Заслушани в молитвата на вселената

ОБЕДНА ИЗНЕНАДА

По време на една от сутрешните молитви Родственикът на Големите Животни заговори. Неговите братя поискали да бъдат почетени. Всички се съгласиха, тъй като от известно време от тях нямаше ни вест, ни кост.

В Австралия няма кой знае колко големи животни. Това не е Африка с нейните слонове, лъвове, жирафи и зебри. Бях любопитна да видя какво беше приготвила природата в това отношение.

През този ден вървяхме с бърза крачка. Горещината не изглеждаше толкова непоносима, може би дори беше с няколко градуса под сто по Фаренхайт. Лечителката сложи дебел слой мазило от гущерова и растителна мас върху лицето ми, носа и специално върху горната част на ушите ми. Не бях броила колко кожи се бяха обелили от мен, но със сигурност бяха поне няколко. В действителност се притеснявах, че ще остана като нищо без уши, защото слънцето ги изгаряше без пощада. Жената на Духа ми се притече на помощ. Започнаха да се съвещават и въпреки че положението беше чуждо за тях, те веднага излязоха с решение на проблема. Беше изобретено приспособление, което напомняше наушници, носени при силен сняг. Жената на Духа взе едно животинско сухожилие и го върза на кръг, като Майсторката Шивачка прикрепи пера по дължината му. То беше увесено на ушите ми и комбинирано с мазилото, ми донесе чудесно облекчение.

Този ден се забавлявахме. Играехме игри на отгатване, докато напредвахме. Някой имитираше животни или влечуги, или пък изиграваше събития от миналото и ние се опитвахме да отгатнем всяка гатанка. Смяхме се цял ден. Следите от стъпките на моите приятели вече не ми изглеждаха еднакви като белези от шарка върху пясъка — аз започвах да съзирам леките различия, характерни за всеки един.

С приближаването на вечерта започнах да се взирам в далечината за растителност. Цветовете пред нас се сменяха от бежовоземлист до нюанси на зеленото. Тогава видях, със стъпването върху нов вид почва, няколко дървета. Човек можеше да си помисли, че по това време вече не трябваше да се изненадвам, като ставах свидетел как нещата изникваха от нищото за Истинските Хора. Но техният искрен ентусиазъм при получаването на всеки дар беше станал част и от моята същност.

Те стояха там — големите животни, които искаха да бъде почетено тяхното предназначение в живота — четири диви камили. Всяка от тях имаше по една гърбица и съвсем не бяха с увесен нос като онези, които бях привикнала да виждам в цирка или зоологическата градина. Камилите не са местни животни в Австралия, а са били докарани тук като транспортно средство и очевидно някои от тях бяха оцелели, въпреки че не можеше да се каже същото за хората, които ги бяха яздили.

Племето спря. Шестима доброволци тръгнаха напред, като се разделиха. Трима приближаваха откъм изток, трима — откъм запад. Те мълчаливо пълзяха приведени напред. Всеки от тях носеше бумеранг, копие и копиехвъргачка. Копиехвъргачката е отделно дървено приспособление, което изхвърля копието. При използване пълното движение на ръката, както и отмятането на китката разстоянието за целене и възможността за точно попадение се утрояват. Стадото камили имаше една мъжка, две женски и едно по-пораснало камилче.

Силните очи на ловците оглеждаха животните. По-късно ми казаха, че телепатично са се съгласили помежду си за по-възрастната женска, тъй като използват начините, по които тяхното братско куче, дингото, получава сигнали от най-немощното животно. Сякаш то самото зове ловците с желание да бъде почетено през този ден като предназначение на своето съществуване и да остави силните да продължат по своя път през живота. Без думи и каквито и да било жестове, при пълно координиране във времето стана изненадващото нападение. Безгрешно попадение на копие в главата и друго в гърдите доведе до мигновена смърт. Трите останали камили се отдалечиха в галоп, шумът от копитата им се стопяваше в далечината.

Ние приготвихме дълбока яма, като покрихме дъното и стените с пластове суха трева. Родственикът на Големите Животни с нож в ръка разпори корема на камилата, все едно отваряше цип. Оттам се отдели джоб от топъл въздух и с него долетя силната гореща миризма на кръв. Органите бяха извадени един по един, като сърцето и черният дроб бяха отделени настрана. Те бяха ценени изключително много от племето заради свойствата на сила и издръжливост, които съдържаха. Като учен, можех да забележа огромния източник на желязо в тях, прибавен към един начин на хранене, който се отличаваше с непостоянство и непредвидимост на храните. Кръвта беше изцедена в специален съд, който младата помощничка на Лечителката закрепи около врата си. Копитата също бяха отделени и ми беше казано, че са много полезни и имат най-различни предназначения. И през ум не ми минаваше какви можеха да бъдат те.

— Мутанте, тази камила достигна своята възраст само заради тебе — извика един от колачите и вдигна нагоре огромния мех на животното.

Моята зависимост от водата беше добре известна и те продължаваха да търсят подходящ пикочен мехур, за да го превърнат в съд, който да нося. До този момент не бяха попадали на нещо, което ставаше за целта.

Тази земя очевидно беше любимо пасище за животните, което личеше от купищата изпражнения. По ирония на съдбата вече ценях това, което само допреди месеци за мен беше толкова отблъскващо, че дори не бих го обсъждала. Сега обаче аз се наведох и взех едно изпражнение, благодарна на това чудесно гориво.

Нашият весел ден завърши с още смях и шеги, когато те заобсъждаха дали трябва да нося камилския мех, прикрепен към кръста, около врата или на гърба. На следния ден вървяхме, като няколко души от нас държаха камилската кожа опъната над главите си. Така тя хвърляше сянка, но същевременно се и сушеше и консервираше безболезнено, докато ние пътешествахме. Те бяха одрали от кожата и най-малките остатъци от месо и я мажеха с танин, събиран от корите на дърветата. Самото месо беше за повече от едно ядене, така че останалото бе нарязано на ленти: избираха се онези части, които не бяха се изпекли добре в ямата. После се окачиха на тризъби колове.

И ето че някои от нас напредваха през пустинята, като развяваха тези знамена — камилското месо плющеше на вятъра, изсъхваше и се консервираше по естествен път.

Наистина странен парад!