Ветровете на Нептун

LI

Жозет стръвно награби лаптопа на Микаел Сартона. Адамсберг си помисли, че не би могъл да й достави по-голямо удоволствие от това да й връчи тази съмнителна машина — мечтата на хакера. Донесоха лаптопа в Клинянкур в края на следобеда и Адамсберг подозираше, че специалистите на Данглар го бяха преровили предварително. Логично, нормално — сега той беше шеф на Бригадата. Куриерът му предаде и бележка от Ретанкур, в която се потвърждаваше, че твърдият диск е излъскан като умивалник. Което още повече разпали похотта на Жозет.

Доста време й трябваше да разбие всички ключалки на почистената памет на машината, която, потвърди старата дама, наистина беше току-що посещавана.

— Вашите хора не са си дали труда да си заличат следите. Нормално, не са правели нищо незаконно.

Последната защита падна благодарение на прочетеното на обратно име на кучето на Микаел — вюлхо. Младежът често водеше в Бригадата животното си — едър пес, разлигавен и безобиден като охлюв, откъдето и името му, — което имаше навик да разкъсва всички книжа, попаднали в полезрението му. Охлюв бе способен да превърне някой доклад в топка лепкаво тесто — подходящо название за тайнствените трансмутации, които се извършваха в компютрите.

След като преодоля всички блокировки, Жозет се сблъска с обявеното от Ретанкур излъскване.

— Изтъркано с желязна четка и изплакнато — каза тя на Адамсберг.

Очевидно. Опитните специалисти от лабораторията не бяха открили нищо и нямаше причина Жозет да има по-голям късмет. Обаче набръчканите ръце на хакерката упорито стояха върху клавиатурата.

— Ще опитам пак — заинати се тя.

— Няма смисъл, Жозет. Момчетата от лабораторията са го обърнали с хастара навън.

Беше време за порто и Клемантин повика Адамсберг, за да му поднесе вечерното питие, така както се нарежда на ученик да си пише домашните. Сега Клемантин добавяше към сладкото вино разбит жълтък. Така портото ставаше още по-възстановително.

— Заинатила се е — обясни Адамсберг на Клемантин, поемайки пълната с гъста смес чаша, с която вече бе свикнал.

— Като я гледаш, ще си кажеш, че с пръст да я бутнеш, ще падне — каза Клемантин, като чукна чашата си в чашата на Адамсберг.

— Но няма да падне.

— Чакайте — прекъсна го Клемантин и хвана ръката на Адамсберг, който поднасяше чашата към устните си. — Когато се чукат, хората се гледат в очите. И отпиват веднага след това, без да оставят чашата. Иначе не става.

— Кое не става?

Клемантин поклати глава, сякаш въпросът на Адамсберг свидетелстваше за вродената му глупост.

— Хайде пак — каза тя. — Гледайте ме право в очите. За какво говорех?

— За Жозет и за бутане с пръст.

— Да. Само така изглежда. Вътре в моята клета Жозет има един компас, който винаги показва север. Хиляди е прибрала от големите риби. И няма намерение да спира.

Адамсберг отнесе още една чаша с възстановителната смес в кабинета.

— Когато се чукат, хората трябва да се гледат в очите — обясни той на Жозет. — Иначе не става.

Жозет усмихнато се чукна с него по всички правила на изкуството.

— Успях да открия фрагменти от една линия — каза тя с тънкия си гласец. — Става дума за взривени останки от послание. Което вашите хора не са прочели — додаде тя с едва доловима нотка на гордост. — В някои ъгълчета и най-добрите следотърсачи не се сещат да погледнат.

— В луфта между стената и крака на мивката.

— Например. Винаги съм обожавала основното почистване, което дразнеше моя корабовладелец. Елате да видите.

Адамсберг се приближи към екрана и прочете херметична поредица от букви, оцелели от катастрофата: дам ком дир ау дев ека.

Жозет изглеждаше предоволна от откритието си.

— Само това ли е останало? — разочаровано попита Адамсберг.

— Само това, но все пак е нещо — все така весело отвърна Жозет. — Защото групата от гласни ау не се среща често във френския език. Колко думи има с ау — каучук, аутист, аула, бау-бау…

— Раут.

— Раут ли?

— Голям светски празник, Жозет.

— А, да. Наричаха го „жур“, когато живеех на широка нога. Може и да е собствено име, Маугли например.

— Не вярвам Микаел да е чел Киплинг.

— А и това дам е много интересно.

— Класическата парола за Амстердам. Почти сигурен съм, че Микаел е бил дилър.

— Каучук може ли да означава дрога?

— Не съм чувал, но е възможно. Смолата на канабиса — каучук. Защо не?

— Което май прилича на кореспонденция на дилър. На останки от кореспонденция.

Жозет си записа разпръснатите букви на един лист и двамата поработиха малко в мълчание.

— Не знам какво да правя с дев ека — заключи Жозет.

— Дрога за девет човека? Или девет кила от по-леката? — предложи Адамсберг.

— Така получаваме нещо като Амстердам — … — … — каучук — девет — човека.

— Нищо общо с Тризъбеца — каза Адамсберг тихо. — Микаел вероятно се е забъркал в трафик на наркотици не по негова мяра. Това е информация за отдела за борба с наркотиците. Жозет, не за нас.

Жозет деликатно отпи от портото си. От раздразнение личицето й още повече се набръчка.

Ретанкур беше сбъркала къртицата, мислеше Адамсберг, докато разравяше огъня. Как казваха в Квебек „разравям“? А да, „разръчквам“. Двете жени спяха, а него сън не го ловеше. Той разръчкваше огъня. Никога нямаше да открие къртицата, която най-вероятно никога не бе съществувала. Пазачът на сградата и само той бе информирал Лалиберте. Колкото до проникването в дома му, то не почиваше на много нещо. Един ключ, може би преместен на няколко сантиметра встрани, и купчина папки, която Данглар си мислеше, че е подредил по-добре. Кажи-речи, нищо. Никога нямаше да открие малко вероятния си придружител на пътеката на пирогите. Дори да възстановеше всички престъпления на Фюлжанс, пак щеше да остане сам на зловещата пътека и щеше да стои там до края на живота си. Адамсберг усещаше как връзките му със света се късат една след друга и го изолират като мечка стръвница, останала върху откъсналия се лед и все по-отдалечаваща се от континента. Приютила се тук, при портото с разбит жълтък на Клемантин и сивите терлици на Жозет.

Облече сакото си, нахлупи арктическата ушанка и безшумно излезе в нощта. Разбитите улички на Клинянкур бяха пусти и тъмни, на повечето места осветлението не работеше. Комисарят яхна стария мотопед на Жозет, боядисан в два нюанса на синьото, и след двайсет и пет минути спря под прозорците на Камий. Водеше го инстинктивното предчувствие за още едно убежище, желанието да вдъхне, дори само като гледа сградата, малко от спасителния въздух, който се носеше откъм Камий или се образуваше в точката на съприкосновение между Камий и него. Трябват два прозореца, за да стане течение, би заявила Клемантин. Изпита шок, като вдигна поглед към остъкления седми етаж. Светеше. Значи се бе върнала от Монреал. Освен ако не е дала жилището си под наем. Или, разбира се, освен ако таткото не се е нанесъл горе като собственик. С двата лабрадора, единият от които се лигави под мивката, другият — под синтезатора. Адамсберг не сваляше поглед от предизвикателния блясък на стъклата и се опитваше да види сянката на натрапника. Самонастаняването му го прониза като свредел. Дори му се стори, че вижда силуета на гол мъж със стегнат задник и плосък корем, и този образ съвсем го довърши.

От малкото кафене на партера на сградата се разнасяха пикантни миризми и пиянски гласове. Точно като в „Шлюза“. Чудесно, каза си Адамсберг, докато нервно заключваше мотопеда за един стълб. Една хубава чаша коняк ще превърне на пюре този гол-голеничък тип, който позволяваше на лабрадорите си да се лигавят на пода на ателието. По отношение на мъжа с кучетата щеше да приложи същата окончателна техника като тази на Охлюв, мир на праха му — щеше да го превърне в лепкава топка от попивателна хартия.

Второ програмирано оливане в съзнателния му живот, си каза Адамсберг и бутна вратата. Може би тази вечер няма да ги смесва. Или по-скоро да. След пет седмици ще се озове в креслото на Брезийон без памет, без професия, без брат, загубил северното си момиче и свободата си. Не бе сега моментът да разсъждава над смесването на питиетата. Гадни лабрадори, помисли си още на първия коняк, които щеше да натика право в кулата на катедралата с главата надолу и с краката във въздуха. Когато всички изходи на перлата на готическото изкуство бъдат задръстени от тази дива менажерия, какво щеше да стане с паметника? Дали щеше да се задуши от липса на въздух? Да получи цианоза и да изпадне в агония? Или пуф-пуф-пуф — и бум? А после, запита се на втората чаша, дали щеше да се сгромоляса? И какво щяха да правят с руините, да не говорим за животните, озовали се сред останките? Със страхотно проблемче щеше да се обзаведе Страсбург.

А ако запушеше прозорците на Канадската кралска жандармерия с излишъка от животни? Ако блокираше притока на кислород и наситеше въздуха със смрадливите еманации на зверовете? Лалиберте щеше да пукне на място в кабинета си. Ще трябва да спаси Санкартие Добрия от задушаване, както и Жинет с помадата й. Но ще му стигнат ли животните? Въпросът беше важен, операцията изискваше едри животни, не охлюви или пеперуди. Трябваше му добър материал, но възможност огнедишащ, като драконите. А дракони не се намираха под път и над път, криеха се, шубелиите, в недостъпните си пещери.

Ама не, напротив, имаше ги бол в маджонга, помисли той и удари с юмрук по плота на бара. Единственото, което знаеше за тази китайска игра, беше, че съдържа сума ти дракони, и то от всички цветове на дъгата. Трябваше само да бръкне в резервите с три пръста като бащата Гийомон и да натика нужните му влечуги във вратите и прозорците, без да пропуска аралъците. Червени за Страсбург, зелени за Канадската кралска жандармерия.

Адамсберг не допи четвъртата си чаша и се озова залитащ до мотопеда. Неспособен да свали катинара, той бутна вратата на сградата и изкачи седемте етажа, като се държеше за перилото. Малко да си поговори с таткото, да му каже откъде изгрява луната и да му нареди да се измита. И да му свие двете псета. Да прибави към тях доберманите на съдията, които чудесно щяха да попълнят отворите на катедралата. Но не и Охлюв, не, той беше симпатичен лигльо и беше на негова страна, както и мобилният му скарабей. Идеален план, каза си той и натисна звънеца. В паметта му прозвуча алармен сигнал. Внимание. Беше мъртвопиян, когато е очистил Ноела. Внимание, не влизай. Вече не знаеш кой си, не знаеш колко струваш. Да, ама лабрадорите му трябваха, да им се не знае.

Камий отвори вратата и на лицето й се изписа изумление.

— Сама ли си? — попита Адамсберг с предрезгавял глас.

Камий кимна.

— Без кучетата?

Думите трудно излизаха от устата му. Не влизай, нашепваше му грохотът на Утауе. Не влизай.

— Какви кучета? — попита Камий. — Но ти си пиян, Жан-Батист. Звъниш в полунощ и ми говориш за кучета?

— Говоря ти за маджонг. Пусни ме да вляза.

Неспособна да реагира бързо, Камий му направи път. Той седна нестабилно на барчето в кухненската ниша, върху което имаше остатъци от вечеря. Поигра си с чашата, каната, вилицата, опипа острите им ръбове. Озадачена, Камий се настани в средата на помещението върху табуретката за пианото си.

— Знам, че баба ти имаше маджонг — подзе Адамсберг, фъфлейки. — Сигурно не е давала да се смесват сериите, нали? Ха си ги смесила, ха съм те обесила!

Ама че са шегобийки тези баби!