Тъгата на сукубата

Глава 19

На следващата сутрин Картър ми донесе нарциси. Нямам никаква представа откъде ги бе намерил по това време на годината. Вероятно ги беше телепортирал от друг континент.

— Какви са тези цветя? — попитах го. — Не искаш да ме сваляш, нали?

— Ако беше така, щях да донеса рози. — За първи път откакто го познавах, той изглеждаше смутен: — Не знам… Снощи изглеждаше разстроена и си помислих… помислих си, че това би могло да те ободри.

— Благодаря, много мило. Що се отнася до снощи… когато ти се нахвърлих…

Той ме спря:

— Не се тревожи за това. Всички имаме моменти на слабост. Това, което наистина има значение, е как ги преодоляваме.

Сложих нарцисите във ваза и я поставих на плота. Поувяхналият букет от Роман също беше там, а червените карамфили, които бях купила в нощта, в която Дуейн умря, отдавна бяха изхвърлени. После оставих цветята от Картър на перваза на прозореца в спалнята си — видя ми се несправедливо да се конкурират с тези на Роман.

От този момент нататък дните се редяха с приятна рутина. С Картър така и не станахме приятели, но успяхме да наложим равновесие. Прекарвахме времето си заедно, гледахме филми, и дори понякога готвехме. Ангелът се оказа доста оправен в кухнята, а аз бях все така несръчна.

На работа той ме следваше невидим и незабележим, както бе обещал. Не съм сигурна какво правеше по време на моята смяна. Останах с впечатлението, че обикаля из магазина и наблюдава хората. Може би дори прелистваше книгите. Знаех също, че прекарва доста от времето си в моя офис, дори и когато аз не бях там, в очакване да се появи някоя нова бележка от нефилима. Не стана така. Имаше обаче няколко случайни проблясъка от нефилима и Картър изчезваше за малко без дори да ми се обади, но ми показваше, че се е върнал, с леко докосване по бузата или като казваше набързо няколко думи в ума ми.

Започнах да пия кафе със Сет, преди да застъпя на смяна. В онзи първи ден той ме чакаше с мокачино с бял шоколад, а за моя изненада — с едно и за себе си.

— Брус ми го приготви без кофеин — обясни ми той.

Жестът бе прекалено мил, за да бъде отказан, така че в този ден седнах и разговарях с него, а също и на следващия, и на по-следващия… Беше жестоко да го отрежа, както бях възнамерявала, но отбивах всички опити за общуване извън работата. За щастие, срещите на кафе изглежда му бяха достатъчни и скоро се превърна в рутина.

Тъй като все още бях депресирана заради Роман, действах бавно и говорех малко — бях прекалено погълната от личното си нещастие. Сет навярно го беше усетил и водеше дискусията, за да не остави разговорът да замре — забележителна за него промяна. Отначало изглеждаше малко принудено, но открих, че един път почувствал се по-свободно, той наистина можеше да говори толкова добре, колкото и пишеше. Удивлявах се на промяната, радвах се на времето, прекарано заедно с него, и открих, че болката ми по Роман е понамаляла.

Той наистина е сладък — отбеляза една сутрин Картър, след като бях оставила Сет, за да поема работата на бюрото за информация. — Не разбирам защо прекарваш толкова време в блянове за другия, когато имаш до себе си някой като този.

Нещата не опират просто до това дали Сет е сладък или не — озъбих му се, все още чувствайки се малко странно заради телепатичната комуникация, която използваха висшите безсмъртни. — А и въобще не търся друг. Освен това ти дори не познаваш Роман. Как можеш да го обсъждаш?

Зная, че и ти не го познаваш от много време, така че какво толкова наистина би могло да се случи между вас?

Всичко. Той наистина, беше забавен. И умен. И изглеждаше много добре.

Смятам, че връзките трябва да се изграждат. Затова все още залагам на Сет.

Махай се. Трябва да работя.

Ангели. Какво ли разбират?

Докато вървяхме от книжарницата към къщи след четвъртия ми работен ден с Картър, той ме попита:

— Искаш ли да отидем да видим Ерик?

Намръщих се, докато мислех. Днес бях работила първа смяна, а довечера трябваше да отида отново заради последния урок на персонала по танци. Дотогава имаше два часа и си бях представяла, че ще продължим с новоусвоения си навик да гледаме филми заедно.

— Какво си наумил? — попитах, щом се оказахме на сигурно място в моя апартамент.

Картър се материализира пред мен.

— Искам да видя какво става. От известно време нефилимът сякаш е потънал вдън земя. Няма бележки. Няма нападения. Все пак знаем, че е наоколо, тъй като прихванах няколко леки проблясъка. Защо? Каква игра играе?

Извадих от хладилника си кутийка „Маунтин Дю“ и седнах на едно високо столче.

— Все още не си изключил Ерик като доносник.

— Не, не съм. Както казах по-рано, не искам да се окаже Ерик, но той вероятно е най-големият смъртен източник на информация за безсмъртните наоколо.

— И — мрачно заключих аз, — ако общува с нефилима, би могъл да знае нещо за плановете му. Какво смяташ да правиш? Да го „поразтърсиш“ за информация? Защото в този случай не искам да присъствам.

— Не работя по този начин. Мога да разбера кога хората лъжат, но не съм добър в… как да кажа, в измъкването на информация от тях. Както ти наскоро отбеляза, не съм достатъчно чаровен. Ти обаче се открояваш с чара си.

Не ми харесваше накъде бие.

— Какво искаш да направя?

— Нищо повече от обикновеното, обещавам. Само поговори с него. Сякаш искаш да продължиш последния ви разговор. Ако можеш, загатни за нефилима и наблюдавай какво става. Ерик те харесва.

— А ти какво ще правиш?

— Просто ще бъда там, невидим.

— Ще разполагаме със съвсем малко време, защото ще трябва да се върнем за урока по танци.

— Не е вярно. Ще те телепортирам.

— Ох! — През годините висши безсмъртни няколко пъти ме бяха транспортирали. Не беше приятно преживяване.

— Хайде! — настоя, той, долавяйки нежеланието ми. — Не искаш ли тази история е нефилима най-после да приключи?

— Добре, добре, само ме остави да се преоблека. Все още не съм убедена, че накрая няма да се озовем в някое задръстване.

Той направи няколко коментара „а ла Джером“ за желанието ми да се наконтя по старомодния начин, но аз не му обърнах внимание. Когато се приготвих, двамата станахме невидими и той хвана китката ми. За хилядна от секундата изпитах чувството, че през мен премина вятър, и после се оказахме в един ъгъл в магазина на Ерик. Почувствах леко гадене, подобно на онова, след като съм препила. Като видях, че наоколо няма никого, дори и Ерик, отново станах видима.

— Ехо?

Секунда по-късно старият магазинер показа глава от задната стая.

— Божичко, госпожице Кинкейд, не ви чух да влизате. За мен е удоволствие да ви видя отново.

— За мен също — дарих го с усмивка, достойна за награда.

— Тази вечер сте официална — каза той, като огледа роклята ми. — Специален повод?

— После ще ходя на танци. Всъщност не мога да остана дълго.

— Да, разбира се. Имате ли време за чай?

За момент се поколебах, но Картър каза „да“ в главата ми.

— Да.

Ерик отиде да сложи водата, а аз разчистих масата — всеки от нас влезе в обичайната си роля. Когато се върна с чая, научих, че пак е от тематично подбраните билки. Този път се казваше „Яснота“.

Направих на Ерик комплимент за чая, като през цялото време се усмихвах и давах най-доброто от себе си, за да го очаровам. Дори поговорих за незначителни неща, преди да се втурна с главата напред към същността на мисията си.

— Искам да ти благодаря за помощта, която ми оказа миналия път за пасажа от Светото писание — обясних аз. — Това ми помогна да разбера някои неща за падналите ангели, но признавам, че… се чувствам тласната в странна посока.

— О? — Гъстите му сиви вежди се извиха, докато поднасяше чашата към устните си.

Кимнах:

— В пасажа за падналите ангели… се споменават онези, които са се оженили и са имали потомци. Потомци нефилими.

Не си пилееш времето, сухо отбеляза Картър.

Старецът ми кимна заговорнически, макар че бях направила съвсем обикновена забележка.

— О, да, нефилимите са очарователна тема. Доста спорна материя според библейските учени.

— Как така?

— Е, някои последователи не обичат да им се напомня, че ангели — най-светите от светите, паднали или не — се занимават с такива презрени дейности. Идеята, че техните полубожествени мелези може би се разхождат по земята, е още по-шокираща и доста вбесява вярващите.

— А вярно ли е, че нефилимите са сред нас?

Ерик ми отправи една от лукавите си усмивки:

— Отново ми задавате въпрос, с който ме изненадвате, че не знаете отговора.

Видя ли? Прави това и с мен. Избегна въпроса.

Двамата с Джером го правите през цялото време, изстрелях аз отговора си към ангела. На Ерик отвърнах:

— Е, както съм ти казвала и преди, познанията ми са доста ограничени.

Той се позасмя и аз наблегнах на темата:

— Има ли ги или не?

— Говорите така, сякаш преследвате извънземни, госпожице Кинкейд. Смешно е, но някои любители на конспирацията твърдят, че когато виждаме извънземни, всъщност виждаме нефилими, и обратното. Но ви уверявам, за ваше успокоение или не: да, те наистина са някъде там.

— Извънземните или нефилимите? — пошегувах се в опит да поддържам непринуден разговора, макар да беше ясно, че има предвид нефилимите.

Вече знаех, че съществуват, но се радвах да го чуя да потвърди с такава готовност. Със сигурност щеше да бъде много по-уклончив, ако искаше да прикрие, че е съюзник на нефилима.

— Всъщност и двата вида, стига да си прекарал повечко време на предишното ми работно място.

Засмях се с глас при спомена как в „Кристъл Старц“ пробутваха книгите, посветени на общуването със същества от далечния космос.

— Бях забравила за това. Знаеш ли, напоследък имах няколко спречквания с някогашната ти шефка.

Погледът на Ерик се изостри:

— Така ли? Какво стана?

— Нищо особено. Предполагам, просто професионални различия. Откраднах от нея някои от бившите ти колежки — Тами и Джанис. Хелена не беше особено щастлива.

— Не, не е била. Предприе ли нещо?

— Дойде в книжарницата и вдигна доста шум, отправи ми някои съдбовни и мрачни предсказания. Нищо особено.

— Интересна жена е — отбеляза той.

— Малко е да се каже.

Осъзнах, че се бяхме отклонили от темата и почти очаквах Картър да ме скастри, но той не го направи.

— Знаеш ли някакъв начин да бъде открит нефилим? Да се предскаже къде ще бъде следващия път?

Ерик ми отправи странен поглед и не ми отговори веднага. Почувствах как стомахът ми леко се сви. Може би знаеше повече за нашия нефилим. Надявах се да не е така.

— Не — отвърна накрая. — Идентифицирането на безсмъртните не е толкова лесно.

— Но е възможно.

— Да, разбира се, но някои са по-добри в прикриването на присъствието си в сравнение с други. Особено нефилимите — те имат причина да стоят скрити, защото постоянно ги преследват.

— Дори и когато не създават неприятности? — изненадах се. Нито Картър, нито Джером бяха споменали нещо подобно.

— Дори и тогава.

— Това е много тъжно.

Спомних си отметката в книгата на Харингтън, с която се напомняше, че нефилимите са отхвърлени и от ада, и от рая. Може би в такъв случай аз също щях да бъда ядосана; щях да причинявам неприятности, за да покажа и на двете страни, че не съм съгласна с политиката им.

Ерик едва ли можеше да ми съобщи нещо повече за нефилима и нашият разговор се отклоняваше все повече и повече. За моя изненада бе изтекъл около час, въпреки че очаквах досега Картър да ме е спрял. Накрая се извиних на Ерик и му казах, че трябва да тръгвам. Както обикновено купих малко чай, а старецът както винаги, настоя да го посетя отново.

Щом стигнах до вратата, той колебливо ме повика:

— Госпожице Кинкейд, относно нефилимите…

Почувствах как кожата ми настръхва. Той наистина знаеше нещо за това. Проклятие.

— Не забравяйте, че са безсмъртни и са тук от много време, но за разлика от другите безсмъртни те просто нямат непосредствени или божествени задачи, за които да се грижат. Мнозина се опитват просто да водят обикновен и смислен живот.

На излизане обмислях това странно късче информация, представяйки си как някой нефилим всеки ден отива на работа. Беше ми трудно да го съпоставя с ужасните картини, които досега ми се бяха натрапвали.

Нощта отдавна се бе спуснала и паркингът беше празен. Станах невидима и зачаках Картър да ни пренесе. Чаках и чаках.

— Е, нали нямаше да закъсняваме? — промърморих аз.

Никакъв отговор.

— Картър?

Никакъв отговор. После ме осени — Картър пак бе отишъл на лов за нефилима. Бях сама. Страхотно. Какво щях да правя? Нямах кола и без значение какво ми бе казал ангелът — че когато е на лов, не трябва да се притеснявам за сигурността си, аз не се чувствах в безопасност да стоя сама в тъмното навън. Отново влязох в книжарницата, вече видима. Ерик изненадано ме погледна.

— Имаш ли нещо против да изчакам тук, докато ме вземат?

— Ни най-малко.

Разбира се, сега трябваше някой да ме вземе. Извадих мобилния си телефон и се поколебах на кого да се обадя. Коди би бил идеалният избор, но живееше далече, южно от книжарницата, а аз бях на север от нея. Вече сигурно бе тръгнал за урока по танци и да идва чак дотук, би означавало и двамата да закъснеем. Нужен ми бе някой, който живееше наблизо, но не познавах никого, с изключение на… Сет, който живееше в Университетския квартал. Не беше много далече от Лейк Сити. Въпросът беше дали в момента си е вкъщи, или все още е в „Куин Ан“. Реших се и набрах номера му.

— Ало?

— Джорджина е. Къде си?

— Ъ-ъ… у дома.

— Страхотно. Имаш ли нещо против да ме вземеш с колата си?

След петнайсет минути Сет дойде до магазинчето на Ерик.

Очаквах, че през това време Картър ще се появи, но от него нямаше и следа. Благодарих на Сет и се качих в колата му.

— Наистина оценявам какво правиш за мен. Този, който трябваше да ме закара, така да се каже, се изпари.

— Нямам нищо против. — Той се поколеба и ми хвърли бегъл поглед. — Красива си.

— Благодаря.

Бях с червена рокля, а горната й част бе тип корсет без ръкави.

— Става да се носи и с бархетна риза.

Отне ми секунда да си спомня ансамбъла, който носех в дома на брат му, и още секунда — да си спомня, че все още не му бях върнала ризата.

— Съжалявам — казах, след като му припомних за това. — Скоро ще ти я върна.

— Няма проблем. В крайна сметка, все още държа книгата ти като залог. Така е честно. Чувствай се свободна да носиш ризата по-често. Така ще ухае на теб и парфюма ти.

Той внезапно млъкна, явно притеснен, че е казал прекалено много, което май си беше така. Исках да се пошегувам с коментара му, малко да смекча неудобството му, но вместо това си представих как Сет държи пред лицето си бархетната риза и вдишва дълбоко, защото тя ухае на мен. Картината беше толкова секси, толкова откровено провокативна, че мълчаливо се отдръпнах от него и се загледах през прозореца, за да скрия чувствата си и внезапното си тежко дишане.

„Каква безсрамна уличница съм“, реших, докато останалата част от пътуването премина в мъртвешка тишина. В един, момент плачех за Роман, а в следващия ми се искаше да скоча в леглото със Сет. Бях непостоянна. Изпращах смесени сигнали на мъжете, прехвърлях се от един на друг, с едната ръка подканвах, а с другата — отблъсквах. Вярно, енергията от секса с Мартин свършваше, така че повечето мъже отново започваха да ми изглеждат доста привлекателни, но все пак… нямах срам. Вече дори не знаех кого или какво искам.

Когато Сет паркира, но отказа да дойде с мен в „Емералд Сити“, се почувствах виновна. Знаех си — мислеше, че го смятам за перверзник заради коментара му за парфюма ми. Нямаше да позволя това да продължава, не понасях мисълта, че чувства неудобство пред мен, особено когато забележката му се бе оказала така възбуждаща. Трябваше да оправя нещата.

Наведох се към него, като се надявах деколтето ми да свърши поне половината от работата ми по заглаждането на проблема.

— Спомняш ли си онази сцена от „Стъклената къща“ Сцената, в която О’Нийл изпраща сервитьорката до дома й?

Той вдигна вежди:

— Е, все пак аз съм я писал.

— Ако не греша, той казва, че е срамота да оставиш сама жена, облечена в къса рокля.

Сет се втренчи в мен с непроницаемо изражение. Накрая, на лицето му заигра вече не толкова притеснена усмивка.

— Той казва: Мъж, който оставя сама жена, облечена в къса рокля, въобще не е мъж. Жена в такава рокля не иска да бъде сама.

Многозначително го погледнах:

— Е?

— Какво?

— Не ме карай да ти обяснявам. Аз съм в точно такава рокля и не искам да съм сама. Ела с мен. Знаеш, че ми дължиш един танц.

— А ти знаеш, че не танцувам.

— Мислиш ли, че това би спряло О’Нийл?

— Мисля, че О’Нийл понякога нагазва в дълбокото. Не знае кога да спре.

С раздразнение поклатих глава и тръгнах.

— Почакай — извика Сет, — идвам.

— Малко остана да не дойдеш, нали? — попита ме Коди, когато се втурнахме във вече затворената книжарница.

Прегърнах го и двамата със Сет сърдечно си кимнаха, преди писателят да се изгуби сред персонала.

— Дълга история.

— Вярно ли е — прошепна ми Коди в ухото, като се наведе към мен, — че точно сега Картър се спотайва наоколо?

— Всъщност не. Така беше, но после просто ме изостави. Затова закъснях и трябваше да се обадя на Сет да ме вземе.

Напрегнатото изражение на младия вампир се поотпусна:

— Сигурен съм, че и за двама ви е било голяма саможертва.

Пренебрегнах закачката и разпределих групите, за да започне урокът. Както бяхме забелязали последния път, повечето бяха толкова подготвени, колкото въобще биха могли да бъдат. Не показахме нищо ново; вместо това бяхме решили да преговорим старите техники, за да сме сигурни, че основните стъпки са овладени. Сет, както бе казал, не танцуваше. Ставаше му все по-трудно да страни, тъй като по-голямата част от персонала вече добре го познаваше. Много от жените го канеха, но той беше непреклонен.

— Ще танцува, ако ти го помолиш — каза ми в един момент Коди.

— Съмнявам се. Цяла вечер отказва.

— Да, но ти си убедителна.

— Картър ми подметна същото. Нямам представа откъде ми е тази репутация на мис Сладурана.

— Просто го попитай.

Завъртях очи и тръгнах към Сет. Забелязах, че погледът му вече е прикован върху мен.

— Хайде, Мортенсен, последен шанс. Готов ли си да се превърнеш от воайор в ексхибиционист?

Той любопитно обърна глава към мен:

— Все още ли говорим за танци?

— Зависи. Веднъж чух някой да казва, че мъжете танцуват по начина, по който правят секс. Така че ако не искаш всички тук да мислят за теб като за човека, който просто седи наоколо и…

Той се изправи:

— Да танцуваме.

Затанцувахме и въпреки смелата му постъпка, нервността му ясно си пролича. Дланта му бе потна, когато сграбчи ръката ми, а другата му ръка прекалено много се колебаеше да отпусне тежестта си върху кръста ми.

— Дланта ти поглъща моята — нежно го подразних аз, намествайки ръката си в неговата. — Просто се отпусни. Слушай музиката и отброявай ритъма. Следи стъпките ми.

Докато се движехме, изпитах чувството, че е упражнявал основните стъпки и преди. Нямаше проблем със запомнянето. Проблемът му беше в напасването на стъпките към музиката, което пък при мен се получаваше инстинктивно. Мога да кажа, че той буквално отброяваше тактовете наум и съсредоточено нагаждаше стъпките си. Вследствие на това гледаше в краката си, а не мен.

— Ще дойдеш ли с нас на представянето? — попитах.

— Съжалявам, но не мога едновременно и да разговарям, и да броя.

— О, добре — направих всичко възможно, за да прикрия усмивката си.

Продължихме да мълчим, докато свърши урокът. Танцът не се превърна в нещо естествено за Сет, но той не пропускаше никакви стъпки и внимаваше да не сбърка с непоколебима решителност и усърдие, като през цялото време обилно се потеше. Толкова близо до него, отново усетих нещо подобно на напрежение във въздуха между нас, неудържимо и наелектризиращо.

Когато часът свърши, с Коди обиколихме и си взехме довиждане с всекиго. Сет беше един от последните, които си тръгнаха. Когато с Коди се насочихме към задната врата, той се приближи към нас.

— Добра работа свърши тази вечер — каза му Коди.

— Благодаря. Беше заложена репутацията ми.

Сет се обърна към мен:

— Надявам се, че съм спасил честта си в танцово сексуалното сравнение.

— Мисля, че имаше някои забележителни прилики — отбелязах аз, опитвайки се да остана сериозна.

— Някои? А къде останаха вниманието към детайла, голямото напрежение, многото пот, благородната ми решителност да свърша работата, и при това да я свърша добре?

— Най-вече си мислех, че просто не говориш по време на секс — подло, но не можах да се сдържа.

— Е, устата ми е заета с по-смислени неща.

Преглътнах, собствената ми уста бе пресъхнала.

— Все още ли говорим за танци?

Сет ни пожела лека нощ и излезе. Замислено го изгледах.

— Още някой да има чувството, че ще припадне?

— Аз със сигурност — разнесе се зад нас добродушният глас на Картър.

Двамата с Коди подскочихме.

— Божичко! — възкликнах. — Откога си тук?

— Нямам време за празни приказки. Дръжте се, деца.

След като се огледа, за да се увери, че сме сами, ангелът внезапно сграбчи китките ни. Почувствах гаденето, отново усетих свистенето и след това установих, че стоим в изключително елегантно обзаведена дневна. Никога преди не бях виждала това място. Беше много красиво. Стаята бе обзаведена с кожени мебели, а по стените висяха оригинални на вид произведения на изкуството. Разкош. Стил. Великолепие.

Имаше само един проблем — това място бе занемарено. Драскотини обезобразяваха луксозните мебели, масите бяха поочукани, а произведенията на изкуството бяха закачени или накриво или имаха петна, или и двете. На една от стените беше изрисуван със спрей огромен символ, който не разпознах: кръг, пресечен от вертикална линия, а друга линия го пресичаше под ъгъл отляво надясно. Вълшебство, съчетано с такова светотатство, напълно ме втрещи.

— Добре дошли в двореца на Джером! — съобщи Картър.