Ветровете на Нептун

XI

Като пристигна в девет часа в управлението, Адамсберг поздрави охраната, същия онзи сержант, който искаше да научи историята с мечката и който със знак даде да се разбере, че нещата хич не вървят на добре. И наистина, Трабелман бе загубил вчерашната си дружелюбност и го очакваше в кабинета си прав, с кръстосани ръце и скован гръб.

— Подигравате ли ми се. Адамсберг? — попита той с треперещ от гняв глас. — Това да не е някаква полицейска мания, да взимате жандармите за глупаци?

Адамсберг стоеше пред майора и не отговаряше. Най-доброто в такива случаи е да оставиш другия да се изприказва. Знаеше си, че така ще стане, но не бе очаквал, че Трабелман ще е толкова бърз. Беше го подценил.

— Съдията Фюлжанс е мъртъв от шестнайсет години! — извика Трабелман. — Починал, издъхнал, пукнал! И не ми казвайте, че не сте знаели! Последните ви бележки са от 1987 година!

— Знам, разбира се. Бях на погребението му.

— И ми губите времето с безумната си история? Обяснявате ми, че старецът е убил малката Уинд в Шилтигем? Без нито за миг да допуснете, че добрият жандарм Трабелман може да се поосведоми по въпроса?

— Не допуснах и се извинявам за това. Но след като сте го направили, значи, че случаят с Фюлжанс ви е заинтригувал достатъчно, за да пожелаете да узнаете повече.

— На какво си играете, Адамсберг? Гоните призрак? Дано да не е така, защото ако е така, мястото ви не е в полицията, а в лудницата. За какво сте дошли тук? Ама честно.

— За да измеря разстоянията между раните, да поговоря с Ветийо и да ви уведомя за тази следа.

— За последовател ли мислите? За имитатор? За син?

На Адамсберг му се стори, че отново изживява етап по етап онзиденшния си разговор с Данглар.

— Не е последовател, нито син. Фюлжанс действа сам.

— В момента най-спокойно ми казвате, че сте се побъркали. Давате ли си сметка за това?

— Давам си сметка, че мислите така, майоре. Ще ми разрешите ли да кажа довиждане на Ветийо, преди да си тръгна?

— Не! — извика Трабелман.

— Щом искате да предадете на съда един невинен човек, това си е ваша работа.

Адамсберг заобиколи Трабелман, за да си вземе папките и несръчно да ги натъпче в чантата си — операция, която отнема време, когато се извършва само с една ръка. Майорът не му помогна, както не му бе помогнал и Данглар. Комисарят протегна ръка за довиждане, но Трабелман не я пое.

— Е, Трабелман, ще се видим някой ден и тогава главата на съдията ще е набучена на тризъбеца му.

— Адамсберг, сгреших.

Комисарят учудено вдигна поглед.

— Егото ви е голямо не колкото масата, а колкото Страсбургската катедрала.

— Която не харесвате.

— Именно.

Адамсберг се отправи към изхода. В кабинета, в коридорите, във фоайето тишината се бе изсипала като порой, помитайки гласове, движения, шум от стъпки. Като излезе от вратата, комисарят видя младия сержант, който се опитваше да го настигне.

— Господин комисар, ще ми разкажете ли историята с мечката?

— Не вървете подире ми, сержант. Ще си загубите поста.

Хвърли му последен поглед и тръгна пеш, без кола, която да го заведе на Страсбургската гара. Но за разлика от Ветийо комисарят нямаше нищо против да извърви няколко километра — само една кратка разходка, която едва му стигна, за да прогони от ума си новия враг, прибавен към колекцията му от съдията Фюлжанс.