Триъгълникът на дракона

6.Задълбаване

26 юли, 11:20.

Мястото на катастрофата, северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

За първи път от дванадесет години Джак стъпи на борда на американски военен кораб — при това не някой малък влекач. Излезе от хеликоптера „Сий Найт“ и се озова на летателната палуба с площ почти четири декара. „Гибралтар“ бе дълъг колкото две футболни полета и широк половин поле — чудовищен звяр, задвижван от две машини. Навсякъде по палубата проблясваха огромни цифри — площадки за приземяването на девет вертолета.

Приведе глава и побърза да се отдалечи от хеликоптера. Ревът на перките над главата му бе оглушителен. Въздушната струя почти разкъса незакопчаното му яке. Измъкна се изпод перките и едва не се препъна в една от многото закрепващи скоби. Почувства се като пълен глупак. Грешка на новобранец. Наистина бе минало много време, откакто бе ходил по тази палуба.

Измъкнал се от обсега на смъртоносните перки, Джак най-сетне се изправи и погледна към морето. Едва успя да различи малката точка на „Дийп фатъм“ почти на хоризонта. Докараха го тук за организационна среща, която трябваше да започне по обед. От двете страни на огромния кораб имаше три по-малки разрушителя.

При гледката Джак се намръщи. Чиста демонстрация на сила. Добре че вицепрезидентът не е изпратил цяла бойна група, по дяволите!

Обърна се и погледна към гората от дула, стърчащи от надстройката на „Гибралтар“. Защо е нужна бойна група при наличието на такава огнева мощ? „Гибралтар“ и сам би могъл да се справи с някоя по-малка държавица. Въздушният му контингент се състоеше от четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“, пет прехващача „Хариър“ и шест хеликоптера за борба с подводници. Освен това корабът разполагаше и със собствена защита — ракетни системи земя-въздух „Сий Спароу“, система за близък бой „Фаланкс“, оръдия „Бъшмастър“ и дори противоторпедна система „Никси“. С две думи, повече от достатъчно, за да стовари същински ад върху който и да е враг на Съединените щати.

От лявата му страна забръмча двигател. Платформа елеватор издигна поредния хеликоптер „Сий Найт“ от хангара отдолу. По палубата сновяха мъже и жени в якета на червени и жълти ивици. С приближаването на центъра на катастрофата грамадният звяр започваше да се раздвижва.

Забеляза, че в Кърмовата част има допълнения към летателната палуба — три големи крана и лебедки. Сега разбра една от причините за закъснението на кораба. Очевидно са го подготвили за спасителната операция, преди да тръгне насам.

— Господин Къркланд — разнесе се отсечен глас.

Джак се обърна. Към него се приближаваха трима униформени членове на екипажа. Не познаваше никого от тях, но видя отличителните им знаци. Усети, че инстинктивно се изправя и изпъчва гърди. Водеше ги капитанът на „Гибралтар“.

— Капитан Джон Бренинг — представи се мъжът, когато застана пред Джак. Не протегна ръка, а посочи към спътниците си. — Моят пръв помощник капитан трети ранг Джули Нъдсън и старши офицер Хейуърд Линкълн.

Двамата кимнаха. Жената изгледа Джак от горе до долу, сякаш бе някаква противна буболечка. Чернокожият старши офицер остана невъзмутим и едва кимна.

— Контраадмирал Хюстън желае да се срещне с вас насаме преди срещата. Капитан Нъдсън ще ви заведе до офицерската каюткомпания.

Капитанът и старшият офицер се обърнаха с намерението да тръгнат към главната палуба и хеликоптерите. Жената офицер се завъртя на пети, готова да поведе Джак надолу.

Но Джак остана на място.

— Защо насаме?

Три чифта очи се извърнаха към него. Явно заповедите ям рядко предизвикаха въпроси. Джак устоя на погледите им и зачака отговор, без да помръдне. Слънцето безмилостно блестеше по металната палуба. Джак беше извън обсега на военната йерархия. Беше цивилен. Човек, който сам си е господар.

Капитан Бренинг въздъхна.

— Адмиралът не обясни причините. Просто нареди да ви заведем при него веднага.

— Последвайте ме, ако обичате — обади се Нъдсън с едва доловима нотка на раздразнение в гласа.

Джак скръсти ръце на гърдите си. Нямаше намерение да им се подчинява. Когато нещата опрат до вземане-даване с военни, най-добре е да им дадеш да разберат, че не си един от тях и признаваш само обществената йерархия.

— Съгласих се да предоставя подводницата си за това издирване — каза той. — Нищо повече. Приех да дойда на днешната среща само за да се отърва от това задължение колкото се може по-бързо. И по никакъв начин не съм длъжен да лижа задника на контраадмирала.

— А чий задник би искал да оближеш, Джак? — разнесе се груб глас от отворения люк зад него.

Тримата униформени мигом се изпънаха и козируваха.

— Адмиралът на палубата! — излая старшият офицер.

От сянката на люка излезе едър мъж. Небрежно бе наметнал на раменете си зелено пилотско яке. Военните му отличия се виждаха отдалеч. Пристъпи от прикритието на входа на слънце. За последен път Джак бе разговарял с Марк Хюстън, когато адмиралът бе все още капитан на кораб. Иначе не се бе променил особено. Все същата късо подстригана сива коса и изсечено лице. Студените му сини очи все така пронизително се впериха в Джак.

Хюстън поздрави хората си с кимване. Капитан Бренинг пристъпи напред.

— Нямаше нужда да се качвате, сър. Господин Къркланд тъкмо тръгваше към каюткомпанията.

— Не се и съмнявам — изсмя се адмиралът. — Но трябва да знаете едно нещо за Джак Къркланд, капитане. Заповедите не му понасят.

— Вече забелязах, сър — сковано отвърна капитанът. Макар че Джак бе висок метър и деветдесет, адмиралът сякаш се надвеси над него, опрял юмруци на хълбоците си.

— Джак „Светкавицата“ Къркланд — строго измърмори той.

— Кой би си помислил, че ще те види отново на „Гибралтар“?

— Не и аз, сър. Това е дяволски сигурно. — Макар никак да не му харесваше, че се намира на борда на военен кораб, Джак не можеше да се освободи от топлото чувство, което изпита при вида на стареца. Марк Хюстън бе нещо повече от негов командир. Той му бе приятел и покровител. Именно неговото застъпничество изигра решаваща роля за получаване на мястото в космическата мисия. Джак се изкашля. — Радвам се да ви видя отново, сър.

— А аз се радвам да чуя това от теб. Сега може би ще се съгласиш да слезеш с мен долу в заседателната зала.

— Да, сър.

Адмиралът освободи офицерите с кимане.

— Ела. Долу имам кафе и сандвичи — обърна се той към Джак и тръгна към входа на огромната надстройка над палубата. — Момчетата от АКБД имаха тежка нощ, затова се погрижихме за малко подсилване.

— Благодаря, сър!

Джак затаи дъх, когато минаха през входа и се озоваха вътре в кораба. Тук, далеч от слънчевите лъчи, моментално го побиха тръпки. Бе забравил колко студено може да бъде във вътрешността на „острова“, но миризмата на метал и смазка събуди старите спомени. От дълбочината на кораба ехтяха гласове. Сякаш бе влязъл в живо същество. Йона в кита, мрачно си помисли той.

Адмиралът го поведе надолу към Ниво 2, като от време на време спираше, за да отвърне на поздрава на други офицери, да пусне някоя шега или да издаде заповед. Марк Хюстън открай време бе свикнал да държи нещата в свои ръце. Преди да стане адмирал, когато командваше кораба, никога не се заседяваше много в каютата си. Можеше да бъде открит с еднаква вероятност както долу в помещенията на екипажа, така и в офицерската столова. Тъкмо тази негова черта Джак харесваше най-много. Старецът познаваше до един подчинените си и екипажът бе готов на всичко за него.

— Стигнахме — каза Хюстън, хвана дръжката на вратата и хвърли поглед към залата с уморена усмивка на лице. — „Гибралтар“. Не мога да повярвам, че отново съм тук.

— Разбирам какво имате предвид. Хюстън изсумтя.

— Настаниха ме горе в адмиралския апартамент. Шантава работа. Снощи за малко да вляза в капитанската каюта по навик. Странно как работи мозъкът. Старецът поклати глава и отвори вратата, след което направи знак на Джак да влезе пръв.

В центъра на заседателната зала се простираше дълга махагонова маса. Вече бе подготвена за срещата. Чаши за вода, бележници и химикалки бяха внимателно подредени пред всеки от десетте стола. Имаше също термоси с кафе и подноси с малки сандвичи.

Докато пристъпваше към масата, Джак се огледа. По стените висяха карти и диаграми със забодени в тях малки игли с флагчета. Разпозна карта на теченията в района. Върху нея с туш бе начертана квадратна мрежа. Районът за претърсване. Очевидно адмиралът не бе пропилял времето, докато е пътувал насам.

Огледът му отне само миг. После се обърна към Хюстън, който стоеше точно зад него. Адмиралът сякаш отново го изучаваше.

— Е, Джак, как я караш?

— Оцелявам — сви рамене Джак.

— Хм… лоша работа.

Джак сви вежди, изненадан от отговора. Не предполагаше, че адмиралът му има зъб за нещо.

Но Хюстън изясни обстановката, като се стовари в един от столовете и подритна съседния към Джак.

— Животът не е само оцеляване. Той е и за живеене. Джак седна.

— Щом така казвате.

— Има ли някоя жена около теб?

Джак се намръщи. Не разбираше накъде отива разговорът.

— Знам, че не си женен, но… няма ли някой по-специален човек в живота ти?

— Не. Наистина няма. Само приятели. Защо?

— Просто питам — сви рамене адмиралът. — Не сме общували повече от десет години. Дори и с коледни картички.

— Та вие сте евреин! — вдигна вежди Джак.

— Добре де, картичка за Ханука10, магаре такова. Исках да кажа, че поне можеше да се обаждаш от време на време.

Джак се загледа в ръцете си и зачопли облегалката на стола си от неудобство.

— Исках да оставя всичко в миналото. Да започна отново.

— И как се справяш? — язвително попита Хюстън.

Неудобството се смеси с гняв. Джак го потисна и запази мълчание.

— По дяволите, Джак! Не разбираш ли кога някой се опитва да ти помогне?

Джак погледна бившия си капитан.

— И как по-точно?

— Независимо дали си разбрал или не, държа те под око. Зная финансовите затруднения, които изпитваш. На път си да се простиш с ръждясалото си корито.

— Ще се справя.

— Да, и ще се справиш много по-добре с няколко хилядарки от Военноморските сили за участието си в търсенето на Еър Форс 1.

— Нямам нужда от милостинята ви — поклати глава Джак.

— Имаш нужда от нещо, проклет твърдоглавецо!

Двамата се гледаха мълчаливо няколко вдишвания. Накрая Хюстън стисна юмрук върху коляното си, но гласът му омекна от старата болка.

— Помниш ли кога умря Етел?

Джак кимна. Етел беше съпруга на адмирала повече от тридесет години. Една година преди катастрофата със совалката тя почина от рак на яйчниците. В известен смисъл Етел бе за Джак единствената майка, която бе познавал. Собствената му майка бе умряла, когато той бе на три години.

— В деня преди да изпадне в кома ми поръча да се грижа за теб.

Джак изненадано вдигна очи. Адмиралът извърна поглед, но Джак забеляза блясък на сълзи в очите му.

— Така и не разбрах какво е видяла в теб, Джак. Но не мога да разочаровам мойта старица. Дадох ти достатъчно време да останеш със себе си… да се възстановиш след онова, което стана с „Атлантис“. Но стига толкова.

— Какво искате от мен? Очите им се срещнаха.

— Достатъчно се кри. Искам да излезеш от морето. Джак го гледаше слисано.

— Именно затова те мобилизирах. Не само заради подводницата. Време е да се върнеш в истинския свят.

— И флотът е истинският свят, така ли? — изсумтя Джак.

— Достатъчно близо до него. Поне от време на време се отбиваме в някое пристанище.

Джак поклати глава.

— Вижте, оценявам загрижеността ви. Честна дума. Но вече съм почти на четиридесет, а не дете, което да глезите. Ако искате вярвайте, но сегашният живот ми харесва.

— Ама и ти си един чешит, Джак! — Бившият му командир въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава. Стана от стола си. — Срещата ще започне след малко. Предполагам, че разбираш сериозността на задачата.

Джак кимна и също се изправи.

— Разбира се. Става въпрос за Еър Форс 1. И за президента.

— За нещо повече от президента, Джак. И преди сме губили президенти. Но никога при подобни обстоятелства — по време на световна катастрофа. Макар че повечето страни не одобряват Съединените щати и външната ни политика, това не им пречи да очакват от нас лидерство по време на криза. И сега сме лидер… но без водач.

— А вицепрезидентът? Лоурънс Нейф?

— Виждам, че се стараеш да си в течение на нещата — развесели се за миг Хюстън, но лицето му бързо си възвърна сериозното изражение. Веждите му се свъсиха. — Вашингтон натиска за отговор. Преди Нейф да положи клетва, трябва да докажем какво е сполетяло президент Бишоп. Слуховете вече тръгнаха. Някои подозират тероризъм — араби, руснаци, китайци, сърби, споменават дори ИРА. Каквото ти хареса. Според други всичко е някакъв номер. Според трети — конспирация, свързана с Кенеди. — Адмиралът поклати глава. — Пълна бъркотия. За да се възстанови редът, ни трябват конкретни отговори. Трябва ни тяло, което да погребем със съответната помпозност и церемонии. Затова сме тук.

Джак никога не бе виждал Марк Хюстън толкова разтревожен.

— Ще направя всичко по силите си — искрено каза той. — Каквото поискате.

— Никога не съм очаквал по-малко от теб. — Преди Джак да успее да го спре, адмиралът се протегна и го прегърна за миг. — И независимо дали ми вярваш или не, Джак, радвам се да те видя отново. Добре дошъл на „Гибралтар“!

Джак замръзна в прегръдката му, без да може да продума.

Хюстън го пусна и тръгна към вратата.

— Имам да свърша някои неща, но ти се заемай със сандвичите. Препоръчвам ти яйчената салата. С истински яйца е, а не с прахообразните лайна.

Адмиралът му се усмихна уморено, излезе и затвори вратата след себе си.

Останал сам, Джак се свлече в първия попаднал му стол. Изтри в панталоните изпотените си длани. Тежестта на ситуацията започна да го притиска. След повече от десет години усти как очите на целия свят отново са се вперили в него.

Три часа по-късно Джак се намираше пак на борда „Дийп фатъм“, но не за дълго. Облечен в синия си неопренов костюм, той се качи в кабината на „Наутилус 2000“ и се намести в неудобната седалка. После закачи биосензорните монитори и свърза микрофона си. Заедно с Лиза, която го бе сменила в Лоцманската кабина, провериха всички мерки за безопасност преди потапянето.

Чарли се бе покатерил върху подводницата, която се носеше зад „Дийп фатъм“, и проверяваше всички връзки, докато Робърт с маска и шнорхел я оглеждаше отдолу. Джак бе приключил със своята проверка, но хората му не искаха да оставят нищо на случайността. Беше им наредил да проверят всяка дреболия по два пъти.

Чарли се надвеси над Джак. Гледаше го загрижено.

— Сигурен ли си, човече? Доста дълбоко е. Много повече, отколкото някога си свалял това момиче.

— Подготвена е за такава дълбочина.

— На чертожните дъски — сигурно, но това е истинският живот. Океанът винаги намира начин да те изненада. Може и да бъде същинска кучка.

Джак погледна нагоре към геолога.

— Тръгвам, Чарли.

— Добре, човече. С теб е свършено, да знаеш.

Джак се протегна и плесна дланта на едрия ямаец. Чарли спусна акрилния купол над главата му и завинти връзките. След това вдигна палец и скочи във водата, за да се присъедини към морския биолог, докато Джак завършваше последните приготовления.

Около „Дийп фатъм“ имаше други кораби, разгърнати в широк кръг. Далеч на юг „Гибралтар“ изпълваше хоризонта. Отгоре прелитаха хеликоптери „Сий Найт“. Всички очи бяха вперени в Джак и малката му подводница.

— Готов си за тръгване, Джак — обади се Лиза. Не можеше да скрие тревогата в гласа си.

— Всичко е проверено. Потапям се — сухо отговори той.

Включи двигателите и подводницата тихо забръмча под него, след което започна да се спуска. Нивото на водата се заизкачва нагоре по купола и океанът затвори водите си над главата му.

Обзе го мимолетен пристъп на клаустрофобия. Не му обърна внимание. Знаеше, че това е най-обикновена първична реакция, проява на инстинкта за самосъхранение при всяко потапяне. Хората са го изпитвали, откакто са започнали да се гмуркат. Наложи си да диша дълбоко и бавно, за да прогони моментното чувство за безпокойство, докато подводницата се спускаше все по-надълбоко. Предстоеше му дълъг път.

„Шестстотин метра. Повече от половин километър.“

Срещата на „Гибралтар“ бе кратка и делова. Продължилото цяла нощ търсене бе довело до засичане на сигналите на черната кутия и екипът на АКБД бе определил най-подходящото място за потапяне — на дълбочина над шестстотин метра. Вицеадмиралът от Бреговата охрана настояваше да се използва флотският „Дийп дроун“ — дистанционно управляван робот, предназначен за проучване на морското дъно. Но сега той се намираше в Атлантическия океан и не можеше да бъде докаран още цели два дни.

В хода на разискването Джак съобщи на групата, че подводницата му е пригодена за спускане на дълбочина до осемстотин метра и че няма нищо против да проучи мястото и да се опита да стигне до черната кутия. От АКБД не изглеждала особено склонни да приемат помощта му.

— Прекалено опасно е — бе заявил водачът на екипа. — Не можем да си позволим да рискуваме още хора.

Но бившият командир на Джак възрази срещу подобна предпазливост.

— Щом господин Къркланд казва, че може без опасност да проучи района, аз не бих го спрял.

Дори сега Джак усети прилива на гордост при подкрепата на Марк Хюстън, без която нямаше да се спуска на тази непозната дълбочина.

След като помощниците му се отдалечиха, Джак задвижи педалите и започна да спуска „Наутилус“ по бавна спирала надолу, без да откъсва очи от мониторите. Сигналът от собствения му хидролокатор отекваше в ухото му. Времето между сигнала и отражението все още бе дълго. …пит…пит…

Колкото по-дълбоко се спускаше, толкова по-тъмно ставаше около него. Включи акумулатора и запали предните светлини. Ярките конуси се устремиха напред, изчезвайки в безкрайната синева. След дълбочина двеста метра водата стана мастиленосиня, сякаш се спускаше в петрол, а не в океана. Джак вече чуваше издайническите поскърцвания и изпуквания на връзките. Но това бе едва началото. На дълбочина шестстотин метра налягането щеше да достигне над седемдесет килограма на квадратен сантиметър — достатъчно, за да го направи на лепенка преди следващия удар на сърцето.

Обърна се към компютъра и извика сонарния модел на дъното в този район. Подробностите бяха малко. Сканирането бе открило само някакви неясни очертания. Дори и сканирането с кос лъч не бе довело до по-добри резултати. Дъното бе прекалено неравно и пресечено с хълмове, стръмни склонове, подводни планини и други неравности. Отдавна се бяха отказали от всякаква надежда да открият очертанията на потъналия самолет. Той сам трябваше да го стори.

…пинг………….…пинг…

Джак започна да подава на компютърния модел данните от своя хидролокатор. Постепенно неясните очертания започнаха да се фокусират. Появиха се детайли.

— Получавате ли това? — докосна микрофона си той.

— Долу е пълна бъркотия — отвърна Лиза. — Внимавай.

С избистрянето на образа започна да различава по дъното лабиринта от гигантски подводни възвишения и хълмове с плоски върхове. Между тях се извиваха дълбоки каньони и падини. Напомняше му на Бедлендс в американския запад — лабиринт от пресичащи се каньони и речни корита през местност с обрулени от вятъра скалисти плата и червени скали. Веднъж бе пътешествал на кон из онази дива пустош. Човек лесно можеше да се изгуби, дори да имаше карта. Подозираше, че същото важи и за това място.

Радиото изсъска за миг, след което се разнесе гласът на Чарли:

— Не ми харесва това, което виждам, Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Подводните възвишения са продукт на вулканична активност. А това гъсто струпване ми изглежда много подозрително.

— Какво показват сеизмичните датчици? Последва дълга пауза.

— Хм, нищо… всичко е спокойно, но въпреки това не ми харесва.

— Наглеждай ме, Чарли.

Джак си спомни какво се случи последния път, когато пренебрегна съвета на геолога. Вулканът се бе отворил точно под него. Не му се искаше да го преживее отново.

Продължи надолу на все по-широки кръгове, като забавяше спускането. Наблюдаваше как стрелката на дълбокомера пълзи от четиристотин към петстотин метра. Слаби проблясъпи от външната страна на купола отклониха вниманието му от уредите. Отначало си помисли, че му се е привидяло, но в следващия миг се озова сред облак сини светлинки, които се вихреха около подводницата, сякаш бе попаднала в снежна виелица. Биолуминесцентни организми, прекалено малки и прозрачни, за да могат да се видят ясно.

— Тук долу има живот — каза Джак, натисна бутона за видеотрансмисия и завъртя подводницата, за да заснеме бурята, която изфуча и изчезна в тъмнината. — Как е новата видеосистема?

— Малко трепери и образът е накъсан… но детайлите са добри.

Светещият облак изчезна така бързо, както се бе появил. Отново се възцари мрак. Джак се намести на седалката си. Експерименталната видеосистема им бе осигурена от флота и бе инсталирана бързо, за да могат и другите да наблюдават действията му. Хвърли поглед към дълбокомера. Приближаваше шестстотин метра.

…пинг…пинг…

Отразеният сигнал се връщаше все по-бързо и по-бързо. Наближаваше дъното. Намали още скоростта на потапянето и премина от спирала в полегато спускане. Плъзгаше се бавно надолу със запалени светлини.

— Джак!

— Ох, мамка му! — забеляза го в същия миг.

Натисна левия педал, наклони подводницата и рязко зави наляво. За малко щеше да се блъсне във висок чепат стълб, който само преди миг бе изплувал от тъмнината. Стабилизира подводницата, заобиколи стълба и се озова в същинска гора от подобни огънати и стърчащи колони. Някои бяха издължени, широки само колкото една длан, но високи десет метра. Други бяха дебели като секвои и не по-ниски. За малко да кацне принудително в истинска каменна гора.

— Снимай колкото можеш повече. — Гласът на Чарли бе пълен с благоговение.

Джак не бе виждал подобно нещо досега. Издигна се малко, за да избегне най-гъстите области, но въпреки това му се налагаше непрекъснато да лавира между по-големите стълбове.

— Какво е това?

— Стълбове от лава! Чупливи базалтови колони, образували се при изтичането на лава през малки процепи в мантията, която е изстинала бързо в ледените води.

Джак наклони подводницата, за да заснеме гората, и видя огромен октопод, който се катереше нагоре. Ято риби избяга от лъчите на прожекторите.

— Все още знаем много малко за тях — продължи Чарли. — Открити са съвсем наскоро.

Джак се промъкна покрай една чудовищна колона, дебела най-малко три метра и чезнеща нагоре в мрака над главата му.

— Само внимавай, Джак. Както ти казах, това струпване на стълбове от лава означава, че районът е нестабилен. Не е най-приятното място за размотаване. Но можеш да бъдеш спокоен, прикривам ти гърба. При най-малките признаци за сеизмична активност ще надуя алармата.

— Бъди така добър. — Джак прочисти гърлото си. — Лиза, чуваш ли ме?

— Да, Джак.

— Какво е положението ми съобразно предполагаемите координати на черната кутия на Еър Форс 1?

Последва кратка пауза.

— Прехвърлям в компютъра ти последните данни. Намираш се почти над нея. Около сто и двадесет метра на север.

Джак погледна компаса. Стрелката скачаше с половин кръг напред-назад. Почука стъклото. Само преди десетина минути уредът работеше безупречно.

— Лиза, май ще се наложи ти да ме водиш. Компасът нещо върти номера. Не мога да определя ясно посоката.

— Няма проблем. Обърни носа на около тридесет градуса и карай направо.

Джак бавно завъртя подводницата, като използваше една от колоните за ориентир.

— Така добре ли е?

— Идеално. Сега бавно карай напред.

Натисна педалите и леко се понесе напред, като осветява ше пътя си.

— Добре, вървиш право към целта.

Джак се намръщи. Стрелката на компаса полудя. Спомни си за същия проблем по време на изригването на вулкана.

— База… нещо не е наред с…

Внезапно лъчите на прожекторите се отразиха обратно към Джак и го ослепиха за миг.

— Да му…

— … се не види! — довърши Лиза.

Огромен триъгълник от лъскав метал се издигаше от джунглата стълбове точно пред него. Заблестя ярко на светлината. В центъра му ясно изпъкваше огромният американски флаг, под който се четеше „Боинг 28000“. Опашката на Еър Форс 1.

— Открихме Орела — прошепна Джак.

Намали скоростта и се издигна над гигантската опашка, максимално разшири обхвата на лъчите и освети пейзажа под себе си. Появи се и останалата част от самолета. Отломките се бяха разпръснали в голям кръг. Сред тях лежаха повалени стотици колони. Далеч напред се издигаха хълмове.

Джак бавно обиколи района. Дъното бе осеяно с парчета разкъсан метал от крилете и корпуса. Мина над разбития нос на самолета. Стъклото се бе раздробило, но успя да види панелите с уредите за управление.

Извърна очи от гледката, уплашен от онова, което би могъл да открие. Долу бе същинско гробище. Спомените за катастрофата на совалката нахлуха в главата му. Още едно падане от небето. Нима всичко, което бе останало от „Атлантис“, бе само парчета, разпръснати по дъното на морето? Джак изтръпна.

Желанието на адмирала да научи за участта на президент Бишоп бе удовлетворено. Всичко останало бяха подробности.

Кой е виновен?

Джак за миг затвори очи и пое дълбоко въздух. След катастрофата с „Атлантис“ бе изпитал влудяващата сила на обвинението и съжаляваше нещастника, върху чиято глава ще се стоварят всички нападки. Отвори очи и се зае с управлението на механичните ръце. Оставаше да свърши едно последно нещо. Трябваше да вземе двете черни кутии — с данните от полета и с разговорите в пилотската кабина — и да ги изнесе на повърхността.

— Лиза, ще ми трябва помощта ти да намеря кутиите. — Джак хвърли поглед към компаса. Очакваше, че стрелката ще се движи все така лудо, но не мърдаше и сочеше към полето с отломките. — Май компасът се оправи.

— Добре, тогава какво искаш да правя…

Джак гледаше как стрелката бавно се премества, докато кръжеше около останките.

— Само секунда, Лиза.

Набра скорост и се понесе по ръба на катастрофата. Направи почти пълен кръг, но стрелката продължаваше да сочи към центъра на кръга.

— Не може да бъде!

— Какво става? — попита Лиза. — Проблем ли има? Джак намали скоростта на подводницата и наведе носа и напред. Сви лъчите до тънки копия. Светлината проникна до сърцето на останките. Близо до центъра се издигаше стълб, висок най-малко четиридесет метра… но нещо не беше наред.

Стълбът сякаш светеше.

Джак примигна. Сигурно водата правеше някакви оптически номера.

Придвижи „Наутилус“ напред и за първи път навлезе в гробището. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Страхуваше се не от духове, а от нещо далеч по-материално. Косъмчетата по ръцете му също настръхнаха.

По радиото се разнесе гласът на Лиза, но смущения заглушиха думите й. Не беше обикновен шум. Сякаш някой ги бе записал и ги бе пуснал на високи обороти.

— Повторете, база.

Съсредоточи се и едва успя да разбере.

— Сърдечният ти ритъм… пада. Добре ли си?

Джак погледна датчика, който мереше пулса му. Беше съвсем нормален.

— Не разбирам.

И да имаше отговор, той бе погълнат от високочестотни смущения. Джак намали звука — започнаха да го болят ушите. Сигурно на радиото нещо му има, помисли си той и погледна компаса. Продължаваше да сочи към странната колона.

„Проклетото нещо сигурно е магнитно.“ С приближаването по цялото му тяло преминаха тръпки, сякаш някой го бе полял със студена вода. Намали скоростта и увисна до колоната.

Проточи врат и я заразглежда. Тя продължаваше да блести, но не със собствена светлина. Прост оптичен ефект — отражение и пречупване на неговите светлини, подобно на слънчеви лъчи, минаващи през диамант. Макар че бе очевидно от камък, това не беше черна вулканична скала. По-скоро бе от някакъв вид кристал, като кула от кварц, издигната на океанското дъно.

Под нивото на светлините кристалът светеше в мек аквамаринен нюанс, нашарен от рубиненочервени петна. Макар че стълбът бе прав като стрела, Джак имаше чувството, че се намира пред естествено образувание. Творение на природата, а не на човешки ръце. Някакъв естествен феномен, останал до този момент неизвестен. Бяха проучени едва пет процента от дъното на Световния океан и подобни открития — както и стълбовете от лава — се случваха непрекъснато.

Обиколи кристалния обелиск. Връзка все още нямаше и опасявайки се, че видеото не предава, Джак превключи на автономно записване на DVD диск. После обърна подводницата и се върна в края на района на катастрофата.

Засега тази мистерия щеше да изчака. Трябваше да довърши мисията си. Можеше да използва собствените си хидрофони и хидролокатора, за да открие черните кутии на Еър Форс 1. Щеше да е по-трудно, но не и невъзможно. Повредата във връзката сигурно вече беше отстранена.

Щом излезе от района на катастрофата, гласът на Лиза отново се завърна — чист и ясен като планински поток.

— Джак… Какво, по дяволите, става там долу?

— Лиза?

— Джак! — В гласа и ясно се долавяше облекчение. — Ама че си проклето копеле! Защо не ми отговаряше? Всички датчици замръзнаха и видеото не предаваше нищо. Не знаехме какво става.

— Как са показателите сега?

— Ами… чудесно. Всичко е в нормата. Какво стана?

— Не съм съвсем сигурен. Има нещо, което не мога да обясня. Повлия на компаса ми и сигурно е засегнало и вашите уреди.

— За какво става дума? — намеси се Чарли. — Започнах да получавам слаби сеизмични сигнали в момента, когато връзката изчезна. Изкара ми акъла, човече.

— Не зная точно, Чарли. Но съм записал всичко на DVD. Ще ти го покажа, като изляза, но точно сега имам работа за довършване. — Джак отново плъзна подводницата покрай опашката. Вече бе направил пълна обиколка. — Лиза, можеш ли да ме водиш до кутиите?

— Т-точно над тях си. — Гласът на Лиза трепереше. Очевидно все още бе шокирана. — Взимай ги и си разкарай задника оттам.

Джак започна да спуска подводницата.

— Добре.

Погледна отново компаса. Продължаваше да сочи към странния обелиск, издигащ се от сърцето на отломките гигантски надгробен камък, отбелязващ мястото на вечен покой на загиналите.

Започна да рови из отпадъците, като безмълвно се молеше за мъжете и жените, летели на борда на Еър Форс 1. И особено за един от тях.

„Почивайте в мир, господин президент.“