Ветровете на Нептун

XX

Воазне възнамеряваше да прекара почивните дни, като се разходи из горите и покрай езерата с бинокъл и фотоапарат в ръка. Поради ограничения брой коли той взе със себе си Жюстен и Ретанкур. Другите четирима оперативни работници избраха града и заминаха за Отава и Монреал. Адамсберг реши да тръгне сам на север. Сутринта, преди да хване пътя, отиде да провери дали вчерашният кудкудякаш гъсок бе отстъпил ръководното място на свой събрат. Защото ставаше дума за гъсок, Адамсберг не се съмняваше в това.

Не, гъсокът деспот нищо не бе отстъпил. Другите гъски го следваха като автомати, завиваха, щом шефът сменеше посоката, замираха на място, щом той преминеше към действие, спускаха се към патиците с вдигнати платна, като надуваха перата си, за да изглеждат по-големи. Адамсберг наруга гъсока, заплаши го с юмрук и се върна в колата си. Преди да подкара, коленичи, за да провери дали някоя катерица не се е пъхнала отдолу.

Отправи се право на север, обядва в Казабазуа и отново пое по безкрайните пътища. На повече от десетина километра извън градовете квебекчани не си даваха труда да асфалтират, тъй като през зимата пътното покритие така или иначе се разрушаваше от студа. Ако продължеше да кара направо, помисли си Адамсберг с огромно удоволствие, щеше да се озове лице в лице с Гренландия. Нещо, което не може да ти се случи в Париж през почивните дни. Нито в Бордо. Умишлено обърка пътя, тръгна на юг и спря край една гора близо до езерото Пинк. Гората беше пуста, върху покритата с червени листа почва се белееха снежни петна. Тук-там някоя табела препоръчваше да се внимава с мечките и да се проверява дали по стволовете на буковете няма следи от ноктите им. Черните мечки се катерят по тези дървета, за да си хапнат жълъди. Хубаво, каза си Адамсберг, като вдигна глава и докосна с пръст белезите от нокти, търсейки с поглед животното сред листата. Дотук бе видял само бентове на бобри и изпражнения на елени, като самите животни оставаха невидими. Малко като Максим Льоклер в неговия „Замък“ в Агно.

Не мисли за замъци, ами иди да видиш розовото езеро.

За езерото Пинк се съобщаваше като за едно от милионите езерца в Квебек. На Адамсберг то се стори голямо и красиво. От Страсбург насам го бе обхванала манията да изчита всички табели, та сега се запозна и с тази за езерото Пинк. А тя го уведомяваше, че е попаднал на напълно единствено по рода си езеро.

Адамсберг потръпна. Влечението към изключенията, което бе открил у себе си напоследък, го притесняваше. Прогони мислите си с обичайното махване с ръка и продължи да чете. Дълбочината на езерото Пинк достигаше двайсет метра, а дъното му бе покрито с триметров пласт кал. Дотук нищо особено. Но тъкмо поради голямата дълбочина водата по повърхността не се смесваше с водата на дъното. След петнайсетия метър дънната вода не помръдваше, нищо не можеше да я раздвижи и никакъв кислород не проникваше в нея, както и в тинята, запечатала десет хиляди и шестстотин години история. Под едно на вид нормално езеро, заключи Адамсберг, и наистина розово и синьо, се криеше второ езеро, вечно застояло, без въздух, мъртво, истинско изкопаемо. А най-лошото бе, че в езерото живееше една морска риба, останала там от времето, когато морето все още не се е било оттеглило. Адамсберг разгледа рисунката на рибата, която приличаше на бодлив хибрид между шаран и пъстърва. Препрочете надписа, но не откри името й.

Живо езеро върху мъртво езеро. Приютило едно неназовано създание, за което имаше скица, имаше образ. Адамсберг се наведе над дървената бариера, опитвайки се да забележи под розовата вода някой от скритите й обитатели. Защо ли всичките му мисли го връщаха към Тризъбеца? Като например следите от мечи нокти по дърветата. Като това тинесто, сивкаво обозепочившо езеро, което битуваше безшумно под живата повърхност, обитавана от жител, наследник на едно мъртво време?

Адамсберг се поколеба, после извади бележника си от анорака. Потърка ръце, за да ги сгрее, и прерисува възможно най-точно проклетата риба, която плуваше между небето и ада. Беше решил да постои повече в гората, но езерото Пинк го накара да поеме по обратния път. Навсякъде се препъваше в мъртвия съдия, навсякъде се докосваше до обезпокоителните води на Нептун и до следите от прокълнатия му тризъбец. Какво би направил Лалиберте, ако беше на негово място? Дали би се изсмял и помел случая с едно махване на едрата си лапа, избирайки усърдието, усърдието и усърдието? Или щеше да сграбчи плячката си и повече да не я пусне? Докато се отдалечаваше от езерото, Адамсберг имаше чувството, че преследването се обръща и плячката забива зъби в плътта му. Бодли, нокти, остриета. Може би Данглар с право го подозираше, че е обзет от истинска фиксидея.

Бавно се отправи към колата. Часовниците му, които бе сверил по местното време, спазвайки петте минути разлика, показваха средно шестнайсет часа и дванайсет минути и половина. Дълго кара по пустите пътища, опитвайки се да намери спокойствие в огромното еднообразие на горите, после се реши да се върне в обитавания свят. Намали скоростта, когато стигна до паркинга на своята сграда, след това бавно ускори, излезе от Хъл и се отправи към Монреал. Точно каквото не искаше да прави. Което не спря да си повтаря в продължение на двеста километра. Но колата вървеше от само себе си като дистанционно управлявана играчка с постоянна скорост от 90 километра в час, следвайки предшестващия я пикап.

Ако колата знаеше, че отива в Монреал, Адамсберг пък отлично си спомняше указанията на зеления проспект относно мястото и часа. Освен ако не вземе да отиде на кино, помисли си той, като наближи града, или на театър, защо не. И ако се наложи, да се откаже от тази тъпа кола и да вземе друга, която да не го кара нито до езерото Пинк, нито на концерт в Монреал. В двайсет и два часа и трийсет и шест минути и половина Адамсберг влезе в църквата точно след антракта и седна на един от първите редове зад една бяла колона.