Ветровете на Нептун

XIV

В десет часа сутринта, благодарение на изключителните благодеяния на Клемантин, Адамсберг напусна Клинянкур заситен, обръснат, огладен и с временно успокоен дух. На осемдесет и шест години старицата умееше да дава, без да прави сметка. А той? Ще й донесе нещо от Квебек. Там сигурно имат топли дрехи, каквито липсват в Париж. Някой хубав дебел халат от меча кожа на квадрати или ботинки от кожа на лос. Нещо уникално като нея.

Преди да се представи на дивизионния комисар, Адамсберг си припомни притеснените наставления на лейтенант Ноел, на които Клемантин не беше възразила: „Да лъжеш себе си е едно, а да лъжеш ченгетата понякога е необходимо. Няма смисъл да опереш пешкира заради едната чест. Честта си е нещо лично, тя не засяга ченгетата“.

Дивизионният Брезийон ценеше резултатите на Адамсберг, който бяха далеч по-високи от тези на другите комисари. Но не изпитваше симпатия към човека и стила му. Въпреки това добре си спомняше на какво изпитание го бе подложил случаят с четворките, който достигна такива размери, че министерството за малко не го избра за изкупителна жертва. Като човек на закона Брезийон знаеше какво дължи на Адамсберг. Но схватката със сержанта го притесняваше, а и го изненадваше — струваше му се неприсъща на нехайния комисар. Бе изслушал показанията на Фавр и тъпата вулгарност на сержанта ни най-малко не му бе харесала. Шестимата свидетели до един упорито бяха защитавали Адамсберг. Само че онази подробност, със счупената бутилка, звучеше доста сериозно. Адамсберг нямаше само приятели в полицията на полициите и гласът на Брезийон щеше да бъде решаващ.

Комисарят изложи една сбита версия на фактите, заявявайки, че е счупил бутилката, за да посмачка фасона на Фавр, един вид с възпитателна цел. „Възпитателна цел“ — словосъчетанието бе хрумнало на Адамсберг, докато се разхождаше, и му се бе сторило да пасва на лъжата му. Брезийон го изслуша със загрижен вид и Адамсберг усети, че е по-скоро склонен да го измъкне от батака. Но беше ясно, че партията още не е спечелена.

— Искам сериозно да ви предупредя, господин комисар — каза Брезийон на сбогуване. — Заключенията няма да са готови преди месец-два. Дотогава никакви издънки. Да сте по-нисък от тревата, ясен ли съм?

Адамсберг кимна.

— И моите поздравления за делото Ернонкур. Раната няма ли да попречи на стажа ви в Квебек?

— Не. Знам какво да правя. Патологът ме е инструктирал.

— Кога тръгвате?

— След четири дни.

— Имате късмет. Докато ви няма, ще ви позабравят.

След тези изпълнени с подтекст думи Адамсберг замислено напусна Ке-дез-Орфевр. „Да сте по-нисък от тревата, ясен ли съм?“ Трабелман би се изсмял. „Не ме карайте да се смея, Адамсберг“.

В четиринайсет часа седмината командировани се събраха, за да получат технически и поведенчески инструкции. Адамсберг им раздаде снимки на пагоните и значките на Канадската кралска жандармерия, които самият той още не бе запомнил.

— Никакви гафове, това е девизът — започна комисарят. — Ще си имате работа с ефрейтори, инспектори и суперинтенданти. Не бъркайте ранговете. Отговорникът, който ще ни посрещне, е главният суперинтендант Орел Лалиберте1 — в една дума.

Чуха се смехове.

— Точно това трябва да избягвате — да се смеете. Имената и фамилиите им не приличат на нашите. В Кралската жандармерия ще се сблъскате с Ладусьор, Лафранс, че и Луисез2. Няма да се смеете. Ще срещнете Жинет или Филибер. Няма да се смеете. Няма да се смеете и на акцента им, и на изразите им, и на начина им на говорене. Когато квебекчанинът говори бързо, не е лесно да го разбереш.

— Квебекчаните — прекъсна го Данглар — смятат Франция за своя родина, но не харесват особено французите и им нямат доверие. Намират ги за високомерни. Убедени са, че французите ги презират и им се подиграват, защото смятат Квебек за нецивилизована провинция, в която живеят селяндури и дървари.

— Разчитам на вас — подхвана Адамсберг — да не се държите като туристи и най-вече като парижани, които говорят високо и оплюват всичко.

— Къде ще живеем?

— В една сграда в Хъл, на шест километра от жандармерията. Всеки ще си има стая с изглед към реката и червеногушите гъски. Ще имаме на разположение служебни коли. Защото там човек не ходи, а се вози.

Инструктажът продължи близо час, после групата се разпръсна. Всички бяха доволни, с изключение на Данглар, който излезе от залата като осъден, побледнял от страх. Ако по някакво чудо скорците не се напъхат в левия мотор на отиване, то червеногушите гъски ще окупират десния мотор на връщане. А една гъска се равнява на десет скорци. В Канада всичко е по-едро.