Ветровете на Нептун

XXXVIII

Пристигането на един изтощен индивид без багаж не смути Базил, тъй като човекът му беше препоръчан в бележката, написана от Виолет, която струваше колкото правителствен пропуск.

— Тук добре ли ще ти е? — попита той, като го въведе в една малка стая.

— Да. Много благодаря, Базил.

— Ще хапнеш нещо, преди да си легнеш. Голяма жена е Виолет, а?

— Богинята Земя, би могло да се каже.

— Та значи тя ей тъй изцака всички ченгета в Гатино, а? — доволно попита Базил. — Как успя?

Явно Базил беше в течение. Беше малко човече с розов тен и очи, уголемени от очила с червени рамки.

Адамсберг му разказа накратко операцията.

— Не — рече Базил и донесе сандвичи. — Не ми резюмирай. Разправи ми нашироко и надълго.

И Адамсберг изложи с най-големи подробности епопеята Ретанкур от системата й „невидимост в жандармерията“ до системата й „стълб“. Това, което за Адамсберг беше истинска катастрофа, хвърляше Базил във възторг.

— Едно не ми е ясно — заключи комисарят, — как не падна. Аз тежа седемдесет и две кила.

— Ами трябва да го разбереш туй. Виолет превръща енергията си, в каквото иска.

— Знам, нали ми е лейтенант.

Беше ми, помисли той, влизайки в стаята си. Защото, дори да успееше да прекоси Атлантика, нямаше да се върне в Бригадата и да седна с крака на масата. Избягал търсен престъпник. По-късно, каза си. Да разпределим пробите, да ги разрежем на лентички, да ги поставим една по една върху предметното стъкло.

Ретанкур дойде към двайсет и един часа. Базил ентусиазирано й приготви стаята, вечерята и изпълни всичките й нареждания. Купи за Адамсберг дрехи, самобръсначка, тоалетни принадлежности и необходимите провизии за една седмица.

— Мина прекрасно — обяви тя, докато ядяха палачинките с кленов сироп, приготвени от Базил.

Което напомни на Адамсберг, че още не е купил кленов сироп за Клемантин.

— Ченгетата отново дойдоха към петнайсет часа. Аз си четях на леглото, ужасно разтревожена и убедена, че ви се е случило нещастие. Лейтенантът се безпокои за своя шеф. Горката Жинет, почти й домъчня за мен. И Санкартие беше с тях.

— Как е той? — живо попита Адамсберг.

— Разстроен. Струва ми се, че ви харесва.

— И аз го харесвам — каза Адамсберг, който си представи мъките на сержанта, открил, че новият му приятел е набучил на вила една девойка, чисто и просто.

— Разстроен и не особено убеден — уточни Ретанкур.

— В жандармерията го мислят за глупак. Портланс казва, че имал вода в главата.

— Портланс има много здраве.

— Значи Санкартие не беше на тяхното мнение?

— Така изглеждаше. Държеше се крайно сдържано, сякаш не искаше да си цапа ръцете. Не желаеше да става съучастник. И миришеше на бадемово мляко.

Адамсберг отказа да си вземе втора палачинка. Мисълта, че Санкартие Добрия, облян с бадемово мляко, не го бе хвърлил на кучетата, му дойде добре.

— Доколкото разбрах от разговорите по коридорите, Лалиберте бил бесен. Вдигнали са наблюдението два часа по-късно и са опразнили парка. Тръгнах си съвсем спокойно. Колата на Рафаел пак беше на паркинга на хотела. Минал е между капките. Хубав мъж е брат ви.

— Да.

— Можем да говорим пред Базил — продължи Ретанкур и наля вино в чашите. — За документите не искате Данглар. Добре. Имате ли си верен фалшификатор в Париж?

— Познавам няколко бивши, но не бих заложил и сантим на тях. Нямам им вяра.

— Аз имам само един, но пък е сигурен. Можеш да му се довериш със затворени очи. Само че, ако го използваме, ще трябва да ми гарантирате, че няма да му създавате неприятности. Няма да ми задавате въпроси и няма да ме издавате дори ако Брезийон ви пипне и започне да ви разпитва.

— Това се разбира от само себе си.

— Освен това бива го да краде коли. Отдавна не го прави, но ще го направи, ако го помоля.

— Да не е брат ви? — попита Адамсберг. — Онзи под пеньоара ви?

Ретанкур остави чашата си с вино.

— Как се сетихте?

— По безпокойството ви. И по многото думи, които изговорихте.

— Отново ставате ченге, господин комисар.

— Понякога. За колко време може да ги изработи?

— За два дни. Утре ще си направим нови глави и нови паспортни снимки. Ще му ги сканираме. В най-добрия случай паспортите ще са готови в четвъртък. По бързата поща можем да ги получим следващия вторник и да отлетим същия ден. Базил ще ни купи билети. Билети за два различни полета, Базил.

— Дадено — каза Базил. — Те търсят двойка, така че е разумно да се разделите.

— Ще ти изпратим парите от Париж. Ще трябва ти да се занимаваш с всичко, като майка на разбойници.

— Естествено — потвърди Базил, — вие няма да си показвате навън носовете и няма да плащате с вашите кредитни карти. Снимката на комисаря ще се появи още утре в „Дьовоар“. И твоята също, Виолет. Откакто си се измъкнала от хотела, без да кажеш здрасти, не си в най-добра позиция.

— Седем дни затвор — преброи Адамсберг.

— Не е болка за умирачка — каза Базил. — Тук има с какво да се занимаваме. Освен това ще четем пресата, ще пишат за нас и ще бъде забавно.

Базил не вземаше нищо на сериозно, дори факта, че е приютил потенциален убиец. Думата на Виолет беше закон и той го спазваше.

— Обичам да се разхождам — усмихна се Адамсберг.

— Тук има един дълъг коридор. Там ще се разхождате. Виолет, за новата ти външност ще ти отива да си като разочарована буржоазка. Става ли туй? Утре много рано ще ида да попазарувам. Ще ти купя костюм, колие и кестенява боя за коса.

— Добре звучи. За комисаря си мислех, че трябва да е много плешив, три четвърти от черепа му да е гол.

— Чудесно — одобри Базил. — Това преобразява мъжа. Костюм на малки бежови и кафяви карета, плешивина и малко коремче.

— Побелели коси — добави Ретанкур. — Купи и фон дьо тен, бих искала да го направя по-блед. И лимон. Ще ни трябват качествени продукти.

— Колегата, който води рубриката за кино, е добър френд. Познава снабдителите на студията като джоба си. Още утре ще ми достави каквото ни трябва. А снимките ще проявя в лабораторията.

— Базил е фотограф — обясни Ретанкур. — В „Дьовоар“.

— Журналист?

— Да — каза Базил и го потупа по рамото. — С една страхотна новина, която вечеря на масата ми. Ето че си седнал върху гнездо на оси. Не те ли е страх от туй?

— Има известен риск — поусмихна се Адамсберг.

Базил искрено се разсмя.

— Знам да си затварям човката, господин комисар. И съм далеч по-малко опасен от вас.