Ветровете на Нептун

XLVI

Свещеникът от родното му село ставаше с кокошките, както казваше майката на Адамсберг, давайки го за пример. Адамсберг изчака часовниците му да покажат осем и половина, преди да се обади на кюрето, което, изчисли той, трябва да беше прехвърлило осемдесетте. Човекът винаги му бе напомнял за дебнещо куче и комисарят се надяваше, че ще е запазил стойката. Отец Грегоар попиваше маси от ненужни подробности, очарован от разнообразието, с което Всевишният бе сподобил живия свят. Представи му се с фамилното си име.

— Кой Адамсберг? — попита кюрето.

— Онзи от старите ти книги. „Кой жътвар на вечното лято бе захвърлил небрежно златния сърп в звездната нива“.

— Оставил, Жан-Батист, оставил — поправи го кюрето, което не изглеждаше изненадано от обаждането.

— Захвърлил.

— Оставил.

— Не е важно, Грегоар. Имам нужда от теб. Да не те събудих?

— Не си, винаги съм ставал с кокошките. А с възрастта, нали знаеш… Дай ми една минута да проверя. Взех да се съмнявам.

Адамсберг неспокойно зачака с телефона в ръка. Грегоар не усещаше ли вече кога нещо е спешно? В селото бе известен с това, че реагираше на най-малкия проблем, възникнал у някой от енориашите му. Нищо не можеше да се скрие от отец Грегоар.

— Захвърлил. Прав си, Жан-Батист — каза свещеникът разочаровано, като се върна на телефона. — С възрастта, нали знаеш…

— Грегоар, спомняш ли си съдията? Феодала?

— Пак ли той? — укорително каза Грегоар.

— Върна се от онзи свят. Или ще хвана този стар дявол за рогата, или си погубвам душата.

— Не говори така, Жан-Батист — нареди му кюрето, все едно че още беше дете. — Ами ако бог те чуе?

— Грегоар, спомняш ли си ушите му?

— Искаш да кажеш лявото му ухо?

— Точно — бързо каза Адамсберг и взе един молив. — Разказвай.

— За мъртвите само хубаво, обаче това ухо не беше много в ред. Не по волята на бог, а заради грешка на докторите.

— Бог все пак е позволил да се роди с клепнали уши.

— Обаче го бе дарил с хубост. Бог разпределя всичко на този свят, Жан-Батист.

Адамсберг си помисли, че бог май го претупва разпределянето, и добре, че има такива като Жозет, та да му помогнат.

— Разкажи ми за ухото — каза той, опитвайки се да отклони Грегоар от темата за неведомите пътища господни.

— Голямо, деформирано, с дълга и леко окосмена ушна мида. Спомняш ли си за комара, който беше влязъл в ухото на Рафаел? Накрая го накарахме да излезе със запалена свещ.

— Спомням си много добре, Грегоар. Опърли се на пламъка с едно такова леко прашене. Спомняш ли си прашенето?

— Да. После се шегувахме с това.

— Вярно. Но кажи ми пак за Феодала. Сигурен ли си за ухото?

— Напълно. Имаше и малка брадавица на брадичката, вдясно, която сигурно му е пречела, когато се е бръснел — добави Грегоар, черпейки от златната си мина с подробности. — Дясната ноздра на носа му беше по-широка от лявата, а косите му започваха доста навътре към бузите.

— Как ги помниш тия неща?

— Мога и теб да опиша, ако искаш.

— По-добре недей, Грегоар. И без това си имам достатъчно проблеми.

— Не забравяй, че съдията е мъртъв, момчето ми, не го забравяй. И се пази.

— Опитвам се, Грегоар.

Адамсберг отново заразглежда снимките с лупа. Брадавицата на брадичката ясно се виждаше, различната ширина на ноздрите — също. Паметта на стария свещеник ни най-малко не бе отслабнала — истински телеобектив. Като се изключат годините, които според лекаря бяха с петнайсет по-малко, призракът на Фюлжанс като че ли най-после излизаше от савана си. Издърпан за ухото. Вярно е, каза си той, докато се взираше в снимките на съдията от времето на пенсионирането му, че Фюлжанс винаги бе бил младолик. И че беше анормално як, което Куртен не можеше да схване. Максим Льоклер не е бил обикновен пациент, нито, по-късно, обикновен призрак.

Адамсберг си направи още едно кафе и нетърпеливо зачака Жозет и Клемантин да се върнат от пазар. Сега, когато се бе отделил от стълба Ретанкур, тяхната подкрепа му бе необходима, искаше му се да сподели с двете жени докъде е стигнал.

— Държим го за ушенцето, Клемантин — каза той и взе кошницата от ръцете й. — Остава само да го дръпнем.

— Браво. То е като кълбо прежда, като му хванеш края, трябва само да дръпнеш.

— По нова следа ли тръгваме, господин комисар? — попита Жозет.

— Ама нали ти казах, че вече не е комисар. Голяма работа е клетата ми Жозет.

— Потегляме към Ришельо, Жозет. Да търсим името на лекаря, който е издал смъртния акт преди шестнайсет години.

— Лесна работа — каза тя, свивайки устни.

След двайсет минути Жозет откри името на лекарката, Колет Шоазел, лекувала съдията от пристигането му в град Ришельо. Същата установила спиране на сърдечната дейност и издала смъртния акт.

— Имате ли адреса й, Жозет?

— Затворила е кабинета си четири месеца след смъртта на съдията.

— Пенсионирала се е?

— Едва ли. Била е на четирийсет и осем години.

— Чудесно. Значи тръгваме след нея.

— Не е толкова лесно. Името й е доста разпространено. Но на шейсет и четири години може още да практикува. Първо ще видим в професионалните списъци.

— Погледнете и в съдебните архиви дали няма следа от Колет Шоазел.

— Ако е осъждана, не би могла да практикува.

— Именно. Търсим оправдателна присъда.

Адамсберг остави Жозет в компанията на Аладиновата й лампа и отиде да помогне на Клемантин, която чистеше зеленчуци за обяд.

— Плъзга се вътре като змиорка — отбеляза Адамсберг и седна.

— Че какво толкова, туй й е занаятът — каза Клемантин, която не схващаше сложността на хакерските маневри на Жозет. — То е като картофите. Трябва ти практика. Хубаво ми ги белете, Адамсберг.

— Мога да беля картофи, Клемантин.

— Не можете. Не чистите очичките както трябва. Трябва да ги чистите, те са отровни. Ето, вижте.

С професионален жест Клемантин сръчно издълба малко конусче в картофа и измъкна черната точка.

— Отровно е, когато е сурово, Клемантин.

— Все тая. Очичките се махат.

— Добре. Ще ги махам.

Под контрола на Клемантин картофите бяха сварени и масата сложена, когато Жозет донесе резултатите от труда си.

— Доволна ли си, клета ми Жозет? — попита я Клемантин, докато пълнеше чиниите.

— Мисля, че да — отвърна Жозет и остави един лист до приборите си.

— Не обичам да се работи на масата. Мен лично това не ми пречи, но на баща ми нямаше да му хареса. Този път може, ама само защото имате шест седмици.

— Колет Шоазел работи в Рен от шестнайсет години — започна Жозет, като четеше от бележките си. — На двайсет и седем години е имала неприятности. Умира една от пациентките й, на която успокоявала болките с морфин. Много груба грешка в дозирането, която е можела да й коства кариерата.

— Като нищо — обади се Клемантин.

— Къде е станало това, Жозет?

— В Тур, втория съдебен окръг на Фюлжанс.

— Оправдана?

— Оправдана. Адвокатът е доказал безупречното поведение на лекарката. Изтъкнал е, че пациентката, ветеринарна лекарка, е имала възможност да се снабди с морфин и да си го бие сама.

— Адвокат от свитата на Фюлжанс.

— Съдебните заседатели са приели, че става дума за самоубийство. Шоазел е излязла от съда цялата в бяло.

— И заложница на съдията. Жозет — додаде Адамсберг, като докосна старата дама по ръката, — подземните ви тунели ще ни изведат навън. Или по-скоро ще ни заведат под земята.

— Ха така — каза Клемантин.

Адамсберг дълго размишлява, седнал до камината, поставил чинията с десерта на коленете си. Пътят, който трябваше да измине, не беше лесен. Въпреки уж възвърнатото си спокойствие Данглар щеше да го прати да пасе. Но Ретанкур щеше да го изслуша по-невъзмутимо. Извади от джоба си скарабея със зелените и червените щипци и набра номера върху лъскавия му гръб. Усети лек прилив на блаженство и покой, когато чу сериозния глас на своя кленов лейтенант.

— Не се безпокойте, Ретанкур, сменям честотата на всеки пет минути.

— Данглар ми каза за отсрочката ви.

— Времето е малко, Ретанкур, и трябва да действам бързо. Мисля, че съдията е надживял смъртта си.

— С други думи?

— Засега съм хванал само едно ухо. Но преди две години, на двайсет километра от Шилтигем, това ухо още е помръдвало.

Самичко и космато, подхвръкващо като зловредна нощна пеперуда на тавана в „Замъка“.

— Има ли нещо в края на ухото? — попита Ретанкур.

— Да, един съмнителен смъртен акт. Лекарката, която го е издала, е била на подчинение на Фюлжанс. Мисля, Ретанкур, че съдията се е установил в Ришельо, защото тази лекарка е работела там.

— Смятате, че смъртта му е била програмирана?

— Да, смятам. Предайте го на Данглар.

— Защо не му го предадете сам?

— Защото това го изнервя, лейтенант.

Данглар му се обади след по-малко от десет минути и сухо каза:

— Ако добре съм разбрал, господин комисар, успели сте да възкресите съдията. Ни повече, ни по-малко.

— Така ми се струва, Данглар. Вече не преследваме мъртвец.

— А старец на деветдесет и девет години. Столетник, господин комисар.

— Давам си сметка.

— Напълно утопично. Деветдесет и девет години — човек рядко достига до тази възраст.

— В моето село имаше един.

— Във форма ли беше?

— Не съвсем — призна Адамсберг.

— Разберете — търпеливо подзе Данглар, — че столетник, способен да нападне жена, да я убие с тризъба вила и да я влачи из полето заедно с колелото й, просто не съществува в природата.

— Обаче нещата стоят точно така и аз не мога нищо да направя. Съдията беше анормално силен.

— Беше, господин комисар. Човек на деветдесет и девет години вече не е анормално силен. Стогодишен убиец не съществува.

— Изобщо не ми дреме на колко е години. Имам намерение да поискам ексхумация.

— Мили боже, дотам ли стигнахте?

— Дотам.

— Тогава не разчитайте на мен. Тръгнали сте по път, по който не желая да ви следвам.

— Разбирам.

— Аз бях за Последователя, ако си спомняте. Не за живия мъртвец, нито за грохналия убиец.

— Ще опитам сам да се справя. Но ако разрешението за ексхумация се получи в Бригадата, елате в Ришельо с Ретанкур и Мордан.

— Без мен, господин комисар.

— Каквото и да има в този гроб, искам да го видите, Данглар. Държа да дойдете.

— И без да пътувам, знам какво може да има в ковчег.

— Данглар, във фалшивата ми карта Брезийон ми е дал името Лампроа4. Това говори ли ви нещо?

— Това е една примитивна риба — отвърна капитанът с усмивка в гласа. — Дори не е риба, а безчелюстно. Тънко като змиорка.

— Аха — каза Адамсберг разочаровано и леко отвратено заради онова праисторическо същество от езерото Пинк. — Нещо специално ли има в това безчелюстно?

— Миногата няма зъби. Няма челюсти. Тя действа примерно като вендуза.

Като затвори, Адамсберг се запита как да тълкува избора на дивизионния комисар. Може би като намек за известна липса на изисканост? Или за шестте седмици отсрочка, които бе успял да му изтръгне? Като вендуза, която всмуква всичко, което се изпречи на пътя й? Освен ако не е искал да намекне, че го смята за лишен от зъби, тоест от тризъбец?

Да се убеди Брезийон да нареди ексхумация на съдията Фюлжанс изглеждаше безнадеждно начинание. Адамсберг се съсредоточи върху миногата и се опита да привлече дивизионния в тази посока. Брезийон отхвърли с едно махване на ръка ухото, живяло в БаРен след смъртта на съдията. Колкото до смъртния акт, издаден от доктор Шоазел, предположението за фалшификация му се струваше твърде крехко.

— Кой ден сме днес? — внезапно попита той.

— Неделя.

— Вторник, 14 часът — обяви Брезийон, рязко променяйки мнението си, точно както бе направил, когато отпусна на Адамсберг кратката му свобода.

— Искам Ретанкур, Мордан и Данглар да присъстват — успя да каже комисарят.

Полека затвори капака на мобилния си телефон, за да не му нарани пипалцата. Може би дивизионният комисар се чувстваше длъжен, след като бе оставил „своя“ човек на свобода, да следва логиката на решението си и да помага на Адамсберг до края. Освен ако не бе всмукан от вендузата на миногата. Чиято посока на привличане щеше да се обърне в деня, когато победеният Адамсберг седне в креслото в салона му. Сети се за палеца на Брезийон и не можа да не се запита какво би станало, ако някой натика запалена цигара в устата на миногата. Невъзможна задача, тъй като рибата живееше във водата. Тя впрочем се присъедини към съществата, задръстили Страсбургската катедрала. В компанията на тежката нощна пеперуда, която обитаваше тавана на „Замъка“ — полуухо, полугъба.

Всъщност нямаше значение какво си бе мислил дивизионният. Важното бе, че разреши ексхумацията. И Адамсберг се почувства раздвоен между трескавото очакване и най-истински страх. А не за пръв път щеше да присъства на ексхумация. Но изведнъж му се стори, че ако отвори ковчега на магистрата, ще извърши богохулство. Тръгнали сте по път, по който не желая да ви следвам, бе казал Данглар. Път, който водеше към оскърблението, към поругаването. Слизане под земята в компанията на съдията, който можеше да го завлече със себе си. Погледна часовниците си. Оставаха четирийсет и шест часа.