Съблазнена от един женкар

18

Когато Рам се върна у дома си след четири дни, за да се преоблече, Портър го осведоми, че Фийби и баща й са заминали рано същата сутрин. Брадичката на почтения човек трепереше и в очите му се четеше упрек, когато подаде на Рам една бележка на сребърен поднос.

— От нейна светлост — каза Портър.

Рам взе с огромна неохота сгънатото листче, напъха го в джоба си и нахлу в кабинета. Насочи се право към бюфета и напълни една чашка до ръба с бренди. Глътна го наведнъж, преди да насочи вниманието си към посланието от Фийби. Съобщението беше не повече и не по-малко от това, което очакваше.

Желаеше му щастие, в която и посока да насочеше той живота си, и предлагаше да поиска развод по съдебен ред. Рам изруга, метна бележката в камината и я загледа как се разпада в пламъците. Нямаше да има развод. Нито сега, нито когато и да било.

След като Фийби вече не беше в картината, Рам се върна към предишния си начин на живот. Впусна се стремглаво в разнообразните забавления, които предлагаше Лондон, посещавайки мрачните и съмнителни места, толкова харесвали му в миналото. Никоя игрална зала не беше достатъчно нецивилизована, никоя пристанищна кръчма не беше достатъчно дивашка. Разтухата беше лесна за постигане от такъв „покаяник“ като него, и той правеше всичко по силите си, за да бъде на висотата на репутацията си.

За съжаление, не влагаше сърце във всичкото това. Макар че го виждаха да се разхожда из градините Воксхол, хванал под ръка различна жена всяка вечер, не беше спал с никоя от тях. Въпреки това продължаваше де посещава Ковънт Гардън, където лесно можеха да се намерят проститутки, флиртуваше възмутително с момичетата пред сградата на операта и го виждаха да се връща у дома невероятно пиян в ранните утринни часове.

Журналистите от клюкарските вестници не можеха да се наситят на подвизите на лорд Бракстън. Статийки за скандалното поведение на лорд Б. започнаха да се появяват редовно в „Лондон Таймс“. Един журналист отиде дотам да намекне, че лейди Б. очаквала дължимия наследник и била пратена в провинциалното имение на лорд Б., за да чака там раждането, оставяйки лорда свободен да се върне към упадъчния си начин на живот. В „Уайтс“ се правеха залози относно датата на раждането, с което се намекваше, че истинската причина лорд Б. да падне в попския капан е защото бил направил дете на лейди Б.

Рам не обръщаше внимание на клюките и не правеше нищо, за да ги спре. Лорд Уестмор, изглежда, беше единственият човек, способен да говори сериозно с него, но дори в такъв случай някои теми просто не се засягаха.

Рам затъваше все по-дълбоко в разврата. Почти беше стигнал дъното, когато се получи писмо сър Андрю. Бащата на Фийби пишеше, че е наел къща в края на тиха уличка, недалече от университета, споменаваше номера на къщата и името на улицата. По-нататък пишеше, че двамата с Фийби са добре, но че тя изглежда меланхолична и нещастна.

След като прочете писмото, на Рам не му се искаше де отиде в клуба си. Седна в кабинета и се замисли, топейки се в пламъците на гнева си към Фийби. Ако тя беше нещастна, беше си виновна сама — напълно. Тази вечер обаче той излезе и вината за проявите му, по-дивашки от обичайното, лежеше изцяло пред прага на Фийби.

Тъкмо пиеше кафе и се опитваше да се справи с ужасното си главоболие на следващата сутрин, когато някакво странно, глупаво предчувствие се плъзна по гръбнака му. Нещо тъмно и смущаващо го предупреждаваше, че Фийби има нужда от него.

Неочакваният му посетител тази сутрин се появи във възможно най-благоприятния момент.

— Някоя си госпожа Краули е дошла да се срещне с вас, милорд — обяви Портър.

Това беше икономката на Фийби от Маунт Стрийт.

— Покани я да влезе, Портър.

Госпожа Краули влезе в стаята, направи реверанс и беше поканена да седне. Икономката се настани на един стол и прие чаша чай.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Краули?

— Казахте да ви известя, когато дъщеря ми роди и бъде готова да пътува. Дан, съпругът на Моли, няма търпение да се премести в къщичката, която обещахте, и да започне новата си работа в провинциалното ви имение. — Тя го погледна загрижено. — Спомняте си, нали? Казахте, че ще има място и за мене в новото ви домакинство.

Наистина — съгласи се Рам, макар че му беше трудно да се концентрира. — Ще напиша бележка до моя управител. Той ще се погрижи семейството ви да бъде настанено в къщичката и ще ви определи работа.

Госпожа Краули грейна.

— А госпожица Фийби… ъ-ъ… лейди Бракстън добре ли е?

Внезапна мисъл изпъкна в главата на Рам. Фийби може би нямаше да одобри, но той щеше да бъде донякъде спокоен. Реши да изпита госпожа Краули, преди да й представи идеята.

— Фийби е в провинцията с баща си.

Госпожа Краули леко хлъцна.

— Горкият човечец, още ли е болен?

— Възстановява се, но Фийби реши, че не бива да стои сам. Бихте ли отишли в Кеймбридж да живеете при Фийби, вместо да придружите дъщеря си и зет си в имението ми?

— Разбира се, за мене ще бъде чест пак да служа на съпругата ви — каза госпожа Краули.

— Значи, уредено е. Семейството ви има ли нужда от превоз до Дарбишър?

— Не, те възнамеряват да пътуват в колата, която вози багажа им.

— Много добре. Ще ви изпратя в Кеймбридж с моята карета. Тридесет лири годишно и всяка втора неделя свободна добре ли е?

Очите на госпожа Краули се разшириха.

— Това е повече от щедро, милорд.

И наистина беше, защото годишната заплата на икономка рядко надхвърляше четиринадесет лири.

— Значи, разбрахме се — каза Рам. — Дайте ми адреса си, за да пратя каретата да ви вземе утре сутрин. — Стана от мястото си. — Моля ви, почакайте ме тук, докато напиша бележка до управителя относно зет ви и новата му работа.

Върна се след няколко минути.

— Искам да ви помоля за нещо, госпожо Краули.

— Разбира се, милорд.

— Безпокоя се за съпругата си. Искам да бъда осведомяван, ако се случи нещо необичайно.

— Например какво, милорд?

— Мога ли да ви се доверя, госпожо Краули?

Икономката се надигна от мястото си.

— Разбира се. Съжалявам, че трябва да питате.

Рам кимна късо, за да се извини.

— Това, което ще ви кажа, не е за ушите на чужди хора. Ние със съпругата ми сме временно отчуждени, но благополучието й не престава да бъде моя отговорност. Преди известно време тя беше в опасност и имаше нужда от закрила. Не съм сигурен, че опасността е отминала. Знам, че тя ще протестира срещу намесата ми, но съм уверен, че няма да има възражения срещу вас. Не ви моля да я шпионирате, само ми съобщавайте за всичко необичайно. Става ли? Мога ли да разчитам на вас?

— Наистина съжалявам, че с лейди Фийби имате проблеми, и искрено се надявам да намерите начин да ги разрешите. Ще направя каквото искате, но няма да сторя нищо, с което да нараня скъпото ми момиче.

— Да я нараня е последното, което искам да направя — увери я Рам.

— Как да се свържа с вас, ако стане нужда?

— Помислил съм и за това. Познавам Кеймбридж; посещавал съм университета на млади години. Има един кръчмар в хана „Крал и корона“. Казва се Хигинс. Дайте му писмото си и той ще се погрижи да ми го достави. Познава ме добре.

Очите на госпожа Краули се разшириха.

— Наистина се безпокоите, нали? Да наблюдавам ли за нещо определено?

— Не, всъщност не. Това е просто едно чувство. Ще бъда много по-спокоен, ако вие сте с Фийби през това… трудно време.

След като госпожа Краули си тръгна, Рам се надяваше да не е реагирал прекалено. Какво би могло да се случи на Фийби? Кеймбридж беше тих и почтен университетски град, жителите му бяха сдържани и образовани.

Но… нещо неясно и заплашително потропваше по вратите на мисълта му. Чувството беше се зародило след заминаването й и той бягаше от него, отказвайки да го признае, докато препускаше по пътя на вечната погибел. Щеше да се чувства по-добре, ако госпожа Краули наглеждаше Фийби.

Защо изобщо си даваш труда, прошепна едно гласче вътре в него. Фийби се беше изразила съвършено ясно. Не искаше да има нищо общо с него.

Но тя иска нещо от тебе, напомняше му настоятелното гласче. Защо не можеш да й го дадеш?

Отговорът не се беше променил. Той знаеше какво иска тя от него, но цената беше прекалено висока.

Проклета да е Фийби, че искаше повече от това, което той беше склонен да даде.

Фийби хареса Кеймбридж, но й липсваше Рам. Имаше повече от достатъчно време, за да размишлява върху решението си да го напусне, да се пита дали не е била прекалено сурова към него. Може би той не беше способен да й каже онова, което тя искаше да чуе. Дори и така да беше, тя искаше ли да има мъж, неспособен да изразява чувствата си?

Ами ако чувствата му към нея не бяха сигурни? Или още по-зле, ако страстта беше всичко, което той изпитваше към нея? Тя не би могла да го приеме при тези условия. В крайна сметка друга жена щеше да хване окото му, той щеше да кръшне и това щеше да я унищожи. По-добре да се разделят сега, преди той да е разбил сърцето й.

Фийби се изненада в деня, когато госпожа Краули се появи на прага й. Приветства топло икономката и я покани в приемната. Едва тогава й хрумна, че има само един начин жената да е научила къде да я намери.

Баща й беше писал на Рам и той беше пратил да повикат госпожа Краули. Защо?

— Какво ви води в Кеймбридж, госпожо Краули? — запита Фийби.

— Вие, скъпа… искам да кажа, милейди. Дъщеря ми и семейството й бяха готови да приемат предложението на лорд Бракстън за работа и аз го посетих в дома му, за да го осведомя за това. Той запита дали не бих искала да служа на вас и на баща ви като икономка. Нямате икономка, нали?

— Не. Преместихме се неотдавна тук и не съм имала шанса да питам в някоя агенция за работа. — Тя погледна предпазливо към госпожа Краули. — Какво ви каза лорд Бракстън за… за начина, по който живеем с него?

— Почти нищо. Каза, че баща ви се възстановява в провинцията и че сте с него. Мислеше, че ще ви бъде приятно за вас да работи човек, когото познавате.

Фийби не беше убедена, че нещата свършват дотук. Докъде би стигнал Рам в желанието си да я контролира?

— Не се безпокойте за моята заплата — продължи госпожа Краули. — Лорд Бракстън се погрижи. Оставила съм багажа си в каретата, но ако не ме искате…

След внимателно обмисляне Фийби реши, че наистина иска госпожа Краули, въпреки намесата на Рам в живота й. Прегърна я и й го каза.

— Кой е дошъл, дъще?

Фийби се усмихна, когато баща й влезе в стаята.

— Това е госпожа Краули, татко. Беше моя икономка в къщата на Маунт Стрийт.

— А мога и да готвя — добави госпожа Краули. — Мога да приготвям хранителни ястия, от каквито сър Андрю има нужда, за да възстанови силите си. Изглежда ми доста слабичък.

— Чувствам се много по-добре — призна сър Андрю, — но ще очаквам с нетърпение ястията, които обещавате. Сигурен съм, че ще бъдат възхитителни.

— С обществена карета ли дойдохте? — запита Фийби.

— Лорд Бракстън беше така любезен да ми предложи собствената си карета.

— Лорд Бракстън ви е пратил? — запита сър Андрю.

— Да, той ме прати тук.

— Кажете на кочияша да внесе багажа ви и ще ви покажа в коя стая ще се настаните — каза Фийби. — Мисля, че ще я харесате. Близо е до кухнята и е доста голяма.

В мига, когато госпожа Краули отиде да доведе кочияша, Фийби се обърна към баща си.

— Ти си казал на Рам къде да ни намери, нали?

— Ъ-ъ… възможно е.

— Татко…

— Добре, писах му и му дадох адреса ни. Той е твой съпруг и има право да знае. Не си ли доволна, че госпожа Краули е дошла? Помислих си, че е хубаво от негова страна да прати някой надежден човек.

— Надявах се, че Рам ще зачете желанието ми да не се намесва в живота ми — измърмори Фийби.

Госпожа Краули се върна, слагайки точка на разговора между Фийби и баща й. Фийби й показа как да стигне до стаята си и я остави да разопакова багажа си и да го подреди. Когато се върна към малката, но удобна приемна, сър Андрю благоразумно се беше оттеглил.

С отминаването на дните Фийби имаше много причини да оцени присъствието на госпожа Краули. Тя не само ходеше на покупки, което Фийби мразеше, но и готвеше хранителните ястия, каквито беше обещала, и поддържаше къщата в ред с помощта на една прислужница, която Фийби беше наела. Тъй като къщата беше по-скоро голяма вила, а не величествен частен дом, се поддържаше лесно. Без Рам Фийби намираше простичкия живот по-поносим от публичния.

Баща й им беше създал приличен живот и винаги бяха живели удобно, но Фийби никога не беше завиждала на богатите. Не състоянието на Рам я беше привлякло към него. Беше се влюбила в мъжа.

Една сутрин, няколко седмици след като госпожа Краули пристигна, тя намери Фийби да повръща в нощното гърне. Многозначителният поглед на икономката се плъзна по стройната фигура на Фийби и се спря на корема й.

— В кой месец сте, скъпа?

— О, не — възрази Фийби, — не е каквото си мислите. Сигурна съм, че рибата от снощи не ми е понесла. Винаги съм имала проблеми със смилането на пъстървата. Но татко я харесва, затова се опитвам да хапвам по малко, за да му доставя удоволствие.

Икономката я изгледа внимателно.

— Щом казвате така, скъпа, ще сляза в кухнята и ще ви сваря една кана чай, за да успокоим стомаха ви.

Чаят подейства, Фийби се почувства така добре този следобед, че се поразходи до езерцето в края на града и седна на любимата си скала, за да поразмисли над живота и трудностите му. Това беше едно от любимите й места; тихо, спокойно, далече от градската блъсканица. Беше го открила още при първата си разходка из Кеймбридж и често го посещаваше.

След като Фийби излезе на разходка, сър Андрю се присъедини към госпожа Краули в кухнята. Беше му станало навик да закусва в уютната атмосфера, която икономката беше създала в слънчевата кухня. Тази сутрин беше взел със себе си куп лондонски вестници, пристигнали по пощата.

— Виждам, че вестниците ви са пристигнали, сър Андрю — каза госпожа Краули.

— Моля, наричайте ме Андрю. Формалностите не са необходими в това домакинство.

— О, божичко — каза смаяна госпожа Краули. — Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен.

— Тогава трябва да ми казвате Ани.

Усмихнаха се един на друг във взаимно разбирателство и после сър Андрю започна да преглежда вестниците, докато госпожа Краули му приготвяше закуската.

— Боже господи — избухна той. — Това не може да бъде.

— Какво има, Андрю?

Той започна да прелиства останалите вестници и все повече пребледняваше, докато ги четеше.

— Бракстън. Фийби не трябва да вижда това.

Подаде оскърбителните вестници на икономката, за да ги разгледа.

Очите й се разшириха.

— Това не е хубаво.

— Какво мисли Бракстън? — завайка се сър Андрю. — Бях останал с впечатлението, че иска да се сдобри с Фийби, но ако може да се вярва на клюкарските статии, върви по грешен път.

— Горкият човек — цъкна съчувствено с език госпожа Краули. — Изглеждаше толкова загрижен за лейди Бракстън, когато говорих последния път с него. Помоли ме да…

Вниманието на сър Андрю се изостри.

— Какво?

— Не мога да кажа — възрази тя.

— Аз съм баща на Фийби; имам право да знам.

Госпожа Краули мисли дълго и най-накрая реши, че той наистина има право да знае.

— Лорд Бракстън се безпокоеше за съпругата си. Помоли ме да я наглеждам и да му съобщя, ако стане нещо необичайно. Вярвам, че храни силни чувства към нея.

— Странен начин има да го показва — измърмори сър Андрю. — Имате ли представа какво може да накара Фийби да преразгледа решението си да напусне Бракстън?

— Вярвам, че обстоятелствата ще вразумят това мило момиче — каза загадъчно госпожа Краули.

Андрю изпръхтя.

— Какви обстоятелства? Дъщеря ми е прекалено упорита.

— Аз… не мога да кажа.

— Ани, ако има някакви обстоятелства, трябва да ги знам.

Хвърляйки предпазлив поглед към вратата, тя се наведе напред и прошепна:

— Мисля, че лейди Бракстън очаква дете.

— Какво! Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Трябва да осведомим Бракстън. Ще му пиша още днес.

— И аз помислих същото. Напишете писмото и ми го дайте. Имам начин да го пратя до негова светлост по-бързо от пощата. — Тя сложи пред него чиния с яйца и няколко филии препечен хляб. — Изяжте си закуската, Андрю. Ще отнеса тези вестници в стаята ви, преди лейди Бракстън да ги е видяла.

— Защо не искате да ги виждам? — запита Фийби.

Беше ги наблюдавала от вратата, изненадана да види баща си и госпожа Краули със събрани глави като заговорници.

Сър Андрю изглеждаше напълно объркан, а госпожа Краули скри вестниците зад гърба си.

— Исках да ги прочета най-напред — избъбри смутено сър Андрю.

Бързата му реакция не можа да успокои Фийби. Тя протегна ръка.

— Може ли да ги видя?

— Е, дъще, няма нищо интересно.

Очевидното му нежелание затвърди решимостта на Фийби.

Вестниците, госпожо Краули. Андрю въздъхна.

— Дай й ги, Ани.

Ани? Какво ставаше тук?

Госпожа Краули неохотно подаде вестниците на Фийби. Тя седна до баща си, за да ги прегледа, питайки се какво ли са намерили в тях, че да не искат тя да го види. Не й отне много време да открие причината за тревогата им. Книжарските колонки във всички вестници от седмицата бяха пълни с последните похождения на лорд Б. Разказите къде и с кого е бил видян, както и за най-новите му подвизи навярно бяха разбунили висшето общество. Дори се споменаваше, че лейди Б. се е оттеглила в провинцията, може би, за да чака предполагаемия наследник.

Съзнавайки, че реакцията й спрямо статиите се наблюдава внимателно, Фийби събра вестниците и стана.

— Ще ги взема в стаята си и ще ги прочета насаме.

— О, господи — изрече госпожа Краули, след като Фийби изчезна зад вратата. — Какво ще правим сега?

— Ще напиша писмото веднага и ще го пратя до Бракстън.

— Не споменавайте подозренията ни относно нейното състояние. Това е нещо, което тя трябва да му каже. Просто напишете, че трябва да дойде възможно най-скоро.

— Може би не го е грижа — въздъхна угрижено сър Андрю. — Ако подвизите му са някакво указание, значи си има достатъчно какво да го задържа в Лондон.

— Въпреки това заслужава да знае, че Фийби има нужда от него. Какво ще направи по този въпрос, вече е негово решение.

Макар че Рам се опитваше да се отдава с ентусиазъм на хедонистичните си занимания, въпреки всичко губеше желание да пие и да гуляе по малките часове. Огромните количества алкохол пълнеха с мъгла главата му и го държаха в постоянно замайване. Високите залози на хазарт подяждаха състоянието му, а жените, с които излизаше, се дразнеха от извиненията, с които отбягваше сексуална близост.

Не беше получавал новини от госпожа Краули още откакто я беше пратил в Кеймбридж и допускаше, че Фийби се чувства добре без него. Жалко, че не можеше да каже същото за състоянието на собствената си мисъл, физически беше в добро здраве, но в умствено отношение беше съсипан. Да бъде изоставен два пъти от една и съща жена беше много болезнено.

Не можеше повече да продължава така, реши той една студена, дъждовна сутрин, докато седеше в кабинета си с ужасен махмурлук. Изведнъж осъзна, че е на път да се самоунищожи и че това трябва да спре. Повика Портър и поиска чай.

— Чай ли, милорд?

— Чай, Портър, и ми донеси нещо за ядене. Трябва да взема някои решения, а не мога да го направя с бучаща глава и къркорещ стомах.

Портър се усмихна.

— Решението да промените действията си има ли нещо общо с лейди Бракстън?

— Да, тя е причината. И, Портър, като излизаш, събери всички тези празни бутилки и ги махни. Не искам нищо да ми напомня как съм пропилял последните няколко седмици.

Докато Рам планираше да пренареди живота си, писмото на сър Андрю пристигна в „Крал и корона“, за да бъде незабавно предадено на негова светлост. Пратеникът потегли веднага.

Рам не беше у дома, когато куриерът дойде. Портър каза на мъжа да почака за евентуален отговор и го прати в кухнята, за да хапне и да се подкрепи. Рам се върна след малко. Портър му подаде писмото на сребърен поднос и го осведоми, че куриерът от Кеймбридж чака отговор. Рам прочете писмото, смачка го в шепата си и каза на Портър да плати на куриера и да го отпрати — отговор няма да има.

Макар че писмото на сър Андрю беше доста мъгляво, то потвърди увереността на Рам, че Фийби има нужда от него. След малко прати камериера си да му опакова багажа, а лакеят хукна да се разпореди да впрегнат каретата. Към средата на сутринта вече пътуваше за Кеймбридж.

Беше почти полунощ, когато намери къщата на Фийби. Взе пътната си чанта и каза на Уилсън да отиде в някой хан с каретата. Приближи се към тъмната къща и с разтуптяно сърце се изкачи по предните стъпала. Нямаше представа как ще бъде посрещната внезапната му среднощна поява.

Вратата беше заключена, разбира се. Той мина отзад, видя светлина в кухненския прозорец и надникна вътре. Зърна сър Андрю застанал пред печката да си налива горещо мляко в чаша. Рам почука на прозореца. Стреснат възрастният човек се вгледа навън, позна го и отвори задната врата.

— Честна дума, бързо дойдохте.

— Дойдох веднага щом получих писмото ви. Какво става с Фийби?

Сър Андрю поклати глава.

— Тя трябва да ви го каже, но не тази вечер. Късно е. Не се тревожете, тя е добре. Горе има свободна спалня, ще ви заведа.

Безпокойството не напускаше ума на Рам. След като го е повикал, защо сър Андрю не иска да каже какво не е наред?

— Защо сте буден в такъв късен час? — запита Рам, решавайки да не изказва на глас въпроса, който не даваше мира на ума му.

— Не спя добре, откакто се разболях от малария. Понякога малко топло мляко помага, когато човек е неспокоен.

Сър Андрю взе свещта и освети стълбите към горния етаж.

— Това е моята стая — каза той, посочвайки една стая вдясно. Отмина една затворена врата и спря пред втората. — Това е вашата стая. Вземете свещта; няма да имам нужда от нея. Лека нощ, Бракстън. Можете да говорите с Фийби утре сутрин.

Рам влезе в спалнята, остави чантата си на пода и сложи свещта на нощната масичка. После се съблече и надяна халата, който извади от чантата си.

Макар и изтощен от дългия път от Лондон, не можеше да се успокои. Отиде до прозореца и се загледа разсеяно в далечните звезди, блещукащи на обляното в лунно сияние небе. Не можеше да мисли за друго, освен за факта, че само една тънка преграда го разделя от Фийби.

Дълбоките чувства към съпругата му бяха станали кристално ясни през последните няколко седмици. След много размишления беше стигнал до решение, което можеше да разчисти пътя към помирението. Просто не можеше и нямаше да остави Фийби да си отиде. Нямаше начин да си измие ръцете и да я забрави.

Любовта му към Фийби не си беше отивала въпреки нежеланието му да изрече думите. Никога не беше престанал да я обича и беше време да й го каже. Признанието му би могло да промени бъдещето им. Страхът да не бъде наранен отново и непоносимата му мъжка гордост му бяха попречили да разкрие сърцето си пред нея. Но какво беше гордостта в сравнение с безкрайните години без жената, която обичаше? Неуспешният му опит да се върне към развратния живот доказваше колко се е заблуждавал.

Къщата беше тиха. Рам погледна към затворената врата, подтикван от нещо, по-силно от обикновено желание. Воден от съдбата, той отвори вратата и извървя краткото разстояние до стаята на Фийби. Вратата й се отвори под лекия му натиск и той влезе вътре, внимателно затваряйки вратата зад себе си.

Приближи се към леглото и се вгледа в нея. Блуждаещ лунен лъч докосваше лицето й, очертавайки ореол около главата й. Блестящата й красота го омагьосваше, коленете му отмаляваха. С годините страстта му към нея може би беше избледняла, но не беше изчезвала. Дни и седмици можеха да минат, без да помисли за нея, но споменът за нея винаги се беше таил в тъмните кътчета на съзнанието му. Днес беше така красива, както и в деня, когато я беше срещнал.

Ароматът й попи у него, приклещи сетивата му. Уязвимостта й крещеше към всеки негов първичен инстинкт. Втвърдил се за миг, изгарящ от жажда, той се измъкна от халата и се плъзна в леглото до нея.

Потънала в дълбок сън, Фийби усещаше такава сигурност, каквато не беше чувствала, откакто остави леглото на Рам в Лондон. Ръцете, които я обгръщаха, бяха истински, невероятно успокояващи. Призрачните ръце галеха гърдите й, защипваха зърната й, за да станат твърди, и се спускаха надолу по корема й, заплитайки се в тъмните косъмчета между бедрата й.

Беше сънувала Рам и преди, но никога толкова реално, както сега. Усещаше дъха му да гъделичка ухото й, чуваше бързото туптене на сърцето му. Слой след слой сънят се обелваше, за да остане само живо съзнание и толкова остра радост, че беше като физическа болка.

Рам беше тук. В леглото й. Прегръщаше я. Как? Защо?

Изстенвайки, тя се обърна в ръцете му. Вгледана в лицето му, разпозна твърдостта, която беше неразделна част от него, силата, стигаща до твърдоглавие, крещящо чувствените зелени очи с тежки клепачи и изкушаващата пълнота на устните му.

Докосна устата му, не можа да се сдържи. Обичаше го, обичаше външността му, начина, по който се движеше, начина, по който тялото му й реагираше. Защо той не можеше да я обича?

— Рам. Какво правиш тук? Как влезе?

— Баща ти ми отвори. Не можах да остана настрана, Фийби. Ти си моя. Не мога да те пусна да си идеш. Кажи ми, че имаш нужда от мене така отчаяно, както аз от тебе.

— Винаги съм имала нужда от тебе, Рам, дори когато бяхме на хиляди мили един от друг. Никога не съм се съмнявала в моите чувства, а само в твоите.

— Какво е необходимо, за да си те върна?

— Мисля, че знаеш.

— Гордостта е трудно за преодоляване препятствие. Когато замина, аз бях наранен, разочарован и ядосан. Ти си единствената жена, която някога ме е отхвърляла. Не един, а два пъти.

Тя се усмихна вътрешно. Ако някой мъж имаше нужда от възмездие, това беше точно Рам.

— Обидата, която таях срещу тебе, ме разяждаше четири дълги години — продължи той. — После възможността за отмъщение ми падна в скута и аз я сграбчих. — Въздъхна. — За съжаление, нещата не потръгнаха така, както планирах. Исках да те накарам да се влюбиш в мене. Исках да страдаш, когато си отида. Никога не съм очаквал, че отново ще се влюбя в тебе.

Дъхът й спря. Цял живот беше чакала тези думи.

— Ти ме обичаш?

— Съжалявам, че ти дадох основание да се съмняваш в мен. Не можех да ти го призная, защото се страхувах да не ме отхвърлиш. Как можех да кажа тези думи, когато нямах представа дали ще чуя същото и от тебе?

— Казах ти го преди седмици, че те обичам, но ти отказа да ми повярваш.

— Бил съм глупак.

— Наистина ли ме обичаш? — повтори тя.

— Не го ли казах току-що? — Той си пое дълбоко дъх. — Ще бъдеш ли моята съпруга, Фийби?

— Вече съм. Ще бъдеш ли моят съпруг?

Устните му се озоваха на броени инчове от нейните.

— Винаги.