Съблазнена от един женкар

13

— Изглеждате толкова прелестна, милейди — каза Аби, довършвайки прическата на Фийби. — Негова светлост ще се гордее с вас.

Масата лъскави черни букли на Фийби беше струпана на темето й и закрепена с игли, украсени със скъпоценни камъни, подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден. Бяха единствените украшения, които притежаваше.

— Станете, за да вържа роклята ви отзад — нареди камериерката.

Фийби стана, приглаждайки гънките на изумруденозелената копринена пола над стройните си хълбоци. Корсажът беше изрязан ниско, разкривайки заоблената горна част на гърдите й и доста повече деколте, отколкото би й се харесало. Шивачката обаче я беше уверила, че сега това е най-модерно, и Рам се беше съгласил.

Аби тъкмо беше привършила с връзването на роклята на Фийби, когато вратата се отвори и Рам влезе в стаята.

— Готова ли си?

— Нали изглежда прекрасно, милорд? — запита гордо Аби.

— Наистина — съгласи се той. — Можеш да си вървиш, Аби. Не ни чакай. Всъщност, вземи си свободна вечер. Довечера аз ще бъда камериерка на милейди.

Фийби искаше да протестира, но реши да си държи езика зад зъбите, докато не останат насаме. Аби драпира един шал около раменете й и се оттегли. В мига, когато вратата се затвори зад камериерката, Фийби избухна:

— Как смееш да освобождаваш камериерката ми, без да се посъветваш с мене!

— Това е моят дом и Аби е моя служителка.

Погледът му се плъзна бавно по нея и очите му блеснаха одобрително.

— Аби беше права. Наистина изглеждаш прекрасно. — Докосна шията й. — Нямаш ли бижута? Роклята е прелестна, но й липсва блясък. Може би ще намериш къде да сложиш това — каза той и извади една кадифена торбичка от джоба си.

— Какво има вътре?

— Ти си моята графиня; не е редно да излизаш пред обществото без внушителни бижута. Имам репутация за поддържане.

Фийби си пое остро дъх, когато Рам извади едно колие с диаманти и изумруди от торбичката и го размаха пред очите й.

— Даваш ми това? Но… но… думите не могат да го опишат. Никога не съм виждала нещо толкова красиво досега.

Рам мина зад гърба й и закопча колието на шията й. Положи леко ръце на раменете й и я обърна към огледалото, поставено в ъгъла.

— Ушите ти изглеждат голи — отбеляза той, нежно докосвайки меката им долна част. — Може би това ще помогне. — Бръкна отново в торбичката и извади чифт обици с изумруди и диаманти, висящи на златни верижки. — Твои са, можеше да ги задържиш, каквото и да ни носи бъдещето.

— Защо го правиш?

Нещо неразгадаемо проблесна в очите на Рам.

— Казах ти. Не искам равните на мене да мислят, че съм съпруг скъперник. И още нещо — ще бъде добре за мене, ако тази вечер се представим като щастлива двойка. Всички смятат, че сме се оженили по любов.

— Защо ще смятат така?

— Бракът ни беше внезапен и неочакван; само любов би могла да сломи някого от „Лондонските женкари“. Обществото, естествено, предполага, че съм се влюбил безумно в тебе, както приятелят ми Батхърст се влюби в своята Оливия.

— И двамата знаем истината, нали? — изрече тя сухо. — Не знам защо да продължаваме с този маскарад.

— Така е. Независимо дали ти харесва или не, все още съм отговорен за тебе. Възнамерявам да те защитавам, докато всичко това отмине. Ще вървим ли?

Не желаейки да спори, Фийби си сложи обиците и кимна. Когато Рам тръгна пред нея към вратата, тя не можа да не се възхити на елегантния му вид. Знаеше, че той ще предизвика повече вълнения сред жените тази вечер, отколкото тя сред мъжете. Рамзи Дънсмор беше такъв мъж.

Рам я изведе от стаята и я поведе надолу по стъпалата към чакащата ги карета с герба на Бракстън. Беше малко студено, във въздуха се носеше мирис на дъжд и тя се уви плътно в шала си, за да се предпази от влагата.

— Тази вечер — изрече Рам, след като каретата потегли — възнамерявам да стоя плътно до тебе през цялото време. Не си и помисляй да се изплъзнеш. Казах, че ще те защитавам, и точно това ще направя.

— От какво да ме защитаваш? — предизвика го Фийби.

— Не от какво, а от кого — отвърна той. — Не си в безопасност, докато амулетът не бъде намерен и върнат на египетското правителство. Възнамерявам да направя така, че вече да няма никакви отвличания.

Последва напрегната тишина, докато каретата се подреждаше след другите, чакащи пред елегантната къща на лорд Белчър. Когато дойде техният ред, кочияшът свали стъпалата и отвори вратата, Рам слезе и помогна на Фийби.

Тълпите плашеха Фийби, която никога не бе ходила на бал. Малкото домашни партита, на които бе присъствала в провинцията, не бяха така разкошни. А в Египет тя и баща й не се срещаха често със сплотеното общество на живеещите там английски аристократи и търговци. Животът й беше съвършено прост, преди да се върне в Англия и Рам да се изправи на прага й.

— Не се притеснявай — прошепна й Рам, когато тръгнаха към домакините.

— Ето ви и вас — каза Люк, изглеждайки невероятно облекчен, когато ги забеляза близо до вратата. — Мариан иска да застанете тук до нея и Белчър.

Изкусно ги преведе напред, докато не се озоваха до една красива двойка, които той им представи като сестра си и зет си, лорд и лейди Белчър.

— Значи вие сте жената, която спечели сърцето на Бракстън — каза лейди Белчър с намигване, хващайки ръката на Фийби. — Дано късметът му мине и към брат ми.

— Остави това, Мариан — засмя се Люк. — Няма да вървя по пътеката на Бракстън и Батхърст.

— Приятно ми е да се запозная с вас, милейди — изрече Фийби, отвръщайки на усмивката на Мариан. — Много мило от ваша страна да ни почетете с бал.

— Мариан няма нужда от претекст, за да организира бал — каза лорд Белчър, усмихвайки се нежно на съпругата си.

Фийби зае мястото си до Рам, докато хора, чиито имена нямаше да запомни, се изнизваха покрай тях. Никога не се беше чувствала по-изложена на показ или по-неловко. Не само мъжете, но и жените я измерваха с погледи, сякаш преценяваха недостатъците й. Някои от жените като че ли откровено осмиваха липсата на благородно потекло, а от начина, по който оглеждаха Рам, би могла да заключи, че се надяват той да се окаже всичко друго, само не и всеотдаен съпруг.

Краката й бяха готови да се подгънат, когато редицата гости понамаля и откъм балната зала се разнесе музика.

— Най-после — каза Мариан, разкършвайки гръб. — Вие двамата вървете да се забавлявате, докато аз отида да видя как вървят нещата в кухнята.

Лорд Белчър се извини и отиде при гостите. Рам поведе Фийби нагоре по стълбите към балната зала и сред танцуващите двойки. Тя го прегърна съвсем непринудено. Обожаваше да танцува, но не беше имала много шансове през изминалите няколко години. Спъна се веднъж, но после улови ритъма и остави Рам да я води.

Той беше отличен танцьор, точно както тя предполагаше, че ще бъде. Женкарите инстинктивно знаеха какво харесват жените и си даваха труда да им угаждат. Това беше част от природата им.

Фийби танцува с няколко партньори, от възрастни благородници до млади контета, осъзнавайки, че погледът на Рам я следва навсякъде. Изненада се, че усети да я гризе ревност, докато той танцуваше с няколко дами от висшето общество.

Часовете отминаваха. Почти беше станало време за бюфета в полунощ, когато Фийби внезапно усети нужда да подиша малко свеж въздух. Топлината от стотиците свещи и миризмата на телата, прикривана от парфюмите, замайваха главата й и тя усещаше, че се гади. Запъти се към стаята за почивка на дамите, с подгъващи се крака.

Рам се появи пред нея с угрижено изражение.

— Къде отиваш?

— В стаята за почивка на дамите. Нали не възразяваш?

Той отстъпи, за да у пропусне.

— Ни най-малко. Ще те изпратя. Не се бави. Стана време за вечеря.

— Като си помисля, по-добре ми се струва да глътна малко свеж въздух. Чувствам се малко отпаднала.

Рам я хвана под ръка.

— Значи отиваме на верандата. Тук е доста задушно.

Заобиколиха танцуващите и почти стигнаха до широките врати на верандата, отворени, за да пускат вътре нощния ветрец, когато един лакей ги застигна.

— Лорд Бракстън, лорд Филдинг иска да поговори с вас в библиотеката.

— Филдинг? Не знаех, че е тук. Много добре, кажете му, че идвам веднага.

Лакеят се поклони и се отдалечи.

— Какво иска лорд Филдинг от тебе? — запита Фийби.

— Не знам, но сигурно е важно. Чакай ме тук, идвам веднага.

— Рам, наистина имам нужда от свеж въздух. Не… не се чувствам добре.

Хващайки я за ръка, Рам я и поведе през тълпата към Уестмор, който разговаряше с група благородници.

— Извинете ме за прекъсването, господа, но трябва да поговоря насаме с лорд Уестмор.

Люк се извини и последва Рам и Фийби, вдигнал въпросително вежди.

— Какво става, Бракстън?

— Ще придружиш ли Фийби на верандата? Не смея да я оставям сама, а лорд Филдинг ме вика в библиотеката. Канен ли е за тази вечер?

— Не знам, но мога да питам Мариан.

— Не се тревожи. Само наглеждай Фийби, докато ме няма. Не се чувства много добре.

— Иди да се видиш с Филдинг. Аз ще наглеждам Фийби.

— Никой няма да ме наглежда — каза тя. — Съвършено способна съм да се грижа за себе си.

— Фийби — предупреди я Рам, — не ми възразявай по този въпрос. Казах ти как трябва да бъде. Върви с Уестмор.

Тя се извърна и отплува. Люк вдигна рамене и я последва, Фийби тъкмо беше изчезнала зад вратата, когато Мариан, придружена от една дребничка блондинка, го пресрещна.

— Ето те и тебе, Люк. Помниш лейди Каролайн, нали?

Винаги любезен, Люк се поклони и целуна протегнатата ръка на лейди Каролайн.

— Колко хубаво, че пак ви виждам, милейди.

— Свирят валс, Люк, а Каролайн като че ли си няма партньор — намекна недвусмислено Мариан.

Люк хвърли загрижен поглед към верандата.

— Може би следващия танц, лейди Каролайн. Разбирате ли, поех един ангажимент.

— Люк! — укори го Мариан. — Не ти прилича. Не разочаровай Каролайн.

— Разбирам — каза лейди Каролайн, явно смутена. — Ако лорд Уестмор няма желание…

Люк потисна един стон. Да разочарова една дама, особено такава красива като Каролайн, не беше нещо, което би желал да направи. Освен това, какво лошо можеше да се случи на Фийби на верандата, щом наоколо й имаше още двойки?

Предложи ръката си на Каролайн и двамата отидоха да танцуват.

Лека усмивка се появи на устните на Фийби, когато надникна през отворената врата и видя, че Уестмор я е изоставил заради една млада руса красавица. Добре. И без това искаше да остане сама. Стомахът й беше разбъркан и й се виеше свят. Толкова много неща объркваха мислите й. Защо Рами даде тези бижута, щом бракът им беше само една измама? Той възнамеряваше да остане женен за нея точно толкова, колкото и тя за него.

— Лейди Бракстън, не изглеждате добре. Да намеря ли съпруга ви и да ви го доведа?

Фийби прехапа долната си устна, за да сподави един стон. Какъв ужасен късмет.

— Запознахме се с вас тази вечер. Аз съм лейди Уинторп, стара… позната на лорд Бракстън.

Бивша любовница, помисли Фийби.

— Добре съм, лейди Уинторп, благодаря ви за вашата загриженост. Предполагам, че съпругът ми знае къде да ме намери.

Лейди Уинторп й отправи коварна усмивка.

— Това първото ви любовно скарване ли е?

Фийби нямаше намерение да позволи на другата да разбере колко зле върви бракът й.

— Не сме се карали с лорд Бракстън. Просто имах нужда да подишам малко свеж въздух.

— Наистина изглеждате пребледняла, скъпа. На какъв етап сте?

Фийби изстена вътрешно.

— Не очаквам дете, ако това намеквате.

— Наистина ли? Всички помислихме… е, като познаваме Бракстън, естествено предположихме… — Изречението й увисна във въздуха, после жената сви рамене. — Какво друго да предположим? Ниското мнение на Бракстън за брака е всеизвестно. Няма да изтърпи да остане верен, нали разбирате.

— Памела, ето те и тебе. Ела вътре, пак свирят валс и ти ми обеща този танц.

Памела се усмихна на красивия млад лорд и му подаде ръката си.

— Разбира се, Гладстоун, как да забравя? Сигурна съм, че лейди Бракстън ще ме извини.

— На драго сърце — изрече сухо Фийби. Единствената друга двойка на верандата също влезе вътре, оставяйки Фийби в благословена самота. Тя отиде до края на терасата и се вгледа в звездите, блещукащи в тъмното небе. Само да можеше да бъде така безгрижна като тези звезди. Не искаше да бъде тук тази вечер. Трябваше да търси баща си, а не да се прави, че се забавлява на едно светско събитие, което не означаваше нищо за нея.

— Фийби.

Името й прозвуча тихо като шепот. Дали не си въобразяваше?

— Фийби.

Пак го чу. Не си въобразяваше.

— Къде сте? — запита тя.

— Погледни надолу.

Тя се взря и не видя нищо друго, освен спретната редица храсти, обграждащи верандата. Една глава се подаде от храстите.

— Тук съм.

Неверие оцвети думите й.

— Дейвид! Какво правиш тук?

— Чух за бала и дойдох с надежда да те намеря сама. Трябва да поговоря с тебе, но съпругът ти те пази много зорко. Става дума за баща ти.

Надеждите на Фийби се възродиха.

— Не можем да говорим тук. Рам или приятелят му Уестмор може да дойдат да ме търсят.

— Помислих и за това. Има един навес за карети зад къщата. Там ще бъдем сами.

Фийби се поколеба, но следващите думи на Дейвид я убедиха.

— Намерих баща ти.

— Идвам веднага.

Тя намери стъпалата и слезе. Дейвид я пресрещна долу.

— Насам — каза той, хващайки я за ръката, и я дръпна настрани от кръга светлина, извиращ от прозорците.

Колкото и да й беше трудно, Фийби задържа въпросите си, докато двамата се отдалечаваха в нощта. Беше въодушевена от перспективата да се свърже с похитителите на баща си и да преговаря за освобождаването му.

Навесът за карета беше тъмен и безлюден; всичките коняри се занимаваха с гостите и екипажите им. Фийби последва Дейвид вътре.

— Къде е татко? — запита тя без никакви предисловия. — Добре ли е? Как го намери?

— Е, всъщност не съм го намерил — заекна Дейвид.

— Излъгал си ме?

— Не, ни най-малко. Един мъж на име Уотс се свърза с мене.

— Защо с тебе?

— Понеже съм асистент на Андрю, аз бях логичният избор, след като ти стана недостъпна за тях.

— Какво иска Уотс?

— Знаеш какво иска, Фийби. Каза, че баща ти, ти е разкрил къде се намира амулетът. У тебе ли е?

— Ако мислиш, че татко е откраднал амулета, грешиш. Той го е намерил в една ваза, която е опаковал в сандъка си, и смятал да го върне на властите, когато стигне в Англия. Закле се, че няма представа как тази ваза е попаднала в личните му вещи.

— Няма нужда да ме убеждаваш, скъпа.

В гласа му се долавяше един резец, който накара Фийби да се усъмни в искреността му. Не можеше да си спомни някога да е изпитвала такива чувства към Дейвид.

Той я хвана за раменете, забивайки пръсти в плътта й.

— Къде е? Само не ми казвай, че си го дала на властите.

— Дейвид, какво правиш?

— Искам амулета, Фийби. У тебе ли е? Освободи ли се вече от него?

— Боли ме, Дейвид. Какво ти става? Знаеш, че никога няма да дам амулета на властите, ако това означава да изложа на риск живота на татко.

Дейвид сигурно беше разбрал, че я плаши, защото хватката му отслабна и гласът му омекна.

— Прости ми, Фийби. Тревожа се за Андрю. Уотс губи търпение, страхувам се, че баща ти ще пострада заради забавянето. Кажи ми къде да намеря амулета и ще го използвам, за да осигуря свободата на баща ти.

Фийби нямаше представа защо се колебае. Вярваше на Дейвид, нали? Той не би я излъгал, нали?

— Още ли е в къщата на Маунт Стрийт? — настоя Дейвид.

В това време Рам и лорд Филдинг приключваха разговора си в библиотеката.

— Времето изтича — предупреди Филдинг. — Египетският пратеник си заминава след две седмици. Ако не получи амулета, преди да напусне Англия, това би могло да означава край на дипломатическите отношения с тази страна. Деловите ни интереси ще пострадат, търговските споразумения няма да бъдат подновени.

— Разбирам — каза Рам. — Кажете на пратеника, че ще има амулета, преди да замине.

Разделиха се и Рам се върна в балната зала. Той огледа тълпата танцуващи, търсейки Фийби и Уестмор, но не успя ги намери. Тъкмо се насочваше към верандата, когато забеляза Уестмор. Махайки възбудено с ръка, Уестмор се отправи към него.

— Слава богу, че си тук — каза Люк с паника в гласа.

Сърцето на Рам се разтуптя изплашено. Беше сигурен, че няма да хареса това, което Уестмор имаше да му каже.

— Къде е Фийби?

— Съжалявам, Бракстън. Не е по моя вина. Мариан настоя да танцувам с една от приятелките й и не можех да откажа.

— Къде е Фийби? — повтори Рам, стиснал зъби.

— Излезе на верандата без мене. Когато отидох да я доведа, след като танцът свърши, не я видях. Щях веднага да ти кажа и после да претърся къщата. Помислих, че може да е отишла в стаята за почивка на дамите, но Мариан провери и не я намери там.

Рам изруга под нос.

— Ти претърси къщата, аз вземам парка.

— Там няма почти нищо, само един навес за карета — подхвърли Люк през рамо, втурвайки се навън.

Рам излезе през вратите на верандата, намери стъпалата и слезе в парка. Откри една пътечка и се втурна по нея. Никаква светлина не се виждаше откъм навеса за карета, но той реши да надникне там за всеки случай. Приближавайки се към отворената врата, дочу гласове, идващи откъм вътрешността.

— Амулетът не е у мене, Дейвид, но знам къде да го намеря. Той е в личните вещи на татко в къщата на Маунт Стрийт. Рам ми попречи да го взема. Излъгах го. Той иска да върне амулета на египетското правителство, а аз не мога да позволя това да стане. Той като че ли не разбира, че животът на един човек е изложен на опасност.

— Разбирам — каза Дейвид. Гласът му стана суров. — Можеш да ми се довериш, Фийби. Искам да ти помогна. Кажи ми къде да го намеря.

Тя още се колебаеше. Дейвид изглеждаше по-малко загрижен за баща й, отколкото за намирането на амулета. Хващайки я за раменете, той я разтърси силно.

— Проклета да си, Фийби, защо си толкова упорита?

Рам последва тихите гласове и видя неясните очертания на две фигури: мъж и жена. Не виждаше лицето на мъжа, но заподозря, че е Дейвид Филипс, и знаеше, че жената е Фийби.

— Махни ръцете си от съпругата ми!

— Рам!

Фийби разбра, че ще последва истински ад.

— Проклето да е упорството ти, Фийби — изсъска Дейвид.

Рам се втурна напред, за да спаси Фийби, изпаднал в неконтролируем гняв. Филипс малтретираше съпругата му и той щеше да му разбие физиономията.

Очевидно Дейвид разбра, че е в опасно положение, защото взе бързо решение. Бутна Фийби така, че тя залитна назад, блъсна се в Рам и двамата паднаха на земята. Падането им му позволи да мине покрай тях и да се измъкне навън. Когато Рам успя да се изправи и да помогне на Фийби да стане, Дейвид вече беше изчезнал.

— Какво правеше тук с Филипс? — изрева Рам.

— Дейвид се безпокои за татко. Искаше да разбере дали имам известие от похитителите му.

Почти истината.

— Как е разбрал къде да те намери?

— Чул за бала и се надявал да поговори насаме с мене. Тъжно е, когато не мога да говоря със стари приятели.

— Тъжно е, когато нечия съпруга говори само лъжи — Той сграбчи ръката й и я повлече навън. — Ще се извиним на домакините и ще си тръгнем.

Рам кипеше от гняв, влачейки Фийби назад към верандата и към балната зала. Люк го чакаше.

— Слава богу, че я намери. Добре ли сте, лейди Бракстън?

— Добре е — отвърна късо Рам, — но ще я отведа у дома. Къде е сестра ти?

— Мариан и Белчър са на бюфета — каза Люк. — Да ги доведа ли?

— Не, не си прави труда. Предай им извиненията ни и кажи, че нещо непредвидено е наложило да си тръгнем. Утре ще се извиня писмено.

Хващайки здраво лакътя на Фийби, той я изведе от балната зала и я настани в очакващата ги карета.

— По дяволите, Фийби, какво да правя с тебе? — каза той, след като нареди на Уилсън да ги закара у дома. — Защо се доверяваш на Филипс, а не на мене?

— Дейвид взема присърце интересите на баща ми. Съдбата на татко не му е безразлична.

— Убеден съм, че интересът на Филипс към амулета няма нищо общо с баща те. Моля се само да не си му казала къде да го намери.

— Аз… не знам къде е.

Каретата спря пред къщата им. Рам слезе и помогна на Фийби да излезе, преди Уилсън да беше дошъл. Пусна я да стъпи, сложи ръка на кръста й и я подбутна напред. Един лакей отвори вратата. Рам взе една свещ от масата в коридора и я поведе към стълбите.

Щом се озоваха в стаята си, той остави свещта и затвори вратата, Фийби мина зад паравана и започна да се съблича. Рам я последва.

— Обърни се — изръмжа той, усещайки, че тя не може да развърже връзките на роклята си без нечия помощ.

— Остави ме, Рам. Не мога да понеса повече зло тази вечер.

Той се вцепени.

— Филипс зле ли се отнесе с тебе?

Фийби се поколеба за миг.

— Не! Доволен ли си?

— Даде ли му информацията, която искаше?

— Не съм му казала нищо повече от онова, което вече знаеше. Каза, че един мъж на име Уотс се свързал с него. Казал на Дейвид, че времето на татко изтича.

— Времето изтича за всички ни — отвърна Рам. — Египетският пратеник ще отплава за Египет след две седмици и дипломатическите отношения ще пострадат, ако не се върне с амулета.

— И татко страда.

Рам я хвана за раменете.

— Изслушай ме. Филдинг намисли един план. Не ми харесва, но само с това разполагаме сега. И двамата знаем, че трябва да предам амулета на властите, щом го получа, макар че ще направя всичко, което ми е по силите, за да предпазя баща ти, не гарантирам за сигурността му.

— Точно това се опитвах да ти обясня през цялото време. Заради това трябва да занеса амулета на похитителите на татко. — Тя плесна с ръце. — Толкова се радвам, че най-накрая ме разбра.

— Разбирам, но не е там работата. Не мога да позволя амулетът да попадне не, където трябва. Ето плана на Филдинг. Няма да стоиш затворена и ще можеш да ходиш където искаш, но или хората на Филдинг, или аз ще те следим къде ходиш. Щом похитителите се свържат с тебе, трябва да се съгласиш на размяната. Ще те проследят до мястото, където трябва да се състои размяната, и ще го вземем оттам.

Фийби не изглеждаше убедена.

— Ами ако не се свържат с мене?

— Ще се свържат. Започват да се отчайват.

— Каква е уловката? Какво не ми казваш?

— Трябва да ми кажеш къде да намеря амулета.

Фийби пребледня.

— Толкова много неща може да се объркат. Амулетът е всичко, което имам, за да се пазаря с тях.

— Няма да позволя нещо да ти се случи, любов моя.

— Не се безпокоя за себе си. За татко се тревожа.

Той я притегли към себе си с меки, молещи очи.

— Казах, че ще направя всичко по силите, си, за да предпазя тебе и баща ти. Така и ще направя. Повярвай ми, когато казвам, че не искам нищо лошо да ти се случи.

Вдигайки брадичката й, той се втренчи в замъглените й сини очи за един кратък миг, после устата му плени нейната. Устните й трепнаха под неговите и целувката му стана по-дълбока, покоряваща, изискваща доверието й. Езикът му се пъхна в устата й. Мекият отговор на нейния му подейства като възбудително, накарвайки го изведнъж да се втвърди. Лекото раздвижване на тялото й срещу неговото беше всичкото насърчение, от което имаше нужда. Ръцете му се стегнаха около нея и той ловко я побутна към леглото.

Паднаха на леглото с преплетени ръце и крака. Тя заби пръсти в гърдите му, но той не я пусна. Вдигна брадичката й, целуна я отново и сладостта на устата й го привлече още по-дълбоко в бездънната яма на желанието.

Колкото и да го дразнеше, колкото и често да го беше лъгала, той още я желаеше.

— Вещица — прошепна срещу устните й.

Съблече я бързо, сръчно, като мъж, който знае какво иска и не губи време да го получи. После свали собствените си дрехи и се изтегна на леглото до нея.

Фийби дишаше дълбоко, гърдите й се вдигаха и спускаха бързо. Тя се обърна към него и притисна разгорещеното си тяло към влажните му, блестящи гърди.

— Защо не мога да те мразя? — изшептя тя на пресекулки:

— Точно защото и аз не мога да те мразя. — Ръката му се вмъкна в косата й. — Люби ме.

Надигайки се на лакът, тя го погледна със сънни очи, а после бавно, извънредно бавно, сведе глава и пое плоското му мъжко зърно в устата си. Той изскимтя в изненада, когато тя леко го захапа, а после леко го облиза.

— Вещица — повтори той, докато ръцете му се плъзгаха надолу по деликатните извивка на гърба й, притискайки я плътно към него.

После те слязоха още по-надолу, той обхвана стегнатите кълба на седалището й и я вдигна върху себе си.

Тя му предложи отново устата си; той я плени алчно, похищавайки я без никаква милост.

— Умирам — каза той, когато си пое въздух.

Свещта на масата блесна от внезапно течение, сините й очи като че ли подхванаха пламъка и му го хвърлиха обратно, подпалвайки го целия.

Умът му се разпадна, когато тя се плъзна надолу по тялото му, пое ерекцията му в ръка и сниши глава, облизвайки леко пулсиращата му главичка. Той подскочи и изпъшка.

— Сега наистина умирам.

Тя го бутна долу и започна да прилага умението на езика и устата си върху цялата му втвърдена дължина, облизвайки нежно връхчето й. Той дишаше тежко, сърцето му биеше яростно. Остави я да действа, докато не усети, че пръстите на краката му се вцепеняват и само мигове го делят от кулминацията. Тогава я хвана през кръста и я обърна по гръб, прониквайки бързо и силно в нея. Тя вдигна хълбоците си към него, посрещайки тласъците му, докато той целуваше долната част на гърдите й, нежните й зърна, устата й. Продължи да я целува, докато не усети как ножницата й се стяга около втвърдената му дължина и лудостта го обзе.

Беше станало непоносимо. Той затрепери, отметна глава и изкрещя. Едва осъзна кога тя се притисна към него в агонията на кулминацията си. Тласъците му не спряха, докато не я почувства как омеква под него. Тогава и той се разпадна и се строполи до нея в безкостна купчина.

— Това беше толкова близо до рая, колкото е вероятно някога да стигна.

Когато двамата успяха да си поемат дъх, тя се обърна към него.

— Това не променя нищо, Рам. Не си ме убедил, че ти и лорд Филдинг можете да защитите баща ми. Докато не ме убедиш в това, устата ми е запечатана.

— Ти си упорита жена, Фийби, но аз смятам, че съм способен да се справя с тебе. Преди тази нощ да отмине, няма да има повече тайни между нас.