Заслушани в молитвата на вселената

ЖИВА ПОГРЕБАНА

Общуването ни не беше никак просто. Произнасянето на племенните думи представляваше особена трудност. В много от случаите те бяха твърде дълги. Например те говореха за племе, наречено Питжантжатжара, и за едно друго, наречено Янкунтжатжара. Много неща ми звучаха еднакво, докато не се научих да се вслушвам изключително внимателно. Знаех, че журналистите по света нямаха общо съгласие как да пресъздават аборигенските думи. Някои транскрибираха Б, ДЖ, Д и Г там, където други поднасяха П, ТЖ, Т и К. Въпросът е, че никой не греши, защото самите хора тук нямат азбука. Така че това е патова ситуация за онези, които са си наумили да спорят по тази материя. Моят проблем се състоеше в това, че хората, с които вървях, използваха носовки, които ми бяха непосилни да наподобявам. За звука „нь“ аз се научих да притискам език към задните зъби. Ще разберете за какво става въпрос, ако направите така и произнесете думата „индиански“. Съществува и друг звук, който се постига чрез повдигане на езика и изнасянето му бързо напред. Когато тези хора пеят, вокалите им често са меки и музикални, после изведнъж биват прекъсвани от рязък и грапав шум.

Вместо да си служат с една-единствена дума за пясък, те имаха повече от двайсет различни думи, в които влагаха информация за видове, състав и описание на почвата в Пустошта. Но някои думи, колкото и малко да бяха те, се учеха лесно, като КУПИ, което значеше вода. По всичко личеше, че на тези хора им прави удоволствие да усвояват моите думи, пък и бяха повече пригодени да учат моя език, отколкото аз техния. И тъй като те бяха домакините, аз ги оставях да постъпват така, както намерят за добре. От историческите книги знаех, че когато британската колония за първи път се е установила в Австралия, е имало повече от двеста различни аборигенски езици и шестстотин диалекта. Но в книгите не се споменаваше за разговор по телепатичен път или с жестове. Аз се облегнах на една доста примитивна форма на знаков език, защото това беше най-разпространеният метод за общуване през деня, докато очевидно те си пращаха ментални послания и си разказваха цели истории по техния си телепатичен начин. За мен беше много по-учтиво да покажа нещо на човека до себе си, вместо да изговоря някое изречение. Ние използвахме универсалния знак с пръсти, за да кажем „ела тук“, вдигахме длан за „стоп“ и слагахме ръка на устните си за „тишина“. През първите седмици на мен често ми бе напомняно да пазя тишина, но междувременно аз се научих да не задавам непрекъснато въпроси и да изчаквам да бъда въведена в познанието.

Един ден предизвиках бурен смях сред цялата група, докато се чешех яростно след ухапването на някакво насекомо. Те се заливаха от кикот и лицата им имаха комични изражения, докато имитираха моя жест. Оказа се, че той е имал специфично значение, като „съзрях крокодил“. А ние бяхме поне на двеста мили от най-близкото тресавище.

Няколко седмици след тръгването аз изведнъж започнах да виждам очи, които ме наобикаляха отвсякъде всеки път, когато дръзвах да се отдалеча от групата. Колкото по-тъмна бе нощта, толкова по-святкащи ми се струваха тези очи. Най-после успях да различа и самите животни. Глутница от настървени диви кучета динго вървеше по петите ни.

Когато разбрах това, аз панически побягнах назад към лагера, за първи път истински уплашена, и разказах на Ооота за откритието си. Той се обърна да го съобщи на Старейшината. Всички останали се приближиха и споделиха общата загриженост. Аз ги зачаках да проговорят, защото вече знаех, че Истинските Хора не отпушваха автоматично кранчето на думите, те винаги мислеха, преди да кажат каквото и да било. Бях преброила бавно до десет, когато Ооота ми предаде посланието. Проблемът беше в миризмата, която издавах. Тя беше нетърпима и това си беше истина. И аз я надушвах, пък и виждах гримасите на другите. За нещастие не виждах как да се отърва от нея. Водата беше толкова кът, че нямаше начин да я пилея, за да се изкъпя, нито пък имаше съд, в който да се потопя. Моите тъмнокожи спътници изобщо не смърдяха за разлика от мене. Аз страдах от това, пък и те страдаха заради мене. Мисля, че за това бе виновна моята обгоряла и белеща се плът, както и енергията, която отиваше, за да изгаря натрупаните ми токсични тлъстини. Видимо губех от теглото си с всеки изминат ден. Разбира се, това, че не разполагах с дезодорант и тоалетна хартия, също си казваше думата, но имаше и друго, което забелязах. Правеше ми впечатление, че веднага след като сме яли, те отиваха в пустинята и се облекчаваха, но това не бе съпроводено със силната неприятна миризма, която обикновено се разнасяше при подобни случаи при нашия стил на живот. Бях сигурна, че след петдесет години, прекарани в една друга цивилизация, на мен ми трябваше известно време да освободя тялото си от токсини, и чувствах, че ако останех в Пустошта, това щеше да бъде възможно.

Няма да забравя как Старейшината ми обясни положението и крайното му разрешение. Те не бяха загрижени за себе си, бяха ме приели за добро или за лошо. Притесняваха се не за нашата сигурност, а за бедните животни. Аз ги обърквах. Ооота каза, че кучетата динго мислели, че хората влачат някаква мърша, и това ги подлудявало. Трябваше да се засмея, защото точно на това миришех, сякаш бях някакъв забравен на слънцето гранясал хамбургер.

Казах, че ще приема всякаква помощ, която са готови да ми окажат. Така на следващия ден в най-голямата жега ние изкопахме една траншея под наклон четиридесет и пет градуса и аз се намърдах в нея. След това те ме покриха изцяло отгоре с пръст, навън остана само лицето ми. Осигуриха ми сянка и аз останах да лежа така в продължение на два часа. Доста странно е това чувство да си погребан и абсолютно безпомощен, като не можеш да помръднеш нито един мускул. Още едно ново преживяване. Ако си бяха тръгнали, от мен щеше да остане само един скелет и нищо повече. В началото се тревожех, че някой любопитен гущер, змия или пустинен плъх ще притичват по лицето ми. За първи път през живота си истински съчувствах на жертвите на парализата, които се напъваха да помръднат крак или ръка и пращаха команди на крайниците си, а те не реагираха. Но в един момент се отпуснах и затворих очи, като се концентрирах върху отделянето на токсините от тялото ми и абсорбирането на чудесните прохладни, освежаващи, прочистващи елементи от земята, тогава времето затече по-бързо.

Сега разбирам смисъла на старата поговорка: Неволята учи.

Чудото стана! Ние оставихме смрадта в земята след нас.