Стингър

51. Нападението

Дофин видя червения пламък на взривовете в центъра на Пъкъл и разбра, че бе настъпил часът на изпитанието.

Хората оставяха разхвърляни по паркинга коли и камиони и панически бягаха към сградата, търсейки прикритие. Гънистън излезе да види какво става. Джеси, Том и Роудс останаха с Дофин. Тя крачеше напред-назад пред прозореца като отчаяно животно в тясна клетка.

— Искам си дъщерята — спря я Джеси. — Къде е тя?

— На сигурно място. В моята капсула.

Джеси пристъпи напред и се осмели да хване Дофин за раменете. Извънземното същество погледна жената в очите.

— Питах те къде е тя. Ще трябва да ми кажеш точното място.

Дофин хвърли поглед към останалите. Всички я гледаха напрегнато и тя разбра, че беше настъпил моментът да им каже.

— Капсулата ми е във вашата къща. Мушнах я през вратата на последния стаж.

— Какъв последен етаж? — попита Том. — Та ние и втори нямаме.

— Грешите. Сложих капсулата на последния етаж на къщата ви.

— Претърсихме мястото сантиметър по сантиметър — каза Роудс. — Сферата я нямаше там.

Джеси внимателно се взря в лицето на детето и си спомни зрънцата розов стиропор в кестенявата коса.

— Търсихме навсякъде, където смятахме, че може да достигне. Но проверихме ли на тавана?

— Тавана ли? Това е невъзможно! — погледна я изненадано Роудс. — Тя дори не можеше да ходи, когато я намерихме! Как изобщо би могла да стигне до тавана?

— Когато те намерихме, вече се беше научила да ходиш, нали? — Джеси беше проумяла какво се бе случило.

— Да. Правех актьорска игра, като по телевизията. — Като видя, че не я разбраха, Дофин продължи: — Преструвах се, защото не исках да търсите на последния стаж.

— Сама не би могла да стигнеш капака за тавана — каза Джеси. — На какво се качи?

— На един уред за поставяне на тялото — отговори Дофин. Осъзна, че преводът не беше точен и се поправи: — На един стол. След това го върнах на същото място, където беше преди това.

Джеси си спомни как малкото момиченце беше придърпало стола до прозореца и се беше качило, за да притисне длани в стъклото. И през ум не й беше минало, че Дофин може да е използвала стол и преди — за да стигне до капака за тавана. Тя погледна през прозореца към огньовете. Бяха стигнали вече до улица „Селесте“, много близо до тяхната къща.

— Защо си сигурна, че Стиви е на безопасно място?

— Капсулата ми е… как се казва… не-раз-ру-ши-ма. Нищо не е в състояние да я отвори. Даже и напреднала технология като тази на Стингър.

Две минути преди това Дофин бе усетила хладния повей на търсещия лъч. Значи той правеше пълно завъртане за четиристотин и осемдесет земни секунди.

— Колко е часът? — попита тя Том.

— Три и осемнайсет.

Дофин кимна. Търсещият лъч щеше да се появи отново след триста и шейсет секунди. Започна да отброява мислено, като използваше земни математически правила.

— Стингър се опитва да намери капсулата с електронен лъч от кораба си. Лъчът е задействан още в момента на приземяването. Той се захранва от апарат, който е изчислил размерите и плътността на капсулата, но тя е снабдена със защитен механизъм, който го отблъсква.

— Значи Стингър няма да може да я намери, така ли? — попита Джеси.

— Още не е успял. Но лъчът продължава да действа — каза Дофин и обърна поглед към пожарите отвън. Знаеше, че трябва да им каже останалото. — Лъчът е много мощен. Колкото по-дълго съм вън от капсулата, толкова повече отслабва защитният й механизъм. — Тя срещна втренчения поглед на Джеси. — Не предполагах, че ще остана толкова време вън от нея.

— Искаш да кажеш, че има голяма вероятност Стингър да я намери на тавана? — каза Том.

— Мога да изчисля вероятността, ако желаете.

— Не, няма нужда. — Джеси не се интересуваше от точното число, защото очевидно пак щеше да бъде в полза на Стингър, както всичко останало.

Роудс отиде до прозореца. Искаше му се да подиша чист въздух. Последните няколко коли се натъпкаха на паркинга. Не беше сигурен дали иска да знае от кого бягаха тези хора. Обърна се към Дофин:

— Ти каза, че можеш да се измъкнеш оттук с кораба на Стингър. Обясни ми по-подробно.

— Бягала съм от „Скала седем“ два пъти преди това. И двата пъти бях преследвана от Стингър, и двата пъти бях хващана от него. Познавам системите на кораба и командните апарати. Познавам също и звездния коридор, по който да стигна до моята планета.

— Ако влезеш вътре, можеш ли да спреш силовото поле?

— Да. То се захранва от резервен източник на мощност. От него се захранват и… — В земния език не съществуваха думи, с които да опише точно системата за летене на пирамидата и тя избра най-близките по значение: — … главните двигатели.

— Значи силовото поле трябва да се изключи, преди да се задействат двигателите? Колко време е нужно за това?

— Различно, в зависимост от това доколко е изтощен източникът. Приблизително от петнадесет до двадесет земни минути.

Полковникът изсумтя. Опитваше се да си избистри съзнанието, за да може да мисли по-добре.

— Слънцето ще изгрее след близо час и половина. Около силовото поле трябва да са се събрали няколкостотин души от щатската войска, от военновъздушните сили, както и много репортери. — Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Сигурно старият Бъкнър се разпорежда сега там. Обзалагам се, че направо са полудели да мислят как да попречат на вестникарските хрътки да снимат. Всичко обаче ще се появи във вестниците и по телевизията най-късно до дванайсет часа и нищо на света не е в състояние да им попречи да го направят. — Усмивката му полека угасна. — Ако премахнем силовото поле, ще имаме някакъв шанс да се измъкнем оттук със здрави кожи. — Той вдигна ръка и погледна сините отпечатъци от пръсти върху нея. — Не всички обаче. Сега те моля да си помислиш много добре. Има ли някакъв начин да се влезе в този кораб?

— Да — отговори Дофин веднага. — През тунелите на Стингър.

— Имах предвид някакъв друг начин. — Самото споменаване на тези тунели предизвика спазъм в гърдите на Роудс. — Какво ще кажеш за портала, през който излезе онова летящо нещо? Има ли други входове за кораба?

— Не, само тунелите.

Роудс въздъхна шумно, също като спукана гума. Нямаше надежда. Нищо не можеше да го накара да влезе отново в тези тунели.

Гънистън се върна и доведе със себе си Зарра Алхамбра.

— Кажи и на тях това, което каза на мен — подкани го той.

— Нещо излезе от улицата в Бордъртаун — обърна се Зарра към полковника. — Всички бяхме в църквата. Коди Локет и Рик го видяха и накараха всички да излязат от църквата и да тръгнат насам. Това е.

— Къде са сега Коди и Рик? — попита Том.

— Не знам. Всичко стана страшно бързо. Предполагам, че са тръгнали насам.

Дофин усети върху себе си лъча и кожата й настръхна от хладината, която повя. Беше допуснала грешка от четири секунди в изчисленията си.

Вратата отново се отвори и вътре влезе Боби Клей Клемънс, който се бе качил да наблюдава от покрива заедно с Майк Фрекнър и още неколцина други ренегати. Той хвърли бърз поглед към кроталите в стаята. При други обстоятелства нямаше да се поколебае да ги нападне, задето навлизат в територията на ренегатите, но сега всичко беше забравено.

— Полковник! — извика Боби. — Там долу нещо се движи. — Той отиде до прозореца, а Роудс го последва.

Сред лабиринта от превозни средства долу видя две коли с все още запалени фарове. Отначало Роудс не можеше да различи нищо сред дима и пушека, но след малко успя да забележи отдясно нещо, което се движеше с голяма скорост. После отляво забеляза още една движеща се фигура. Появи се и трета, която се приведе ниско над земята, шмугна се под една кола и остана там. По улица „Травис“ се зададоха още. Той чу топуркането и стърженето на ноктите, когато тези неща се катереха по колите. Роудс потрепера — това му напомни за кухнята във фермата, в която беше израснал. Когато веднъж влезе в нея и светна лампата, видя десетина хлебарки да се разбягват от тортата по случай рождения му ден.

На светлината от фаровете се мяркаха сенки с черни люспести гърбове. Една опашка с шипове замахна и строши един от фаровете. Друга се издигна, трепереща от усилието, строши един фар, след това още един. И много други. Долу, в тъмнината, съществата започнаха да се тълпят пред блока. Те удряха безразборно с опашки по колите, но не преминаваха очертанията на паркинга.

— Стингър се страхува от електрическата светлина — каза Дофин, застанала до Роудс. — Боли го от нея.

— Може да е опасна за Стингър, но нима е вредна за всички тези същества?

— Всички те са Стингър — отговори Дофин. Очите й следяха потръпващите опашки. Постепенно ударите им се превърнаха в ритмично чукане. — Той няма да влезе тук, докато светят тези лампи.

Том вече беше грабнал пушката си от масата. До нея стоеше пушката със сълзотворен газ, донесена от Роудс, а Гънистън не се беше разделял с четирийсет и пет калибровия си автоматичен пистолет. Роудс се обърна към Боби Клей Клемънс.

— Имате ли някакво оръжие тук?

— Арсеналът ни е в другата стая. — Боби ги заведе там и запали акумулаторната лампа на стената. Тя освети етажерки с най-различни неща: рязани бейзболни бухалки, няколко сачмени пушки, два месингови бокса.

— Това ли ви е всичкото оръжие?

— Нямаме повече. — Момчето вдигна рамене. — Не сме… никога не сме искали да убиваме. Тук има и още някои неща. — Той отиде до едно зелено шкафче за обувки и го отвори. Вътре бяха наредени инструменти — чук, две-три отвертки, няколко буркана със сортирани по големина пирони и разни други дреболии. Имаше само две неща, които според Роудс можеше да се използват: голям фенер с увеличително стъкло и фенерче — и двете с батерии. Той ги издърпа от купа с предмети и ги включи, за да провери батериите, фенерът светеше доста силно, но фенерчето беше почти изтощено. Роудс занесе фенера в другата стая, в случай че нещо — пази боже! — станеше със стенните лампи.

Ударите на опашките по метал кънтяха ритмично и без спиране. Този шум изнерви Том; той прекоси стаята, пъхна пушката през прозореца и изстреля един патрон към една от тъмните фигури. Куршумът може би попадна в целта, но това не прекрати чукането.

— Пести си патроните! — каза му Роудс. — Стингър се опитва да ни подлуди.

Чуха се и други изстрели, от другите прозорци също стреляха. Куршумите изкарваха искри от бетона, но шумът не спираше. Човек можеше да помисли, че цяла армия марширува върху счупени стъкла.

Том тъкмо се канеше да изтегли пушката си, когато забеляза нещо отвън. Беше голяма сянка, която пресичаше паркинга и се приближаваше към тях. Не можеше да се види какво точно беше.

— Роудс! — извика той. — Погледни…

Чу се звук от мачкане на метал. В следващата секунда нещо като врата на кола се удари с трясък в стената на сградата. Едно стъкло, през три-четири прозореца вдясно от Том, се строши на парченца. Последва го залп от пушечни изстрели. Роудс се приближи до прозореца, успя да види само неясните очертания на нещо огромно и точно тогава купето на един смачкан червен мустанг се удари в стената на около три метра от тях и се плъзна надолу със стържещ вой. Каквото и да беше това същество, явно беше достатъчно силно да хвърли лека кола на десет-петнайсет метра.

— Залегнете всички! — извика Роудс на другите и сам се сниши под прозореца. Останалите го последваха веднага. Без да се усети какво прави, Джеси сграбчи малкото момиченце и го притегли плътно до себе си.

— Гъни! — извика Роудс. — Иди долу в коридора и накарай всички да се отдалечат от прозорците! — Гънистън веднага тръгна надолу. Роудс надникна през прозореца. Сянката се приближаваше, но не беше стигнала до осветеното от прожекторите място. Още нещо — този път май беше капак на багажник — полетя към тях и отскочи от един от прозорците на първия етаж. Звукът от удара отекна така, сякаш цялата сграда рухна. Колело на кола разби прозореца на един от съседните апартаменти. Някой извика от болка, когато се разпръснаха хвърчащите парчета стъкло. Тогава Дофин се отскубна от здравата прегръдка на Джеси.

Тя се втурна към прозореца и преди някой да може да я спре, грабна пушката от ръцете на Том и с мъка я постави на перваза. Още преди Роудс да пресегне към нея, Дофин беше сложила две малки пръстчета на спусъка и го натисна. Откатът на пушката я отхвърли назад и тя се просна по гръб на пода, но веднага стана и се опита да довлече пушката до прозореца. Очите й светеха диво от ярост и мъка. Том сграбчи пушката, преди Дофин да я постави отново на перваза, и после хвана здраво детето и го издърпа от прозореца. Точно тогава стената пред тях експлодира.

Роудс видя как опашката на съществото се озова вътре и стаята сред дъжд от мазилка и отломъци. Около Джеси, Зарра и Боби Клей се посипаха бетонови парчета и Том прикри Дофин с тяло. Опашката отново се стрелна и направи дупка, голяма колкото вана за баня. Роудс погледна през прозореца и успя да зърне ужасната глава на съществото, което бягаше назад от светлината. При отстъплението си то още веднъж шибна с опашката и шиповете му със стържещ вой одраскаха стената.

Дофин се изскубна от Том. Кожата й беше наелектризирана като на електрическа змиорка. Тя скочи на перваза на прозореца. Роудс помисли, че ще се хвърли и я хвана за ръката. През тялото му премина електрически заряд, от който зъбите му затракаха, но въпреки това не я пускаше.

— Не! — извика той, като се опитваше да я задържи. Дофин се мяташе като заловено животно.

Усилията й бяха насочени към една цел: да излезе от тази кутия и да отведе Стингър далеч от хората, хванати в нея като в капан. Изведнъж видя огромната сянка да приближава през пушека. Бялата светлина се разля върху главата на съществото и се отрази в иглите в продълговата му челюст. Две от очите му се насочиха към нея, докато други две се обърнаха към друг прозорец и за момент Дофин помисли, че видя лицето си, отразено в тесните черни зеници. Не можеше да каже дали тези очи я разпознаха. Бяха студени и безизразни като дълбините на космоса. Стингър продължи да крачи напред, вдигнал зад себе си смъртоносната опашка като огромна въпросителна. Пълният блясък на електрическата светлина падна върху главата на съществото. Чу се съскащ звук, който напомни на Роудс за парче бекон върху скара. Той видя как очите на Стингър се покриха с мехури, които протекоха в местата, където светлината ги докосна. Опашката му изплющя напред. Роудс успя да издърпа Дофин от прозореца и се хвърли с нея на пода. Шиповете на опашката пробиха стената на съседния апартамент и оттам се разнесоха викове и писъци. Целият втори етаж се разтресе.

Стаята се изпълни с прах от тухли и мазилка. Роудс се надигна от земята и надникна навън, но съществото вече се бе оттеглило от светлината. В паркинга опашките на другите същества на Стингър продължаваха ритмично да удрят по колите. Дофин лежеше на една страна и дишаше тежко. Знаеше, че Стингър се опитва да изпотроши лампите. Изведнъж една мисъл я разтърси, като че ли някой я удари: търсещият лъч трябваше да мине преди дванайсет секунди. Тя не беше спирала да ги отброява мислено. Къде беше лъчът? Ако се е изключил…

Не искаше даже да си помисли какво означава това.

— Чакайте — каза Роудс, — това нещо се връща.

И посегна към пушката на Том.

В тъмнината на тавана у Хамънд Скутър започна да ръмжи. Сардж запали още една кибритена клечка и я приближи до сферата, която държеше в другата си ръка. Не видя нищо в нея, но когато я разтърси, чу слаб звук като от плискане на течност. Това топче беше странно хладно, сякаш току-що бе извадено от хладилник. Сардж го притисна към бузите си, после към челото си като бучка лед. Скутър изскочи от спалния чувал и нервно залая. Сардж му каза:

— Не се притеснявай. Старият Сардж ще се погрижи за…

Къщата се разтърси, някъде отдолу се разнесе звук от разцепващо се дърво.

— … за теб — бързо завърши той.

Чу се трясък от падащи или хвърлени мебели, след това настъпи тишина. Скутър скимтеше и се притискаше към Сардж и той го прегърна. Кибритената клечка изгасна, но Сардж не се реши да запали нова — стъргането по кутията щеше да се чуе много силно.

Тишината беше нарушена от стъпки, които тръгнаха по коридора. Спряха се точно под капандурата на тавана.

Тя рязко се отвори.

Сардж изпълзя встрани от нея, стискайки сферата в ръце.

— Слез долу — каза мъжки глас. — Вземи капсулата със себе си.

Сардж не помръдна. Скутър изръмжа леко.

— Ако имаш кибрит или фенерче, хвърли го тук долу. — Последва пауза, изпълнена с нетърпение. — Не искаш да ме хване амокът, нали?

Гласът говореше с тексаски акцент, но нещо не беше съвсем наред. Думите бяха придружени от тракане, сякаш в гърлото му имаше гнездо на кротали. След това се чу и друг звук — ниско стенание на агонизиращо куче.

Сардж хвърли долу кибрита. Една ръка се протегна, улови кутийката и я смачка.

— Сега слез и ти заедно с капсулата.

Не разбираше какво има предвид мъжът под „капсула“, но прошепна с разтреперан глас на Скутър:

— Ще трябва да слезем долу. Няма как да се измъкнем. — Той се плъзна към капандурата. Скутър го последва.

В коридора стоеше някаква мъжка фигура. Когато Сардж стигна до последното стъпало, една ръка толкова бързо сграбчи сферата от него, че той едва след няколко секунди усети болката и лепнещата кръв по пръстите си. „Това приятелче има много остри нокти — помисли си той. — Одра ме до кръв.“ Видя как мъжът вдигна сферата пред лицето си. На гърдите му, там, където не би трябвало да има нищо друго освен кожа и риза, се гърчеше нещо.

— Намерих те — прошепна мъжът.

От начина, по който произнесе думите по гърба на Сардж полазиха тръпки.

Ръката постави сферата в гърчещата се маса на гърдите. Чу се тракане на нокти и сферата беше приета вътре.

След това ръката на мъжа — влажна и слузеста като корем на стоножка — се обви около Сардж и го повдигна от пода, изкарвайки въздуха от гърдите му. Той беше твърде замаян, за да се съпротивлява. Преди да разбере какво става, мъжът тръгна с широки крачки към зеещата в пода на кабинета дупка. Сардж се опита да повика Скутър, но не можа да каже нищо. В следващия момент мъжът скочи в дупката и двамата заедно започнаха да падат. Сардж се подмокри.

Краката на мъжа посрещнаха пода като амортисьори, но Сардж усети ударът да преминава през цялото му тяло. Чувстваше главата си като чувал, пълен с натрошени стъкла. Скутър изскимтя леко. Мъжът започна да криволичи в мрака и да шляпа с ботуши в слузта, отнасяйки Сардж със себе си.