Триъгълникът на дракона

8.Краят на играта

26 юли, 17:45.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Облечен в обичайната си бяла памучна роба и червени гащета, Джак си почиваше в шезлонга на предната палуба на кораба. Косата му бе още мокра от продължителния душ, но късният следобед беше топъл. Приятно му беше да чувства върху себе си последните лъчи на залязващото слънце. Елвис се бе излегнал до шезлонга.

В другия край на палубата заоблените контури на „Наутилус 2000“ отразяваха светлината с титаниев блясък. Робърт се бе пъхнал под изкараната на сух док подводница и проверяваше всеки квадратен сантиметър от нея. Лиза седеше вътре и правеше същото. Засега изглеждаше, че подводницата е издържала на чудовищното налягане без никакви проблеми. Единствената и грижа бе прекъсването на връзката. Лиза проверяваше компютърната и комуникационната система и се мъчеше да открие някакъв дефект в работата им, но засега без успех.

— Как е челюстта ти?

Джак насочи вниманието отново към госта си. Адмирал Марк Хюстън се бе разположил в съседния шезлонг. Пуфтеше с дебелата пура от безценните запаси на Джак. Адмиралът почеса Елвис зад ухото и бе възнаграден с бавно помахване на опашка.

— Имало е и по-лоши случаи.

Джак разтри челюстта си. Продължаваше да усеща тъпа болка.

Хюстън дръпна от пурата си и я огледа с удоволствие.

— Кубински тютюн… Май престъпвам много забрани…

— Но си струва, нали?

— О, разбира се!

Той лапна отново пурата и дръпна силно. Очите му се присвиха от удоволствие, когато издиша.

Като се изключат адмиралът и двамата му лични адютанти, Джак си бе върнал отново контрола върху „Дийп фатъм“ — поне засега. Дейвид Спенглър и другите правителствени служители бяха заминали незабавно за „Гибралтар“ с кутиите, пазени от въоръжена охрана. Адмиралът предпочете да остане. Щяха да го извикат в мига, когато успееха да разчетат нещо от записите. Дотогава всички чакаха със затаен дъх.

— Доколкото разбирам, срещата ви с командир Спенглър не е довела до изясняване на положението — каза Хюстън.

— А вие какво очаквахте? — Джак се отпусна в шезлонга си. Първо „Гибралтар“, после адмирал Хюстън и накрая Дейвид Спенглър. Всички отново заедно. Бягаше от миналото си повече от десет години, а стигна там, откъдето бе тръгнал. Въздъхна. — Нищо не се променя. Дейвид ме мразеше още преди инцидента със совалката. Чувстваше се обиден, защото аз съм му седнал на мястото.

— Това не беше по твое желание, а решение на НАСА. — Да бе, обяснете му го на Спенглър. Страхотна дандания се вдигна вечерта преди старта. За малко да не излетя.

— Спомням си. Беше открил, че си ходил със сестра му през годината на обучението в НАСА. — Хюстън посочи с пурата си подутата устна на Джак. — И изглежда старата ненавист си е все така силна.

Джак поклати глава.

— Изгуби сестра си. Кой може да го обвинява?

— Ти например. Губили сме и други совалки. Всеки знае за рисковете. — Адмиралът дръпна отново от пурата си. — Освен това у господин Спенглър има нещо, което просто не харесвам. И никога не съм харесвал. Под тази негова хладнокръвна маска винаги е имало много омраза. Изобщо не съм изненадан, че се е забъркал с Никълъс Ружиков в ЦРУ. Тези две акули така си пасват!

Думите на адмирала изненадаха Джак. Лицето му го издаде.

Гласът на Хюстън стана напрегнат.

— Просто се пази от него, Джак. — Той посочи подпухналото му око. — Не позволявай чувството ти за вина да те оставя беззащитен. Не и когато той е наоколо.

Джак си спомни омразата в очите на Дейвид: „Още не съм приключил с теб, Къркланд.“ Може би наистина е по-добре да послуша съвета на бившия си командир и да стои настрана. Затвори очи и се облегна назад.

— Само ако бях забелязал няколко секунди по-рано… или ако държах ръката й по-здраво…

— Премислянето на миналото е нещо съвсем в реда на нещата, Джак. Но знаеш, че понякога стават и гадости. Не можеш да забележиш всеки куршум, полетял към главата ти. Животът просто не е толкова честен.

— Откога сте така философски настроен? Хюстън тръсна пурата си.

— С възрастта човек понатрупва малко мъдрост.

В другия край на палубата Лиза подаде глава през люка.

— Джак, ела да видиш нещо. Джак изпъшка и се надигна.

— Какво има?

Лиза само му махна с ръка.

— Добре. Идвам. — Стана от шезлонга. Адмиралът се понадигна с намерението да го последва. — Стойте си спокойно — обърна се към него Джак. — Сега се връщам.

Елвис вдигна глава и също започна да се изправя на крака. Джак го спря със знак.

— Ти също. Стой на място.

Немската овчарка отново легна, но изсумтя с явно неодобрение. Хюстън потупа кучето по хълбока.

— Ние, старците, ще си правим компания.

Джак завъртя очи и прекоси палубата. Спусна се надолу по стълбата при Лиза. Тя се бе настанила в седалката на „Наутилус“ и Джак се наведе над нея.

— Какво има?

— Виж часовника. — Лиза посочи червените цифри. Секундите си течаха съвсем нормално. — А сега погледни моя часовник.

Джак погледна малкия „Суоч“ на китката й, след това отново премести поглед към електронния часовник на подводницата. Изоставаше с малко повече от пет минути.

— Е, изостанал е малко.

— Преди спускането лично синхронизирах часовника, когато настройвах биосензорната програма. Беше точен до стотна от секундата.

— Все още не виждам какво значение има.

— Сравних разликата във времето със записите на програмата. Съвпада абсолютно точно с времето, през което връзката бе прекъснала.

Джак се намръщи.

— Значи повредата е повлияла и на часовника. Може би някой от акумулаторите е сдал багажа.

— Не, акумулаторите са си в ред — промърмори тя и вдигна поглед към него. — Когато загубихме връзка, забеляза ли часовника да спира?

Джак поклати глава и в ъгълчетата на устата му се появиха бръчки.

— Не. Всъщност спомням си, че го проверих. Часовникът си работеше съвсем нормално през цялото време.

Лиза се размърда в седалката.

— Нищо не мога да разбера. Диагностиката на системите показва, че всичко е в ред. Джак, има ли нещо, което криещ от мен?

Той хвърли поглед през рамо. Адмиралът се наслаждаваше на пурата си. Джак заговори тихо. По време на доклада след спускането бе спестил подробностите около странната кристална колона. А и без това никой не се заинтересува особено.

— Онази колона, която открих там долу… — Да. Онази от диска, дето го даде на Чарли.

Джак прехапа устна. Не искаше думите му да звучат като брътвеж на луд. Прекара пръсти през косата си.

— Не зная. Колоната излъчваше някакви странни вибрации или хармонии. Обърка компаса ми. Усещах ги дори с кожата си. Побиваха ме тръпки.

— Защо не ми каза? — Лиза вдигна вежди.

— Не исках това да повлияе на прегледа на „Наутилус“. Ако имаше някакво друго обяснение, исках ти да го откриеш.

Бузите на Лиза почервеняха.

— За Бога, много добре ме познаваш! При всички положения щях да съм еднакво прецизна.

— Права си. Извинявай.

Лиза се измъкна от подводницата. Джаки помогна по стълбата. Очите й се стрелнаха към адмирала, след което отново се насочиха към Джак.

— Чарли се е затворил с Джордж и изучава онзи твой секретен диск. Ще видя дали са научили нещо. — Тя мина покрай него. — Наистина трябваше да ми кажеш, Джак.

— Какво е това според теб? Лиза сви рамене.

— Не знам, но си струва да се разбере. — Идвам и аз.

Робърт изпълзя изпод опашката на подводницата.

— Всички връзки са в идеално състояние, Джак — докладва биологът. — Ако се наложи да се гмурнеш още веднъж, нямаш никакви проблеми.

Джак кимна разсеяно.

— Робърт, би ли правил компания на адмирала за няколко минути? Има малко бренди в шкафа под микровълновата печка.

— Да, знам къде си го скрил. Но какво става?

— Ще ти кажем веднага щом научим повече подробности — отвърна Лиза и хвърли яден поглед към Джак, след което продължи нататък.

— Веднага се връщам! — извика Джак на адмирал Хюстън. Отговорът бе кимване и махване с ръка.

Джак последва Лиза към стълбата за долната палуба. Тя се спусна по стръмните стъпала преди него. На първото от долните нива се намираха лабораторията на Робърт, корабната библиотека и малкият кабинет на Чарли. Под тях бяха каютите на екипажа.

Лиза мина през лабораторията и стигна до покоите на Чарли. Почука на стоманената врата.

— Кой е? — обади се отвътре Чарли.

— Лиза и Джак. Отваряй!

След малко ключалката изщрака и вратата леко се открехна. Чарли надникна отвътре.

— Само исках да се уверя, че сте сами. — Гласът му беше възбуден. Геологът отвори вратата по-широко. — Влизайте, влизайте… трябва да видите това.

— Откри ли нещо? — попита Джак, след като влязохме.

— О, да, човече, може да се каже.

Лабораторията на геолога не бе по-голяма от едноместен гараж, но всеки квадратен сантиметър от нея бе използван максимално добре. Оборудването и инструментите бяха грижливо подредени по рафтовете — резачки за скали, бургии, сита, везни, магнитометри, дори комплект за анализ на вътрешната структура на минерали. Джак не знаеше за какво служат по-голямата част от инструментите. Тук бе царството на Чарли.

С двойната си докторска защита по геология и геофизика ямаецът можеше да постъпи в който университет пожелае. Но вместо това той се бе озовал на кораба на Джак, за да продължи изследванията си.

— Не съм гонил научни звания, за да се завра в някоя аудитория — бе заявил той преди седем години с блеснали от възбуда очи. — Не и при положение че навън има толкова неща за изучаване. Океанското дъно, Джак! Точно върху него са написани миналото и бъдещето на Земята. Там долу! То чака някой да го прочете. И този някой съм аз!

Сега очите на Чарли блестяха по същия начин и от възбуда и въодушевление. Геологът им махна да се приближат до работната му маса. Върху нея бяха настанени телевизор и видеоуредба.

Пред него стоеше прегърбен корабният историк. Професорът бе забол нос в екрана, присвиваше очи зад дебелите си очила и водеше записки в бележника си.

— Изумително… просто изумително — промърмори той, без да прекъсва работата си.

Лиза и Джак го наобиколиха, като се опитваха да видят и те нещо от образа на екрана.

— Какво откри? — попита Джак.

Сякаш едва сега Джордж забеляза присъствието им. Обърна се с широко отворени очи.

— Трябва да слезеш отново там! — възбудено каза той и хвана Джак за ръкава.

— Какво? Защо?

— Трябва да започнем от самото начало — намеси се Чарли.

Той насочи дистанционното и започна да връща записа. Джак гледаше как кристалното копие изчезва в мрака. Накрая Чарли спря превъртането и пусна диска. Обелискът бавно се появи отново, докато геологът говореше:

— Беше прав, Джак. Кристалът изглежда е естествено образувание. Анализирах записа много внимателно и доколкото мога да съдя по стените и равномерното пречупване на светлината, това би трябвало да е чист кристал.

— Но какъв? Кварц?

Чарли наклони глава, без да откъсва поглед от екрана. — Не. Просто кристал. Не зная. Поне засега. Но бих продал „Дийп фатъм“ за парченце от него.

— Значи смяташ, че е нещо ново? Високият ямаец кимна.

— Никъде другаде на планетата няма природна среда като онази долу. — Чарли чукна по екрана. Подводницата бавно обикаляше искрящата колона и я показваше от всеки ъгъл. Видеоизображението беше кристално чисто и детайлно. Направо безупречно. Нямаше никаква следа от смущенията, за които бяха споменали на повърхността. — При това налягане и соленост на водата кой може да каже как растат кристалите?

Джак се настани на един от столовете и се наведе към екрана.

— Значи искаш да кажеш, че сме първите хора, които виждат подобно кристално образувание?

Чарли се засмя и накара Джак да откъсне очи от екрана.

— Не. Не казвам това, човече… Изобщо не съм го казал. — Той взе дистанционното и забави картината.

Джак наблюдаваше как колоната забавя въртенето си, докато подводницата завършваше обиколката. Чарли стопира записа точно когато ксеноновите прожектори започнаха да пълзят настрани от нея. Джак си спомни, че тъкмо тогава се бе обърнал, за да продължи търсенето на черните кутии. Гледаше в друга посока и бе пропуснал онова, което бе заснела камерата.

На падащата под ъгъл светлина можеха да се видят малки несъвършенства върху кристалната повърхност.

— Какво е това?

— Доказателство, че ние не сме откривателите на кристала. — Чарли отново се зае с дистанционното и образът изпълни монитора. Драскотините се превърнаха в редове от малки белези, прекалено равномерни и точни, за да бъдат естествени. Джак отново се наведе към екрана. Въпреки че образът не бе фокусиран, не можеше да има грешка.

Джордж заговори със страхопочитание:

— Това е писменост. Някакъв древен надпис.

— На тази дълбочина? — Джак зяпна невярващо. Дълбоко в кристала бяха изсечени цели групи и редове малки иконографски изображения — животни, дървета, изопачени фигури, геометрични форми.

Джак не можеше да отрече онова, което бе пред очите му. Всеки символ бе нанесен върху гладката повърхност и запълнен с някакъв блестящ метал. Не беше оптическа измама.

Това бе древна писменост… върху обелиск на повече от шестстотин метра под водата.

Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава

Карън държеше фенерчето над главата си и с мъка се движеше през бързо надигащата се вода, която вече бе стигнала до кръста й. Мъчеше се да държи чантата с оборудването колкото се може по-високо, но тежестта непрекъснато я смъкваше надолу. Кога щеше да свърши този проход? Колко бе дълъг? И отпред, и отзад се разнасяше ехото на течащата вода.

Чуваше зад себе си как Миюки се бори с водата. Японката бе по-ниска и водата вече стигаше до гърдите й. Почти и се налагаше да плува, за да се държи на повърхността.

Най-накрая тънкият лъч на фенерчето освети стена срещу тях.

— Мисля, че стигнахме края — извика Карън.

Тръгна по-бързо. Тунелът завършваше със стълбище, водещо нагоре. Приличаше на онова, по което се бяха спуснали. Стъпи на първото стъпало — то беше под черната вода. Като се подпираше на гладката стена, Карън се закатери нагоре, все по-далеч от запълващия се тунел.

Обърна се да помогне на Миюки и двете заедно се изкачиха още няколко стъпала нагоре, преди изтощението да надделее. Седнаха на сухите стъпала, като трепереха и дишаха тежко.

— Градеж — посочи Карън. Стените и таванът бяха от плътно наредени базалтови плочи и блокове. — Намираме се над тунела в лавата.

— Значи няма да потънем?

Миюки изглеждаше бледа. Абаносовочерната й коса бе мокра и полепнала по челото й.

— Ако се изкачим достатъчно високо. Трябва да стигнем над морското равнище.

— Но къде сме? — Миюки погледна нагоре по стълбището.

— Предполагам, че стъпалата ще ни отведат в сърцето на втория Дракон.

Карън поне се надяваше да е така. В разположението на сградите имаше симетричност. И ако не бе сбъркала, тунелът от лава би трябвало да води към другата пирамида.

— Дали ще има изход? Карън кимна. — Сигурна съм, че има.

Премълча страха си. Ами ако не успеят да го открият?

— Да вървим тогава. — Миюки се вдигна на крака и протегна ръка към Карън. — Аз ще нося чантата.

Зарадвана, че ще се освободи от товара, Карън свали чантата от рамото си и я подаде на Миюки, която едва не я изпусна.

— Това нещо наистина било тежичко — отбеляза тя, като се напъваше да нагласи дръжката на рамото си.

— Да. Заради кристалния артефакт е. Сигурно тежи към десетина килограма.

— Но той е толкова малък! Карън сви рамене и се изправи.

— Поредната мистерия, свързана с това място. Въздъхна и пое първа нагоре, като се молеше да успее да разкрие последната мистерия — изхода от този смъртоносен капан.

Изкачването беше същинско изтезание за измъчените им крака. Имаха чувството, че се катерят по въжена стълба. Но въпреки това продължаваха нагоре, прекалено уморени, за да говорят. Поне от усилията телата им се стоплиха. Но не след дълго и топлината започна да ги мъчи. Имаха чувството, че температурата се покачва с всяка стъпка нагоре по тясното стълбище. Когато стигнаха края му, вече се задушаваха. На Карън й се стори, че от мокрите й дрехи се вдига пара.

Изтри потта от челото си и влезе в следващото помещение.

— Най-сетне! — изстена тя, докато тътреше крака из стаята.

Миюки я последва, дишайки тежко. Карън вдигна фенерчето.

Върху голите стени на вътрешната камера нямаше и загатване за изход. Обкръжаваха ги плътно наредени каменни блокове и покривни плочи. Двете жени се взираха във всички посоки. Нямаше украшения, нито някакви знаци.

Карън тръгна покрай стената.

— Загаси лампата — нареди тя на Миюки и изключи и своето фенерче.

Настъпи пълен мрак. Ехото от течащата вода в тунела сякаш стана по-близко. Карън затърси светлина, която да се процежда през някоя цепнатина в стените или тавана. Някаква насока за изход. Предполагаше, че слънцето вече е започнало да клони към залез.

Избърса капчица пот от веждата си. Тук бе прекалено горещо. Въздухът не помръдваше. Опряла ръка на стената, Карън обиколи помещението, търсейки издайническа светлинка. Но мракът изглеждаше пълен.

— Намери ли нещо? — с надежда попита Миюки. Карън отвори уста да отговори, когато ръката й докосна камък, който бе по-топъл от другите. Спря и опря другата си длан в съседния камък. Разликата в температурите се усещаше съвсем ясно.

— Мисля, че открих някаква следа.

Карън прокара пръсти по ръба на по-топлия камък. В тъмното това не и се удаде лесно. Блоковете плътно прилягаха един до друг. Откри единия ръб, но колкото и да се взираше, не видя през него да се процежда слънчева светлина. Намръщи се. Трябваше да има някаква причина камъкът да е по-топъл.

Извади фенерчето си. Миюки остави чантата на каменния под и застана до нея, като си разтриваше рамото.

— Какво намери?

Карън силно бутна камъка. Той не помръдна. Тя отстъпи крачка назад, наклони глава на една страна и се зае да го изучава. Беше квадратен, със страна около половин метър и без каквато и да било украса.

— Този е по-топъл от останалите и вероятно е пряко изложен на слънчевите лъчи.

— Това ли е изходът? — Миюки включи и своята лампа.

— Надявам се. Само че не зная как да го отворя.

Карън затвори очи. „Мисли, по дяволите!“ Представи си втория Дракон. Беше напълно идентичен с първия, като се изключи срутеният храм. Върхът на втората пирамида бе празен. Без никаква следа.

— Какво мислиш? — попита Миюки. Карън отвори очи.

— Не зная. В другата пирамида се влизаше през храмовия олтар. Ключът бе главата на змията.

— И какво?

— Мисли симетрично. Мисли по-мащабно. В Чичен Итца на полуостров Юкатан главната пирамида хвърля змиеподобна сянка по време на равноденствията. Извиващо се тяло, което се докосва до каменна змийска глава в основата на пирамидата.

— Не разбирам.

Карън продължи да говори, интуитивно усещайки, че е близо до отговора.

— Главата на змията беше входната точка. Тя се свързваше с дългия тунел… който може би е тялото й.

Миюки кимна.

— Ако си права, значи сега се намираме в опашката й.

— Били сме погълнати от змията, минали сме през тялото й и сега трябва да завършим храносмилателния процес.

— С други думи, трябва да открием задника на змията. Карън се засмя на сериозността, с която Миюки изрече последните думи.

— Точно така.

Обърна се. Входът към стълбището беше точно срещу нея, Топлият камък се намираше на една линия със стълбището. Права линия. Постави длан върху камъка.

— Това е върхът на опашката. Краят на змията.

— Да. Това вече го каза. Това е изходът.

— Не! Не обръщаме внимание на анатомията. Задникът на змията не се намира на върха на опашката й. Той е отдолу! — Карън посочи пода. — На корема й!

Миюки сведе поглед към обувките си.

— За да се изкачим, трябва да слезем.

Карън коленичи на каменния под. Беше изграден не от плочи, а от блокове, подобно на стените. Запълзя в посока от топлия камък към стълбището, като разчистваше боклуците по пътя си. Трябваше да е някъде тук!

Пръстите й се плъзнаха по някаква неравност върху гладкия камък. Замръзна за секунда, след това прокара отново пръсти по същото място, като се молеше.

— Какво е това? — клекна до нея Миюки. Карън се отмести настрани.

— Задникът на змията! — В каменния блок бе изсечено изображение на звезда. — Дай ми кристала!

Миюки се втурна към чантата. Довлече я до Карън, отвори страничния джоб и измъкна кристалната звезда. Хвана я с две ръце, изсумтя и я подаде на Карън.

— Дръж.

Карън легна по корем и намести звездата във вдлъбнатината. Пасваше идеално. Затаи дъх, готова на всичко. Миюки стоеше до нея, подпряла брадичката си с юмрук.

Не се случи нищо.

Карън се изправи на колене.

— Какво има? Какво сме пропуснали?

— Може механизмът да е повреден.

Карън дори не искаше да си помисля за подобна възможност. Знаеше, че тунелът вече би трябвало да е изцяло потопен. Връщане назад нямаше. Бяха в капан. В очите й напираха сълзи и нещо я стегна за гърлото.

— И как точно кристалът ще разкрие тайния проход? — недоумяваше Миюки.

— Ами… не знам.

— Не спомена ли, че първият механизъм бил чувствителен на натиск?

Думите й прорязаха безнадеждността на Карън. Спомни си как олтарният камък се издигна нагоре, когато Миюки скочи от него. Механизмът наистина трябваше да бъде чувствителен на натиск и да реагира на промяната на теглото.

И тогава й просветна.

— Дръпни се! Дръпни се! — извика тя на Миюки и я помъкна настрани от каменния блок с кристала. — Тежим прекалено много!

— Какво? — не разбра Миюки, но все пак се отдръпна. Карън също се премести извън очертанията на каменния блок.

— Трябва да е балансиран според теглото на кристала. Нито повече, нито по-малко.

Двете жени отстъпиха. Карън гледаше напрегнато звездата. Пак нищо. В гърдите й се надигна отчаяние. Какво пропускаха?

Бавно се завъртя. Стените бяха гладки и празни. Никакъв отговор… Или може би не…

Завъртя се отново. Никакви стенни свещници. Никакви халки, в които да закрепиш факел.

— Мрак — промърмори тя. — Коремът на змията е скрит от слънцето.

— Какво?

— Изгаси лампата!

— Защо?

— Просто я изгаси! — Карън изгаси своето фенерче. Миюки се подчини и двете се озоваха отново в пълен мрак. — И сега какво…

Внезапен шум прекъсна Миюки. Камък върху камък. Карън замръзна, като се молеше да се е оказала права. Протегна се в напрегнатата тишина и хвана Миюки за ръката.

От пода се появи слънчев лъч и се заби като копие в тава на. Като примигваше от ярката светлина, Карън се отпусна на колене. Каменният блок с кристала потъваше в пода.

Карън пропълзя до ръба и огледа отворилата се шахта. Слънчевият лъч влизаше през пукнатина в лявата стена. Докато блокът се спускаше, пукнатината се разшири, разкривайки страничен тунел.

През него влизаше светлина. Зрението й се замъгли от сълзи на облекчение. Откриха изхода!

Каменният блок под тях най-сетне спря спускането си, откривайки широко отворен вход към тунела. Карън се претърколи на една страна и направи знак на Миюки да тръгне първа.

— Да се махаме оттук.

Трябваше само да скочат от височина около два метра. Ухилена до уши, японката грабна чантата си и изпълзя до ръба. Скочи в шахтата и коленичи, загледана към тунела.

— Дълъг е само няколко крачки! Виждам слънцето! Миюки се промъкна в прохода, за да направи място на Карън.

Тя побърза да я последва и скочи. За миг слънчевата светлина я ослепи, после видя в другия край на късия тунел синьото море, по което играеха ярки слънчеви зайчета. Обърна се и грабна кристалната звезда. Нямаше намерение да остави наградата си.

Сега тя бе много по-лека. Можеше да я държи и с една ръка. Веднага щом я вдигна, каменният блок започна да се връща нагоре, блокирайки изхода от вътрешната камера. Карън пъхна артефакта в джоба до бедрото си. Тежеше като оловна топка и шевовете на панталоните й изпукаха. „По дяволите, колко е тежко.“ Когато излезе от тунела и се озова под лъчите на слънцето, във врата й се допря студен метал и я накара да забрави за товара си.

— Не мърдай! — нареди някой на японски. Тя замръзна.

От стъпалото на пирамидата зад нея скочи втори мъж. С облекчение забеляза, че носеше полицейска униформа с емблемата на Чатан на ръкава си. Не бяха иманярите. Беше и наредено да се обърне с лице към пирамидата и да постави ръце върху камъка.

Недалеч Миюки говореше забързано на друг офицер, който държеше в ръка личната й карта. Най-сетне той кимна, обърна се към мъжа, който държеше Карън, и му махна да я освободи.

Карън отстъпи от стената.

— Получили са по телетипа предупреждението на Гейбриъл за иманяри и са били на път, когато са чули експлозията — обясни Миюки. — Докато стигнат дотук, иманярите били избягали. Нямало и следа от тях, затова останали при втората пирамида, за да я охраняват.

— И когато ни видели да изпълзяваме навън, си помислили, че ние сме иманярите.

Миюки кимна.

— За щастие Гейбриъл е съобщил имената ни и че сме в опасност. — Миюки прибра личната си карта. — Ще трябва да отговорим на някои въпроси, но срещу нас няма да бъдат повдигнати никакви обвинения.

Карън си пое дълбоко дъх.

— Отговори ли? Имам повече въпроси, отколкото отговори.

Представи си татуировката на единия от иманярите — бледа извиваща се змия върху тъмната му кожа. Още една змия. На дневна светлина всичко това изглеждаше прекалено сериозно, за да бъде обикновено съвпадение.

Разходи се до ъгъла на пирамидата, за да може да вижда и другия Дракон. Миюки я последва. На стотина метра от тях на върха на първата пирамида зееше кратер. Към небето се виеше пушек — същински изкуствен вулкан.

Защо нападателите им бяха сторили това? Нямаше никакъв смисъл. И къде бяха изчезнали?

— Какво има? — попита Миюки. — Нали сме в безопасност.

— Не знам — Карън не можеше да се отърве от чувството, че истинската опасност тепърва им предстои. — Да се върнем в университета. Мисля, че е време да сглобим парчетата от загадката.

— Нямам нищо против.

Обърнаха гръб на димящата пирамида и се върнаха при полицаите. Синьо-бяла моторница ги чакаше долу. Светлините й примигваха.

Карън въздъхна с колебливо облекчение.

— Напомни ми, че дължа на Гейбриъл една огромна прегръдка.

— А на мен — чифт „Феррагамос“. — Миюки се усмихна уморено и махна кичур коса от мокрото си чело. — След всичко това държа да спазиш обещанието си.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Сврени в геоложката лаборатория на кораба, Джак и останалите се взираха в застиналия кадър с покрития с надписи обелиск. Ясно се виждаха металните символи, гравирани върху кристалната повърхност.

— Кой може да е направил това? — попита Джак. Джордж свали очилата си.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Смятам обаче да вляза в интернет и да пусна запитвания в някои археологически сайтове. Може и да изскочи нещо. — Вдигна бележника си, в който бе прерисувал скици на знаците. — Щеше да е по-добре, ако разполагах с повечко данни — добави историкът и погледна многозначително Джак.

Чарли изключи екрана.

— Съгласен съм с професора. Имаме нужда от повече данни. Всички бяха вперили поглед в Джак. Джордж проговори пръв:

— Трябва отново да се спуснеш там долу.

— Аз… още не съм решил.

Изобщо не бързаше да се връща в подводното гробище.

— Трябва просто да приберем парите и да се омитаме — подкрепи го Лиза. — Изпълнихме задълженията си към флота. От нас не се иска да измъкваме парчета от самолета… а и не ми хареса какво стана, когато Джак се намираше до онова нещо.

— Какво имаш предвид? — вдигна вежди Джордж. — Какво се е случило?

Лиза се обърна към Джак, предполагайки, че той ще обясни. Джак запази мълчание. Изглеждаше му тъпо да споделя смътните си опасения, които бе изпитал там долу.

— Проверката на „Наутилус“ показа, че е съвсем в ред — обясни Лиза. — Уреди, компютри, радио, акумулатори… всичко е направо като ново. Но Джак спомена, че за времето, когато нямаше връзка с повърхността и се намираше близо до колоната, е усетил вибрации, които идвали от нея.

Чарли се опита да предложи приемливо обяснение.

— Ако акумулаторите на подводницата за момент са дали дефект, двигателите биха могли да изгубят синхрон и да причинят вибрациите. — Той погледна към Джак. — Или пък си усетил слабата сеизмична активност. Засякохме я по същото време, когато изгубихме връзката.

Джак беше объркан. Усети как се изчервява.

— Не, вибрациите не бяха от подводницата. Усетих ги… не зная, сякаш някак по-електрически…

— Късо съединение? — не отстъпваше Чарли.

— Не открих никакви следи от късо съединение — поклати глава Лиза.

Джордж пъхна бележника в джоба си.

— И какво е според теб?

Лицето на Джак вече бе пламнало. Не можеше да погледне останалите в очите.

— Беше от колоната. Не мога да го обясня, но съм сигурен. Кристалът излъчваше някакви… не знам… хармонии, вибрации, еманации.

Джордж и Чарли впериха очи в него. Долови съмнение в погледите им.

— Ако е така, това е още една причина да се спуснеш долу. Ще проведем наше собствено разследване — каза най-после Чарли.

Джордж кимна.

— И ако има още надписи, бих искал да разполагам с пълно копие.

Енергично почукване по вратата спаси Джак от даването на отговор.

— Робърт е — обади се от другата страна морският биолог. — Какво има? — попита Джак, доволен, че може да отложи задаването на допълнителни въпроси.

— Получихме съобщение от „Гибралтар“. Имат новини за катастрофата.

Джак отключи вратата. Надяваше се да са открили някакъв конкретен отговор, нещо, което ще направи ненужни евентуални нови потапяния.

Робърт стоеше на прага. Махна с ръка на всички.

— Пращат ни копие от записа на разговорите в пилотската кабина.

— Да вървим — каза Джак.

— Каквото и да са открили, всичко се пази скрито-покрито — разпалено продължи да обяснява биологът. — Видях изражението на адмирала, когато му докладваха по секретната линия. Изобщо не беше щастлив. Поиска да му пратят по факса пълно копие на записа.

Джак забърза, изкачи се по стълбите на главната палуба и оттам — нагоре към мостика. Вътре откри двама помощници на Хюстън — в униформи, въоръжени, неподвижни и напрегнати. Същински близнаци булдози.

В капитанското кресло се бе настанил счетоводителят на „Дийп фатъм“.

— Къде е адмиралът? — попита Джак.

Кендъл Макмилън посочи към затворената врата на свързочната рубка.

— Вътре. Каза да го изчакаме.

Джак намръщено погледна към затворената врата. Това бе неговият кораб. Не му харесваше някой да не го допуска до сърцето на собствения му кораб — дори да е адмирал. Тръгна към вратата, но двамата здравеняци се изпречиха на пътя му с ръце върху пистолетите си.

Преди да избухне конфликтът, вратата се отвори. Първо бе кучето на Джак. Елвис излезе от свързочната, като размахваше опашка. Появи се и адмиралът. Джак отвори уста да смъмри стареца, но я затвори отново, когато видя колко бледо е лицето на Марк Хюстън. Челото на адмирала бе покрито с дълбоки бръчки.

— Какво има? — попита Джак.

Хюстън се огледа. Целият екипаж на кораба се бе натъпкал в малкото помещение.

— Може ли да пийнем по нещо някъде наблизо?

Джак направи знак на останалите да се махнат и се обърна към стария си приятел.

— Елате. Имам бутилка двадесетгодишно уиски в каютата си.

— Точно каквото ми предписа докторът — с мъка се усмихна адмиралът.

Джак го заведе до каютата си, отвори вратата и я задържа пред стареца. Щом влязоха, Хюстън кимна към вратата.

— Заключи.

Джак се подчини и посочи към двата кожени стола пред лавиците с морски сувенири. Хюстън отиде до тях и докосна един стар секстант.

— Същият ли е, който аз ти дадох?

— Да, след като приех мисията на совалката.

Хюстън се обърна и се отпусна с дълбока въздишка в единия стол. За първи път Джак видя истинската му възраст. Изглеждаше смазан и победен.

— Значи все пак не си изхвърлил съвсем миналото си — той посочи назад към секстанта.

— Не и важните неща.

Джак отиде до шкафа и извади бутилката уиски и две чаши. Хюстън кимна. Помълча известно време.

— Джак, реши ли дали ще помогнеш при изваждането на части от Еър Форс 1?

Джак въздъхна. Наля по два пръста във всяка от чашите. Знаеше, че Хюстън обича уискито чисто.

— Не, сър… все още правим преглед на подводницата.

— Хмм… — промърмори адмиралът и взе подадената му чаша. Отпи разсеяно — очевидно обмисляше нещо. Накрая остави чашата си на масичката от тиково дърво. Бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънати листа. — Може би това ще ти помогне да решиш — каза той и му подаде листовете.

Джак ги хвана, но адмиралът не ги пускаше.

— Това е секретна информация. А ако ще ни помагаш, трябва да бъдеш в течение — каза той и едва тогава пусна доклада.

Джак отиде до стола си.

— От черната кутия в кабината ли е?

— Да, последните минути преди катастрофата.

Джак седна и бавно разгъна листовете. При цялото си нежелание да продължи участието си в операцията, не можеше да устои на любопитството. Зачете се.

Джак свали листата.

— Господи! Какво се е случило?

Хюстън се размърда в стола си и протегна ръка за листата.

— Всеки момент ще пристигне хеликоптер, за да ме вземе. Искам да изслушам записа лично. Но има само един начин да разберем… Отговорът лежи на дъното.

Джак посегна с трепереща ръка към чашата си. Изпи съдържанието й на един дъх. Скъпият алкохол изгори гърлото и хранопровода му.

— Джак…

Джак отново напълни чашата си. Облегна се назад и пак отпи, този път по-внимателно. Очите на двамата се срещнаха.

— Ще ида — простичко каза той.

Хюстън кимна и вдигна чашата си. Чукнаха се.

— За липсващите приятели — каза Джак.