Тъгата на сукубата

Глава 24

— Е — меко попита Роман, — какво мислиш? Ще дойдеш ли с мен?

— Не зная — отговорих със сведен поглед. — Страх ме е.

Гласът ми трепереше. Трогнат, той обърна лицето ми към своето.

— От какво?

Отправих му премрежен поглед. Сдържан. Дори уязвим. Труден за устояване, надявам се.

— От… тях. Искам… но не мисля… че някога ще бъдем свободни. Не можем да се скрием от тях, Роман. Не и завинаги.

— Можем — въздъхна той и ме обгърна с ръце, а сърцето му се надигна срещу страха ми. Не се съпротивлявах, оставих го да притисне тялото си до моето. — Казах ти, мога да те защитя. Утре ще открия ангела, а вдругиден ще заминем. Просто е.

— Роман…

Погледнах го с широко отворени очи, а погледът ми бе натежал от някакво чувство. Може би — надежда. Страст. Учудване. Видях изражението си отразено в неговото и този път, когато той се наведе да ме целуне, не го спрях. Дори отговорих на целувката му. Беше минало много време, откакто бях целувала просто заради самото целуване, заради усещането как езикът му нежно навлиза в устата ми, а устните му галят моите, докато ръцете му все по-силно ме притискат. Бих могла да се целувам така до безкрайност само заради насладата от физическото усещане, нямащо нищо общо със захранването на сукубата в мен. Беше великолепно. Опияняващо. Нямаше страх. Но Роман искаше повече от целувки и когато ме събори на килима в дневната, отново не го спрях. Тялото му се изпълни с топлина и копнеж. Той бавно и внимателно легна върху мен, показвайки въздържание, което ме изненада и впечатли. Бях спала с толкова много мъже, които веднага се нахвърляха да задоволят собствените си нужди, че бе направо учудващо да съм с някой, така явно загрижен за моето удоволствие. Нямаше от какво да се оплача.

Той притисна тялото си към моето и продължи да ме целува. След това от устата премина към ухото ми и прокарвайки език устните му се спуснаха надолу по шията ми. Тя винаги е била една от най-ерогенните ми зони и аз шумно издишах, когато изкусният му език бавно погали чувствителната кожа, карайки я да настръхне. Извих тялото си към неговото, за да му покажа, че би могъл да ускори нещата, но той, изглежда, не бързаше. Отиваше все по-надолу и по-надолу, целуваше гърдите ми през деликатната копринена материя на блузата, докато платът се навлажни и прилепна към зърната ми. Седнах, за да може да свали блузата ми. Когато го направи, смъкна и полата ми, така че останах само по бикини. Но той бе завладян от гърдите ми, продължи да ги целува и докосва, като редуваше целувките от нежни и ефирни до груби и хапещи, които заплашваха да оставят пурпурни следи. Накрая се плъзна надолу, прокарвайки езика си по гладката кожа на корема и спря, когато най-после стигна до бедрата ми.

Бях изтощена от копнеж и нетърпение да докосна тялото му в отговор. Но когато го направих, той нежно притисна китката ми към пода и ме смъмри:

— Не още.

Точно тогава ми хрумна, че от мен се очакваше през това време да правя нещо. Печелех време, нали? Да, така беше. Протаках, за да измисля план. План, който щях да имам… по-късно.

— Червено — отбеляза той, плъзвайки пръсти по бикините. Бяха ефирни, едва ли не само парчета дантела и прозрачен плат. — Кой би се сетил?

— Почти никога не нося дрехи в розово и виолетово — признах, — но по някаква причина обичам бельо в тези цветове. И в черно, разбира се.

— Отиват ти. По всяко време можеш да ги преобразиш, нали?

— Да, но защо?

Роман се пресегна и ги разкъса:

— Защото ми пречат.

Той се наведе, разтвори бедрата ми и зарови лице между тях. Езикът му бавно се плъзна по устните и после проникна навътре към пламналия ми клитор. Стенейки, повдигнах и притиснах бедра към него, опитвайки се да задоволя копнежа си. Но Роман още веднъж ме притисна към пода; не бързаше, искаше да ме възбуди, да ме води към все по-голямо и по-голямо удоволствие. Всеки път, когато наближавах върха, той прокарваше език надолу и проникваше в мен.

Когато най-после ми позволи да свърша, го направих толкова шумно и диво, че тялото ми се разтресе, а той ме притискаше, продължавайки да смуче. В онзи момент бях така възбудена и замаяна, че докосването му беше повече, отколкото можех да понеса. Чух се как го моля да спре, но в същото време той отново ме водеше към върха.

Той постепенно спря, пусна ме и се отдръпна, наблюдавайки как тръпнещото ми тяло се успокоява. Разделяха ни само дрехите му, които свалихме за две секунди и той легна върху мен, притискайки се към голата ми кожа. Когато ръцете ми се плъзнаха надолу, за да го погалят, Роман въздъхна с явно блаженство.

— Господи, Джорджина — задъхано каза той, вперил очи в моите, — нямаш представа колко те желая!

Нямах ли?!

Насочих го към себе си. Тялото ми се разтвори за неговото, прие го, сякаш някаква част от мен досега бе липсвала и той започна да се движи, наблюдавайки внимателно изражението на лицето ми, какво изпитвах при всяко негово движение.

Печеля време, мъдро си помислих аз, но когато той притисна китките ми към пода, претендирайки за собственост върху тялото ми с всеки един тласък, вече знаех, че лъжа себе си. Случващото се беше много повече от печелене на време, за да мога да предупредя Джером и Картър. Беше за мен. Беше егоистично. През последните няколко седмици непрестанно бях копняла за Роман, а сега го имах. И не само това — беше точно както той ми бе казал: не се отнасяше за оцеляване, а само за удоволствие. Бях правила секс с други безсмъртни, но не и наскоро. Бях забравила какво е да нямам в главата си чужди мисли и просто да се наслаждавам на усещанията си.

Движехме се с отработен ритъм, сякаш телата ни вече се познаваха. Отмерените му тласъци станаха по-диви и не толкова контролирани и яростно нахлуваше в мен. Сякаш отдалеч чувах собствените си стенания. Не знаех какво става около мен, не можех да мисля. Съществуваше единствено откликът на тялото ми, съзидателната сила, която ме поглъщаше, изгаряше ме в пламъци и ме караше да искам още. Копнеех за освобождение, притисках тялото си в неговото, пристягайки здраво мускулите си около него.

Когато усети как се напрегнах, той простена и очите му запламтяха с почти първична страст:

— Искам да видя как отново стигаш до края — задъхано каза той. — Направи го заради мен.

По някаква причина сякаш точно тази заповед ми бе липсвала, за да свърша, да се потопя в шеметния екстаз. Каквото и изражение да съм имала, то бе достатъчно, за да доведе до неговия финал. Устните му се разтвориха, но не излезе нито звук. Роман затвори очи и след един последен мощен тласък остана в мен, треперещ от удоволствие. Когато свършихме, тялото му все още потръпваше от силата на оргазма му. Задоволен и потънал в пот, той се изтъркули по гръб. Обърнах се към него и плъзнах пръсти по гърдите му, като се възхищавах на очертаните мускули и загарялата кожа.

— Красив си — казах и поех зърното му.

— И ти не си грозна — измърмори той и погали косата ми. От моето тяло също се стичаше пот и правеше косата ми по-влажна и по-къдрава от обикновено. — Това ти ли си? Такъв ли е истинският ти образ?

Поклатих глава, изненадана от въпроса, и прокарах устни по врата му.

— Откакто съм сукуба, нося само това тяло. Беше много отдавна.

Спрях насред целувката и попитах:

— Нещо друго ли искаш? Знаеш, че мога да бъда всичко, което пожелаеш.

Той се засмя и белите му зъби проблеснаха:

— Без съмнение, една от екстрите да обичаш сукуба.

Той седна, взе ме на ръце и се изправи, като леко се олюляваше от допълнителната тежест.

— Не. Може би, ако ме попиташ в друг век, бих могъл да ти отговоря нещо различно. Засега обаче имам още много да уча за това тяло.

Занесе ме в спалнята, където правихме любов по-бавно и по малко по-цивилизован начин, а телата ни се преплитаха като панделки от течен огън. След като донякъде бяхме задоволили първичното се желание, сега се любехме дълго, изследвайки начините, по които откликваше тялото на всеки от нас. Прекарахме по-голямата част от нощта като повтаряхме модела: бавно и любящо, бързо и настървено, почивка, повторение. Някъде около три след полунощ се изтощих и заспах, сложила глава на гърдите му и нехайно изтласкала тревогите в периферията на съзнанието си.

Събудих се няколко часа по-късно и рязко седнах, тъй като събитията от предната нощ стремително се завръщаха в ума ми с все по-голяма яснота. Бях спала в прегръдките на нефилима. Отнасяше се за моята уязвимост. Все пак… бях тук, все още жива. Роман лежеше до мен, а Обри в краката му. Двамата ме гледаха с притворени очи, учудени от рязкото ми движение.

— Какво има? — попита той, потискайки прозявката си.

— Н-н-нищо — уверих го и открих, че когато не съм обзета от страст, съм способна да мисля малко по-ясно.

Какво бях направила? Преспиването с Роман ми бе спечелило време, но не бях по-близо до намирането на изход от тази откачена ситуация. Легнах и пред погледа ми попаднаха нарцисите от Картър, които ми помогнаха да взема решение. Самите цветя имаха малка заслуга за това, но нещо в тях ме накара да осъзная, че не бих могла да стоя бездейно и да позволя на Роман да убие Картър. Трябваше да действам, въпреки риска и вероятността от провал. Всички имаме моменти на слабост. Важното е как ги преодоляваме.

Нямаше никакво значение дали обичам нефилима или мразя ангела, пък и никое от двете не бе съвсем вярно. Всичко опираше до мен самата, до това каква личност съм. Бях прекарала векове, като наранявах мъже заради собственото си оцеляване, често докарвайки ги до пълно опустошение, но не можех да стана част от предумишлено убийство, независимо колко благородна бе каузата. Не бях стигнала до такъв етап от живота си. Не още.

Примигвах, за да задържа внезапно напиращите сълзи, съкрушена от това, което трябваше да направя. Това, което трябваше да причиня на Роман.

— Ела още да поспиш — промърмори той и плъзна ръка по тялото ми, от кръста до бедрото.

Да, знаех какво трябва да направя. Щеше да е отчаян опит, а не сериозен план, но не можах да измисля нищо друго, за да се възползвам от безгрижното настроение на Роман в момента.

— Не мога — обясних и започнах да се измъквам от леглото, — отивам на работа.

Очите му широко се отвориха:

— Какво? Кога?

— Аз отварям. Трябва да бъда там след половин час.

Той седна поразен:

— Целия ли ден ще работиш?

— Аха.

— Хрумват ми още неща, които искам да направя с теб — прошепна той, обви с ръка талията ми, дръпна ме обратно и покри с шепата си едната ми гърда.

Извих се към него, симулирайки, че съм обзета от страст. Добре де, не беше точно симулиране.

— М-м-м… — обърнах лице към неговото и устните ни се сляха. — Бих могла да им се обадя, че съм болна… не че ще ми повярват. Никога не боледувам и те го знаят.

— Отсвири ги — промърмори той и ме притисна към леглото, а ръцете му ставаха все по-настойчиви. Отсвири ги и пак се върни в леглото.

— Тогава ми позволи да стана — засмях се. — Така не мога да им се обадя.

Той неохотно ме пусна и аз се измъкнах от леглото, като се усмихвах. Гледаше ме жадно, като котка, която преценява плячката си. Честно казано, харесваше ми.

Желанието бързо се стопи и се превърна в страх, когато влязох в дневната и взех мобилния си телефон. Бях оставила вратите на всички стаи отворени, държах се както обикновено и доколкото е възможно — спокойно, за да не давам на Роман повод за тревога. Знаех, че вероятно ще ме чуе, докато съм в дневната, и мислено си преповторих думите, докато набирах мобилния телефон на Джером.

Не беше изненадващо обаче, че демонът не отговори. Проклятие. Какво му е хубавото на едно средство за връзка, щом не можеш да се свържеш, когато пожелаеш? Но тъй като го бях очаквала, изпробвах следващата си възможност — Хю. Ако се включеше гласовата му поща, щеше да е пълна липса на късмет. Планът ми нямаше да успее, ако се наложеше да звъня в офиса му и да мина през всичките му секретарки.

— Хю Мичъл.

— Здрасти, Дъг, Джорджина е.

Пауза.

— Току-що ме нарече Дъг?

— Виж, не мога да дойда днес. Мисля, че съм пипнала онзи вирус, дето витае наоколо.

Роман излезе от спалнята и аз му се усмихнах, докато вървеше към хладилника ми. Междувременно Хю се опита да осмисли безсмислиците ми.

— Джорджина… Мисля, че си набрала грешния номер.

— Не, сериозно Дъг, не се занасяй с мен. Не мога да дойда, ясно ли е?

Пълна тишина. Накрая Хю попита:

— Джорджина, добре ли си?

— Не. Вече ти казах. Нали ще предадеш на останалите?

— Джорджина, какво става?

— Е, сигурна съм, че ще измислиш нещо — продължих, — но ще се наложи да се справите без мен. Утре ще се опитам да дойда.

Затворих, погледнах към Роман и поклатих глава:

— Очакваше се, че Дъг ще е там. Сигурно е, че не ми повярва.

— Познава те прекалено добре, а? — попита той, докато пиеше чаша портокалов сок.

— Да, но ще ме покрие въпреки оплакванията си. В това го бива.

Метнах телефона на дивана и се приближих до Роман. Беше време за още отвличане на вниманието. Съмнявах се, че Хю напълно схвана ситуацията, но поне допусна, че нещо не е наред. Както отбелязах и преди, няма начин да си живял толкова дълго, колкото един безсмъртен, и да останеш глупав. Щеше да заподозре нещо и най-вероятно щеше да търси Джером под дърво и камък. Моята задача беше да задържа нефилима, докато дойде подкреплението.

— Е, какво точно искаше да направиш с мен? — измърках.

Както се оказа, доста неща. Отново се развихрихме в спалнята и установих, че чакането на момента, в който Хю ще успее да предприеме нещо, не е чак толкова трудно, колкото се бях опасявала. Изпитвах леки угризения заради многото удоволствия с Роман, особено сега, след като бях взела решение и се бях обадила за помощ. Той бе убил безчет безсмъртни и бе набелязал някого, който ми бе почти приятел. Но въпреки това не можех да се преборя с чувствата си. Той ме привличаше. Привличаше ме от много време и бе наистина, ама наистина, добър в леглото.

— Вечността не изглежда чак толкова лоша, щом си в ръцете ми — промърмори той по-късно, галейки косата ми, докато се притисках в него.

Обърнах лице към неговото и видях в очите му печално изражение.

— Какво не с наред?

— Джорджина… ти… наистина ли искаш да не закачам този ангел?

— Да — отвърнах след момент на изненада. — Не искам да нараняваш, когото и да било.

Той дълго ме гледа, преди да заговори:

— Когато снощи ме помоли, не мислех, че ще мога. Не мислех, че ще мога да му позволя да се измъкне. Сега… след като бях с теб… по този начин… Всичко ми изглежда незначително. Е, може би „незначително“ не е точната дума. Имам предвид, че те постъпиха с нас ужасно… но ако продължа да ги преследвам, те ще победят. Ставам точно това, което те казват, че съм. Оставям ги да диктуват живота ми. Свикнах с липсата на принадлежност и пропускам наистина важното, като да обичаш и да бъдеш обичан.

— З-з-за какво говориш?

Той сложи ръка на бузата ми:

— Казвам, че ще го направя, любима. Миналото няма да определя настоящето ми. Заради теб ще замина. Ти и аз. Ще заминем днес и ще оставим всичко това зад гърба си. Ще имаме дом и ще заживеем заедно. Можем да отидем във Вегас.

Вцепених се в ръцете му, очите ми широко се отвориха. Мили Боже!

На вратата се почука и малко остана да подскоча до тавана. Бяха минали само четирийсет минути. Не, не, помислих си. Беше твърде скоро. Особено в светлината на този внезапен обрат. Хю не би могъл да се справи толкова бързо. Не знаех какво да правя.

Роман вдигна вежди по-скоро любопитен, отколкото притеснен:

— Чакаш ли някого?

Поклатих глава, опитвайки се да скрия биенето на сърцето си.

— Дъг винаги заплашва, че ще дойде да ме вземе — пошегувах се. — Надявам се да не е решил да го направи.

Измъкнах се от леглото и отидох до гардероба, опитвайки се да се успокоя. Облякох тъмночервено кимоно, притеснено пригладих с ръка разрошената си коса, отидох в дневната и се опитах да не дишам тежко, щом се скрих от погледа на Роман. Божичко, помислих си, докато приближавах към вратата, какво да правя? Какво да…

— Сет?

Писателят стоеше отвън с кутия сладки в ръка, а лицето му изразяваше такъв шок, какъвто несъмнено изразяваше и моето. Забелязах как бързо ме огледа от главата до петите и внезапно осъзнах колко къса е робата ми и колко много разкриваше прилепналата коприна. Той преглътна и очите му се заковаха върху лицето ми:

— Здравей. Аз… това е…

Мина един от съседите и щом ме видя в кимоното, спря и се втренчи.

— Влез — поканих Сет с гримаса и затворих вратата след него. Очаквах кавалкада от безсмъртни и сега бях много пообъркана от когато и да било.

— Съжалявам — успя да каже той накрая, като се опитваше да отклони поглед, за да не зяпа тялото ми. — Надявам се, че не съм те събудил…

— Не… не… Не е проблем.

Естествено, Роман избра точно този момент, за да се появи в коридора откъм спалнята само по боксерки.

— Какво… О, здравей, как си? Сет, нали така?

— Да — безстрастно отвърна Сет, оглеждайки Роман, а после отново мен.

В резултат на този поглед вече не ме беше грижа нито за нефилима, нито за безсмъртните, нито за спасението на Картър. Всичко, за което можех да мисля, бе как изглеждаше това в очите на Сет. Горкият Сет, който не бе направил нищо, освен да бъде мил с мен още щом се запознахме, и който въпреки всичко беше наранен от моята безчувственост, да не говорим за злощастното стечение на обстоятелствата. Не знаех какво да кажа. Бях толкова унижена, колкото явно бе и той. Не исках да ме вижда така. Всичките ми лъжи и противоречия излязоха на бял свят.

— Това закуската ли е? — бодро попита нефилимът. Той беше единственият, който се чувстваше добре.

— А? — Сет все още изглеждаше зашеметен и едва ли разбра думите му. — А, да — той сложи кутията върху масичката за кафе, — вземи си. Кекс за кафето. Орехов, с кленов сироп. Аз… ще… Веднага си тръгвам. Съжалявам, че те притесних, наистина съжалявам. Знам, че днес е почивният ти ден, и помислих, че бихме могли… Не знам. Вчера каза… Е, беше глупаво. Трябваше да се обадя. Глупаво беше, съжалявам.

Той тръгна към вратата, но злото вече бе сторено. От всички възможни моменти този бе единственият, в който неразговорливият Сет бе решил да се разприказва. Знам, че днес е почивният ти ден. Роман се обърна към мен и пред очите ми неверието, изписано върху лицето му, се превърна в ярост.

— На кого задъхано попита той, а гласът му бе така гневен, че едва се чуваше — се обади? На кой шибаняк се обади?

Отстъпих назад.

— Сет, тръгвай си…

Прекалено късно. Вълна от сила, не по-различна от тази, която бе запратил върху мен Джером, се стовари върху двама ни със Сет и ни прикова към стената на дневната. Роман се приближи към нас и се втренчи в мен, а очите му бяха като син пламък.

— На кого се обади? — изръмжа той.

Не отговорих.

— Имаш ли представа какво направи?

Той се извърна, грабна телефона ми и набра номер.

— Трябва да дойдеш веднага. Да, да… по дяволите, въобще не ми пука! Зарежи го.

Той каза адреса ми и затвори. Нямаше нужда да питам на кого се обади. Знаех. На другия нефилим. На сестра си.

Роман прокара ръка през косата си и нервно закрачи из дневната ми.

— По дяволите! По дяволите! Можеше да развалиш всичко! — изкрещя ми той. — Разбра ли? Разбра ли, лъжлива кучко? Как можа да ми причиниш това?!

Не отговорих. Не можех. Всяко движение, дори говоренето, бе прекалено трудно в този психически капан. Не можех дори да погледна към Сет. Един Господ знаеше какво ли си бе помислил за всичко това.

Десет минути по-късно отново чух почукване. Ако все още ми бе останало някакво небесно покровителство, щяха да са Картър и Джером, готови да ме спасят. Със сигурност дори една сукуба заслужава от време на време да има късмет, помислих си, докато гледах как Роман отваря вратата. Влезе Хелена. Олеле!

— Крайно време беше! — сопна се Роман, захлопвайки вратата след нея.

— Какво става… — Тя млъкна и очите й се разшириха, щом видя мен и Сет.

Обръщайки се отново към Роман, изгледа критично него и боксерките му. — Мътните те взели, какво си направил?

— Някой идва — изсъска той, като пренебрегна въпроса й, — и скоро ще е тук.

— Кой? — попита тя с ръце на кръста.

Сега гласът й не беше дрезгав и тя изглеждаше удивително компетентна. И ако дар-словото вече не ми бе отнето, щях да го загубя още щом я видях.

— Не знам — призна той, — може би нашият високопочитаем отец. Тя се обади на някого.

Хелена се обърна и се приближи към мен, а ужасът проникна до мозъка на костите ми, щом осъзнах опасността. Тя беше другият нефилим. Налудничавата мошеничка Хелена. Хелена, която на няколко пъти бях обидила, на която се бях подигравала зад гърба й и чиито служители бях откраднала. Погледът й ми информира, че тя също си е спомнила всичко това, докато втренчено ме наблюдаваше.

— Свали полето — нареди на Роман и миг по-късно, щом силата ни пусна, двамата със Сет се свлякохме задъхани.

— Вярно ли е? На баща ни ли се обади?

— Не… съм се обадила… на никого.

— Лъже — меко отбеляза Роман. — На кого се обади, Джорджина?

Когато не отговорих, тя ме зашлеви и от удара се чу силно пляс. В този звук имаше нещо странно познато. Хелена бе тази, която през нощта ме нападна в онази уличка. Разбрах, че когато бях отишла в „Кристъл Старц“, тя ме бе разпознала въпреки дегизировката ми. Беше разпознала аурата ми и бе решила да си поиграе с мен, подхвърляйки ми, че ме чака голямо бъдеще, докато ми пробутваше заглавия и курсове.

— Винаги си била с тежък характер, нали? — присмя се тя. — Години наред съм търпяла такива като теб и подобните ти да се подигравате с начина ми на живот и ученията ми. Още преди много време трябваше да направя нещо по отношение на теб.

— Защо — учудих се, върнала си отново контрола над гласа, — защо го правиш? Точно ти, която знаеш за ангелите и демоните… Защо продаваш онези глупости в стил Ню Ейдж?

Тя ме изгледа със смразяващ поглед:

— Глупости ли са наистина? Глупост ли е да насърчаваш хората да поемат контрола над собствения си живот, да видят самите себе си като извор на сила, вместо да попаднат в капана на колебаенето кое е правилно и кое грешно?

Не отговорих и тя продължи:

— Аз уча хората как да станат силни. Уча ги да забравят за греха и спасението, за да намерят щастието си сега — на този свят. Вярно е, че някои от тези неща са… поукрасени, за да предизвикат изумление и благоговение, но какво значение има, щом крайната цел е постигната? Когато си тръгват от моите курсове хората се чувстват като богове и богини. Те откриват божественото в себе си, а не в онова, което им пробутва някоя студена, лицемерна институция.

Не бях успяла дори да започна да формулирам отговора си, когато ми просветна, че Хелена и Роман бяха напълно еднакви; и двамата бяха недоволни от системата, която ги бе създала и срещу която всеки от тях се бунтуваше по различен начин.

— Зная какво мислиш за мен. Чувала съм какво говориш за мен. Видях как изхвърли материалите, които онази вечер ти дадох, и несъмнено го направи с мисълта, че съм някаква луда, дърдореща за Ню Ейдж. И все пак… за някой толкова самодоволен и така убеден в собствената си правота ти си от една от най-нещастните личности, които някога съм срещала. Мразиш играта и все пак я играеш. Играеш или защитаваш, защото нямаш куража да направиш нещо друго. — После поклати глава и сухо се изсмя: — Не беше необходимо да съм медиум, за да ти предскажа онези неща. Надарена си, но пилееш дарбата си. Пропиляваш живота си и ще го прекараш нещастна и самотна.

— Не мога да променя това, което съм — пламенно възразих, жегната от думите и.

— Говориш като робиня на системата.

— Майната ти — върнах й го. Накърняването на гордостта и идентичността често прави човека безразсъдно гневен, независимо дали гледната му точка е добре обоснована. — По-добре робиня на системата, отколкото лудо божествено копеле. Не е за чудене, че твоят вид е преследван, за да бъде изтребен.

Тя отново ме удари, този път използвайки нефилимската си сила. Болеше, и то много.

— Ти, малка курво, нямаш представа за какво говориш.

Тя се засили да ме удари отново, но бе спряна от Сет, който внезапно застана пред мен.

— Спри! — изкрещя той. — Спри с всичко…

Нов порив на сила, не разбрах дали от Роман или от Хелена, го запрати през стаята към другата стена. Потреперах.

— Как смееш — започна Хелена и сините й очи гневно заблестяха — ти, един смъртен, който няма никаква представа за…

Още преди думите да излязат от устата й, аз вече бях в движение. Да гледам как бива малтретиран Сет възпламени нещо в мен, гневна реакция, за която знаех, че е безнадеждна, но не можех да я потисна. Скочих върху Хелена, приемайки първата форма, която ми бе дошла наум, несъмнено благодарение на това, че по-рано бях видяла Обри — превърнах се в тигър. Трансформацията ми отне само секунда, но бе адски болезнено, докато човешкото ми тяло се разширяваше; краката и ръцете ми се превърнаха в тежки лапи с остри нокти. Възползвах се от елемента на изненада, но продължи само миг — хвърлих се върху нея и съборих лекото й тяло на земята.

Победата ми бе краткотрайна. Преди да успея да забия зъби във врата й, ураганна сила ме издуха от нея и ме блъсна в стъкления бюфет със сервизи. Ударът бе десет пъти по-силен от онзи, който по-рано бе приковал Сет и мен. Болката ме разтърси и ме върна отново в нормалния ми образ. В същото време зад мен се чупеха стъкла и кристали, а парчетата падаха наоколо и режеха кожата ми.

Раздвижих се отново, обезумяла и осъзнаваща безполезността си, но водена от нуждата да направя нещо и обзета от желание за битка. Този път се спуснах към Роман, бързайки да преобразя тялото си в… е, дори не знаех в какво. Нямах наум някаква конкретна форма, а само отделни черти: остри нокти, зъби, люспи, мускули. Остро. Голямо. Опасно. Създание от кошмарите, истински демон от ада. Аз обаче дори не успях да се докосна до нефилима. Единият или двамата ме пресрещнаха по средата на скока, отхвърляйки ме назад, този път — близо до Сет, чиито широко отворени очи ме гледаха с ужас и учудване. Застигнаха ме енергийни мълнии и ме накараха да запищя от болка, разкъсвайки всеки мой нерв. Новата ми форма ме защити съвсем за кратко, тъй като заради болката и изтощението загубих контрол над трансформацията. Върнах се отново в стройното си, човешко тяло, когато нова мрежа от енергия ме прикова на място, така, че повече не можех да помръдна.

Цялата ми атака заедно с преобразяването бе траяла само около минута, но се чувствах напълно изтощена и разбита; резервите от енергията на Мартин Милър накрая бяха пресъхнали. Дотук с храбростта. Един нефилим лесно би могъл да те накара да се чувстваш като риба на сухо.

— Доблестно изпълнение, Джорджина — засмя се Роман, докато бършеше потта от челото си. Той също бе употребил голямо количество енергия, но имаше още за изразходване, и то много повече в сравнение с мен. — Доблестно, но глупаво. — Той се приближи, огледа ме от глава до пети, и поклати глава с горчив смях: — Не знаеш как да дозираш енергията си. Изгори всичките си резерви.

— Роман… толкова съжалявам…

Не беше необходимо да ми казва колко малко енергия имам. Усещах го. Имах не просто малко, бях изразходена. Така да се каже, карах на изпарения. Погледнах ръцете си и видях, че фигурата ми леко трепти и проблясва като мираж. Лошо. Когато дълго носиш едно тяло, дори и да не е рожденото ти, с годините то става част от теб, а аз се бях сдобила с това преди петнадесет години. То ми беше като втора природа. Гледах на него като на мое собствено и винаги подсъзнателно се връщах към него. Засега все още се борех да го задържа, но то отново се превръщаше в тялото, с което се бях родила. Лошо, много лошо.

— Съжаляваш?! — попита Роман и по изражението на лицето му разбрах колко ужасно го бях наранила. — Дори не си в състояние да си представиш…

Всички го усетихме едновременно. Роман и Хелена се обърнаха и размениха тревожни погледи, а после входната ми врата се отвори като блъсната от вятър. Оковите, които ме държаха, паднаха, тъй като нефилимите пренасочиха силата си към настъпващия апокалипсис.

Избухна ярка светлина — толкова ярка, че болеше. Позната светлина. Още веднъж се появи същият ужасен силует, който бях видяла в уличката, само че този път бе двоен. Огледални образи. Неразличими. Не знаех кой, кой е, но си спомних думите на Картър отпреди една седмица: един ангел в истинската си форма ще изкара от релси повечето същества, а смъртен — ще убие.

— Сет — прошепнах и се извърнах от величествения спектакъл, за да погледна писателя.

Кафявите му очи широко се отвориха от благоговение и страх, когато осъзна величието на сцената.

— Сет, не ги гледай!

С последни сили вдигнах трепкащата си ръка и обърнах лицето му към моето.

— Сет, не ги гледай. Гледай мен, само мен.

— Джорджина — задъхано каза той и предпазливо докосна лицето ми, — какво ти е?

Събрах цялата си воля, за да накарам тялото си да се бори и да запази формата, в която беше, когато Сет ме видя за първи път. Беше изгубена битка. Дори безнадеждна. Така нямаше да оцелея още дълго. Сет се наведе още по-близо и за мен звуците на разрушения и хаос спряха да съществуват. Вместо това целият свят и всичките ми усещания се фокусираха върху неговото лице.

Бях казала, че Роман е красив, но той не представляваше нищо в сравнение със Сет в онзи момент. Сет, с озадачените кафяви очи, засенчени от дълги мигли; Сет, чиято доброта си проличаваше във всичките му действия; Сет, с рошавата коса и едва наболата брада, обрамчваща лице, което не можеше да скрие същността му; силата на характера му блестеше пред мен и душата му бе като фар в мъглива нощ.

— Сет — прошепнах. — Сет.

Той се наведе към мен, оставяйки ме да го издърпам все по-близо и по-близо. Тогава, докато раят и адът бушуваха, го целунах.