Стингър

52. Пазарлъкът

Опашката на съществото проби стената на стаята, в която Кърт Локет и още четирима души се бяха прилепили до пода. Разлетяха се тухли. Една от тях удари стенната лампа до вратата и я направи на парчета. Светлината угасна. От съседната стая се чу изстрел от пушка. Опашката се изви над Кърт и се измъкна навън сред облак от прах. Кърт изпълзя на четири крака и колкото може по-бързо в коридора.

Тук беше претъпкано. Десетки хора от Пъкъл и Бордъртаун бяха клекнали плътно един до друг, толкова плътно, че изглеждаха като споени. По коридора се носеха димни талази, бебета плачеха, а заедно с тях — и възрастните мъже. Самият Кърт чувстваше, че ей-сегичка ще заплаче. Беше дошъл тук да намери Коди, но момчето било излязло. Така му каза един от ренегатите. Кърт беше останал да го почака и ето, настана този ад. Той изпълзя далеч от вратата, като прибави още една стена между себе си и този голям мръсник с шипестата опашка. Някой бърбореше на мексикански точно до дясното му ухо. Телата се поотместиха и му направиха място.

Подът се повдигна. Изпадаха още тухли, писъците се усилиха. Една старица до него хлипаше. Внезапно ръцете й се плъзнаха по ръката му и се вплетоха в пръстите му. Той я погледна — очите й бяха замъглени от катаракт. Тя продължаваше да се люлее назад-напред, а мъжът до нея я обгърна с ръце.

Погледите на Кърт и Ксавиер Мендоза се срещнаха.

— Къде е Коди? — попита Мендоза.

— Още е някъде навън.

Старицата започна да говори бързо на испански като обезумяла, а Мендоза се стараеше да я успокои. Палома Джурадо се опитваше отчаяно да разбере какво беше станало с Рик и Миранда, но Мендоза знаеше единствено, че двамата не бяха стигнали още до сградата.

Кърт съзря дебелата фигура на Стан Фрейзиър, притисната до стената недалеч от мястото, където стоеше той. Мъжът се потеше обилно, а в ръцете си държеше лъскав пистолет. Когато сградата отново се разтресе, Кърт пропълзя до съседа си.

— Фрейзиър! Това нещо използваш ли го?

Фрейзиър се помъчи да си поеме въздух. Лицето му беше бяло от страх.

— Нямаш нищо против аз да го използвам, нали? — каза Кърт и изтръгна пистолета от дебелите му като салами ръце. След това се обърна и пролази по корем в стаята, от която бе излязъл преди малко. На стената й зееха две дупки, големи колкото колела на лека кола. Приклекна близо до счупения прозорец, дръпна назад ударника на колта и зачака този таран на крака да се покаже отново от дима. Би дал лявата си ръка за глътка „Кентъки Джент“, но копнежът не можа да го завладее, защото огромната сянка на съществото отново излезе от дима и се затича към тях. Опашката му изсвистя и удари стената някъде отдясно на Кърт. Посипа се дъжд от тухли. Кърт започна да стреля. Чу два от куршумите да рикошират от бронята, но следващите два сигурно попаднаха в по-мека тъкан, защото се чу приятен глух звук от потъването им в тялото на чудовището. То завъртя опашка към него, но тя мина край прозореца и удари стената на съседната стая. Подът се разтресе, като че ли бе избухнала бомба. Кърт изстреля последните два патрона и видя как от огромния крак на съществото започна да пръска сива течност. То отстъпи назад в тъмнината, откъдето се чу хрущене от смачкан метал.

— Дръж.

Кърт се огледа. Мендоза беше оставил Палома Джурадо при жена си и чичо си и беше се промъкнал в стаята. В дланта, протегната към него, имаше още четири куршума.

— Намерих ги в джоба му — каза Мендоза. — Може да ти потрябват.

— Наистина може да ми потрябват. — Кърт бързо изхвърли празните гилзи и презареди. Ръцете му трепереха. — Гадна нощ, а?

— Si. — Мендоза изсумтя и си позволи да се усмихне мрачно. — Изглеждаш, сякаш те е газил слон.

— Точно така се чувствам. — На върха на носа му беше увиснала капчица пот. — Имах едно доста неприятно преживяване на шосето, като идвах насам. Случайно да имаш цигари?

— Не, съжалявам.

— Тук някъде трябва да има нещо за пушене. — Той щракна барабана на пистолета на място и го завъртя така, че да има готов патрон под ударника. — Да си виждал моя син днес?

— Беше в Бордъртаун преди около двайсет минути. Тогава го видях за последен път.

— Той ще се оправи. Яко момче е. Като баща си. — Кърт се изсмя хрипливо. Мендоза се обърна и запълзя обратно при семейството си, но Кърт го спря: — Чакай! Искам да ти кажа нещо и мисля, че сега му е времето. Коди май те смята за свестен човек. Той за много неща е глупак, но при преценката на хората не бърка. Трябва да си бил доста добър към него. Струва ми се, че трябва да ти благодаря за това.

— Той е добро момче — каза Мендоза. Беше му трудно да гледа във воднистите като на болно куче очи на Кърт. — От него ще стане по-добър мъж.

— По-добър от мен, искаш да кажеш.

Този път Мендоза срещна втренчения поглед на Кърт.

— Si — каза той. — Точно това исках да кажа.

— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен. Държал си се добре с моето момче и аз ти благодаря. Това е всичко. — И Кърт обърна гръб на Мендоза.

Мендоза почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Не можеше да разбере с какво право Кърт наричаше Коди „моето момче“. Знаеше, че го използва само за чистене на къщата и да му носи пари за цигари и нищо повече. Е, той нямаше да се промени.

— Моля, няма защо — каза Мендоза през зъби и се върна при жена си и чичо си.

Само едно нещо забрави да каже мексиканецът — помисли си Кърт: Коди ще стане по-добър от него, ако все още е жив. Никой не можеше да каже какво е онова, което обикаляше отвън сред прах и дим. Никой не знаеше къде е Коди. Защо това проклето момче бе отишло до Бордъртаун? Никога няма да разбера какво е търсил там — си каза Кърт. Но едно нещо бе сигурно. Че щеше да му скъса задника от бой…

Не, няма да го направиш!

Кърт се наведе. Дългоопашатите проклетници отвън още думкаха по колите с опашките си, сякаш знаеха, че това тормози хората в сградата. Той започна да натиска спусъка, но поразмисли и реши, че трябва да пести куршумите. Чувстваше се странно — главата му беше бистра и с тялото му всичко беше наред. Раните му още кървяха и го боляха много, но той понасяше болката. Не беше уплашен — е, поне не беше вцепенен от страх. Може би защото с него беше Трежър. Ако момчето се появеше… не, когато момчето дойдеше, Кърт щеше да… Не знаеше точно какво щеше да направи, но нямаше да се отнася жестоко с него. Може би щеше да му каже колко хубава беше закачалката за вратовръзки и че се надява да направи и други неща като нея. Щеше да му го каже съвсем сериозно. Даже би могъл да се опита и от пиячката да се откаже. Това щеше да бъде трудна работа, но… имаше още много лоши неща, които стояха между двамата. Трябваше да се чистят едно по едно.

Някой го докосна по рамото и той се извъртя мигновено и опря дулото на пистолета до лицето на един млад мъж.

— Кво правиш бе? Защо, по дяволите, се промъкваш така зад мен?

— Полковник Роудс каза, че всички трябва да се отдръпнат от прозорците — каза Гънистън и отклони пистолета от лицето си.

— Твърде късно. Тук прозорците са потрошени.

— Въпреки това по-добре се отдръпнете и стойте в коридора. — Гънистън започна да пълзи към другата стая.

— Ей, чакай! — Чак сега мозъкът на Кърт щракна и в него влезе името на полковника. — Кой каза? Полковник Роудс ли? — Когато Гънистън кимна, Кърт рече: — Трябва да му предам съобщение. Къде е той?

— През шест врати нагоре по коридора.

Кърт изпълзя навън, мина покрай Фрейзиър, изправи се и закрачи по коридора, без да настъпи нито един от залегналите там седем-осем човека. Преброи пет врати и влезе, без да чука, в шестата, на която беше изписано с червен спрей „Щаб“ и „Почукайте, преди да влезете“. Вътре на пода бяха залегнали две момчета, които Кърт познаваше като приятели на Коди, ветеринарката, съпругът й и малката й дъщеря. До прозореца беше коленичил мъж с къса черна коса. Той имаше пушка, която насочи към Кърт, когато се отвори вратата.

Кърт вдигна ръце.

— Ти ли си полковник Роудс?

— Аз съм. Постави пистолета на масата.

Кърт изпълни заповедта — Роудс не приличаше на човек, с когото може да се спори. Очите му бяха потънали в тъмни дупки, а лицето му беше подуто и цялото нарязано от стъкла.

— Казвам се Кърт Локет. Мога ли да си сваля ръцете?

Роудс кимна и свали пушката, а Кърт си спусна ръцете.

— Бях на шосе №67, точно на края, където тая виолетова клетка се спуска до земята. Отвън са се събрали цяла дружина щатски войски. Има и много важни клечки от правителството. Познаваш ли полковник Бъкнър?

— Да.

— Той с там с другите. Написа ми на една дъска каквото искаше да ти каже, защото аз ги виждах, но не можех да ги чуя. Както и да е, той искаше да се увери, че си добре и да разбере какво става тук. Аз трябваше да предам съобщението.

— Благодаря. Мисля, че идваш малко късно.

— Аха. — Кърт погледна към разрушените стени. — Май имаш право. — Погледът му се спря на малкото момиченце. То трепереше и той клекна до него. — Не се тревожи, миличка. Ще се отървем от това, бъди сигурна…

— Благодарна съм ви за вашата загриженост — каза момичето и погледът му го прободе като лазерен лъч, — но не съм ви миличка.

Усмивката на Кърт замръзна на устните му.

— О! — каза той или поне си помисли, че го каза и се изправи.

— Полковник! Чуйте! — извика Том. Ритмичното блъскане на опашките по колите заглъхваше. Шумът спря. Той надзърна през прозореца и видя, че съществата се отдалечаваха сред колите. По-големите изчезнаха в тъмнината. — Те си отиват.

Роудс погледна навън и се увери, че това бе истина.

— Какво става? — обърна се той към Дофин. — Това да не е някакъв капан?

— Не знам. — Тя се приближи към него. Търсещият лъч още не се бе появил. Това можеше да означава само едно нещо: капсулата й беше намерена. Но може би не означаваше това — може източникът на енергия да се е повредил, може да се е изтощил. Разбираше, че в отчаянието си се хващаше — на човешки език — за цилиндричните кухи стъбла на растенията, с които хората понякога пиеха течности.

Том и Роудс гледаха как съществата се отдалечават чак докато мъглата ги погълна изцяло. На улица „Селесте“ все още горяха огньове, а нейде отдалеч се чу трясък на чупещо се дърво — сигурно опашките на чудовищата бяха разрушили някаква къща по пътя си. Последва тишина. Чуваха се само плачът на бебетата и риданията на възрастните.

— Тия негодници пак ли ще се върнат? — попита Кърт.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори му Роудс. — Засега поне, изглежда, минават в отстъпление.

Дофин успя да си преведе този израз след три секунди.

— Неправилно! — каза тя след това. — Стингър никога не минава в отстъпление.

— Ама ти наистина говориш смешно за едно малко момиченце — намеси си Кърт. — Нищо лошо не искам да кажа с това — обърна се той към Джеси. Изведнъж си спомни нещо, което искаше да забрави завинаги. Спомни си как Лори Рейни изникна от пода в Клуба на Боб Уайър и каза с тракащ глас: „Сички шъ ми кажете за малкото момиченце. Онова, което е Приемникът!“ Каквото и да ставаше тук, той не беше сигурен, че иска да го знае. — Някой да има цигари и кибрит?

Боби Клей Клемънс му даде последните шест цигари от пакет „Лъки Страйк“ и една малка пластмасова запалка. Кърт запали и смукна силно от цигарата.

— Дофин? Знам, че си там!

Гласът дойде от паркинга. Сърцето на Дофин подскочи в гърдите и тя се олюля. Знаеше, че е само въпрос на малко време, но ето че моментът вече бе настъпил.

— Дофин? Нали така те наричат? Хайде де, отговори ми!

Том и Джеси разпознаха гласа на Мак Кейд. Роудс погледна навън и му се стори, че различава някаква фигура върху една кола, точно в края на сянката, но не беше сигурен. Гласът можеше да идва и от друго място.

— Не ми създавай излишни трудности! Времето ми е пари!

Кърт седна на пода, стиснал цигарата в крайчеца на устата си. Очите му примижаха от гъстия облак тютюнев дим. Той наблюдаваше малкото момиченце, което май не беше човешко същество. Том понечи да го дръпне на пода, но то му каза: „Не!“ — и той го остави.

— Ако искаш да смачкам още няколко хлебарки в калта, ще го направя — обеща гласът на Стингър. — Всичко зависи от теб!

Преследването бе свършило. Дофин го знаеше. Знаеше, че вече е разкрита.

— Аз съм тук — извика тя в отговор.

— Е, видя ли, не беше толкова трудно. Ще ти кажа само, че тоя път добре се погонихме. Изплъзна ми се в онова астероидно поле, но ти знаеше, че ще те намеря. Корабите за отпадъци не са предназначени да развиват голяма скорост.

— Не са и много сигурни — каза Дофин.

— Наистина не са. А сега няма ли да излезеш? Ще ми трябва малко време, за да загрея двигателите.

Дофин се поколеба. Тя чувстваше как стените на „Скала седем“ се надвесваха над нея и усети предстоящото мъчение с игли и сонди.

— Всъщност ти не си ми нужна — каза Стингър. — В мен е капсулата ти. Това е достатъчно да ми осигури наградата. Щом излетя, ти вече няма да можеш да се прибереш на планетата си. Но си помислих, че може да искаш да се спазарим.

— Да се спазарим? За какво?

— На кораба си съм взел три живи хлебарки от тия, местните. Казват се Сардж Денисън, Миранда Джурадо и Коди Локет.

Кърт застина. Втренчи се напред, а от носа му излезе цигарен дим. Легнал по корем на пода, Зарра прошепна: „Madre de Dios.“

Дофин погледна към Том и Джеси и те видяха как лицето й се изкриви от болка. Джеси прималя. Ако Стингър беше взел капсулата, значи беше взел и Стиви. Тя наведе глава. Сълзи потекоха по страните й.

— Чакам те! — подканваше я Стингър отвън.

Дофин си пое дълбоко въздух. Дойде й наум една земна фраза, научена от Танка и Гнуси: „Страшно издънване“. Хората бяха направили за нея всичко, което могат. Сега беше неин ред да направи за тях всичко, на което бе способна.

— Пусни ги и аз ще дойда при теб — извика тя.

— Хайде бе! — Стингър се изсмя сухо. — Да не съм расъл в саксия. Не ме мисли за толкова голям балък! Ти идваш първо, после пускам тях.

Дофин знаеше, че Стингър никога няма да ги пусне. Те щяха да му донесат допълнително възнаграждение от Юмруците.

— Трябва ми време да си помисля.

— Нямаш никакво време — сърдито извика Стингър. — Или излизаш веднага, или взимам капсулата ти и трите хлебарки и заминавам! Ясно ли е?

Кърт се усмихна мрачно, но очите му гледаха изцъклено.

— Проклето мексиканско шикалкавене — промърмори той, без да се извини на Зарра.

— Да — отговори Дофин. Гласът й стана дрезгав. — Разбирам всичко.

— Много добре. Значи постигнахме съгласие. Много са лоши вибрациите на това бунище, Дофин. Можеше поне да се разбиеш на планета, дето не вони чак толкова.

Роудс постави дулото на пушката на прозореца, но Дофин каза тихо: „Недей“ и той махна пръст от спусъка. След това Дофин повиши глас:

— Взимай ги. Аз няма да дойда.

Настъпи тишина. Джеси вдигна колене към брадичката си и започна да се люлее като малко дете. Кърт гледаше как димът от цигарата се носи към тавана.

— Май не чух кво каза — извика Стингър.

— Чу ме много добре. Вземи ги. Вземи и капсулата, и трите човешки същества. Предпочитам това, отколкото да живея в затвор. — Дофин почувства как кръвта й се качва в главата. Тя усети прилив на гняв и се надвеси над прозореца и извика още по-силно: — Вземи ги!

— Добре де — отвърна Стингър, — значи съм те подценил, а? Сигурна ли си, че така искаш да направя?

— Да, точно това искам!

— Така да бъде! Надявам се да ти хареса това място, Дофин. Ще трябва да останеш тук бая време. Ще си мисля за теб, когато започна да си броя паричките. — Закрила очи с единствената си ръка, фигурата се спусна от колата и се отдалечи.

Докато Стингър излизаше от паркинга, измежду колите най-вляво, почти до червените камъни, с които завършваше улица „Оукли“, се надигна друга фигура и закуцука към сградата.

— Стиви… о, боже мили… Стиви. — Джеси започна да стене, хванала уста в шепата си.

В гласа на жената се чувстваше истински ужас, едно чувство, което се предаваше лесно на всички езици. Дофин се отвърна от прозореца, отиде до Джеси и клекна пред нея.

— Чуйте ме! — каза тя настоятелно. След това погледна към другите с пламнали очи. — Чуйте ме всички! Стингър никога няма да ги пусне! За него те са много по-ценни от наградата за мен!

— Така значи. — Роудс остави пушката до себе си. Чувстваше се на сто години. — Стингър победи.