Стингър

23. След удара

— Какво-о-о? — попита Ърли Макнийл подчертано провлачено.

— В тялото на момичето има извънземна форма на живот — повтори Роудс. — Откъде — не знам. Просто някъде оттам — горе.

Той избърса потта от челото си с вече влажната книжна салфетка. Ризата беше залепнала за гърба му. Електрическият вентилатор естествено не работеше и в канцеларията на шерифа беше ужасно горещо. Бяха „конфискували“ от железарията няколко лампи с батерии, които сега осигуряваха ярко осветление. В канцеларията, освен Роудс и доктор Макнийл, се бяха натъпкали също Джеси и Том, преподобният Хейл Дженингс от Баптистката църква, отец Мануел Лапрадо и по-младият му помощник отец Доминго Ортега. Лапрадо беше поканил Ксавиер Мендоза да дойде като представител на Бордъртаун, а кметът Брет стоеше до Мендоза и си гризеше ноктите.

— Значи това същество е излязло от някакво топче и влязло в Стиви Хамънд? Това ли искате да ни накарате да повярваме? — продължи Ърли, седнал на една твърда пейка, донесена от някоя килия.

— Малко по-сложно е, но сте схванали основното. Смятам, че съществото е заемало своята сфера, докато не е настъпил момент, в който е могло да направи превръщането. Как е осъществено то, неговата физика — не мога да обясня. Очевидно имаме работа с доста странна технология.

— Господине, това е най-дяволската измишльотина, която съм чувал. Простете, отчета. — Макнийл погледна бегло Дженингс и Лапрадо и запали пура, като драсна клечката кибрит в подметката на ботуша си. Ако на някого му пречеше димът, много му здраве. — Том, какво ще кажете вие с доктор Джеси?

— Само едно нещо — вярно е. Стиви… не е вече Стиви. Съществото нарича себе си Дофин.

— Не съвсем — поправи го Роудс. — НИЕ я наричаме Дофин. Мисля, че е видяла нещо сред картинките на Стиви, с което се идентифицира. Дали е делфинът или океанът — не знам. Но не вярвам, че това й е името, защото не владее добре езика ни.

— Искаш да кажеш, че тя не може да говори? — Гласът на отец Лапрадо беше тих и несигурен. Той беше тънък като тръстика седемдесетгодишен старец с големи искрящи лешникови очи и буйна бяла коса. Беше попрегърбен, но се движеше с подчертано достойнство. Сега седеше на стола зад бюрото на Дани Чафин.

— Може да се разговаря с нея, но само доколкото би могла да се справи след един кратък интензивен курс по английски. Сигурно е високоинтелигентна и възприемчива, защото й бяха нужни само няколко часа, за да научи азбуката и речника и да прехвърли една енциклопедия. Но съм сигурен, че все още има доста неща, които не може да разбере или да ни преведе.

— И сега е изчезнала? — попита Ванс. — Едно чудовище от друг свят броди свободно по нашите улици.

— Мисля, че не е опасна — заяви Джеси, преди мислите на Ванс да станат неуправляеми. — Мисля, че е уплашена и самотна и НЕ я смятам за чудовище.

— Много благородно от твоя страна, като се има предвид как се е намъкнала в твоето малко момиченце. — Ванс осъзна думите си и хвърли поглед към представителите на Бордъртаун, а после отново към Джеси. — Чуйте, тя… то или каквото и да е там, може да си изглежда като малко момиченце, но откъде знаете, че не притежава… нещо като… свръхумения. Като четене на мисли…

Тогава няма от какво да се безпокоиш, защото нямаш такива — помисли си Джеси.

— … или тяхното насочване. По дяволите, би могла да има смъртоносен лъч или…

— Стига истерии! — прекъсна го решително Роудс и Ванс веднага млъкна. — Първо, капитан Гънистън и пилотът на моя хеликоптер в момента търсят Дофин, второ, съгласен съм с госпожа Хамънд. Съществото не изглежда застрашително. — Не използва думата ОПАСНО. Спомни си как се ръкува с една светкавица. — Когато и ние не я застрашаваме — добави той.

— Какво смятате да правите, като я намерите? Как ще я върнете обратно в нейната топка? — Около главата на Ърли се беше образувало було от дима на пурата.

— Не знаем още. Сферата липсва. Смятаме, че е побързала да я скрие някъде. Ако това ще ви успокои, не мисля, че е искала да попадне тук. Просто нейното летателно тяло се е повредило, когато е била на път за другаде.

— Под летателно тяло мисля, че имате предвид космически кораб. — Преподобният Хейл Дженингс стоеше до прозореца. Плешивата му глава с жълъдова форма беше оцветена във виолетови нюанси от небесната решетка. Беше набит широкоплещест мъж, наближаващ петдесетте. По време на службата си във флота беше печелил шампионска титла по бокс. — Как би могла да пилотира космически кораб, когато е била в някакво топче?

— Не знам. Можем да го разберем само от нея.

— Добре. Но какво ще кажете за ТОВА? — Главата на Дженингс се наклони към черната люспеста пирамида. — Не знам как се чувствате вие, господа, но специално този посетител малко ме изнервя.

— Да — съгласи се Ванс. — Откъде да знаем, че Дофин не го е повикала да й помогне да ни завладеят?

Полковник Роудс внимателно преценяваше думите си. Едва ли щеше да ги успокои, като им кажеше, че Дофин беше ужасена от появата на тази пирамида, но нямаше смисъл да крие истината.

— Няма доказателство, че тя го е повикала, но сигурно знае какво е. Точно преди да се приземи, тя непрекъснато повтаряше нещо: „Стингър“.

Последва тишина. Всеки премисляше какво би могло да бъде значението на думата.

— Може да е името на планетата, от която идва — предположи Ванс. — Може би изглежда като голяма стара оса под тази кожа.

— Както вече казах — настойчиво продължаваше Роудс, — тя току-що научи английски. Очевидно думата СТИНГЪР е в резултат на нещо видяно. — Той си спомни картинката на скорпиона на дъската в стаята на Стиви. — Не знам какво значение е придала на думата.

— Много неща не знаете, млади човече — каза отец Лапрадо с вяла усмивка.

— Да, сър, но работя по въпроса. Щом намерим Дофин, вероятно ще можем да изясним някои от въпросите. — Погледна бързо часовника си — беше десет и двайсет и три. Пирамидата се бе приземила преди малко повече от половин час. — А сега да поговорим за спирането на тока. Всички сте видели облаците дим, събрани на върха под купола на решетката. Намираме се в някакво силово поле, което се генерира от вътрешността на пирамидата. Освен че то задържа дима от излизане, на него се дължи прекъсването на тока и телефонните линии. Решетката е твърда, въпреки че на вид е прозрачна. Прилича на голям стъклен похлупак. Нищо не може да излезе, нито пък да влезе под него. — Беше се опитал да осъществи радиовръзка с батерийното радио на шерифа, но чу само пукота от отразяването на радиовълните.

— Силово поле — повтори Дженингс. — Колко надалеч се простира?

— Ще се издигнем с хеликоптера и ще разберем. Предполагам, че се ограничава само около Пъкъл и Бордъртаун най-много на петнайсет километра. Не трябва да се опасяваме от недостиг на въздух. — Надявам се да се окажа прав, мислеше си. — Но димът от тези пожари няма откъде да излезе. — Черният дим от горящите купчини гуми не само се сгъстяваше под купола на решетката, но беше започнал вече да замъглява и улиците. Въздухът бе напоен с миризма на изгоряло.

Ърли изсумтя и за последен път всмукна дълбоко от тънката си пура. После изпусна дима и я стъпка на пода.

— Ще дам своя принос в опазването на въздуха от замърсяване — изръмжа той.

— Правилно. Благодаря.

— Един момент. — Отец Ортега — строен сериозен мъж с леко посивяла над слепоочията коса, се изправи до Лапрадо. — Казвате, че това силово поле не позволява влизането и излизането от него, si? Не е ли ясно, че то има специално предназначение?

— Да — каза Ванс. — Да ни държи в клетка, докато ни похитят.

— Не — продължи свещеникът, — не НАС трябва да държи в клетка, а Дофин.

Роудс погледна към Том и Джеси. Всички те вече бяха стигнали до това заключение. Ако черната пирамида — или онова, което беше вътре в нея — беше дошло за Дофин, тя очевидно не искаше да бъде отведена. Обърна се отново към Ортега, като старателно си налагаше маска на спокойствие.

— И това ще можем да разберем единствено от нея. А ние трябва да поговорим за овладяването на населението. Съмнявам се дали някой ще може да спи спокойно тази нощ. Мисля, че ще е най-добре хората да знаят, че има места, където биха могли да се събират и където ще има светлина и храна. Някакви предложения?

— Гимнастическият салон на гимназията може да свърши работа — предложи Брет. — Достатъчно голям е.

— Хората ще искат да са по-близо до домовете си — каза Дженингс. — Какво ще кажете за църквите? Вече имаме цял тон свещи и мисля, че можем да вземем няколко керосинени лампи от железарския магазин.

— Si. — Лапрадо кимна в знак на съгласие. — Можем да раздаваме храна от хлебарницата и бакалията.

— Няма да е лошо да има и една-две кани кафе от „Дамгосващо желязо“ — обади се Ванс.

— Добре. Следващият въпрос е как да приберем хората от улиците? — Роудс погледна очаквателно към Лапрадо и Дженингс.

Лапрадо каза:

— Горе в камбанарията имаме камбани. Ако не са се откъснали, можем да започнем да ги бием.

— За нас е проблем, защото камбаните ни са електронни. Махнаха истинските преди четири години. Мисля, че мога да намеря неколцина доброволци, които да минават от къща на къща и да уведомяват хората, че църквата е отворена.

— Тогава вие двамата и кметът се заемете с това, както и с храната. Съмнявам се, че можем да махнем всички от улиците, но колкото повече хора са в къщите си, толкова по-спокоен ще бъда.

— Доминго, ще ме изпратиш ли, моля те? — Лапрадо се изправи с помощта на Ортега. — Ще накарам да бият камбаните и ще помоля някои от дамите да започнат да събират храна. — Той се дотътри до вратата и там се спря. — Полковник Роудс, ако някой ме попита какво става, имате ли нещо против да използвам вашето обяснение?

— И какво е то?

— Не знам — отвърна старият свещеник със зловещо подсмихване и позволи на Мендоза да му отвори вратата.

— Не отивай твърде далеч, отче — каза Ърли. — Може много скоро да ми потрябваш. И ти също, Хейл. Четирима от работниците на Кейд няма да издържат до сутринта и ми се струва, че пожарникарите ще извадят още тела, когато всичко изстине достатъчно.

Лапрадо кимна.

— Знаеш къде да ме намериш — каза той и напусна, придружен от Ортега и Мендоза.

— Рядко се срещат хора с такива здрави нерви — измърмори Ванс.

Ърли се изправи. Нямаше повече време за губене.

— Приятели, всичко това беше много поучително, но трябва да се върна обратно в клиниката. — Осем от момчетата, участвали в битката между бандите, включително Коди Локет и Рей Хамънд, бяха откарани в клиниката на Пъкъл за шевове и превръзки, но там първо се погрижиха за тежко ранените работници на Кейд. Всъщност само седем от общо четирийсет и шестимата бяха дошли, олюлявайки се, обгорени и кървящи, през смачканата ограда. Персоналът на Ърли, който включваше три медицински сестри и шестима доброволци, лекуваше шокираните и нарязани пациенти на светлината от лампите за аварийно осветление. — Доктор Джеси, със сигурност бих могъл да ви използвам. Има един приятел с наранен от метален предмет гръбнак и друг, който скоро ще трябва да се раздели със смачканата си ръка. Том, ако можеш да държиш фенерче, без да ти трепери ръката, и нямаш нищо против гледката на малко кръв, бих взел и теб. — Мина му през ум, че и за Ной Туайли щеше да се отвори доста работа, и то много скоро — след като пожарникарите извадеха останалите трупове.

— Ще се справя — каза Том. — Полковник, ще ни известите ли, щом я намерите?

— Веднага. Още сега отивам да се срещна с Гъни.

Последваха Ърли и излязоха на осветената във виолетово улица. Роудс тръгна към Престън парк, Том и Джеси към сивика, а Ърли пъргаво скочи в откритата си кола. Тя изфуча напред с рев и се размина на косъм с огромен като боен кораб жълт кадилак, който спря пред канцеларията на шерифа. От него излезе Селесте Престън в аленочервен анцуг и като застана с ръце на хълбоците, загледа се в огромната пирамида отвъд реката. После вдигна лице нагоре и сините й очи изпитателно разгледаха решетката. Вече беше видяла хеликоптера в Престън парк. Сигурно бе един от трите, които тази сутрин бяха застрашили красотата й, прекъсвайки съня й, мислеше си тя и отново я обзе гняв. Но макар и основателен, той скоро утихна. Каквото и да беше онова огромно нещо в гробището за коли на Кейд, както и това — тъмновиолетовото, което покриваше небето, и двете печелеха предимство пред тревогата за нарушения й сън.

Кметът Брет и Хейл Дженингс изскочиха от канцеларията на Ванс и тръгнаха по улица „Аурора“, където живееше собственикът на бакалията. Брет почти се блъсна в Селесте и се уплаши до смърт.

— Ъ-ъъ… госпожо Престън! Какво мога да направя за…

— Здрасти, пасторе! — прекъсна го тя и после втренчи студения си поглед в него. — Брет, надявам се, че можеш да ми кажеш какво е онова нещо ей там и защо небето цялото е осветено, а токът и телефонът ми прекъснаха!

— Да, мадам. — Брет преглътна бързо и лицето му се ороси от пот. — Ами… разбирате ли… полковникът каза, че е космически кораб и от него излиза силово поле, което е спряло електричеството и… — Нямаше как да й обясни всичко, а Селесте го наблюдаваше като ястреб, надвесен над мишка.

— Госпожо Престън, мисля, че ще е най-добре да попитате шерифа Ванс — посъветва я Дженингс. — Той ще ви разкаже всичко.

— О, нямам търпение — каза тя и докато двамата мъже отиваха към синия форд на пастора, тя изпъна рамене, вирна брадичка и така се втурна вътре, че почти откачи вратата от пантите. Изненада Ванс с ръка в машината за кола, от която се мъчеше да извади една кутия.

— Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговор — каза тя и затръшна вратата.

Ванс почти не реагира на влизането й. Нервната му система беше поела максималната си доза шокове. Продължи да се занимава с кутията, която запазваше приятната си хладина в ръката му. Още едно извъртане и готово.

— Седнете — предложи й той.

— Ще стоя права.

— Както искате. — По дяволите, защо не ще да излезе? Правеше го винаги и кутиите изскачаха без никакъв проблем. Изглежда, беше се закачила на нещо.

— О, за бога! — Селесте тръгна наперено към него, бутна го доста грубо настрана, мушна ръка в отвора и стисна кутията. Извъртя остро китката си наляво и издърпа кутията. — Ето, взимай това проклето нещо.

Изведнъж му се отщя. Ръката й беше слаба като кука, затова беше успяла.

— Не, вземете я вие.

Тя обикновено пиеше диетична кола, но беше толкова горещо и задушно, че не биваше да бъде придирчива. Отвори я и отпи няколко хладни глътки.

— Благодаря. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Да, знам какво имате предвид. И чешмата не работи.

Той кимна към нея и точно тогава долови странен мирис — на канела или някаква друга уханна подправка. Само след миг осъзна, че сигурно идваше от Селесте Престън, може би от сапуна или шампоана й. После мирисът изчезна и той от ново усети своята пот. Да беше си сложил малко повече от дезодоранта си „Брут“! И без това не ухаеше особено продължително.

— Имаш кръв на лицето си.

— А? Ъ-хъ, сигурно. Поряза ме стъкло. — Той вдигна рамене. — Няма значение. — Носът му душеше да открие още някой полъх на канела.

Мъжка му работа, мислеше си Селесте, докато допиваше колата. Проклетите глупаци се порязват и кървят като заклани прасета и после се преструват, че дори не забелязват това. И Уинт беше същият. Веднъж си беше порязал ръката на бодлива тел и се държеше, сякаш му с влязла треска в пръста. Правеше се на много смел. Може би нямаше никаква разлика между Уинт и Ванс, при положение че се изрежеха двайсетината кила сланина от втория.

Тръсна глава и събра мислите си. Сигурно й въздействаше топлината. А може би беше от дима във въздуха. Никога не беше изпитвала и капка съжаление към Ед Ванс и никак не желаеше тепърва да започва да го прави. Хвърли кутията в кошчето и каза рязко:

— Искам да знам какво става тук, и то още СЕГА!

Ванс престана да души. Не беше канела. Беше един лековит храст с жълти цветове. Отиде до бюрото си и взе ключовете на патрулната кола.

— На теб говоря! — озъби се Селесте.

— Трябва да отида до къщата на Дани Чафин и да го взема. Моите нощни заместници са офейкали. Ако искате да чуете за всичко, трябва да дойдете с мен. — Вече беше тръгнал към вратата.

— Да не си посмял да излезеш!

Той спря.

— Трябва да заключа. Идвате ли или не?

Не можеше да си представи нещо по-ужасно от това да бъде в една кола с тлъстия Ванс, чиито сланини се тресат зад волана, но разбра, че трябва да понесе и това.

— Идвам — каза през стиснати зъби и го последва навън.