Заслушани в молитвата на вселената

ПТИЦИ

Сестрата на Сънуващата Птици пристъпи в утрешния кръг. Тя предлагаше да сподели своята дарба с групата, стига това да беше в интерес на всички участници. Ако беше, Божественото Единение щеше да го изпълни. Не бяхме виждали птица от две-три седмици, като изключим моя верен приятел, кафявия сокол с тъмните кадифени криле, който пристигаше, спускайки се над нашата придвижваща се група така, че прехвърчаваше най-близо до моята глава.

Хората много се развълнуваха от това събитие, а по това време вече и аз вярвах, че птици могат да се появят така, отникъде, стига да влизаше в плановете ни за деня.

Слънцето хвърляше своя светлооранжев диск до половината от далечните хълмове, когато ги видяхме да се приближават. Беше ято от ярко оцветени птици, по-едри от дългоопашатите папагалчета, които държах в една клетка у дома, но твърде подобни на цвят. Бяха толкова многобройни, че бе невъзможно да се види късче от синьото небе помежду крилете им в полет. Неочаквано съскащият звук на бумеранги беше съпроводен от езика на хвъркатите. Сякаш птиците скандираха настойчиво:

— Мен, мен, мен!

Започнаха да падат от небето по двойки и тройки. Но нито една птица не стигна земята в страдание. Бяха убивани на мига.

Тази нощ ние имахме превъзходна храна, а групата се сдоби с многоцветни пера. Те си направиха препаски за главата и други украшения, като не пропуснаха да измайсторят и дамски превръзки, които жените да ползват при месечните си неразположения. Ние изядохме месото. Мозъкът беше изваден и отделен. Той щеше да бъде изсушен и използван по-късно, една част от него смесен с билкови лекове, друга — с вода и масла, за да се приложи при щавенето на кожи. Остатъците бяха хвърлени за глутницата от диви кучета динго, които ни следваха от време на време.

Нямаше никакви отпадъци. Всичко бе рециклирано отново в природата и в земята. Това беше пикник, от който не остана никакъв боклук, всъщност по нищо не личеше, че сме лагерували и яли на местата, където го бяхме правили.

Бяха майстори на хармонирането: ползваха и същевременно не обезпокояваха природата.