Заслушани в молитвата на вселената

НАЧЕЛО

Слънцето се изтърколи на хоризонта, а с него на мига започна и жегата. През тази сутрин ритуалите се оказаха специални. Аз бях поставена в центъра на нашия полукръг с лице към изток. Ооота ми каза да отдам признание на Божественото Единение по мой си начин и да отправя молитвата си за благодат през деня. В края на церемонията, докато се готвехме да тръгваме, беше ми съобщено, че е мой ред да водя. Трябваше да тръгна начело, а племето щеше да ме следва.

— Но аз не мога — възпротивих се. — Не зная накъде отиваме, нито как да намирам каквото и да било. Наистина оценявам предложението, но просто не ме бива да ви водя.

— Трябва да го направиш — беше това, което чух в отговор. — Време е. За да опознаеш своя дом — земята, всички нива на живота и собственото си отношение към видимите и невидими неща, трябва да предвождаш. Хубаво е за известно време да вървиш като последен в някаква група, може да се приеме и да прекараш известно време, смесвайки се с тълпата, по средата, но на края всеки трябва по някое време да води. Не е възможно да разбереш ролята на водачеството, ако не приемеш тази отговорност. Всеки трябва да преживее и трите позиции, без изключение, по различно време, рано или късно и ако не през този си живот, то някога, когато и да е! Единственият начин да преминеш с успех през едно изпитание е да се подложиш на него. Всички изпитания, на което и да е ниво, винаги се повтарят под една или друга форма, докато не ги преодолееш.

Така че ние тръгнахме под мое водачество. Денят беше изключително горещ. Температурата вероятно беше над сто и пет градуса по Фаренхайт. По пладне спряхме и използвахме спалните си постелки, за да направим сенник. След като премина най-големият пек, ние продължихме и вървяхме дълго след обичайния за лагеруване час. По пътя ни не се изпречиха никакви растения, нито животни, които да бъдат почетени като наша храна. Не намерихме и вода. Въздухът си оставаше нажежен застинал вакуум. Накрая аз се предадох и обявих свършек на пътешествието за деня.

През нощта се помолих за помощ. Нямахме храна, нито вода. Обърнах се към Ооота, но той се направи, че не ме чува. Тогава заговорих другите, като много добре знаех, че не разбират езика ми, но пък можеха да доловят какво казва сърцето ми.

— Помогнете ми, помогнете ми! — повтарях аз, но никой не отговаряше.

Вместо това те си разговаряха как всеки човек по някое време се оттегля в тила. Започнах да се чудя дали пък уличниците и бездомниците в Съединените щати сами не позволяваха да стават жертва. Разбира се, придържането към златната среда беше най-предпочитаната за повечето американци позиция. Нито прекалено богат, нито твърде беден. Не смъртно болен, но и не в цветущо здраве. Без морална чистота, но не и извършител на криминални престъпления. Но рано или късно от нас се очаква да покажем истинската си същност. Ние трябва да ръководим, било това само да означава да поемем отговорност за самите себе си.

Заспах, както си облизвах напуканите устни с пресъхналия си безчувствен и обложен език. Беше ми трудно да определя на какво се дължеше замаяността ми — на глада, жаждата, горещината или изтощението.

И на следващия ден вървяхме под мое предводителство. И отново жегата беше непоносима. Гърлото ми бе станало непроходимо, вече ми бе невъзможно и да преглъщам. Езикът ми бе толкова пресъхнал, че се бе втвърдил и подул, надминавайки едва ли не няколко пъти нормалната си големина — усещах го като сух сюнгер между зъбите си. Дишането ми се струваше изключително трудна работа. Докато се напъвах да препратя горещия въздух надолу към гърдите си, аз започнах да проумявам защо тези хора описваха като благодат факта, че притежават форма на носа, подобна на тази на мечето коала. Техните широки носове с големи отвори на ноздрите бяха много по-подходящи, когато ставаше въпрос за високи температури на въздуха, отколкото моят европейски нос, чието единствено сравнение можеше да се отнесе към носа на кучешката порода мопс.

Голият хоризонт ставаше все по-враждебен и не проявяваше никаква човещина, сякаш не искаше да има нищо общо с хората. Земята беше спечелила всички битки срещу прогреса и сега показваше, че смята живота за извънземно. Нямаше никакви пътища, нито над главите ни прелитаха самолети, дори не се забелязваха следи на каквото и да е живо същество.

Знаех, че ако племето не ми помогне в най-скоро време, всички със сигурност щяхме да загинем. Крачката ни ставаше бавна и ни струваше безкрайно усилие. В далечината можехме да съзрем тъмен дъждоносен облак. Той сякаш ни измъчваше, като оставаше винаги точно на такова разстояние пред нас, че да не можем да го достигнем и при бърз ход, за да получим изобилния дар, който той съхраняваше. Не ни се удаваше дори да се приближим до него достатъчно, така че да попаднем под благотворната му сянка. Оставаше ни само да го съзерцаваме в далечината със съзнанието, че тази животворна вода препускаше пред нас подобно на каручка, която се клатушка пред магарето.

В един момент аз изкрещях. Вероятно, за да докажа на себе си, че съм в състояние поне това да направя, а може би и от отчаяние. Но това беше дупка в морето. Светът погълна вика ми с настървението на изгладняло чудовище.

Пред очите ми започнаха да се мержелеят миражи с езера и прохладни води, но когато пристигах на мястото, намирах само пясък.

И вторият ден отмина без храна, вода и помощ. Тази нощ бях твърде изтощена, разсипана и обезкуражена, за да положа дори кожата за възглаве. Мисля, че вместо да заспя, просто припаднах.

На третата сутрин аз обиколих всеки от групата и на колене молех с толкова висок глас, колкото умиращото ми тяло можеше да си позволи:

— Моля, помогнете ми. Моля ви, спасете ни.

Беше цял подвиг да изговарям думите, защото се бях събудила със залепнал за небцето език.

Те ме изслушваха и се вглеждаха в мен, но само стояха като дървета и се усмихваха. Имах впечатлението, че размишляват и сякаш искаха да ми кажат:

— И ние сме гладни и жадни, но това си е твое натрупване на опит, така че ние изцяло те подкрепяме в това, което трябва да научиш.

Никой не ми предложи помощта си.

Ние вървяхме и вървяхме. Въздухът беше застинал, а светът безкрайно негостоприемен. Сякаш ме възприемаше като навлек, на когото трябва да се окаже съпротива. Отникъде нито помощ, нито измъкване. Тялото ми, безчувствено от жегата, отказваше да реагира. Умирах. Това бяха признаци на фатално обезводняване. Та значи това беше. Умирах.

Мислите ми скачаха от едно на друго. Спомних си младостта. Тате се трепеше цял живот за железницата Санта Фе. Той беше толкова красив. Нямаше случай, откакто се помня, да не беше винаги подръка, за да ми даде обич, подкрепа и насърчение. Мама за нас винаги си беше у дома.

Сетих се как хранеше скитници, които по неведом път от всички къщи в града налучкваха безпогрешно нашата, където никога не им се отказваше храна. Сестра ми беше отличничка в училище и толкова хубава и популярна, че можех с часове да стоя и да я зяпам как е кипри за среща. В главата ми се появи картина, на която малкият ми брат гушкаше домашното куче и се оплакваше от момичетата в училище, които искали да го държат за ръката. Като деца тримата бяхме много добри приятели. Бяхме готови да се защитаваме един друг независимо на какви пачи яйца се бяхме насадили. Но през годините започнахме да се отдалечаваме. Сега например знаех, че те дори няма да усетят моето отчаяние. Бях чела, че когато умираш, животът ти минава като на лента пред очите ти. Е, в случая моят живот не вървеше точно като на видео, но се вкопчвах в най-странни спомени. Можех да се видя как стоя в кухнята и докато суша чиниите, уча правописа на някои думи. Най-трудната, с която трябваше да се боричкам, беше „обраствам“. Следваше влюбването ми в един моряк, църковната ни сватба, чудото на раждането, първото ми бебе — момче, и второто — дъщеря ми, която се появи на бял свят вкъщи. Припомних си всичко, което бях работила — преподаването в училище, научните степени, образователните програми, а ето сега докъде я бях докарала — умирах сред австралийската пустиня. За какво ставаше въпрос? Бях ли си изпълнила предназначението в живота?

— Мили Господи — казах си аз. — Помогни ми да разбера какво става.

Отговорът дойде мигновено.

Бях пропътувала повече от десет хиляди мили от своя град в Америка, но не бях помръднала и на инч в мисленето си. Аз пристигах от света, ръководен от лявото полукълбо на мозъка. Този свят бе основан на логика, оценъчност, четене, писане, математика, причинно-следствена връзка. А тук се намирах в действителност, ръководена от дясното полукълбо на мозъка, с хора, които не ползваха нито една от моите така наречени важни образователни идеи и цивилизационни необходимости. Те бяха господари на дясното мозъчно полукълбо и живееха, движени от творчество, въображение, интуиция и духовни идеи. Те не смятаха за необходимо да обличат в думи общуването помежду си, то се осъществяваше чрез мисъл, молитва, медитация или както щете го наречете. Аз бях искала и молила за помощ на глас. Колко ли невежа съм им се сторила. Който и да е от Истинските Хора би помолил мълчаливо, един ум би помолил друг ум, едно сърце — друго сърце, един индивид — универсалното съзнание, което свързва в едно целия живот. До този момент се бях считала различна, отделна, настрани от Истинските Хора. Те повтаряха, че ние всички сме Едно и те живеят в природата като Едно, но дотогава аз бях само наблюдателят. Аз самата се държах настрана. Трябваше да стана Едно с тях, с Вселената и да общувам по начина, присъщ за Истинските Хора. Така и направих.

— Благодаря — казах аз наум към извора на това просветление и след това отново наум извиках: — Помогни ми! Моля те, помогни ми! — Използвах и думите, които чувах племето да произнася всяка сутрин: — Ако е за мое висше добро и за висшето добро на целия живот, който е навсякъде, позволи ми да се уча.

Веднага в главата ми се оформи мисълта: „Постави камъка в устата си.“ Огледах се. Нямаше никакви камъни. Вървяхме по пясък, гладък като за пясъчен часовник. Мисълта се появи отново. „Постави камъка в устата си.“ Тогава аз се сетих за камъка, който бях избрала и все още държах върху гърдите си. Беше стоял там с месеци. Направо го бях забравила. Извадих го и го налапах, после го запремятах из уста и като по чудо усетих навлажняване. Скоро започнах и да преглъщам. Просветна надеждица. Може би не беше писано да се мре този ден.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти — изрекох мълчаливо. Избиваше ме и да си поплача, но тялото ми не разполагаше с достатъчно влага за сълзи. Така че продължих да моля за помощ на ум: — Аз мога да се науча. За целта ще направя всичко необходимо, каквото и да е то. Само ми помогни да намеря вода. Не знам какво да направя, какво да търся, накъде да вървя.

Мисълта се появи в мен: „Бъди вода. Бъди вода. Когато си способен да бъдеш вода, ще намериш вода.“

Не знаех какво означава това. За мен то нямаше смисъл. Да бъда вода!? Не беше възможно. Но аз отново се съсредоточих да забравя моето програмиране съобразно обществото на лявото мозъчно полукълбо. Изключих логиката, причинното мислене. Отворих себе си за интуицията, а затворих очи. И започнах да бъда вода, вода. Докато вървях, карах сетивата ми да работят. Можех да помириша водата, да я вкуся, да я усетя, да я чуя, да я видя. Аз бях студена, синя, бистра, кална, застинала, вълнообразна, заледена, топяща се, изпаряваща се, пара, дъжд, сняг, мокра, хранителна, разплискваща се, разливаща се, безкрайна. Аз бях всеки възможен образ на водата, който ми дойде наум.

Ние прекосявахме равнинна местност, съвършено плоска, докъдето ми стигаше погледът. Виждаше се само някаква мъничка, съвсем мъничка могила, пясъчна дюна шест стъпки висока със скална издатина на върха. Изглеждаше напълно не на място в този пуст пейзаж. Аз се приближих до нея, очите ми бяха полупритворени от силната светлина и почти изпаднала в транс, седнах върху скалата. Погледнах надолу и видях, че моите подкрепящи ме и безусловно обичащи ме приятели бяха спрели с вдигнати към мен глави, а усмивката им беше закачена за ушите. Аз немощно отговорих на усмивката. После поставих назад лявата си ръка, за да се наместя по-стабилно, и почувствах нещо мокро. Главата ми се завъртя като откачена. Там, зад мен в скалата, на която стърчах, имаше вир с диаметър десет стъпки и около осемнайсет инча дълбок, пълен с прекрасна, кристално бистра вода, събрана от вчерашния надсмиващ ни се дъждовен облак.

Искрено вярвам, че се намирах по-близо до нашия Създател с онази първа глътка прохладна вода, отколкото с вкуса на което и да е получено в църквата причастие.

Без часовник не можех да бъда сигурна за времето, но можех да изчисля, че не бяха минали повече от трийсет минути от момента, в който започнах да бъда вода, до другия момент, в който ние завирахме глави във вира и крещяхме от радост.

Докато още празнувахме успеха си, покрай нас се появи гигантско влечуго. Беше наистина огромно и изглеждаше като забравено от праисторическата епоха. Нямаше майтап, беше си съвсем истинско. Нищо по-подходящо не можеше да изскочи от това фантастично животно за обяд. Месото доведе до еуфория, каквато обхваща хората по време на пир.

През нощта за първи път осъзнах племенното вярване за връзката между земята и характеристиките на нечий предшественик. Нашата висока каменна чаша сякаш избухваше по средата на равната местност и много лесно можеше да бъде взета за кърмещата гръд на отдавна починала родственица — нейното телесно съзнание сега под формата на неорганична материя спасяваше нашия живот. Аз я наименувах за себе си Джорджа Катерин, по името на майка ми.

Погледнах нагоре към необятното пространство на света, който ни заобикаляше, и отдадох своите благодарности, като най-после разбрах, че светът наистина е рогът на изобилието. Той е пълен с добри, оказващи подкрепа хора, готови да споделят нашия живот, стига да им позволим това. Има навсякъде вода и храна за всички живи същества, ако отворим себе си, за да получим и да дадем. Но повече от всичко аз оценявах сега богатото наличие на духовно водачество в моя живот. Можеше да се получи помощ при всяка стресова ситуация, включително и когато се усети дъхът на смъртта — сега, когато бях прескочила трапа, аз знаех това, защото бях действала „по моя си начин“.