Тайната на Ескалибур

31

Но Чейс вече го нямаше там.

Той скочи от мостчето. Острието разряза мократа му риза и одраска раменете му, но той успя да се хвърли във водата, която пълнеше отсека.

Въпреки че успя донякъде да смекчи удара, той остана без дъх. Прииждащата вода го блъсна в една от пусковите тръби. Той се вкопчи в нея и показа главата си на повърхността, кашляйки.

Погледна нагоре и видя как Мичъл оглежда водата, след което тръгва обратно към люка. Спря се пред него, поколеба се за миг, след което се обърна и тръгна по мостчето към носа с меч в ръка.

Чейс знаеше защо американецът се спря. Той се беше качил на борда на подводницата с два трофея, но беше преценил, че само единият от тях е незаменим. Беше взел Екскалибур, а беше оставил Нина да се удави.

Чейс заплува през водата, докато не достигна до стълбата и се изкачи по нея. Край него се разнасяха почти животински звуци. Подводницата продължаваше да потъва и ракетният отсек се пълнеше все повече с вода.

Стигна до мостчето. Дори не си помисли да тръгне след Мичъл; вместо това хукна към отделението за перископите и се изкачи през задния му люк, озовавайки се отново пред стълбата към контролната зала. Повя студен, зловещ вятър — прииждащата вода изтикваше въздуха от помещенията.

Когато влезе в залата, подводницата вече се беше наклонила с повече от петнайсет градуса и предметите, които не бяха добре закрепени, се плъзгаха по пода. Нина продължаваше да лежи в ъгъла. Чейс претърси залата за медицинска аптечка. Забеляза малък шкаф, маркиран със зелен кръст и извади от него малко пластмасово куфарче. Прехвърли съдържанието му, маркирано на кирилица, и откри онова, което му трябваше — амоняк. Счупи ампулата и я поднесе под носа на Нина.

В първия момент нямаше никаква реакция. След това:

— Кхъ! Какво е… какво е това, по дяволите! — промърмори тя, като се опитваше да извърти главата си по-далеч от вонящата ампула. Тогава забеляза подпухналото и окървавено лице на Чейс.

— Господи, Еди! Добре ли си?

— Трябваше да видиш другия — отвърна той с болезнена усмивка.

В залата се разнесе продължителен жален стон, последван от подобни на стрелба изпуквания — нитове продължаваха да се късат. Подводницата потрепери, стрелката на инклинометъра бързо се издигаше. Нина се огледа, след което объркано наведе глава, оглеждайки ъглите на стаята.

— Намираме се в подводница — обясни й Чейс.

— Защо?

— Дълга история. Но трябва да се махнем колкото се може по-бързо от тук, защото потъва.

— Какво!?

— Да, знаех си, че това ще те разсъни бързо. — Той й помогна да се изправи.

— И как, за бога, ще се махнем от тук?

— Не знам.

— Можем ли да се изкачим до, как й беше името, кулата за управление? Може да намерим някой спасителен пояс!

— Заслужава си да опитаме — реши Чейс. Беше забелязал друга стълба вляво от люка, през който беше влязъл в контролната зала. Тя можеше да води само към кулата за управление. — Внимавай къде стъпваш, това нещо потъва със задницата надолу. Наклонът ще се увеличава все повече.

— Къде е Джак? Ами Екскалибур?

— Последния път, когато го видях, той тичаше, носейки меча, към носа.

— Защо не го спря?

Той я погледна и сви шепи, сякаш сравняваше две тежести.

— Изборът беше труден — нали се сещаш, жената, която обичам…

— О, добре де! Ох! — Кракът на Нина се подхлъзна, тя падна върху наклонения под и се търкулна към задната преграда, която беше на път да се превърне в нов под. Чейс се хвана за страничните перила и се приближи към нея, докато тя надничаше през люка.

— Ъъъ, Еди?

— Да?

— Виждам вода. Тя не трябва ли да е отвън?

Той надникна над главата й. Водата наистина бе навлязла в сонарната зала. Стълбата, която беше видял, вече беше напълно залята.

— Гръм и мълнии! Добре, план Б.

— Имаш план Б?

— Не, но ако ти имаш, ще бъде страхотно!

Още незакрепени предмети се разбиха на пода. Микрофонът на комуникационната конзола увисна на кабела си. Подводницата вече се беше издигнала на трийсет градуса и наклонът се увеличаваше. Инклинометърът изтрака, тъй като беше достигнал лимита си.

Щом първата вълна се разби в краката й, Нина отскочи от люка.

— Какво ще кажеш да го затворим? — Тя затръшна тежката метална врата и завъртя заключващото колело няколко пъти, след което посочи към висящия микрофон. — Ами това радио? Не можем ли да се обадим за помощ?

— На кого? Руснаците няма да ни стигнат навреме — ако, разбира се, приемем, че не ни застрелят на място за това, че сме потопили една от ядрените им подводници.

— Може би, но може и да ни кажат как да се измъкнем от това нещо.

— Ако говорят английски… — започна Чейс, но Нина го прекъсна.

— Това телефон ли е? — попита тя, сочейки с пръст един уред на стената до радиостанцията. Като че ли беше монтиран допълнително, нямаше утилитарния и военен дизайн като останалите неща в подводницата.

— Да, сателитен телефон.

— Страхотно! — Тя се изкатери по закованите за пода крака на чертожните маси и се изкачи върху перископа, за да стигне до конзолата.

— На кого ще се обадиш? — попита я Чейс, който я следваше объркан.

Нина потисна почти автоматичния импулс да извика „На ловците на духове!“.

— На някой, който разбира нещо от подводници! Колко е часът сега в Ню Йорк?

Чейс погледна към часовника си, но видя само гола кожа: часовникът му беше конфискуван преди да влязат в съоръжението на Васюкович.

— Не знам, май някъде късно след обяд.

— Да се надяваме, че все още е в офиса си… — Тя вдигна слушалката и я притисна към ухото си, след което натисна зеления бутон на телефона. Чу сигнала. — Да! — Тя набра номера по памет и зачака, като непрекъснато променяше позицията си заради накланянето на пода.

Чу се изщракване, последвано от глухи статични пропуквания.

— Работи! — извика тя, щом се чу сигналът за позвъняване. След няколко секунди се обади рецепционистката на АСН в Ню Йорк. — Лола! Обажда се Нина Уайлд. Случаят е спешен — веднага трябва да ме свържеш с Мат Трули!

Лола не изгуби време в задаване на излишни въпроси, а веднага набра вътрешния номер на Трули. Ново иззвъняване, две, три…

— Ало? — каза Трули.

— Мат! Обажда се Нина.

— Хей, какво става?

— О, нищо особено. Само дето двамата с Еди сме затворени на борда на една потъваща руска подводница.

Дори със задължителното закъсняване при сателитна връзка, на Мат му трябваше доста време, за да отговори.

— Наистина ли?

— Да! Наистина! Нали каза, че си бил на руска подводница — кажи ни как да се измъкнем от тук!

— Бил съм на една руска подводница, но те всичките са различни. Какъв модел е?

— Ами… голям! Еди, какъв модел е подводницата?

— Тайфун — отвърна Чейс.

— Тайфун — повтори тя. — Намираме се на мостика и не можем да стигнем до стълбата зад нас, защото е под вода!

— Когато казваш мостик какво имаш предвид? Наблюдателницата или главната контролна зала?

— Какво? — Нина поклати отчаяно глава. — Второто! Мат, ние ще умрем! Измъкни ни от тук!

— Никога не съм бил на Тайфун — качвал съм се само на Сиера! — възрази Трули. — Но пък съм чел доста за тях. Чакай да помисля.

Нина му даде точно три секунди.

— Мат!

— Добре, добре! Щом не можете да стигнете до наблюдателната зала, би трябвало да има спасителни капсули от двете страни на контролната зала.

— Би трябвало?

— Ами руснаците не са качили плановете й в интернет! Но в корпуса има големи люкове, и във всичко, което съм чел пише, че те трябва да водят до спасителните капсули.

— Добре! Страхотно! Как да стигнем до там?

— Не знам! Ако няма директен достъп до там, ще трябва да заобиколите през кърмата.

Нина погледна към затворения люк, който водеше към кърмата.

— Минаването отзад е изключено. Задницата на това нещо потъна първа!

— Тогава ще трябва да заобиколите отпред.

Тя погледна напред — и нагоре. Предният люк сега се намираше над главата й, защото подът се беше наклонил на 40 градуса.

— Да, страхувах се, че така ще кажеш.

— Нина! — извика предупредително Чейс, като посочи към един от панелите пред мъртвия матрос. Преди известно време беше разбрал, че това е уред за измерване на дълбочината, но не му беше обръщал внимание, докато тайфунът все още си беше на повърхността. Но той беше започнал да отчита дълбочината… и то все по-бързо. — Потъваме! Трябва да се махаме от тук!

— Мат — каза Нина, — ако си прав за спасителните капсули, ще получиш голям подарък за благодарност от двама ни.

— А ако съм сгрешил?

— Ами приятно ми беше да работя с теб. Сбогом! — Тя остави слушалката и се премести до конзолите.

Чейс се придвижи зад нея.

— Спасителни капсули?

— Да се надяваме. Каза, че има по една от всяка страна на контролната зала.

— Мамка му, досега сигурно са се наводнили.

— Ето го пак прочутия британски песимизъм! Престани!

Вратата на горния люк зееше отворена. Нина се вкопчи в конзолата и протегна ръка към рамката му. Чейс я буташе отзад, докато не прескочи от другата страна, след което се изкачи след нея. Озоваха се в тесен коридор, който минаваше през цялата подводница; пред тях се намираше един затворен люк, но Нина се интересуваше повече от разклоненията вляво и вдясно, които според Трули водеха до двете страни на контролната зала.

— Този не е наводнен — каза тя, като гледаше наляво.

— Значи тръгваме натам! — извика Чейс, забелязвайки че водата достига до края на другия коридор. Подводницата вече се беше наклонила на четиридесет и пет градуса, стените ставаха подове, водата нахлуваше все по-бързо в свързващия коридор.

— Ох, боже. — Нина хукна наляво и погледна надолу. — Еди! Мисля, че я намерих!

Чейс се приближи. Люкът в края на коридора беше затворен и възпираше порива на водата — поне временно. На около десет фута под тях имаше друг люк, вграден в страничната стена, който имаше хидравлична ключалка. Големият бутон от едната му страна светеше в зелено.

— Чудесно, но трябва да стигнем до него — каза той, шляпайки във водата, която бликаше в краката им и се изливаше в коридора като водопад.

От едната стена на коридора стърчаха метални кутии електрически превключватели. Чейс се спусна по тях и стигна до люка. Наведе се към бутона. Върху него се изливаше вода. Пръските падаха върху превключвателите, предизвиквайки искри. Нина изпищя. Чейс примигна и се хвана за нещо, за което се надяваше, че не е добър проводник, и натисна бутона.

Люкът се отвори. Чейс видя друг, по-малък люк, който се отвори по-бавно и разкри боядисана в бяло цилиндрична камера.

— Това спасителната капсула ли е? — попита Нина.

— Или това, или тоалетна. Идвай.

Нина започна внимателно да се спуска. Водата течеше все по-бързо и все по-голяма част от нея се изливаше върху превключвателите. Надолу по коридора нещо се взриви и димът се издигна нагоре към тях. Пламъците не успяха да се разгорят, защото прииждащата вода ги угаси.

Чейс протегна ръка, за да помогне на Нина, и я упъти към отворения люк на спасителната капсула.

— Хайде, по-бързо…

Подводницата се разтърси, титанът и стоманата стенеха така, сякаш умираха от болка. В дъното на коридора се надигна висока вълна и върху тях се стовариха стотици галони ледена вода. Все още наполовина в коридора, Нина беше ударена от вълната и се плъзна надолу по наклонения коридор.

Чейс бързо протегна ръка и успя да я хване за широкия ръкав на гащеризона й. Част от конците се скъсаха, но той стисна плата здраво в юмрук и Нина се залюля отдолу. Водата започна да се отича, тя се хвана за люка и се издърпа обратно.

— Благодаря — изпъшка, останала без дъх.

Той се усмихна с облекчение.

— Не ми се щеше точно ти да пропуснеш сватбата.

— Аха. И кога точно ще бъде тя?

— О, не започвай отново — изпъшка Чейс, побутна я към люка и запълзя след нея. Вмъкнаха се в капсулата и затвориха люка след себе си. По коридора премина нова вълна и подводницата изстена предсмъртно.

Нина откри панела за управление до входа, бутоните бяха услужливо надписани на руски и светеха в зелено. Тя ги натисна един след друг.

Вътрешният люк се заключи с прищракване. За няколко изнервящи минути не се случи нищо, след което спасителната капсула потрепери, когато отделението й започна да се наводнява. Люковете на външната обвивка на тайфуна се отвориха и с гръмотевичния трясък на сгъстен въздух капсулата беше изхвърлена навън.

Ударът запрати Нина върху Чейс. Цифровият уред за измерване на дълбочината бързо преброи до нула и още преди да успеят да се съвземат от силното разтърсване, плясъкът на вода и лекото поклащане им подсказаха, че вече са на повърхността.

Отдолу се разнесоха бумтене и скърцане — Тайфунът най-после беше стигнал морското дъно. Нина погледна разтревожено Чейс и отметна кичур мокра коса от лицето си.

— Ами ако реакторите на подводницата се взривят?

— Няма — успокои я Чейс. — Те не работят на този принцип. Обвивката им е здрава, ще успеят да ги извадят, без да изтече много гадост. — Той я погали по бузата и огледа вътрешността на капсулата. Освен люка, през който бяха влезли, на тавана имаше друг с малки амбразури. — Мисля, че сега е моментът да ни хванат, докато се натискаме.

Нина изсумтя.

— Как да ти кажа, плуването в ледена вода не ми действа твърде предразполагащо.

— Но пък прави чудеса със зърната на гърдите ти.

— Хей!

Чейс се засмя уморено, след което отмести Нина от скута си и се изправи, поглеждайки към защитното пластмасово покривало на панела в дъното на капсулата.

— Виж дали отдолу няма радиостанция.

Нина повдигна покривалото, а той надникна през амбразурата. В панела наистина имаше радио, както и още нещо.

— Тук има рул и компас.

— Виж дали можеш да я подкараш. — Чейс погледна към брега. Силните лампи на дока обливаха тъмните скали с ярка светлина — а на билото на хълма гореше някогашното съоръжение на Васюкович, над което се издигаха гъсти кълба дим и се сипеше пепел. — Господи. Джак наистина попиля всичко. — Той се зачуди какво ли се е случило с агента на DARPA; Мичъл едва ли беше побягнал към носа на тайфуна, защото се беше паникьосал. Той имаше някакъв план. Чейс се обърна и се загледа в морето.

Някъде на хоризонта проблесна нещо, едва забележима белота на фона на мрачната вода. Вълните се разбиваха в някакъв плаващ предмет.

Тракането на електрически стартер беше последвано от боботене на двигател.

— Чиста работа, а? — каза Нина.

— Да. Да виждаш някакъв бинокъл наоколо?

Тя претърси отделението под таблото за управление и освен бинокъл намери и медицинска аптечка.

— Дай да ти почистя раните — каза тя, като му подаде бинокъла.

— След малко. — Чейс огледа хоризонта. — Мътните го взели!

— Какво има?

— Джак си е намерил превоз за вкъщи. — През бинокъла той видя причината за вълните — друга подводница. Смътна червена светлина идеше откъм отворения люк, а около него се суетяха фигури и се опитваха да извадят една надуваема лодка от водата. Въпреки че Чейс не можеше да види лицето на човека, изкачващ се по стълбичката, мечът, който държеше в ръка, го разкриваше.

Щом Мичъл се качи на борда, останалите пуснаха лодката обратно във водата и влязоха през люка. Преди да го затворят, кратко проблясване на светлина освети номера 23, написан върху черния метал, след което всичко се скри. Подводницата се раздвижи; той я проследи с поглед, докато изчезне под повърхността, което беше направено с изненадваща скорост.

— Копелето си е повикало подводница да го чака — каза той на Нина. — Щом излязат от руски води, най-вероятно ще го вземе хеликоптер и ще го отведе… там, където е решил да отнесе Екскалибур.

— Господи. — Нина седна и разтърка раменете си с длани, за да се стопли. — Цялата работа е била нагласена от самото начало. А Джак се оказва, какво, четворен агент? По дяволите — продължи тя, сещайки се за нещо, — обзалагам се, че той е накарал Васюкович да убие Бернд — така е щял да бъде сигурен, че ще му помогна да намери меча.

— Нищо не е свършило още — каза Чейс с присвити очи. — Той искаше да те отведе със себе си. Ще пожелае да те върне; трябваш му, за да подкара собствената си система. А тя вече е оръжие.

— Господи. И какво ще правим сега?

Чейс отново погледна през амбразурите.

— Първо трябва да намерим начин да се върнем на брега.

— Това ще ни отнеме известно време — каза Нина, проучвайки пулта за управление. — Май не сме точно на най-бързата моторница. Скоростомерът стига едва до пет!

— Е, тъкмо ще имаш време да ме превържеш — Чейс се отпусна тежко на една от пейките.

Нина взе аптечката и седна до него.

— Знаеш ли, беше прав за Джак. Той наистина ме желаеше. Но по много странен начин.

— Да бе. Не мога да повярвам, че те ревнувах от тоя задник. Извинявай за което. Ох!

Нина тъкмо промиваше с кислородна вода една от раните му.

— Извинението прието. Ще гледаме да не се повтаря, нали?

— О, няма. Когато следващия път някой дръвник започне да те сваля, аз само ще му светя…

Нина се засмя несигурно.

— Чакай, недей… наистина ли?

— Нина, аз просто…

— Изпускаш парата, разбрах те. Както и да е, няма защо да се тревожиш за другите мъже. — Тя нежно го целуна по бузата. — Благодаря ти.

— За какво?

— За всичко. Едва сега разбрах какво си искал да ми кажеш в посолството в Лондон. За това, че не искаш да ме изгубиш. — Тя отново го целуна. — Благодаря.

— И какво те накара да го разбереш точно сега?

Нина се усмихна.

— Ами просто това, че потопи една ядрена подводница, за да ме спасиш. Повечето жени нямат годеник, който би направил нещо подобно за тях. Доста съм сигурна, че съм намерила подходящия човек. — Тя залепи една лепенка на лицето му.

Чейс повдигна вежда.

— Само доста?

— Ами понеже не мога да пропусна нежеланието ти да говориш за миналото…

— Знаеш, че не мога. Заради Закона за запазване на държавната тайна и други подобни.

— Нямам предвид работата ти в SAS — каза тя обвиняващо.

— Добре. — Чейс седеше мълчаливо, докато Нина продължаваше да слага лепенки върху раните му, изчаквайки го да намери подходящите думи. — Работата е в това… — започна той колебливо.

— Може да почака — успокои го тя. — Сега не се намираме в особено подходяща обстановка.

— Не, трябва да го кажа. Причината никога да не говоря за семейството ми е, че ме боли. Ето, казах го. — Той въздъхна тежко. — Минаха повече от двайсет години и още ме боли. Мама умираше от рак пред очите ми, а татко… — Чейс сви юмруци. — Татко си имаше любовница. Докато мама умираше, той беше с някаква друга жена. Затова след като тя почина, аз просто си тръгнах. Не исках изобщо да си имам работа с него.

— Значи за това въобще не говориш за баща си.

— Твоят е бил човек за пример — продължи Чейс с горчивина в гласа. — Моят беше всичко, което не исках да бъда. Не говоря за него, защото не искам да си спомням за него… и не искам дори да си помислям, че мога да приличам на него.

Нина беше спряла да обработва раните му и слушаше; сега залепи лепенка и на последното порязано място.

— Според мен въобще не приличаш — прошепна тя и го целуна.

Той й върна целувката.

— Благодаря.

Тази единствена дума съдържаше в себе си цялата му признателност към нея.

Те седяха един до друг, докато спасителната капсула продължаваше мудния си път към брега.

За тяхна голяма изненада когато капсулата най-после се блъсна в дока, те не бяха посрещнати от въоръжени разгневени руснаци. Вместо това Чейс отвори люка и се озова лице в лице с Максимов.

— Спокойно, той е на наша страна — успокои той Нина, докато й помагаше да излезе. — Поне така мисля.

— Аха — отвърна неуверено Нина.

— Какво стана с подводницата? — попита Максимов. — Цялата й предна част изскочи на повърхността като… като кит.

— Ами вече спи при рибите — отвърна Чейс. Той забеляза шепа хора, които стояха и чакаха пред входа на дока. — Какво става тук?

— Смятат да отлетят със самолета на шефа. — Големият руснак се ухили злобно. — Убедих ги да останат, да изчакат армията или флота, който дойде пръв.

— Но ние трябва да се махнем от тук — каза Нина. — Джак отнесе меча. Трябва да тръгнем след него.

— Можеш ли да ни върнеш в Москва? — попита Чейс.

Максимов изглеждаше объркан.

— Да, с джета. Но ще чакаме армията да пристигне.

— Не, сериозно, това въобще не е добра идея. Нали знаеш кого ще обвинят за случилото се? Когото успеят да хванат. Ти си руснак, знаеш как стоят нещата — прибери всички, които намериш, и после се чуди кой го е направил в действителност. А ако всички се озовем в затвора, няма да можем да спрем Мичъл.

— Прав си — рече Максимов. — Добре, ще ви кача на самолета и ще ви откарам до Москва.

Нина потрепери.

— Не ме интересува къде, стига да е топло.

В къщата на Павел Приковски светеше, но съвсем не беше топло. Порталът беше отворен, а входната врата зееше.

— Не мърдай от колата — предупреди Чейс Нина.

Самолетът на Васюкович си имаше собствена оръжейна камера; фактът, че на вратата имаше ключалка с шифър, най-вероятно известен само на Васюкович и Круглов, въобще не притесни Максимов, който направо я изкърти с пантите. Така че двамата мъже се бяха запасили добре.

Сега те извадиха оръжията си и предпазливо тръгнаха през двора.

Чейс надникна през вратата и видя един от хората на Приковски да лежи на пода в локва кръв. Тя се беше съсирила; каквото и да се беше случило тук, беше минало доста време. Може да е бил Мичъл… а може и да са хора, изпълняващи заповедите му.

Складът беше тих. Чейс сигнализира на Максимов с три вдигнати пръста, след което пак така беззвучно преброи до три и се втурна през вратата, прикриван от руснака. Обърна се наляво, след това надясно, с насочен пистолет. Нямаше никакво движение. Никакви признаци на живот.

Проправиха си път през струпаните пред офиса на Приковски кашони, подминавайки още един труп, увиснал върху вилката на електрокара. Гърдите му представляваха кървава каша. Самият Приковски лежеше проснат върху бюрото си, а мъртвите му очи се бяха вторачили във вратата.

— О, господи! — изпъшка Чейс. Той не можеше да нарече Приковски приятел, но все пак той му беше помогнал и това беше наградата му. Руснакът беше прострелян и в двата крака, но причината за смъртта му беше подчертано друга: в гърба му беше забит метален кол, който пробиваше и масата. Някой беше задържал Приковски в тази позиция, за да може да го закове, оставяйки ясно послание.

Чейс знаеше, че то е предназначено за него. Върху пръта беше залепена бележка с пет думи, написани с големи печатни букви.

— По дяволите — прошепна Чейс, изпълнен с ужасен страх. Той потърси телефон и намери един, който беше съборен на земята при борбата.

— Какво пише там? — попита Максимов.

— Изродът е подгонил семейството ми! — Чейс грабна телефона и набра 44, международния телефонен код на Англия, след което вкара номера на Елизабет. Той зачака нетърпеливо връзката да се осъществи и телефонът да започне да звъни…

Отговорът дойде на второто позвъняване.

— Лизи! — викна Чейс. — Добре ли си? А Холи?

— Еди, господи! — проплака Елизабет. — Те я отведоха, отвлякоха Холи!

— Кой? Кой я отвлече?

— Не знам, носеха маски! Казаха, че ще ме наблюдават и ако се обадя в полицията или кажа на някого за това, ще я убият. Казаха, че трябва да чакам да ми се обадиш!

Чейс удари с пистолета по масата с едва сдържан гняв. Навсякъде се разхвърчаха трески.

— Мичъл, гадно копеле такова, говори с мен! Знам, че ме чуваш!

В слушалката се чу изщракване, след което се разнесе познатият глас, прекъсван от електронни смущения.

— Здрасти, Еди.

— Веднага пусни Холи! — излая Чейс. — Или ще ти пръсна мозъка!

— Спести си заплахите, Еди. — В слушалката се чу друг шум, вой на самолетни двигатели. Той вече не се намираше на борда на подводницата.

— Това не беше заплаха, а обещание.

— Не ми губи времето. Искам Нина. Тя ми трябва. Знам, че стигам до крайности, но трябваше да ти покажа, че съм изключително сериозен.

— Като отвличаш една тийнейджърка? — извика Чейс. — Британското правителство ще ти разкаже играта!

— Британското правителство ще си затваря устата и ще прави каквото му кажа, както винаги. Но ако ти направиш каквото ти казвам, дори няма нужда да научава за това. Доведи ми Нина и ще си получиш обратно племенницата.

— Еди, какво има?

Чейс се обърна и видя Нина до вратата.

— Онзи задник е отвлякъл Холи!

— Това Нина ли е? — попита Мичъл, когато тя извика уплашено. — Дай й телефона, Еди.

Стиснал гневно устни, Чейс включи високоговорителя на телефона.

— Тук е.

— Здрасти, Нина. Сигурно вече се досещаш какво искам, но въпреки това ще ти го кажа, за да няма недоразумения — искам да се предадеш на хората ми. В замяна на това ще пусна племенницата на Еди.

— На хората ти ли? — отвърна презрително Нина. — Похитители и убийци? В този момент ме е срам да се нарека американка. Когато всичко това се разчуе, с DARPA е свършено.

Мичъл едва не се изсмя.

— Наистина ли все още мислиш, че работя за DARPA? Не знаех, че си толкова наивна.

— Незаконен проект — изръмжа Чейс.

— Възможно най-незаконния. Това е твърде важно, за да бъде поверено в ръцете на някоя правителствена агенция. Или политик.

— И ти едностранно се обяви за пазител на американските интереси? — попита ужасено Нина.

— Все някой трябваше да го направи. Но не съм тук, за да обсъждам сблъсъка между идеализма и истинската политика — тук съм, за да свърша една работа, за която си ми необходима. Върни се в Англия. Щом пристигнеш там, обади се отново на този номер. Ние го подслушваме. След това ще направим размяната.

— Не! — извика Чейс. — Искаш да разменя годеницата за племенницата си? Майната ти! Не мога… Не мога да направя подобен избор!

— Аз мога — каза тихо Нина. — И ще го направя.

— Какво?

— Казах, че ще го направя.

— В никакъв случай!

В гласа й прозвуча твърда нотка.

— Трябва да го направя. И ти го знаеш. Само така можеш да си върнеш Холи. Тя ти е племенничка… скоро ще стане и моя. — Тя го хвана за ръката. — Тя ще бъде част от семейството ми, Еди. А ти трябва да направиш каквото е необходимо, за да защитиш семейството си. — Тя се обърна към телефона. — Джак, ще го направим. Аз ще го направя. Но искам твърдото ти обещание, че Холи ще си отиде жива и здрава.

— Обещавам — каза Мичъл. — А сега отивай в Англия. Колкото се може по-бързо. — След което връзката прекъсна.

Чейс хвърли телефона на масата.

— Тоя проклет мръсник! Не му вярвам, така или иначе ще се опита да я убие. Както и теб. Не може да рискува някой да знае какви ги върши.

Максимов изсумтя.

— Този мъж е боклук. Трябваше да му размажа главата! Но поне знаеш, че не е всемогъщ, в противен случай щеше да остави хора тук да те чакат.

— Разполага с достатъчно власт — отвърна разтревожената Нина. Двамата с Чейс размениха погледи, които издаваха страховете им за Холи… и за самите тях.