Тайната на Ескалибур

33

Норвежко море

Щом вратата на кабината се отвори, Нина скочи вътре.

— Хей, леко! — рече Мичъл, протегна ръка и хвана юмрука й, преди да успее да се забие в лицето му. Стисна го здраво и изви ръката й надолу. — Май е истина това, което казват, че червенокосите жени имат избухлив характер.

Нина присви очи от болка, след което се опита да изрита с крак капачката на коляното му. Той отскочи назад и тя пропусна на сантиметър.

— Ще те убия — обеща му с нисък глас.

— Не, няма — отвърна Мичъл безгрижно. — Да тръгваме.

— Накъде? — Курсът на хеликоптера предишната нощ беше кратък, до един частен самолет на летището в Саутхемптън, който след това отлетя до Уик, в североизточната част на Шотландия. Там ги очакваше друг, по-голям хеликоптер, който излетя веднага, щом се прехвърлиха в него, и се отправи на север, над тъмните води на Северно море, където единствените признаци на живот бяха светлините на нефтените платформи. Накрая и те се изгубиха от погледите им, и ги обгърна в пълен мрак.

Докато пред очите им не изникна един кораб, блестящ маяк насред пустошта. Като че ли беше товарен съд — палубата му беше претъпкана с контейнери. Хеликоптерът се приземи върху площадка, която се издигаше над кърмата, и Нина беше отведена в една метална каюта без прозорци. Свалиха й белезниците и я оставиха там сама.

Страхът за Чейс и Холи постепенно отстъпи пред нарастващия й гняв. Отчаянието нямаше да я отведе до никъде. Трябваше да попречи на плановете на Мичъл и да го накара да си плати за всичко, което беше направил.

— За Екскалибур — рече Мичъл. — Поставихме го на мястото му, системата е готова… Трябва ни само едно нещо.

— Аз.

— Да. Да вървим.

Придружаваха го двама грамадни мъже, единият от които носеше чифт белезници, закачени на колана, които всъщност не му бяха необходими; Нина беше наясно, че дори и да успее да се измъкне от ескорта си, просто нямаше къде да отиде. Вместо това, докато се спускаха надолу през гигантския морски съд, тя се оглеждаше за нещо, което би могло да й помогне. Бързият поглед през една амбразура и показа, че навън отново е тъмно, беше минал цял ден.

Слязоха на нивото под главната палуба и продължиха да се спускат надолу.

— Това като че ли не е обикновен контейнеровоз — най-накрая рече тя с престорен интерес.

— Правилно — отвърна Мичъл. — Между другото това е „Аврора“ — снощи нямах възможността да те поздравя с добре дошла на борда. Започвам да губя добрите си обноски. Направен е изцяло от немагнитна стомана и титан. Последната играчка на DARPA.

— Мислех, че не работиш за DARPA.

Той се усмихна.

— DARPA плати за него — но дори не знаят, че са го направили. Това му е хубавото да работиш в агенция, чийто бюджет не се води официално никъде. Трудно е да се противопоставиш на построяването на нещо, за което дори не знаеш, че съществува.

— Значи просто крадеш пари от правителството.

— Не бих казал. — Лицето му се вкамени. — Когато стане въпрос за защитата на Съединените щати, всички разходи са оправдани. И всяка цена си заслужава да бъде платена.

— Включително убийството?

— Може би трябва да попиташ Еди за това — отвърна саркастично той. — Когато защитава своята страна, едва ли обикаля насам-натам, за да раздава цветя и бонбонки.

— Той въобще не е като теб.

— Да, права си — защото прави каквото му казват и отива там, където са го изпратили. Убива, когото му кажат. Аз съм активен. Старая се да премахна заплахите за родината ми преди изобщо някой да разбере, че съществуват. Трябва да си ми благодарна за това, което правя.

Нина се изсмя скептично.

— Знаеш ли, въобще не ми се иска да съм ти задължена. Нито на който и да е друг като теб.

— Значи добре, че никога не сме искали да ни се издължават. Но ти пък какво ли знаеш за жертването в името на една велика кауза? — Той й хвърли унищожителен поглед и продължи да слиза по стълбите надолу. — Работата ми коства брака, но ако се наложи, пак бих постъпил така, просто защото някой трябва да го направи. А ти с какво се занимаваш? Ровиш се в калта и търсиш дрънкулки. И не ми излизай с ония глупости, че всичко това е от полза за човечеството — правиш го за себе си, за собственото си величие, признай си!

Нина изсумтя.

— Май усещаш нужда да се защитиш, така ли е, Джак? Да не ти дотегнаха самотните нощи? — Мичъл не отговори нищо, което я накара тайно да се усмихне тържествуващо за попадението си. След миг стигнаха до края на стълбите.

Той се приближи до една голяма метална врата и натисна един бутон на стената. Вратата се плъзна встрани с хидравлично съскане.

— Това е — каза той, като я въведе вътре.

Нина се озова в голяма контролна зала, която изненадващо наподобяваше онази в сградата на Васюкович. Дори имаше обширен прозорец с изглед към огромна машина… но докато руският генератор беше изграден вертикално и се спускаше във вътрешността на хълма, този се простираше хоризонтално в пещерообразния трюм. Пръстените с електромагнити, които бяха повече от руските, се простираха на стотици футове навътре. Десетки кабели се увиваха като черни вени около всеки един от тях и Нина започна да придобива усещането, че се намира в чудовищен биомеханичен гръден кош.

В дъното на трюма прожекторите осветяваха един блестящ сребърен кръст, който лежеше в основата на последния пръстен.

Екскалибур.

— Това е нашият генератор за геоенергия — обяви гордо Мичъл, — който е много по-добър от системата на Васюкович във всяко отношение. Като начало той е мобилен; енергийните линии не се ограничават само върху твърда земя. Има ги и в морето, и ние можем да придвижваме кораба до всяко място, където конвергенцията е най-силна. — Самодоволството му се засили, когато забеляза, че Нина не може да скрие страхопочитанието си пред огромното устройство. — Е, какво мислиш?

— Щях да бъда много по-силно впечатлена, ако целта му не беше да убива хора — отвърна студено тя, което накара усмивката му да застине. Тя се обърна към големия екран на стената, на който се виждаше карта на Северния полюс с очертанията на континентите около него. Тя откри Обединеното кралство в единия край на картата и след което проследи линиите до полюса, като откри в морето малък зелен кръг, маркиран с координати за дължина и ширина, точно на ръба на арктическия кръг между Норвегия и Исландия. — Значи това сме ние, а? Предполагам, че едва ли сме дошли тук да ни мръзнат задниците без причина.

— Много си права. — Мичъл се приближи до една от конзолите, махна на техника, който се занимаваше с нея, да се отмести, и вкара няколко команди в компютъра. На картата се появиха още символи: група от зелени кръгове и червени триъгълници в открития океан между Русия и полярните ледени блокове.

— Червените символи са руските бойни кораби.

— Червените руснаци? Боже, колко оригинално!

— Не съм избирал аз цветовете. Но зелените символи са двата наши самолетоносача в Арктическия океан, „Ентърпрайс“ и „Джордж Вашингтон“. Знам, че през последната седмица едва ли си гледала CNN, но сигурно си спомняш, че руснаците са доста войнствено настроени в своите териториални претенции към полюса. Там има много петрол и газ, и те ги искат. Искат всичко.

— А ти не искаш да са в техни ръце — осъзна Нина. — Ти смяташ да потопиш корабите им, нали? Ще използваш това нещо, за да ги взривиш, без никой да разбере откъде им е дошло.

— Не съвсем. — Самодоволството изчезна от лицето на Мичъл и беше заменено от сурова решителност. — Ще го използвам, за да потопя един от нашите кораби.

— Какво? — зяпна Нина от изненада. — Искаш да взривиш американски кораб? Защо?

— Ако някой от нашите самолетоносачи бъде нападнат, веднага ще се предположи, че е атакуван от руснаците и останалите кораби от ударната група ще отвърнат на удара. Ще унищожим по-голямата част от руския полярен флот, включително техния самолетоносач „Адмирал Кузнецов“ — единствения им самолетоносач.

— Но… Но руснаците са ядрена сила! — проплака ужасената Нина. — Те няма да стоят със скръстени ръце… Ако го направиш, ще предизвикаш Трета световна война!

— Не. Няма. Руснаците искат да видят Москва изравнена със земята не повече, отколкото ние искаме да видим Ню Йорк разрушен. След първоначалния сблъсък червените телефони наистина ще се нажежат, след което нещата постепенно ще започнат да се успокояват. Но работата ще бъде свършена — руснаците ще бъдат изхвърлени от играта. И след това в Арктика ще има само една сила. Ние. Ние ще контролираме тамошните ресурси, не те.

— Ами ако грешиш? Ако руснаците не отстъпят?

— Тогава — отвърна Мичъл със страховито безразличен тон, — ще трябва да се разправим с тях. Но няма да се стигне чак до там. Загубата на „Ентърпрайс“ ще покаже на целия свят, че ние сме жертвите.

Нина беше ужасена.

— Ти си бил американски морски офицер! Как изобщо може да ти мине през главата мисълта за унищожаването на един от нашите кораби?

— „Ентърпрайс“ е на петдесет години и скоро ще бъде свален от служба и изпратен за скрап. Така поне ще изпълни дълга си към родината.

— Ами екипажът му? — попита Нина. — На един самолетоносач сигурно има хиляди хора!

— Четири хиляди души.

— И те ли ще загинат, изпълнявайки „дълга си към родината“?

— Не мисли, че ми е лесно да приема това — подчерта Мичъл. Той посочи към останалите хора в контролната зала. — На никой от нас не му е леко. Но когато тези матроси са се записали в армията, те са положили клетва да служат и защитават Съединените американски щати, и отнемайки тези ресурси от руснаците, те ще направят точно това. Всичко е въпрос на сила — силата да защитим бъдещето си.

— Да, убедена съм, че семействата им мислят по същия начин — отвърна гневно Нина. — Наистина ли вярваш, че американският народ ще одобри действията ти?

— Да! — отвърна Мичъл. — Да, вярвам го. Те искат сигурност и стабилност, и евтин бензин, и „Американски идол“, и не искат да цапат собствените си ръце, за да ги получат. Аз ще изцапам ръцете си и ще се наложи да живея с това. Но ще го направя. Както всички останали, които са правили същото в продължение на шейсет години. Защото ние знаем, че сме прави!

— О, господи — рече отчаяно Нина — Ти си сто пъти по-лош от Васюкович. Мислиш, че си истински патриот, нали? А всъщност знаеш ли какво си? Побъркан — напълно, тотално, до мозъка на костите си!

Мичъл я изгледа продължително, след което отиде до шкафчето и извади един от футуристичните автомати, които беше видяла в Русия. Преди Нина да осъзнае какво се кани да прави, той я простреля в бедрото.

Тя се строполи на пода, като пищеше и притискаше раната с ръце. 3.6 милиметровия куршум беше преминал чисто през десния й крак — Мичъл нарочно се беше прицелил така, че да не улучи костта или някои важни артерии — но болката и така си беше силна.

— Господи, боже мой! — изкрещя тя. — Какво правиш, по дяволите?

— Това е просто мускулна рана, нищо сериозно — отвърна той със студен сарказъм. — Трябваш ми жива. Не си ми нужна здрава — и честно казано, омръзна ми да ти слушам гласа. — Той остави оръжието и се обърна към стреснатите обитатели на контролната зала. — Превържете раната и я отведете на позицията. Време е.

— Още колко? — попита Чейс, надвиквайки монотонното бучене на витлата, загледан в тъмнината отдолу.

Амороз провери уредите на самолета.

— Едва ли е много далеч, ако е там, където ми съобщи моят контакт. — Той погледна загрижено Чейс. — Еди, горивото ни е на свършване. Ако в следващите десет минути не намерим този кораб, ще трябва да обърна към сушата.

Чейс искаше да му заповяда да лети докато не намерят Нина, но нямаше смисъл. Малкият двумоторен самолет „Пайпър Семинол“, който Амороз беше успял да изпроси от друга агенция на ООН, вече беше изгорил повече от половината си гориво; едва щеше да им стигне, дори ако решаха да се приземят в по-близката Норвегия, вместо да се връщат в Шотландия.

Но той беше сигурен, че Нина е някъде там. Амороз беше използвал връзките си в Пентагона, за да се запознае по-подробно с последните действия на Джак Мичъл, и въпреки че изминаха няколко притеснителни часа, най-накрая се сдобиха с името на един кораб: „Аврора“. Чейс подозираше, че който е дал на Амороз името му, е заложил кариерата си на това, но бившият адмирал имаше много добри приятели в армията — и имаше да си връща много услуги.

След като разгледаха плановете на „Аврора“ установиха, че самият кораб не е особено забележителен: контейнеровоз с дължина малко под деветстотин фута, регистриран в панамска транспортна компания — почти сигурно параван. Чейс не знаеше защо му трябва на Мичъл да води Нина на борда му, но източникът на Амороз беше предположил, че е станало точно така.

Затова Чейс също отиваше там.

Стига да намереха „Аврора“ навреме.

— Не знам какво смяташ да правиш — каза Амороз, докато наблюдаваше как Чейс проверява за последно двата си пистолета, след което затъква нож в калъф и две гранати в колана около гърдите си. — На борда на кораба ще бъде целият му екипаж, не само Мичъл.

— Ако не ми се пречкат, няма да имат проблеми — отвърна Чейс. — Просто искам да прибера Нина.

— И след това какво? Ще опреш пистолет в главата на капитана и ще му кажеш да обърне към най-близкото пристанище?

— Ако се наложи. Ще му мисля, когато се стигне дотам.

Амороз тъкмо се канеше да сподели своето мнение за тактиката на Чейс, или по-скоро за липсата на такава, когато забеляза нещо в далечината.

— Виждам кораб на единайсет часа.

— Видях го. — Чейс оглеждаше студеното море през мощен бинокъл и бързо забеляза групичката светлини в мастиленочерната бездна.

— Контейнеровоз, може да е „Аврора“. — Едва забележимият флаг на кърмата изглеждаше като панамския, но не можеше да бъде сигурен. — Приближи ни до него.

Превързаха крака на Нина, но не й дадоха никакви болкоуспокояващи. Тялото й се бореше с мозъка, който искаше да се изключи, да намери покой от изгарящата болка в бедрото, но тя отказваше да му се подчини и упорито се опитваше да не изпадне в безсъзнание.

— Готова ли е? — попита нетърпеливо Мичъл.

— Почти — отвърна мъжът, който завършваше бинтоването.

— Включете реакторите до първо ниво на мощност. Достатъчно време изгубихме.

— Реактори ли? — попита Нина. — Това нещо ядрено ли е?

— От разглобена подводница клас „Лос Анджелис“. Генераторът ни се нуждае от много енергия, за да заработи, точно както машината на Васюкович. — Мичъл се обърна към един от техниците. — Щом стигнем до първо ниво, включете антенната решетка. След това заредете магнитите…

— Сър! — извика един мъж от другия край на залата. — Засякох нещо на радара, променя курса и идва към нас.

— На екрана — извика Мичъл и се обърна към големия дисплей на стената. Малък район около позицията на „Аврора“ се увеличи. Едно жълто квадратче се приближаваше бавно към нея от юг. — Какво е?

— Двумоторен самолет, курсът му предполага, че идва от Шотландия.

— Идентифицирай го!

— Получих транспортния код, проверявам номера на опашката… Това е самолет на ООН, сър. Прикрепен към Океански изследвания…

— Кучи син! — изсъска Мичъл през зъби. — Това е Чейс, сигурно е той! — Сърцето на Нина подскочи при споменаването на името му. — Някой в Пентагона сигурно се е разприказвал пред Амороз. По дяволите!

Въпреки болката в крака, Нина успя да се усмихне.

— Сега вече го загази.

Мичъл я погледна.

— Отведете я на позиция — заповяда той. — И свалете самолета!

Чейс затегна коланите на парашута и погледна отново през бинокъла към кораба. Той се намираше достатъчно близо, за да се види ясно, че флагът му наистина е панамски, а след миг името му навлезе във фокус.

„Аврора“.

— Той е! — каза Чейс. — Добре, приближи се до него, искам да го погледна отблизо. — Той се обърна към висотомера и видя, че самолетът лети малко над седем хиляди фута. Когато бъде готов да скочи, щеше да накара Амороз да се снижи с две хиляди фута; нямаше как да прецени силата и посоката на вятъра и искаше да свали до минимум шансовете да бъде издухан далеч от контейнеровоза.

Той погледна отново през бинокъла. Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се виждаше „Аврора“. В задната й част се намираше площадка с кацнал хеликоптер, което беше доста необичайно — повечето кораби от тоя тип биха използвали терена за допълнителен товар, — но останалата част морския съд изглеждаше нормална, огромната главна палуба беше затрупана с планини от контейнери.

Погледът му беше привлечен от движение: някой излезе от вътрешността и се отправи към горната част на носа…

Едва ли отиваше да изпуши една цигара.

— Мамка му! — ахна Чейс. — Идва! — Амороз го погледна неразбиращо. — Те имат стингър! — Мъжът нагласяше цилиндричния противовъздушен ракетомет върху рамото си, прицелвайки се в самолета им…

— Скачай! — извика Амороз — Еди, тръгвай!

— Но…

— Тръгвай!

Чейс хвърли последен поглед към Амороз, блъсна встрани вратата и се хвърли от самолета. Леденият вятър го блъсна в гърдите; той се завъртя няколко пъти във въздуха, преди да протегне ръце и крака и да се стабилизира. Корабът се появи пред него, ярко светло петно в мрака.

Откъм носа избухна оранжева светлина. Ракетата стингър излетя нагоре — огнено петно, следвано от стълб гъст дим.

Самолетът вече се отдалечаваше, Амороз опитваше с всички сили да се измъкне от обхвата на ракетата. Чейс знаеше, че шансовете му не са много добри. Стингърът можеше да свали боен самолет — цивилният двумоторник щеше да бъде лесна мишена.

Ракетата прелетя край него с трясък. Той обърна глава, за да я проследи…

Стингърът удари десния двигател на самолета и се взриви, а вятърът разпръсна горящия облак гориво. Илюминаторите на кабината блеснаха в бяло когато огненият ад проникна през фюзелажа, след което останките от въздушния съд полетяха горейки към гладното море.

Чейс нямаше време да мисли за Амороз. Той падаше бързо, а „Аврора“ все още се намираше доста далеч. Нямаше друг избор, освен да отвори парашута си — но така щеше да се превърне в лесна мишена, а и нямаше гаранция, че ще успее да стигне до кораба…

Той дръпна шнура за отваряне на парашута. Найлонът се измъкна съскайки от раницата и разцъфна над главата му като тъмен правоъгълник. Ремъците се опънаха рязко през гърдите и рамената му.

Дали се беше забавил достатъчно? Или вече беше слязъл твърде ниско?

Предположи, че се намира на около четири хиляди фута, но в тъмнината нямаше как да разбере със сигурност. Той подръпна въжетата за управление, опитвайки се да се придвижи колкото се може по-напред.

Оставаше му единствено да се надява.

— Улучен е! — каза техникът. — Целта е поразена и пада. В пламъци.

— Сканирайте за сигнал за помощ — заповяда Мичъл. — Ако има такъв, заглушете го.

Въодушевлението на Нина премина в ужас, част от съзнанието й искаше да последва порива на тялото й и просто да се изключи, за да се скрие от новата болка. Но тя отново отказа да се подчини.

Ако Чейс беше загинал… значи тя трябваше да спре Мичъл.

По какъвто и да е начин.

— Току-що падна във водата — обяви техникът няколко минути по-късно. — Няма никакви радиосъобщения.

— За всеки случай продължавайте да следите ефира. И включете антенната решетка. — После грубо дръпна Нина и я изправи на крака. Тя изохка от болка. — Нали искаше Екскалибур? — рече той. — Твой е — до края на живота ти.

Чейс наклони парашута, за да запази височина. Почти бе достигнал бавно движещата се „Аврора“, намираше се само на няколкостотин фута, но продължаваше бързо да губи височина. Той се бореше да задържи позицията си, опитваше се да запази всеки фут, придвижвайки се към контейнерите…

Те помръднаха.

За миг остана като зашеметен, без да разбира какво се случва. Покривите на контейнерите се отваряха, всеки един от тях се полюшваше в кръгово движение като някоя гигантска трансформираща се играчка. От вътрешността им се показаха други механизми, блестящи метални копия се устремиха към небето и горната им секция разцъфна като гигантски извънземен слънчоглед.

Цялата горна редица контейнери беше просто прикритие за антенната решетка, по-малка от онази, която обграждаше съоръжението на Васюкович, но по-гъста, по-сложна, стотици блестящи колектори, готови да изсмучат земната енергия… и след това да я освободят.

И Чейс падаше точно към тях.

Той дръпна шнуровете, опитвайки се да се отклони от антенното поле и да се насочи към кърмата. Това означаваше, че трябва да прелети още по-дълго разстояние и рискува да падне под палубата, но предпочиташе това, отколкото да рискува да бъде намушкан, докато се приземява.

— Хайде още малко, хайде, мамка муууу…!

Твърде ниско, движеше се твърде бавно…

Изпъна крака и връхлетя върху една от антените — разнесе се скърцане на метал. Парашутът се свлече върху него. Антената се оказа по-здрава, отколкото изглеждаше — огъна се, но не се счупи.

Той започна да пада надолу и се вкопчи в едно от протегнатите „венчелистчета“, за да не се озове в непрогледния мрак във вътрешността на контейнера. То се огъна под тежестта му, изскърца и изпука, но не поддаде. Омотан във въжетата на парашута, Чейс се блъсна в стълба на антената. Обгърна го с ръце и започна да се спуска надолу като по пожарникарски стълб, достигайки най-после металния под.

Парашутът остана да виси върху антената и да се развява от вятъра. Той разкопча токата и откачи въжетата от ремъците, след което извади пистолета си и едно малко фенерче.

Онова, което отдалеч изглеждаше като натрупани един върху друг контейнери, се оказа рамка, която поддържаше маскировъчна фасада. Цялата антенна решетка вече се беше издигнала високо над отворените капаци. Чейс насочи фенерчето към пода, който се оказа солидна палуба. Което означаваше, че контейнерите отдолу също са фалшиви, че бяха просто черупка, в която се криеше нещо. Целият кораб представляваше плаваща версия на съоръжението на Васюкович.

Но Мичъл го беше създал, за да унищожава, а не да произвежда енергия. И щом антените вече бяха вдигнати…

Той хукна през металната гора назад към кърмата, с надеждата да намери вход към вътрешността преди някой да се усети, че имат посетител.

Мичъл и двамата охранители полуотнесоха — полузавлякоха Нина през трюма, а магнитните пръстени на генератора заплашително висяха над главите им. Екскалибур ги очакваше в далечния край на нещо, което Нина осъзна, че е платформа, монтирана върху рамо на кран, който можеше да я повдигне до центъра на пръстена.

— Ще останеш известно време с нас — каза Мичъл. — Поне докато не намерим друг, който да може да активира меча.

— О, чувствам се толкова специална — тросна му се Нина. — Защо не провери първо собствените си хора, преди да се впуснеш в бизнеса с отвличания? Нали се сещаш, така ще го запазиш в психопатското си, предателско семейство.

— Проверих. Никой не става. С удоволствие бих разширил областта на търсене, но събирането на стотици хора върху ултрасекретна военна платформа, които ще бъдат карани да хващат дръжката на меча на крал Артур, за да се провери дали ще засвети, може да повдигне някои въпроси.

Те стигнаха платформата. Екскалибур беше грижливо излъскан, нито една прашинка не се забелязваше по повърхността му. Той беше поставен с острието надолу в черна рамка от карбонови нишки, захванат със скоба през дръжката. Около дръжката се виждаше още една скоба, по-голяма, подобна на кутия, която беше отворена. Нина усети как я побиват тръпки. Във вътрешността й имаше вдлъбнатина, достатъчно голяма, за да се побере ръката й.

Мичъл забеляза изписания на лицето й ужас.

— Да, предположих, че няма да се съгласиш да го държиш доброволно. — Той кимна с глава и двама мъже я завлякоха по-близо.

Нина се опита да изтръгне ръцете си от захвата им, като продължаваше да ги държи стиснати в юмруци.

— Ако си мислиш, че ще пъхна ръката си в това нещо…

Ново кимване с глава. Мъжът от дясната й страна я удари в раненото бедро. Острата болка я връхлетя толкова внезапно, че тя едва не припадна. Когато започна да се съвзема, вече беше твърде късно — юмруците й бяха разтворени и ръцете й поставени около дръжката на Екскалибур, а скобата се затвори около тях със звучно „щрак“.

— Не! — извика тя, опитвайки се да се освободи. — Пуснете ме! — Но кутията беше затворена здраво около китките й, а острите й ръбове се забиваха в кожата й. И двете й ръце бяха притиснати към студения метал на меча, а острието му грееше в ярка синя светлина. Захранени с геоенергия, молекулите по ръбовете му се сляха и образуваха остра линия, която можеше да пререже всичко.

Но това не можеше да й помогне. Скобите около дръжката и ръцете й го държаха заключен стабилно в рамката.

Нина искаше да изрита Мичъл, но болката в ранения й крак беше твърде силна и тя не можеше да помръдне. Успя единствено да го заплюе и да изсъска:

— Майната ти!

Мичъл изтри раздразнено слюнката от лявото си око и се обърна към контролната конзола на платформата, когато по уоки-токито на един от охранителите се разнесе настоятелен глас.

— Намерете го и го убийте! — изръмжа той. — Веднага!

Очите на Нина се разшириха и тя изпита такава наслада, каквато не бе очаквала да усети отново.

— Еди, а? Сега наистина си прецакан! — изграчи тя.

— На този кораб има четирийсет души…

— Явно са извадили лош късмет. — Жегнат, Мичъл удари с юмрук по бутона и платформата започна да се издига. Хваната в капана, сама, Нина започна да се издига в центъра на гигантския генератор.