Стингър

42. Крепостта

Известно време цареше мълчание. Димът се стелеше на пластове и светлината от фенера едва се процеждаше през него. Най-сетне Ванс изломоти:

— Бях готов да стрелям по този негодник. Чаках само една думичка и можех да му пръсна главата.

— Точно така — каза Роудс и избърса струйката кръв на бузата си. Погледът му беше празен и изплашен. — За да разкъсат след това теб и всички останали на парчета. Том, колко е часът?

— Два без една минута.

— Което означава, че имаме петдесет и осем минути, за да намерим Дофин и капсулата й. Ще трябва да се разделим и да започнем търсенето.

— Почакайте! — обади се Джеси. — Какво говорите? Че ще дадем Дофин ли?

— Точно така. Имате ли по-добра идея?

— Говорим за моето момиченце.

— Говорим за едно извънземно същество — напомни й Роудс. Стомахът му все още се свиваше. Все още усещаше в ноздрите си миризмата на горещ метал. — Независимо от това как изглежда. Забъркали сме се в нещо, от което е добре да се измъкваме колкото е възможно по-скоро.

— Няма да предам детето си на това копеле — зарече се Джеси. Том реши да я докосне по рамото и я успокои, но тя се отдръпна от него. — Чуваш ли ме? Няма да го направя!

— Джеси, ако не предадем Дофин, ще умрат много хора, също и ваши приятели. Не се съмнявам нито за секунда в способностите на Стингър да опустоши целия град. В момента не ме интересува защо Стингър иска Дофин или какво е направила тя. Просто искам да я намеря и да спася живота на много хора, ако мога.

— Ами живота на Стиви? — Горещи сълзи запариха в очите на Джеси. Сърцето й биеше бързо и, изглежда, не можеше да си поеме въздух. — Боже мой, ще хвърлим живота на дъщеря ми на вятъра.

— Не и ако намерим Дофин и я накараме да се върне в капсулата си. Може би така ще освободим Стиви. — Не издържаше повече в тази къща. — Съжалявам, но нямаме никакъв избор. Шерифе, предлагам да идеш да вземеш помощника си и да се разделим на групи за претърсване къща по къща. Обиколи улиците и вземи някои доброволци, ако намериш такива.

Знаеше, че да търсиш по улиците в този прах и дим беше почти безсмислено, но нямаше друг начин.

— Може някой от клиниката да е видял детето или да е минала моста и да е отишла в Бордъртаун. Том, бихте ли отишли с Джеси да проверите вашата къща и да поразпитате на изток оттук, по улица „Селесте“?

Том гледаше втренчено в пода. Усещаше изпитателния поглед на Джеси.

— Да — каза той. — Ще го направим.

— Благодаря ти. Ще трябва да се срещнем някъде след трийсет минути и да отбележим на картата къде сме били. Какво ще кажете за „Дамгосващо желязо“?

— Добре — каза Том.

— Е, тогава, да започваме.

Без да чака другите, Роудс излезе от къщата и отиде при патрулната кола, паркирана до тротоара, точно пред сивика на семейство Хамънд. Гъни и Ванс, а после Джеси и Том го последваха. Ванс каза:

— По-добре вземи това. — И подаде уинчестъра на Том. — Аз имам и други в кабинета. И бъдете много внимателни, чувате ли?

— Да, ще бъдем.

Ванс седна зад волана, отдалечи колата от бордюра и се отправи към центъра на града.

Джеси гледаше как светлините на колата се отдалечават и потъват в димната завеса. Прилоша й и залитна, но Том я подхвана и тя се облегна на него. По прашните й бузи се стичаха сълзи.

— Не мога да го направя — едва продума тя. — О, господи не мога да я предам.

— Трябва. Чуй ме. — Повдигна с пръст брадичката й. — Искам повече от всичко друго на света да си върна Стиви, както и ти. Но ако със Стиви е свършено…

— Не е! Дофин каза, че тя е в безопасност!

— Ако с нея е свършено — продължи Том, — това не значи, че и с нашия свят е свършено. Ние имаме Рей, а и нас самите. Ако не намерим Дофин и не я предадем на това същество, ще умрат много хора.

Джеси се разплака силно и скри лице в шепите си.

— Трябва да го направим — повтори той.

Отвори й вратата и после заобиколи и седна зад волана. Джеси тъкмо се канеше да се отпусне на седалката, когато чу бръмчене на мотор. Шумът се приближаваше. От дима изникна жълтеникавата светлина на един фар. Някой на мотоциклет, досети се тя.

Том също бе изчакал да види какво е това и ето че Коди Локет спря до колата и вдигна авиаторските си очила нагоре. Отрязана бейзболна бухалка, от която стърчаха пирони — явно оръжие от арсенала на ренегатите — се виждаше, прикрепена към ръчките с електрически кабел.

— Търся Ванс и полковник Роудс — започна Коди. — Казаха, че са тук.

— Тъкмо се разминахте. Тръгнаха към канцеларията на шерифа. — Том отвори вратата и сложи уинчестъра на задната седалка. — Кой ти каза, че са тук?

— Ъ-ъ-ъ… срещнах Рик Джурадо. Слушайте… — Той погледна Джеси и позна от зачервените й и подути очи, че плачеше. Не знаеше как да постъпи, затова изтърси изведнъж: — Намерих вашето момиченце.

Том стоеше онемял. Джеси сподави риданията си и попита:

— Къде е тя?

— Горе, в Крепостта. Искам да кажа, в жилищния блок. Там има бая народ, така че е в добри ръце.

Коди никога нямаше да забрави лицата на Танка, Гнуси и Боби Клей Клемънс, когато им каза, че момиченцето не е онова, което изглежда. Не му повярваха, но щом тя проговори, ченетата им увиснаха до пода. Освен ренегатите, в Крепостта се бяха струпали около двеста или дори повече човека, привлечени от светлината. Коди беше настанил съществото, излял беше малко топла бира върху раздрания си глезен и след като бе омотал един парцал около него, беше тръгнал да търси Ванс и полковника.

— Ъ-ъ-ъ… има още нещо, което би трябвало да знаете — каза той. — Искам да кажа… тя изглежда като вашето момиченце, ама… не е.

— Знаем това — отвърна Том.

— Наистина ли? Ей, направо си помислих, че откачам, когато ми каза коя е.

— И с нас беше същото. — Погледна към Джеси и видя, че тя знаеше какви ще бъдат думите му. — Трябва да съобщим на Роудс. Можем да го хванем, преди да е напуснал канцеларията на шерифа.

— Том… моля те, почакай. Защо не поговорим с нея първо? Да се опитаме да й обясним, че трябва да си върнем Стиви?

Том погледна часовника си. Беше два и четири минути. Никога не беше предполагал, че голямата стрелка може да се движи толкова бързо.

— Имаме по-малко от петдесет минути до срещата в „Дамгосващо желязо“.

— Тъкмо достатъчно време, за да й поговорим! Моля те… смятам, че можем да й обясним как стоят нещата по-добре от Роудс.

Погледът му все още не се откъсваше от бясно препускащата стрелка, но решението бе взето.

— Добре. Заведи ни при нея — каза той на Коди и се качи в колата.

Коди сложи очилата и обърна мотоциклета в обратна посока.

В дъното на улица „Травис“, на паркинга пред жилищния блок, бяха паркирани безразборно една дузина коли и пикапи. Две от тях бяха стигнали до самата врата. Коди почака Том и Джеси да излязат от техния сивик и прокара мотоциклета си между колите, чак до вратата, покрита с лист сива ламарина. В нея бе направен процеп за гледане, както на всички врати на приземни етажи.

— Отвори, Боби! — извика той и чу щракането на многобройните резета.

Боби Клей Клемънс отвори тежката врата и пантите й изскърцаха като порта на средновековен замък. Коди даде газ и влезе вътре с мотоциклета, под ярката светлина на вграденото в стената луминесцентно осветление. Пусна стоянката и остави мотоциклета до стълбите, които водеха към втория етаж. Само след миг се появиха Джеси и Том с уинчестъра.

— Заключвай — каза Коди и Боби Клей бутна вратата и пусна и четирите резета.

Нито Джеси, нито Том бяха идвали в блока с апартаменти, построен от Уинтър Т. Престън. На първия етаж имаше дълъг коридор, от двете страни на който се виждаха много врати. Някои от тях бяха избити от пантите. По напуканите стени не беше останало неизписано местенце. Мястото вонеше на марихуана, застояла бира и старите миризми от семействата на миньорите — смесица от пот, сух въздух и прегоряла храна. За пръв път от повече от две години тук отекваха гласове не само на ренегати.

— Оттук.

Коди ги поведе по стълбището. Вторият етаж беше огледален образ на първия, само дето една стълба бе подпряна на капандурата за покрива. По коридора седяха хора — на земята или на голи матраци, измъкнати от някои апартаменти. Повечето бяха от Пъкъл. Имаше само седем-осем мексикански лица сред тях. Том и Джеси вървяха след Коди и прескачаха бежанците. Срещаха познати лица: Вик Чафин и жена му Арлийн, Дон Рингуълд и семейството му, Айда Слатъри, семейство Фрейзиър, Джим и Пола Клийвлънд и още много други. Апартаментите също бяха пълни, а няколко бебета ревяха в нестроен хор. Някои хора си говореха, но не бяха много. Повечето седяха вдървено или направо спяха в това положение. Беше леко задимено и жегата сред скупчените тела бе ужасна.

Коди ги заведе до една врата. На нея имаше плакат на Били Айдъл, над който с червен спрей беше написано: „Щаб“ и „Почукай първо!“. Коди наистина почука и вратата леко се открехна. Зад нея надникнаха зелените очи на Гнуси. Пролуката изчезна, чу се щракането на ключа и най-сетне те се озоваха вътре.

Това беше мястото, където отсядаше Коди, щом дойдеше тук. В първата стая имаше кушетка, диван със зацапана карирана дамаска и изскочил пълнеж на местата, нарязани с нож, надрана дървена маса със столове и малък смачкан хладилник, спасен от изхвърляне на боклука, за да поработи с последни издихания още няколко месеца. Подът беше покрит с избелял кафяв линолеум, който се подвиваше в ъглите, а по стените висяха плакати с мотоциклети и рокзвезди. Полуотвореният прозорец, през който нахлуваше задимен въздух, гледаше на юг. Малкото коридорче, което минаваше край разбитата баня, отвеждаше в някогашната спалня. Сега тя служеше за оръжеен склад на ренегатите и по стените й висяха месингови боксове и сачмени пушки.

Танка седеше на дивана с неизменния футболен шлем, но веднага скочи, щом видя господин Хамънд и жена му. Коди заключи отново, а Гнуси се отдръпна, за да могат Том и Джеси да видят кой стои до прозореца с лице към тях.

— Здравейте, Том и Джеси — каза Дофин с вяла усмивка.

Джеси беше като замяна. Това беше тялото на Стиви, лицето на Стиви, нейната усмивка с трапчинки. Дори гласът беше на Стиви, ако не обръщаше внимание на нежните полутонове, подобни на вятърни камбанки, разлюлени от бриза. Вътре в това тяло бяха сърцето, дробовете, вените и органите на Стиви. Всичко принадлежеше на Стиви, с изключение на едно незнайно местенце, където живееше Дофин. Джеси пристъпи напред и нови сълзи рукнаха от очите й. Още една крачка и Том разбра накъде се беше запътила. Посегна да я спре, но се отказа и отпусна ръка.

Джеси прекоси стаята. Посегна да сложи ръце на малките раменца, с намерение да вдигне и прегърне детето си — само за миг да почувства биенето на сърчицето му и да се увери, че все някъде, под форма, каквато едва ли би могла да си представи, нейната Стиви бе още жива.

Но очите на детското личице блестяха със силно, дори плашещо интелигентно излъчване, което не беше за годините на Стиви. Лицето наистина беше нейно, но не и духът.

Джеси за миг проумя това и ръцете й замръзнаха, вдигна ги над раменете на Дофин.

— Ти си… ти си мръсна! — каза Джеси и премигна няколко пъти, за да спре сълзите си. — Сигурно си се търкаляла в пръстта!

Дофин погледна мръсните си дрехи. Джеси отпусна ръце и взе да изтупва праха от фланелката й.

— Там, откъдето идваш, не ви ли учат на чистота? Божичко, каква мръсотия!

Кестенявата коса беше сплъстена и пълна с дребни боклучета и паяжини. Джеси видя на масата отворената чанта на Гнуси, от която се подаваше дръжката на четка за коса. Тя я извади и започна да реше косата на детето с настървението на майка-чистница.

Дофин се стресна и понечи да се отдръпне.

— Стой мирна! — рязко й заповяда Джеси и Дофин замръзна, докато четката сваляше облачета прах от косата й.

— Радваме се да те видим — каза Том. Той коленичи, така че очите му да бъдат на нивото на нейните. — Защо избяга?

— Гръмнаха ми бушоните — каза тя.

— Ъ-ъ-ъ… ами ние тук… понаучихме я да говори — обясни Танка, — а тя ни разказа за своята планета. Звучи страхотно. — За пръв път суровото му лице бе озарено от детско въодушевление.

— Предполагам. — Том наблюдаваше как жена му решително четка косата на детето и сърцето му щеше да се пръсне при таза гледка. — Дофин, ние току-що говорихме с… едно нещо. Не мога да кажа, че беше човек, а не мога да кажа, че беше и машина.

Дофин разбра.

— Стингър.

— Да. — Погледна към Коди Локет. — То взе тялото на Мак Кейд и го превърна в… — Отново не му достигаха думи. — Отчасти човек, отчасти куче.

— Един от доберманите на Кейд израства направо от гръдния му кош — обади се Джеси, без да прекъсва действията си.

— Да ти настръхнат косите! — доволно каза Гнуси. Описанието събуди позадрямалата й страст към опасностите. — Де да можех да видя ТОВА!

— И на теб са ти гръмнали бушоните — отряза я Коди. — То взе Котешката царица — обясни той на Том, — госпожа Стеленберг. Превърна я в нещо с опашка, на която виси топка шипове. Направих го цялото на решето, но то продължи да се приближава.

— Всичките са Стингър — каза Дофин спокойно, като стоеше неподвижно и търпеливо понасяше действията на Джеси. Изглежда, ресането доставяше удоволствие на жената. — Стингър ги създава и те стават Стингър.

На Том не му стана съвсем ясно.

— Като роботи, така ли?

— Живи механизми, които мислят с мозъка на Стингър и виждат с неговите очи. Стингър чува и говори чрез тях. А също и убива.

— Нещо доста голямо броди под улиците наоколо — каза Коди. — И това ли е някоя от машините на Стингър?

— Не. Това е самият Стингър. Той лови и натрупва запаси от тела за пресъздаване. После предава на машините на кораба сигнали — вие бихте ги нарекли отпечатъци — и те правят двойниците на човешките същества.

— И така вече знаем, че е хванало Додж Крийч, Кейд, госпожа Стеленберг и всеки, който се е намирал в автоработилницата на Мак Кейд. Плюс онова, което си остави ръката върху китката на Роудс. — Том се изправи и остави уинчестъра на масата. — Стингър вероятно е взел и много други, за които не знаем.

— Ето така! — Джеси приключи с последната къдрица и отстъпи назад. Чувстваше са замаяна. Беше усетила слаб аромат на ябълка от шампоана, с който бе измила косата на Стиви предишната вечер. — Сега си отново хубава.

— Благодаря — каза Дофин. Това очевидно беше комплимент и заслужаваше ответна реакция. Но защо тези хора обръщаха толкова голямо внимание на някакви кичури от твърдо целулозно вещество — за нея си оставаше една от загадките, свързани с човешкото племе. Погледът й се насочи към Том. — Каза, че сте говорили със Стингър. Сигурно за мен.

— Да.

— Стингър иска мен и жизнената ми капсула и освен това е дал ултиматум.

Том кимна.

— Каза, че те иска след един час… — Той хвърли поглед към препускащите стрелки на часовника си. — … и ни остават още четирийсет минути.

— Или Стингър ще продължи да руши и унищожава. Да, това е типично за него.

— Това копеле иска да я върне в затвора — обади се Коди. — Само защото е ПЯЛА!

— Пяла? Стингър не каза такова нещо. Той… то… ни говори за някакъв химикал на вашия свят — припомни си Том. — Имам предвид отровата. Стингър каза, че ти… — Беше налудничаво — да гледаш малката си дъщеричка и да говориш такива неща. — Каза, че си диво животно.

— Така е — отвърна без колебание тя. — Според Стингър и Юмруците аз заслужавам клетка, в която да бъда замразена.

— Юмруците? Какво е това?

— Господарите на Стингър. Една раса, която боготвори насилието. Покоряването на нови светове е нейна религия, а гаранция за преминаване на нейните индивиди в по-висока фаза на живот е смъртта, причинена на същества, които според тях са по-низши. — Едва забележима, но решителна усмивка се появи на устните й. — Диви животни като мен.

— Но ако те се опитват да контролират този химикал, не е ли то за доброто…

Дофин се изсмя. Звукът напомняше детски смях, примесен със звън от хвърлени на пода монети.

— О, да! Те НАИСТИНА се опитват да контролират този химикал. — В очите й отново припламнаха огънчета. — Но не за доброто на други същества, независимо какво ви е казал Стингър. Те искат химикала за техните оръжия. Иска да построят още по-смъртоносни флотилии и още по-нови начини за убиване. — Малкото телце се разтресе от гняв. — Колкото повече химикал откраднат от моята планета, толкова по-бързо ще унищожат моя народ. И толкова по-бързо ще унищожат всички светове, включително и този. Да не мислите, че Стингър ще си тръгне оттук и няма да каже на Юмруците за вашата планета?

Тя се спря, за да потърси подходящи думи, заплете се в обърканата човешка реч и се хвана за една фраза, на коя то я бяха научили съществата с имена Танка и Гнуси:

— Я се стегнете!

Лицето на Дофин се беше изопнало и под кожата личаха острите ъгли на костите. Очите й искряха гневно и тя започна да крачи напред-назад покрай прозореца.

— Не съм имала намерение да идвам тук. Корабът ми изгуби мощност и се наложи да кацна където намеря възможност. Знам, че донесох големи беди на вас, а и на други тук. Заради това ще нося тежък грях до края на живота си. — Изведнъж спря и започна да гледа ту към Том, ту към Джеси. — Стингър НАИСТИНА ще каже на Юмруците за вас и за тази планета. Ще им предаде, че сте нежни, беззащитни форми на живот, създадени, за да бъдат затваряни в клетки. Няма да мине много време и те ще дойдат тук. О, да, ще дойдат и може би ще носят оръжия, пълни с „отровата“, открадната от МОЯТА планета! Знаете ли каква е тази „отрова“?

На Том му се стори, че от ноздрите й ще започне да излиза пара.

— Не — внимателно каза той.

— Разбира се, че не знаете! Откъде бихте могли да знаете? — Тя поклати глава. Бузите й блестяха от пот. — Не само ще ви кажа, но ще направя и нещо повече — ще ви покажа.

— ЩЕ НИ ПОКАЖЕШ? — изненада се Джеси. — Как?

— Чрез вътрешното око.

Дофин прочете неразбиране по лицата им. За нея те бяха като чисти плочи, които чакат да бъдат изписани. Тя вдигна ръцете си към тях.

— Ако искате да знаете, ще ви отведа там. Ще ви покажа моя свят чрез окото на своята памет.

Човешките същества се колебаеха. Дофин не ги винеше за това. Предлагаше им да зърнат нещо непознато. Онова, което за нея беше дом и родина, за тях беше някакво извънземно царство.

— Хванете ръцете ми — подкани ги тя и протегна пръсти. — Ако искате да знаете, трябва да видите.

Том направи първата крачка. С нея най-трудното беше преодоляно. Отиде до Дофин и плъзна ръката си в нейната. Тя беше огненогореща. Щом пръстите й го стиснаха здраво, започна да усеща боцкането на електрическия заряд, който преминаваше от нея в него.

— Джеси? — попита Дофин.

Джеси се приближи и пое протегнатата ръка на дъщеря си.