Тъгата на сукубата

Глава 22

— Ти си се преструвал… Преструвал си се, че си привлечен от мен — осъзнах аз, а заради шока произнасях думите трудно и накъсано.

Все още усмихвайки се, той пристъпи към мен и аз се присвих, докато отчаяно се опитвах да намеря начин да избягам, да се измъкна от собствения си апартамент. Това, което преди секунди ми бе изглеждало сигурно и примамливо, сега стана тясно и смазващо. Апартаментът ми беше твърде малък, а вратата — твърде далече. Не можех да дишам. Веселостта по лицето на Роман се смени с учудване.

— Какъв е проблемът? От какво те е страх?

— А ти как мислиш?

Той примигна:

— От мен?

— Да, от теб. Убиваш безсмъртни.

— Да, така е — призна той, — но никога не бих наранил теб. Никога! Знаеш го, нали?

Не отговорих.

— Нали?

Отстъпих още назад — не че имаше къде да отида. Бях приклещена по такъв начин, че можех да отстъпвам единствено към спалнята, а не към входната врата. Това нямаше да доведе до нищо добро.

Роман все още изглеждаше озадачен от реакцията ми.

— Хайде, не мога да повярвам. Никога не бих ти сторил каквото и да е. Та аз съм влюбен в теб. По дяволите, знаеш ли какви промени настъпиха в цялата операция заради теб?

— Заради мен?

— Въртиш сърцето ми на малкото си пръстче. Помниш ли деня… когато потърси помощта ми в книжарницата? Не можех да повярвам на късмета си. Знаеш ли, следих те цяла седмица, опитвах се да проуча навиците ти. Боже, никога няма да забравя деня, когато те видях! Беше толкова дръзка. Толкова красива. Веднага бих отишъл накрай света заради теб. А по-късно… когато ти отказа да излезеш с мен вечерта след раздаването на автографи? Не можех да повярвам. Знаеш ли, че трябваше да бъдеш първата ми мишена? Но не можах да го направя. Не и след като бях говорил с теб. Не и след като осъзнах каква си.

Преглътнах, въпреки всичко бях любопитна:

— Каква съм?

Той пристъпи към мен. На красивото му лице имаше мрачна усмивка:

— Сукуба, която не иска да бъде сукуба. Сукуба, която иска да бъде човек.

— Не, не е вярно…

— Разбира се, че е. Ти си като мен. Не играеш по правилата. Изморена си от системата. Не им позволяваш да те натикат в ролята, която са определили за теб. Господи, докато те наблюдавах, не можех да повярвам. Колкото по-заинтересувана от мен изглеждаше, толкова повече се опитваше да се отдръпнеш. Мислиш ли, че това е нормално за една сукуба? Беше най-удивителното нещо, което някога съм виждал; да не говорим, че беше и най-разочароващото. Ето защо днес реших да те предизвикам. Не можех да преценя дали наистина ме заряза за мое собствено добро, или просто те интересува някой друг — като Мортенсен.

— Затова ли организира малката си глупава игричка днес? За да задоволиш шибаното си его?

Роман безпомощно вдигна рамене. Все още изглеждаше доволен от себе си.

— Казано по този начин звучи толкова повърхностно. Имам предвид — да, беше доста глупаво. Може би и малко детинско. Но трябваше да зная кого обичаш. Не можеш да си представиш колко трогателно беше да видя как се тревожиш за мен; да не споменавам и факта, че първо провери мен. Беше много вълнуващо — бях по-важен от останалите.

Почти бях готова да протестирам, че всъщност първо се разтревожих за Сет, но побързах да потърся Роман само защото мислех, че Сет е в безопасност. За щастие проявих достатъчно здрав разум да задържа устата си затворена. По-добре Роман да си мисли, че е прав.

— Добър си — казах вместо това, може би непредпазливо. — Караш ни да играем по свирката ти — мен и другите безсмъртни.

— Вероятно. Съжалявам за неприятностите, които съм ти създал. Що се отнася до останалите — той поклати глава, — за тях това е полезно. Те имат нужда от това, Джорджина. Искам да кажа, не ти ли писна? Какво са направили с теб? Очевидно е, че не си щастлива със съдбата си, но мислиш ли, че висшестоящите ще ти позволят да промениш нещо? Не. Не повече, отколкото са дали на мен и на вида ми. Системата е увредена. Вкопчили са се единствено в „това е добро“ и „това е лошо“. Няма средно положение. Няма възможност за промени. Ето защо обикалям и правя тези неща. Там горе имат нужда от събуждане. Трябва да разберат, че не са нито първа, нито последна инстанция, и то нито по въпросите на греха, нито пък по онези за спасението. Някои от нас все още се борят.

— Да видим… Колко често го правиш? Това, с убийствата?

— О, не толкова често. На всеки двайсет до петдесет години. Понякога — век. За известно време това ме пречиства, после с годините отново ми писва от системата и отново си набелязвам ново място и нов кръг от безсмъртни.

— Винаги ли е по един и същи модел? — спомних си за символите в дома на Джером. — Фаза на предупреждение… Фаза на нападение…

Роман засия:

— Добре, добре, написала си си домашното, а? Да, обикновено става по този начин. Първо се справям с няколко низши безсмъртни. Те са лесни мишени, но понякога се чувствам малко виновен заради тях. В действителност те също са в такава степен жертви на системата, в каквато сме ние с теб. Но пък проблемите с тях объркват висшите безсмъртни и после сцената ми е готова, за да продължа с основната атракция.

— Джером — мрачно казах аз.

— Кой?

— Джером… местният архидемон — поколебах се. — Баща ти.

— О, той ли…

— Какво би трябвало да означава това? Прозвуча, сякаш не го смяташ за нещо особено.

— На голямата шахматна дъска — не.

— Да… но той ти е баща…

— Е, и? Нашата връзка, или пък липсата й, не променя нищо.

Джером бе казал почти същото за Роман. Смаяна, седнах на подлакътника на близкия фотьойл — все пак излезе, че предстоящото ми унищожение не предстоеше чак толкова скоро.

— Но той не е ли… не е ли истинската цел — висшестоящият безсмъртен, когото искаш да убиеш?

Роман поклати глава и лицето му стана сериозно:

— Не. Моделът не е такъв. Започвам с низшите безсмъртни, а после се фокусирам върху местното бижу. Този с най-голямо влияние в района. Така предизвиквам по-голям смут сред останалите. Нали разбираш, има по-добър психологически ефект. Ако успея да се справя с най-влиятелния в кампуса, всички започват да се тревожат, че никой не е в безопасност.

— Така че би трябвало да е Джером.

— Не, не е Джером — търпеливо отвърна той. — Архидемон или не, знатният ми баща не е най-висшата инстанция тук. Не ме разбирай погрешно — изпитах доста голямо задоволство, така да се каже, да опикая територията му, но има някой, който го засенчва. Вероятно не го познаваш. Просто няма причина да си прекарваш времето с него.

По-силен от Джером? Оставаше само един…

— Картър. Преследваш Картър.

— Така ли се казва? Местният ангел?

— По-силен ли е от Джером?

— Доста! — Роман ме погледна с любопитство: — Познаваш ли го?

— Аз… чувала съм за него — излъгах. — Както ти каза, не си прекарвам времето с него.

В действителност умът ми препускаше. Картър беше мишената? Кроткият, саркастичен Картър? Не ми се вярваше да е по-силен от Джером, но все пак не знаех почти нищо за него. Не знаех дори какъв е, каква е работата му или пък мисията му в Сиатъл. Все пак едно ми беше ясно, и то явно само на мен — ако ангелът наистина превъзхождаше Джером, Роман нямаше да успее да му стори каквото и да е, не и ако правилото, че силата на нефилима не може да превъзхожда тази на родителя, беше вярно. На практика, Роман не би трябвало да е в състояние да нарани нито ангела, нито демона.

Реших да не споменавам нито това, нито пък факта, че познавам Картър по-добре, отколкото на Роман му се вярваше. Колкото по-малко знаеше, толкова по-голям шанс имахме да се справим с него.

— Добре. Наистина не си представям някоя сукуба да е твърде дружелюбна с ангел, но що се отнася до теб, е трудно да се каже. Имаш остър език, но въпреки това успяваш да привлечеш доста обожатели — леко успокоен, Роман се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. — Бог ми е свидетел, че винаги съм се стремял да избягвам приятелите ти.

Гневът ми помогна да надвия страха си:

— Наистина ли? А Хю?

— Кой беше той?

— Импът.

— А, да. Е, трябваше да има пример за назидание, нали? Така че, да, малко си поиграх с него. Държеше се нахално с теб. Но не го убих. — Той ме погледна по начин, който според мен би могъл да бъде наречен насърчителен. — Направих го заради теб.

Замълчах. Спомних си как изглеждаше Хю в болницата. Бил нахален?

— Другите? — продължи той. — Онзи дразнещ ангел? Вампирът, който те заплашваше? Веднага изпитах желание да скърша врата му. Премахнах ги заради теб. Можеше и да не го правя.

Стана ми лошо. Не исках на съвестта ми да тежи нечия смърт.

— Много мило от твоя страна.

— Хайде, стига си ме критикувала. Трябваше да направя нещо, но в действителност, след като на танците се запознах с приятеля ти вампир, не можах да се заставя да му сторя каквото и да е. Ти наистина ме хвана натясно. Направо останах без жертви.

— Съжалявам за неудобството! — сопнах се, ядосана от това жалко просене на съчувствие. — Затова ли ти беше толкова лесно да ме нападнеш онази нощ?

Той се намръщи:

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

Помислих си за нападението над мен самата — всичко съвпадаше идеално. Беше се случило след отиването ми до „Крис тъл Старц“, на следващия ден след като бях зарязала Роман по време на концерта. Перфектно извинение да бъде ядосан и да търси възмездие.

— Помниш ли? В деня след концерта? След като бях със Сет?

По чертите на Роман премина разбиране:

— О, това ли?

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Признавам, че беше малко детинско, но едва ли можеш да ме обвиняваш. Не ми беше лесно да гледам как се занасяш с Мортенсен, след като ме беше зарязала по този начин. Видях как предишната нощ си тръгна с него. Трябваше да направя нещо.

Скочих от мястото си, предишните ми опасения се върнаха:

— Трябваше да направиш нещо? Като да избиеш от мен желанието, докато съм в тясна уличка?

Роман вдигна вежди:

— За какво говориш? Казах ти, че никога не бих те наранил.

— А ти за какво говориш?

— За онази сладкарница. Проследих ви по-рано през деня и когато видях колко мила ставаш по време на десерта, ме обхвана ревност и издухах вратата. Казах ти, детинско беше.

— Спомням си — промърморих, сещайки се как вратата бе издухана и връхлетелият отвън вятър направи поразии в малката сладкарничка. Такъв вятър не беше обичаен тук, но не ми беше хрумнало за свръхестествено влияние. Той имаше право — беше детинско.

— Е, за каква уличка говориш? — настоя той.

Отърсих се от спомена:

— По-късно… същата вечер. Бях свършила някои неща, когато ти… или някой друг… ме нападна на път за вкъщи.

Лицето на Роман стана безизразно, а очите му — стоманеносини.

— Разкажи ми. Разкажи ми, точно както се случи.

Направих го, като обясних за книгата на Харингтън, последвалото отиване до „Кристъл Старц“ и вървенето към вкъщи в тъмното. Премълчах обаче частта с моя спасител. Не исках Роман да разбере, че се познавам добре с Картър, да не би нефилимът да реши, че бих могла да попреча на плановете му. Колкото повече си мислеше, че не проявявам интерес към ангела, толкова по-вероятно бе да успея да изпратя предупреждение.

Когато свърших, Роман се облегна на стената, затвори очи и въздъхна. Изведнъж започна да изглежда не толкова като опасен убиец, колкото като изморения мъж, с когото се бях запознала и в когото почти се бях влюбила.

— Зная кой е. Зная, че беше твърде много да искам да не се меси.

— Какво… какво искаш да кажеш? — обзе ме странно чувство.

— Нищо. Забрави. Виж, съжалявам за това. Трябваше по-рано да взема мерки, за да те предпазя. Знаех прекалено… На следващия ден? Когато се отбих и ти поиска да скъсаме? Въпреки, че се беше преобразила, разбрах, че си ранена. Разбрах също, че е причинено от свръхестествено същество, но така и не заподозрях… Помислих, че е някой от другите безсмъртни; някой от твоя кръг, с който си се скарала. По теб имаше някакви енергийни отпечатъци… бледи следи от нечия сила… като тази на някой демон…

— Но това е… О! Имаш предвид Джером.

— Пак ли миличкото татенце? Не ми казвай… не ми казвай, че той също ти е сторил нещо.

Моментната благост на Роман бе заменена от нещо зловещо.

— Не, не — забързано казах, спомняйки си психическия удар от Джером, който ме бе приковал към дивана. — Не беше нищо подобно. Беше по-скоро демонстрация на сила, чиято мощ усетих. Не той ме нарани. Той никога не ме е наранявал.

— Добре. Уверявам те, че не съм щастлив от онова, което ти се е случило в уличката, и ще си поговоря с виновника, за да съм сигурен, че никога няма да се случи отново. Когато онзи ден те видях, почти бях готов да избия всички безсмъртни в района. Само при мисълта някой да те нарани…

Той се приближаваше все повече към мен. Колебливо хвана ръката ми. Не знаех дали да се отдръпна, или да се устремя към него. Не знаех как да съвместя предишното привличане със сегашния си ужас.

— Нямаш представа колко много означаваш за мен, Джорджина.

— Тогава как… в уличката…

Преди да успея да завърша мисълта си, внезапно се заформи друга мисъл, предизвикана от думите на Роман. Когато онзи ден те видях. Беше ме посетил в деня след нападението и дойде малко след като Картър тръгна по следата на нефилима. Не можех да се сетя къде точно се бе появила аурата, но не беше наблизо. Роман не би могъл да бъде усетен там от Картър и след това да дойде в апартамента ми толкова бързо.

Зная, че беше твърде много да искам да не се меси… Ще си поговоря с виновника.

Разбрах защо Роман смяташе, че може да воюва с Картър, защо по-малката му сила, в сравнение с тази на ангела, не беше проблем. Осъзнаването ме прониза като олово — тежко и студено. Не съм сигурна какъв точно е бил погледът ми, но Роман изведнъж омекна от съчувствие.

— Какво има?

— Колко? — прошепнах.

— Колко какво?

— Колко нефилими има в града?