се навря в лицето му, преди той да успее да отстъпи. Гънистън вдигна четирийсет и пет милиметровия пистолет и взе главата на съществото на мушка, и Ванс вдигна пушката и постави пръст на спусъка.

— Слушай — изсъска Стингър. Той дишаше с имитацията на дробове, които тътнеха глухо като запалена някъде на километри от тях доменна пещ. Дъхът на Стингър излизаше право в лицето на Роудс и вонеше на гореща пластмаса и метал. Кучешките зъби заръфаха ризата му. — Играта беше до тук. Искам Приемника и капсулата.

— Нужно ни е повечко време — каза Роудс. Знаеше, че ако пристъпи една крачка или трепне по някакъв начин, тези нокти-триони ще се озоват върху гърлото му. — Ще трябва да я намерим.

— Опитах се да бъда дружелюбен, нали? — Стингър вдигна показалец и го плъзна по брадичката си. — Знаете, че създавам разни неща. Имам си цяла работилница ей там. Само ми дайте плътта и мога да направя… чудеса. — Усмивката се появи отново и иглите блеснаха на сантиметри от лицето на полковника.

— Виждал съм едно от творенията ти. Онова летящото.

— Хубавичко, нали! Ако искаш да видиш работилницата ми, мога да те хвана под мишничка и да те заведа право там. Мога и да те пресъздам — по-добър, отколкото си в действителност. И доста по-силен… както и доста по-зъл.

— Вече съм достатъчно зъл.

Стингър се изкиска. Сякаш мелнични колела се търкаляха в гърлото му.

— Може и да си — съгласи се съществото и вдигна лявата си китка. Циферблатът на един ролекс с диаманти беше вграден в плътта. — Предполагам, че това е средство за измерване на времето. Наблюдавам го от известно време как работи. Колко е часът сега?

Роудс мълчеше. Стингър чакаше.

— Два без три минути — отвърна полковникът.

— Добро момче. Когато дългата стрелка се завърти, ще бъда тук. Ако не сте с Приемника и капсулата, ще сътворя нещо по-специално за мачкане на хлебарки.

— Но това е само един час! Не можем да я намерим за толкова кратко време.

— Разполагате само с толкова. Разбираш ли, полковник Мат Роудс от Американските военновъздушни сили?

— Да — отвърна той и усети как студената плащеница на обречеността обгърна раменете му.

— Един час — каза Стингър. Главата му се завъртя и съществото се втренчи в пистолета на Гънистън. — Искаш ли да изядеш това нещо?

Гънистън поклати глава и бавно свали пистолета.

— Сега вече се разбираме. — Стингър отиде до ръба на дупката, но се поколеба с единия крак във въздуха. Кучешките очи блестяха червени на светлината от фенера. — Един час — натърти гласът. — Помислете си добре.

Човешкото подобие се спусна в дупката. Всички чуха как тупна на дъното и зашляпа бързо в слузта на тунела. Шумът постепенно утихна. Стингър бе изчезнал.

Загрузка...