Тъгата на сукубата

Глава 21

Нямах гадже. Въпреки цялата несигурност в моя свят, това поне бе едно от нещата, за които бях абсолютно сигурна. За нещастие този нефилим имаше далеч по-оптимистична представа за любовния ми живот.

— Не зная за кого говориш — изкрещях на празния си офис. — Чуваш ли, кучи сине? Не зная за кого, по дяволите, говориш!

Никой не ми отговори.

Пейдж, която мина секунда по-късно, подаде глава:

— Викаш ли ме?

— Не — промърморих. Пейдж носеше рокля, която ясно очертаваше издутия й корем, а това по никакъв начин не подобри настроението ми. — Просто си говорех сама.

След като тя излезе, затворих вратата.

Първата ми мисъл беше да потърся помощ. Картър. Джером. Някой. Който и да е. Не бих могла да се справя с това сама.

Ако се провалиш или повикаш някой от безсмъртните, не го чака нищо добро, независимо от „предпазните мерки“.

Проклятие. Дори не знаех кой е „той“. Отчаяно се опитвах да си представя за кой от смъртните ми познати нефилимът би могъл да си мисли, че ми е нещо повече от приятел. Сякаш и така не беше достатъчно трудно да са ми просто приятели.

Случайно или не, мислите ми незабавно се насочиха към Сет. Мислех за разбирателството ни напоследък. Платонично и невинно, а и толкова сърдечно. Толкова хубаво и естествено, и така спиращо дъха ми, щом случайно се докоснехме.

Не, това беше глупаво. Увлечението ми по него бе съвсем повърхностно. Книгите му ме караха да се вълнувам, тъй като обожавах героите, а приятелството ни бе начин да превъзмогна Роман. Всякакво увлечение или привързаност, които Сет бе изпитвал към мен, навярно бързо бяха избледнели. Той не беше показал никакви признаци за нещо повече от приятелски чувства, а и моето дистанциране явно бе дало ефект. Освен това той все още изчезваше за тайнствените си срещи — вероятно с някое момиче, но се притесняваше да ми разкаже за нея. Беше самонадеяно от моя страна да го поставя в категорията „гадже“.

И все пак… нима нефилимът знаеше това? Кой би могъл да знае какво си мислеше този негодник? Ако бе наблюдавал разговора ни на чаша кафе, би могъл да допусне какво ли не. Обхвана ме страх, който ме подтикваше да изтичам на горния етаж и да проверя как е Сет. Не. Би било излишно, поне засега. Той пишеше — на обществено място и заобиколен от хора. Нефилимът нямаше да го нападне в такава обстановка.

Кой друг тогава? Уорън? Нефилимът воайор ни бе гледал, докато правим секс. Ако това не се броеше за връзка, не зная какво би могло. Разбира се, нефилимът навярно беше забелязал, че с Уорън почти никога не общуваме по какъвто и да било друг интимен начин. Бедният Уорън! Сексът с мен вече почти го беше съсипал; щеше да е жестоко, ако станеше жертва на странното и неуместно чувство за хумор на нефилима. За щастие днес вече бях видяла Уорън да влиза. Беше зает в кабинета си и може би това се броеше за сигурност. Макар че беше сам, всеки писък при нападението на нефилима веднага би привлякъл нечие внимание.

Дъг? С него флиртувахме постоянно. Някой сигурно би могъл да си помисли, че спорадичното преследване от страна на Дъг е показател за нещо повече от приятелство. Все пак през последните седмици с него не бяхме говорили много. Бях прекалено разсеяна заради атаките на нефилима. И заради Роман.

Ех, Роман. Това беше възможността, която подсъзнателно блуждаеше в ума ми. Наистина, досега я бях избягвала, защото означаваше да му се обадя и да наруша мълчанието, което така упорито се опитвах да поддържам. Не знаех точно какво бе имало между нас и дали то бе нещо повече от изгаряща привързаност и случайна съвместимост. Не знаех дали бе любов, или зараждането на любов, и изобщо какво е. Но знаех, че държа на Роман. И то много. Липсваше ми. Пълното ми откъсване от него бе най-сигурният начин да се възстановя, да надмогна копнежа си и да продължа напред. Страхувах се какво би могло да се случи след подновяването на контакта.

И все пак… държах на него, не можех да позволя да стане жертва на нефилима. Всъщност Роман беше най-вероятният кандидат и аз не бих могла да рискувам живота му. Половината от персонала на книжарницата смяташе, че имаме романтични отношения. А защо не и нефилимът? Особено на фона на демонстрираната през последните няколко излизания близост. Всеки дебнещ нефилим щеше да види в това знак за романтична привързаност. Взех мобилния си телефон и със затаен дъх позвъних на Роман. Никакъв отговор.

— По дяволите! — изругах, докато слушах съобщението на гласовата му поща. — Здравей, Роман, аз съм. Знам, че нямаше повече да ти се обаждам, но се случи нещо… и аз наистина трябва да говоря с теб колкото е възможно по-скоро. Наистина е откачено, но и много важно. Моля те, обади ми се.

Затворих, седях и мислех. Сега какво да правя? Импулсивно погледнах към списъка с телефонните номера на персонала и набрах домашния телефон на Дъг. Той имаше почивен ден. Никакъв отговор, точно както при Роман. Къде бяха всички?

Отново насочих вниманието си към Роман и се опитах да си представя къде би могъл да е. Най-вероятно — на работа. За нещастие не знаех къде е това. Каква нехайна псевдоприятелка бях! Беше казал, че преподава в колеж. Беше го споменавал няколко пъти, но винаги казваше „в училище“ или „в колежа“. Никога не бе назовал името му.

Обърнах се към компютъра и започнах да търся местните колежи. Когато само в Сиатъл изскочиха няколко, отново изругах. Имаше и много извън града — в предградията или в съседните малки градчета. Възможно бе да е всеки от тях. Принтирах списък с всички колежи и телефонните им номера и прибрах листа в дамската си чанта. Трябваше да изляза оттук, трябваше да проведа търсенето там, на място.

Отворих вратата на офиса и се сепнах. Друга идентично написана бележка висеше на вратата ми. Огледах коридора с надеждата да видя някого. Нищо. Откачих бележката и я отворих.

— Лов на едър дивеч, определено! — промърморих и смачках бележката. — Пълен задник!

Но… какво означаваше, че съм изгубила писателя? Сет? Пулсът ми се ускори и се качих в кафенето, като по пътя стреснато се оглеждах.

Сет го нямаше. Ъгълът, където обикновено седеше, беше празен.

— Къде е Сет? — попитах аз Брус. — Преди малко беше тук.

— Беше — съгласи се той, — но после внезапно си събра вещите и излезе.

— Благодаря.

Наистина трябваше да изляза. Открих Пейдж в отдел „Нови книги“.

— Трябва да си отида вкъщи. Имам мигрена.

Тя смаяно ме изгледа. От всички служители аз отсъствах най-рядко. Никога не се обаждах, че съм болна. Все пак, тя едва ли щеше да ми откаже и то точно по тази причина. Не бях някой, който злоупотребява със системата.

След като ме увери, че мога да си тръгна, добавих:

— Би могла да повикаш Дъг.

Така с един куршум щях да убия два заека.

— Бих могла — каза тя, — но съм сигурна, че ще се справим. Двамата с Уорън ще бъдем тук през целия ден.

— Той ще е тук през целия ден?

Тя многократно ме увери, че той наистина ще остане и аз се поуспокоих. Добре. Значи можех да го зачеркна от списъка.

Щом влязох в апартамента си, се обадих на мобилния телефон на Сет.

— Къде си? — попитах го.

— У дома. Забравих някои бележки, от които имам нужда.

У дома? Сам?

— Искаш ли да закусим заедно? — попитах го внезапно, водена от нуждата да го измъкна от дома му.

— Часът е почти един.

— Тогава обяд?

— Не си ли на работа?

— Казах, че съм болна и се прибрах.

— А болна ли си?

— Не. Просто се срещни с мен — дадох му адреса и затворих.

Докато шофирах към мястото на срещата, отново се опитах да се свържа с Роман на мобилния му. Гласова поща. Извадих телефонните номера на колежите и започнах с първия от списъка.

Голяма мъка. Първо, наложи се да звънна в централата, за да открия правилния факултет. Повечето колежи дори нямаха езикови факултети, но пък почти всички имаха поне встъпителен курс с обучение в свързана с това област, като антропология или хуманитарни науки.

Бях проверила три колежа, когато стигнах Кепитъл Хил и въздъхнах с облекчение, виждайки Сет да чака на посоченото от мен място. След като паркирах и пуснах монета в паркинг автомата, отидох при Сет. Опитах се да докарам поне усмивка, но явно не се получи.

— Какво има?

— Нищо, нищо — бодро обявих аз.

Прекалено бодро. В погледа му мярнах недоверие, но той не повдигна отново въпроса.

— Тук ли ще хапнем?

— Аха, но първо трябва да се видим с Дъг.

— Дъг? — объркването на Сет се задълбочаваше.

Заведох го до жилищен блок в съседство и се качихме по стълбите до жилището на Дъг. От апартамента гърмеше музика и аз сметнах това за добър знак. Наложи се да почукам три пъти, преди някой да отвори. Не беше Дъг. Беше съквартирантът му и изглеждаше надрусан.

— Тук ли е Дъг?

Той примигна насреща ми и зарови пръсти в дългата си чорлава коса.

— Дъг ли? — попита.

— Да. Дъг Сато.

— О, Дъг, да.

— Тук ли е?

— Не, човече, той… — Типът притвори очи. Господи, кой се надрусва така толкова рано през деня? Аз не го правех дори и през шейсетте. — …т-той репетира.

— Къде? Къде репетира?

Типът се втренчи в мен.

— Къде репетира? — повторих аз.

— Маце, знаеш ли, че имаш… ама най-перфектните цици, които някога съм виждал? Те са като… поезия. Истински ли са?

Скръцнах със зъби:

— Къде репетира Дъг?

Той откъсна очи от гърдите ми:

— Западен Сиатъл. Някъде край Алки.

— Имаш ли адреса?

— При… Калифорния и Аляска… — той отново примигна. — Уа! Калифорния и Аляска. Чат ли си?

— Адресът?

— Зелена е. Няма как да я пропуснеш.

Тъй като не получихме друга информация, със Сет си тръгнахме. Отидохме в избрания от мен ресторант.

— Поезия — разсъждаваше развеселен по пътя той — бих казал, като в къмингс16 стихотворение!

Бях прекалено заета, за да следя какво говори, умът ми препускаше. Дори десерта с ягоди не можа да ме отвлече от тревогите заради този идиотски лов на едър дивеч. Сет се опита да подхване разговор, но отговорите ми бяха неясни и разсеяни, и беше ясно, че умът ми не беше там. Когато свършихме, отново се опитах безуспешно да се свържа с Роман и после се обърнах към Сет:

— В книжарницата ли ще се върнеш?

Той поклати глава:

— Не. Отивам си вкъщи. Осъзнах, че ми трябват доста предварителни проучвания, за да напиша тази сцена. По-лесно ще ми е да работя вкъщи.

Обзе ме паника.

— Вкъщи? Но…

Какво можех да кажа? Например, че ако си остане у дома, би могъл да бъде нападнат от социопатично, свръхестествено същество?

— Остани с мен — изтърсих аз, — да свършим някои задачи.

Учтивото му търпение се изчерпа.

— Джорджина, какво, по дяволите, става? Отиваш си вкъщи, защото си болна, но не си болна. Явно си притеснена от нещо, и то отчаяно. Кажи ми за какво се отнася. Нещо с Дъг ли?

За секунда затворих очи — искаше ми се всичко това вече да е свършило. Искаше ми се да съм някъде другаде. Или да съм някой друг. Сет навярно ме мислеше за откачалка.

— Не мога да ти кажа какво не е наред, а само че нещо не е. Трябва да се задоволиш с това.

После колебливо се пресегнах, вкопчих се в ръката му и умолително го погледнах:

— Остани с мен. Моля те.

Той здраво стисна моята и направи крачка напред, а на лицето му бяха изписани нежност и загриженост. За момент забравих за нефилима. Какво ли значение имаха другите мъже, щом Сет ме гледаше така? Изпитах желание да го прегърна и да почувствам как ръцете му ме обгръщат.

За малко да се изсмея. Да не би да се шегувах? Не ми трябваха тревоги и заради това, че го поощрявам. Аз бях в капана. Аз бях тази, заради която отношенията ни можеха да излязат извън контрол. Аз трябваше да спра да протакам „чистото“ скъсване с него.

Рязко се отдръпнах и сведох поглед:

— Благодаря ти.

Той предложи да шофира до Западен Сиатъл, давайки ми шанс да продължа обажданията в колежите. Почти бях приключила, когато стигнахме мястото, където се пресичаха улиците „Аляска“ и „Калифорния“. Сет леко намали скоростта и двамата се заоглеждахме за зелена къща.

Няма как да я пропуснеш си беше доста глупав съвет. И въобще какво зелено точно? Видях къща в убито зелено, къща в горскозелено и един цвят, който можеше да мине за синьо-зелен. Някои къщи имаха зелени первази, зелени врати или…

— Охо! — каза Сет.

Малка, паянтова къща, боядисана в блестящ нюанс на яркозеленото, почти изцяло скрита от две други, доста по-хубави къщи.

— Няма как да я пропуснеш — измърморих аз. Както и очаквахме, откъм гаража се чуваше музика. Когато стигнахме до отворената врата, видях „Нощно признание“ в целия й блясък. Дъг гръмогласно пееше с удивителния си глас. Щом ме видя, внезапно спря.

— Кинкейд?

Когато скочи и се затича към мен, приятелите му от състава объркано го изгледаха. Сет дискретно се отдръпна на няколко крачки и заразглежда близките хортензии.

— Какво правиш тук? — попита Дъг не толкова раздразнен, колкото смаян.

— Казах, че съм болна — глупаво отговорих аз. Сега какво да правя?

— Болна ли си?

— Не. Аз… трябва да свърша нещо. Все още не съм приключила. Но съм разтревожена, защото си тръгнах от книжарницата. Докога си тук? Можеш ли после да ме заместиш?

— Дошла си до тук, за да ме помолиш да те заместя? Защо си казала, че си болна? Да не би най-после да си си загубила ума по Мортенсен?

— Аз… не. Не мога да ти обясня. Просто ми обещай, че после ще прескочиш до книжарницата и ще провериш дали имат нужда от помощ.

Той се втренчи в мен с поглед, с какъвто Сет ме бе наблюдавал цял следобед. Онзи тип поглед, който да ми покаже, че имам нужда от транквиланти.

— Кинкейд… направо ме побъркваш.

Погледнах го със същото умолително изражение, което бях използвала и пред Сет. Чарът на сукубата в действие.

— Моля те! Все още си ми задължен, помниш ли?

Тъмните му очи се присвиха в обяснимо смайване. Накрая той каза:

— Добре, но докато отида, ще минат няколко часа.

— Няма проблеми. Просто, след като свършиш, иди направо там. Без да се отклоняваш. И недей… да им казваш, че си ме виждал. Мислят, че съм болна. Измисли някаква причина за отиването си.

Той с раздразнение поклати глава и аз му благодарих с бърза прегръдка. На тръгване видях как Дъг въпросително погледна към Сет. Сет вдигна рамене, отговаряйки на мълчаливото питане със споделено объркване.

Докато пътувахме, проведох още няколко телефонни разговора, с които приключих списъка с колежите и оставих още едно безнадеждно съобщение на Роман.

— Сега какво? — попита Сет, когато отново потънах в мълчание. Трудно бе да се каже как приемаше тревогите ми за Роман и Дъг.

— Аз… не знам.

Бях изчерпала възможностите си. Бях се погрижила за всички, с изключение на Роман. Нямаше как да се свържа с него, а часовникът тиктакаше. Не знаех къде живее. Мисля, че веднъж беше споменал Мадрона, но този район беше голям. Едва ли можех да започна да чукам на всяка врата. Нефилимът бе казал, че времето изтича в края на смяната ми. Въпреки че бях избягала от работа, смятах, че това все още означава „в девет часа“. Оставаха ми почти три часа.

— Май най-добре да си взема колата и да се прибера вкъщи.

Сет ме свали пред ресторанта и после ме последва по „Куин Ан авеню“. Светофарът го забави и стигнах до апартамента си минута по-рано от него. На вратата ми имаше друга бележка.

Когато Сет стигна до мен, вече смачквах бележката. Извадих ключа от дамската си чанта и се опитах да го пъхна в ключалката. Ръцете ми така трепереха, че не успях да я улуча. Сет взе ключа и отвори вратата.

Влязохме и аз се отпуснах на дивана, Обри се показа иззад него и скочи в скута ми. Сет седна наблизо, оглеждайки апартамента ми, включително и безразборно подредената колекция от негови книги върху новата етажерка. После обърна разтревожения си поглед към мен.

— Джорджина, какво мога да направя за теб?

Поклатих глава. Чувствах се победена и безпомощна.

— Нищо. Просто ми е приятно, че си тук.

— Аз… — той се поколеба — неприятно ми е да го кажа, но трябва да те оставя за малко. Имам среща с някого.

Рязко вдигнах поглед към него. Още една от онези тайнствени срещи. Страхът ми бе временно изместен от любопитство, но не можех да го разпитвам. Не можех да го попитам дали се среща с жена. Поне бе казал, че ще се срещне с някого. Нямаше да е сам.

— Ще бъдеш… известно време… с тях?

Той кимна:

— Ако искаш, мога да дойда по-късно тази вечер или… може би да отложа срещата?

— Не, не, не се тревожи.

Дотогава всичко щеше да е приключило.

Той остана още малко и отново се опита да подхване разговор, в който аз просто не можах да взема участие. Когато накрая стана, за да тръгне, цялото му същество изразяваше тревога и аз съжалих, че го бях въвлякла в това.

— До утре всичко ще е приключило — казах му. — Не се тревожи. Обещавам ти, че дотогава ще се оправя.

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, потърси ме. Обади ми се, без значение за какво се отнася. Иначе… до утре. Ще се видим в книжарницата.

— Не, няма. Утре имам почивен ден.

— О! Нали нямаш нищо против да се отбия?

— Разбира се. Заповядай.

Бих се съгласила, с каквото и да е. Бях твърде изморена, за да поддържам предишното си намерение за дистанция. Щях да се тревожа за това по-късно.

Той неохотно си тръгна. Без съмнение бе смаян, че му казах да прекара колкото може повече време с този, с когото отива да се срещне. Що се отнася до мен, аз закрачих из апартамента си, без да знам какво да правя. Може би не успявах да открия Роман, защото нефилимът вече го бе намерил. Това не беше честно, защото дори не бях имала шанса истински да го предупредя, но нефилимът наистина не ми изглеждаше от онези, на които им пука за честно и нечестно.

В пристъп на вдъхновение набрах „Справки“, осъзнавайки, че бях пропуснала най-логичния начин да открия Роман. Но нямаше значение. Не беше вкаран в указателя.

Два часа преди смяната ми да изтече, оставих на Роман ново съобщение.

— Моля те, моля те, моля те, обади ми се — нареждах аз. — Дори и наистина да си ми ядосан заради случилото се, просто ми кажи, че си добре.

Ответно обаждане не дойде. Стана осем. Имаше още час и аз оставих друго съобщение. Чувствах как ме обхваща истерия. Боже, какво да правя? Всичко, което направих, бе, да продължа да крача и да размишлявам колко скоро би се оказало прекалено скоро, за да позвъня на Роман още веднъж.

Пет минути преди девет, съвсем обезумяла в отчаянието си, грабнах дамската си чанта, за да изляза и да предприема нещо. Каквото и да е. Времето почти бе изтекло.

Какво щеше да стане? Как щях да разбера дали съм преминала изпитанието на нефилима? Като видя снимката на убития Роман в утрешния вестник? Или щеше да има друга бележка? Или може би някакъв друг страховит залог? И какво, ако нефилимът нямаше предвид никой от мъжете, които аз бях сметнала за вероятни? Ако беше някой, който въобще нямаше нищо общо?

Отворих вратата, за да изляза, и ахнах.

— Роман!

Той стоеше там. Беше толкова смаян да ме види, колкото и аз него. Изпуснах чантата си, хвърлих се към него и така яростно го прегърнах, че едва не го съборих.

— Мили Боже — изхълцах на рамото му, — толкова се радвам да те видя!

— Предполагам — отговори той и лекичко се отдръпна, за да ме погледне с разтревожените си тюркоазени очи. — Господи, Джорджина, какво не е наред? Получих от теб осемнайсет съобщения…

— Знам, знам — отвърнах, все още, без да го пускам. Щом го видях, отново изплуваха старите, създаващи неприятности чувства, които бях мислела за погребани. Той изглеждаше толкова хубав. Ухаеше така приятно. — Съжалявам. Просто си помислих, че ако ти се беше случило нещо…

Отново го прегърнах и в този момент зърнах часовника си. Девет часът. Смяната ми беше свършила, а заедно с нея и абсурдната игра на нефилима.

— Е, всичко е наред. — Той непохватно ме потупа по гърба. — Какво става?

— Не мога да ти кажа — гласът ми трепереше.

Той понечи да протестира, но после размисли.

— Добре, да караме по-бавно. Пребледняла си. Хайде да хапнем нещо. Тогава ще ми обясниш.

Да, разговорът щеше да бъде забавен.

— Не. Не можем.

— Хайде. Не можеш да ми оставяш всички тези отчаяни съобщения, а после да подхващаш „всеки има нужна от лично пространство“. Сериозно, Джорджина, направо не си на себе си. Трепериш. И без това не бих те оставил сама, след като те намерих в такова състояние, дори и без всичките тези телефонни обаждания.

— Не, не. Да не излизаме. — Седнах на дивана. Трябваше да го накарам да си тръгне, но не исках да го правя. — Нека останем тук.

Все още изглеждайки притеснен, Роман ми донесе чаша вода, седна до мен и хвана ръката ми. Времето минаваше и аз се успокоих, докато го слушах да ми разказва за незначителни неща в усилието си да ме накара да се почувствам по-добре. Той от своя страна се отнесе доста мило към психясалите ми телефонни обаждания. Продължи да се опитва да изтръгне обяснение, но когато му казах, че съм се притеснявала за него, той спря да ме притиска, поне временно. Продължи да ме ободрява, да ми разказва забавни истории, както и да води обичайните си политически монолози, оплаквайки се от ирационалните правила и лицемерието на управляващите. Късно вечерта отново се бях успокоила и остана единствено смущението от начина, по който се бях държала. Проклятие, ненавиждах този нефилим!

— Става късно. Ако си тръгна, ще се чувстваш ли добре? — попита той, докато стоеше с мен край прозореца в дневната с изглед към „Куин Ан авеню“.

— Вероятно по-добре, отколкото ако останеш.

— Е, въпрос на мнение — засмя се той и прокара ръка през косата ми.

— Благодаря, че се отби. Знам… знам… че изглежда налудничаво, но просто трябва да ми повярваш.

Той вдигна рамене:

— Всъщност май нямам избор. Освен това… приятно ми е да знам, че се тревожиш за мен.

— Разбира се, че се тревожа. Как иначе би могло да бъде?

— Не знам. Не е лесно човек да те разбере. Не можех да проумея дали наистина ме харесваш, или съм просто за убиване на времето. За разнообразие.

Заради нещо в думите му в главата ми зазвъня предупредителна камбанка; имаше нещо, на което би трябвало да обърна внимание. Обаче вместо това повече се вълнувах колко близо стоеше той до мен и как ръката му се плъзна от бузата ми надолу към врата и рамото ми. Имаше дълги, чувствени пръсти. Пръсти, които биха могли да направят чудеса на много хубави места.

— Наистина те харесвам, Роман. Трябва да ми повярваш, особено ако досега си смятал нещо друго.

Тогава той се усмихна. Усмивката му беше толкова широка и красива, че сърцето ми се разтопи. Господи, как ми бяха липсвали усмивката му и свежият му чар! Той премести ръка зад врата ми, притегли ме към себе си и аз осъзнах, че ще ме целуне отново.

— Не… не… недей… — промълвих, докато се опитвах да се изплъзна от ръцете му.

Той се отказа от целувката и въздъхна. Все още ме държеше и лицето му изразяваше разочарование.

— Все още ли се тревожиш за това?

— Не си в състояние да разбереш. Съжалявам, но не мога…

— Джорджина, последния път се целунахме и не се случи нищо лошо. С изключение на реакцията ти.

— Зная, но не е толкова просто.

— Не се случи нищо! — повтори той с непозната досега твърдост в гласа.

— Зная, но…

Докато отговарях на думите му, устата ми увисна по средата на изречението. Не се случи нищо. Не, нещо се бе случило в нощта на концерта, когато се целунахме в коридора. Бях видяла Роман да се олюлява от целувката. Но аз? Какво бе станало с мен? Какво бях почувствала? Нищо. Целувка, наситена с толкова напрежение; целувка с някого, който е силен; целувка с някого, когото така отчаяно желаех, би трябвало да предизвика някакъв импулс. Една страстна целувка дори с някой с малко енергия като Уорън, щеше да пробуди инстинкта ми на сукуба, щеше да ни свърже, дори и да не доведе до значителен прилив на енергия. Но такава целувка с Роман — особено след като той видимо прояви реакция — би трябвало да предизвика някакво подобно чувство в мен. Някакво усещане. И все пак нямаше нищо. Въобще нищо. Тогава го бях приписала на изпития алкохол. Но това беше смешно. Пиех през цялото време, преди да получа енергийната си доза. Алкохолът би могъл да притъпи усещанията ми, както явно бе станало онази вечер, но никаква интоксикация не би могла напълно да притъпи усещането ми за приток на жизнена енергия. Нищо не би могло. Била съм твърде съсипана, за да осъзная истината. Алкохол или не, винаги щях да усетя нещо по време на сексуалния или интимен контакт, освен ако… Освен ако бях с друг безсмъртен.

Рязко се отдръпнах от Роман, отскубвайки се от него. На лицето му се изписа изненада, която веднага бе заменена от внезапно прозрение. Той се засмя и красивите му очи заплашително проблеснаха:

— Отне ти доста време да го разбереш.