Ветровете на Нептун

IV

Наложи му се да звъни три пъти, преди замаяният от съня Данглар да дойде да му отвори. Капитанът се сепна при вида на Адамсберг, чиито черти сякаш бяха станали по-отчетливи — по-извит нос и по-изопнати бузи под изпъкналите скули. Обикновено комисарят се отпускаше толкова бързо, колкото се напрягаше. Не и този път. Данглар бе прекрачил чертата, знаеше това. Откакто го бе направил, премисляше вероятността от сблъсък, може би от някое конско. Или от наказание? Или от нещо по-лошо? Неспособен да възпре талазите на своя песимизъм, капитанът бе предъвквал възходящите си страхове през цялата вечеря, опитвайки се да не ги показва пред децата, както и да не споделя с тях проблема с левия мотор. Успя, като им разказа поредния анекдот за лейтенант Ретанкур, който истински ги разведри, особено с обстоятелството, че тази едра жена — като че ли нарисувана от Микеланджело, който, независимо от гения си, не е бил най-вещият в изобразяването на женското тяло и неговата гъвкава неуточненост — носеше името на едно нежно диво цветенце. Виолетка. През този ден, докато разговаряше тихичко с изживяващата тежък сантиментален период Елен Фроаси, Виолет бе придружила една от фразите си със солиден удар върху блокиралата от пет дни фотокопирна машина, която незабавно проработи.

Един от близнаците на Данглар попита какво би станало, ако Ретанкур бе цапардосала вместо машината главата на Елен Фроаси. Дали тогава мислите на тъжната Елен биха тръгнали в правилната посока? Можеше ли Виолет да въздейства на хората и вещите, като например ги натиска? И децата взеха да натискат копчетата на разваления телевизор, за да изпробват собственото си могъщество — Данглар разреши само по едно натискане, — но образът не се появи на екрана, а най-малкият си удари пръста. Щом децата си легнаха, тревогата отново го понесе из черните селения на предчувствията.

Озовал се лице в лице с началника си, Данглар се зачеса по гърдите в знак на илюзорна самозащита.

— Бързо, Данглар — прошепна Адамсберг, — трябвате ми. Таксито чака долу.

Изтрезнял от това бързо възстановяване на мира, капитанът пъргаво навлече сако и панталон. Адамсберг явно не му се сърдеше за избухването, то вече бе забравено, погълнато от прословутата му снизходителност или от обичайното му безгрижие. За да дойде комисарят да го търси посред нощ, значи, че бе извършено поне убийство.

— Къде е? — попита Данглар.

— На Сен Пол.

Двамата мъже заслизаха по стълбите, като Данглар се опитваше да завърже едновременно вратовръзката си и един голям шал.

— Жертвата?

— Побързайте, приятелю, спешно е.

Таксито ги остави до рекламното табло. Адамсберг плати, докато Данглар изненадано оглеждаше безлюдната улица. Нямаше коли с буркани, нито технически екип, само пуст тротоар и заспали сгради. Адамсберг го хвана за ръката и го задърпа към таблото. Там, без да го пуска, му посочи афиша.

— Какво е това, Данглар?

— Моля? — попита Данглар объркано.

— Картината, за бога. Питам ви какво представлява. Какво е изобразено на нея.

— Ама къде е жертвата? — попита Данглар, като обърна глава.

— Тук — отвърна Адамсберг и посочи гърдите си. — Отговорете ми. Какво е това?

Данглар поклати глава, полуизумен, полушокиран. После ониричната нелепост на ситуацията внезапно му се стори толкова забавна, че някакво ярко усещане за чиста радост помете яда му. Почувства се изпълнен с признателност към Адамсберг, който не само че не му държеше карез за обидите му, но и неволно му поднасяше мигове, изключителни по своята екстравагантност. Само Адамсберг беше способен да изстиска от обикновения живот подобни лудории, подобни кратки проблясъци на чудата красота. Какво значение имаше при това положение, че го е измъкнал от леглото, за да го довлече до Нептун на хапещия среднощен студ?

— Кой е този? — повтаряше Адамсберг, без да му пуска ръката.

— Нептун, който излиза от водата — усмихна се Данглар.

— Сигурен ли сте?

— Нептун или Посейдон, както предпочитате.

— Той на кое беше бог, на морето или на ада?

— Те са братя — обясни Данглар, зарадван, че ще дава урок по митология посред нощ. — Трима братя: Хадес, Зевс и Посейдон. Посейдон владее морето с неговите бури, но и с дълбините и с опасните му бездни.

Адамсберг бе пуснал ръката му и го слушаше със скръстени на гърба ръце.

— Тук е заобиколен от придворните и от демоните си — подзе Данглар, сочейки афиша. — Първите олицетворяват благодеянията му, вторите — властта му да наказва, представена от тризъбеца му и от злотворната змия, която ви завлича на дъното. Стилът е академичен, рисунъкът — мек и сантиментален. Не мога да кажа кой е художникът. Някой неизвестен, който е работил за буржоазните салони и вероятно…

— Нептун — прекъсна го Адамсберг замислено. — Добре, Данглар, безкрайно благодаря. Прибирайте се сега и лягайте да спите. И извинявайте, че ви събудих.

Докато Данглар се накани да поиска обяснение, Адамсберг бе спрял едно такси и натикал вътре заместника си. През прозореца капитанът видя комисаря да се отдалечава с бавна стъпка — тънък черен и приведен силует, леко поклащащ се в нощта. Усмихна се, машинално се потърка по главата и попадна на обръснатия помпон на шапката си. Внезапно обзет от безпокойство, Данглар стисна ембриона на помпона и го подръпна три пъти за късмет.