Ветровете на Нептун

XXI

Музиката на Вивалди проникваше в главата му и задвижваше объркани и напористи мисли. Видът на Камий, която се бореше с виолата си, го трогваше повече, отколкото би искал, но знаеше, че може да си го позволи — ставаше дума само за един откраднат час и за една тайна емоция, която не го обвързваше с нищо. По силата на професионалната си деформация Адамсберг усещаше как музикалната нишка се опъва като неразрешима загадка, почти скърца от безсилие, после се отпуска и между проблеми и решения, въпроси и отговори настъпва неочаквана хармония.

В един от тези моменти, когато струните навлизаха в частта „отговор“, мислите му стремително се върнаха към спешното заминаване на Тризъбеца от „Замъка“ в Агно. Тръгна по следата, наблюдавайки лъка на Камий. Съдията винаги бе бягал от него — единственото му нищожно превъзходство над магистрата. Адамсберг бе пристигнал в Шилтигем в сряда, Трабелман се разбесня на другия ден. Така че събитието бе имало достатъчно време да излезе от жандармерията и да се появи в петък в местните новини. Същия ден Максим Льоклер обявил имението си за продажба и го напуснал. Можеше да се каже, че пак са двама. Адамсберг отново преследваше покойника, но и покойникът знаеше, че преследвачът му пак се е появил. Така комисарят губеше единственото си предимство и силата на мъртвеца всеки миг можеше да му прегради пътя. Предупреденият струва колкото десетима, а пък онзи струваше колкото хиляда. Като се върне в Париж, ще трябва да нагоди стратегията си към тази нова заплаха, да избяга от овчарките, които ще се опитат да му откъснат краката. Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири. Така че тичай, Адамсберг, тичай!

Ако, разбира се, не грешеше. Помисли си за Вивалди, който му отправяше този сигнал за опасност някъде от миналите векове. Биваше си го Вивалди, много добър френд, обслужван от изключителен квинтет. Колата му ненапразно го беше довела тук — за да открадне един час от живота на Камий и да улови ценното предупреждение на композитора. Като бе стигнал дотам да чува мъртъвците, нищо не му пречеше да изслуша шепота на Антонио Вивалди, а и беше сигурен, че този човек е добра компания. След като произвежда такава музика, няма как да не ви даде превъзходен съвет.

Едва в края на концерта Адамсберг забеляза Данглар, зазяпан в протежето си. Тази гледка му отрови удоволствието. Ама къде се завираше този тип? Навсякъде? В живота му? Явно отлично информиран за концертите, той седеше там, на поста си, добрият, верният, безукорният Данглар. По дяволите, Камий не му принадлежеше, да му се не знае! Какво се опитваше да направи с тази охрана? Да се впише в съществуването й? Адамсберг закипя от яд срещу заместника си. Благодетелите посребрените коси, който се промъкваше през вратата, оставена открехната от мъката на Камий.

Скоростта, с която Данглар напусна залата, изненада Адамсберг. Оказа се, че капитанът беше заобиколил църквата и чакаше музикантите на изхода. Несъмнено, за да ги поздрави. Но не — Данглар натовари виолата в една кола и седна зад волана, откарвайки Камий със себе си. Адамсберг потегли след тях — искаше да знае докъде стигат тайните грижи на капитана. След едно спиране и десет минути път Данглар паркира и отвори вратата на Камий, която държеше нещо увито в одеяло. Одеялото и фактът, че нещото проплака, му позволиха мигновено да обхване цялата сложност на положението.

Дете, бебе. И ако се съди по големината и гласа, мъничко бебе, на около месец. Неподвижен, Адамсберг видя как вратата на къщата се затваря зад двойката. Данглар, долният мръсник, гнусният крадец.

Който веднага излезе, приятелски махвайки с ръка на Камий, и се гмурна в едно такси.

Господи, дете, повтаряше си Адамсберг по пътя към Хъл. Сега, когато Данглар беше излязъл от ролята на прелъстител и отново се бе превърнал в добрия и благосклонен капитан — което не намаляваше раздразнението му, — мислите му се съсредоточиха върху младата жена. По какво невъобразимо чудо Камий имаше дете? Чудо, което изискваше, съобрази комисарят, нахалната намеса на мъж. Едномесечно бебе, изчисли той. Плюс девет прави десет. Значи само десет седмици след заминаването си Камий му бе намерила заместник. Адамсберг натисна газта, внезапно обзет от нетърпение да задмине проклетите коли, които послушно вървяха една подир друга със свещената скорост от 90 км в час, фактът си оставаше — Данглар знаеше от самото начало, а не му бе казал нищо. Разбираемо бе впрочем, че капитанът му е спестил новината, от която дори днес му се свиваше сърцето. А защо? На какво се бе надявал? Че Камий ще оплаква хиляда години изгубената си любов? Ще се вкамени и ще се превърне в статуя, която той ще съживява, когато му се прище? Като в приказките, би казал Трабелман. Не, тя бе продължила да живее и бе срещнала някакъв тип, чисто и просто. Тръпчива реалност, която Адамсберг грубо отблъскваше.

Не, мислеше си той, излегнат на леглото си. Не, докато губеше Камий, така и не разбра истински, че губи Камий. Проста логика, която не му вършеше работа. Сега съществуваше онзи тъп баща, който го изхвърляше от пейзажа. Дори Данглар се бе опълчил срещу него. Лесно си представяше как капитанът влиза в майчин дом и се ръкува с новодошлия — надежден мъж, сигурен, предложил своята почтеност като благотворен контраст. Безупречен и праволинеен тип, индустриалец с лабрадор, с два лабрадора и с нови обувки с връзки.

Адамсберг люто го мрази. Тази вечер би ликвидирал на място този тип заедно с кучетата му. Той, ченгето, той, волът, псето, прасето би го убил. С тризъбец, защо не.