Заслушани в молитвата на вселената

С ОБУВКИ, КАКТО МЕ Е МАЙКА РОДИЛА

Не бях изминала кой знае какво разстояние, когато усетих пронизваща болка в краката. Достатъчен ми беше един поглед, за да установя, че целите бяха набити с осили и тръни. Опитвах се да ги изтръгна, но едва направила следваща стъпка, на тяхно място се забиваха нови. Започнах да се придвижвам, подскачайки на един крак, докато в същото време се опитвах да измъкна някой от болезнено впитите тръни. Сцената изглежда да е била много комична за групата, която се извърна да ме гледа, защото усмивките ставаха все по-широки. Ооота спря да ме изчака и лицето му изразяваше съчувствие, когато каза:

— Забрави болката. Ще отстраниш тръните, когато спрем за почивка. Научи се да търпиш. Съсредоточи вниманието си другаде. Сега не можеш да направиш нищо.

Съветът му „да насоча вниманието си другаде“ беше важен за мене. Аз бях работила със стотици хора, изпитващи болка, особено през последните петнайсет години като лекар, специализиран в акупунктурата. Много често при критични състояния пациентът трябва да избира между някой опиат, който ще притъпи съзнанието му, или прилагането на акупунктура. В своята образователна медицинска програма за оказване помощ по домовете аз бях използвала същите тези думи. Очаквах от хората, които лекувах, да правят точно това, а сега някой го очакваше от мене. Беше по-лесно на думи, отколкото на практика, но аз се справих.

След малко спряхме да починем за няколко минути и аз открих, че повечето от връхчетата на тръните се бяха отчупили, загнездили се под кожата ми, те причиняваха кървене. Вървяхме по спинифекс — това, което ботаниците наричат австралийска трева. Тя вирее покрай бреговете, спечена между пясъците, където едва има влага, като развива подвити остриета, достойни за касапски нож. Определението трева е много измамно, защото тази растителност с нищо не напомня за нея. И тези остриета не само че порязват, но и тръните по тях наподобяват бодлите на кактус. Когато проникваха в кожата ми, оставяха възпалени и червени подутини като от ужилване. За щастие аз съм човек, който повечето живее на открито, радвам се на умерен слънчев загар и често обичам да ходя боса, но стъпалата ми не бяха подготвени чак за такова малтретиране. Болката продължаваше, по краката ми избиваше кръв във всички възможни окраски от яркочервено до тъмнокафяво, въпреки че опитвах да насочвам вниманието си другаде. Като поглеждах надолу, вече не различавах лющещия се лак по ноктите от червения цвят на кръвта ми. Най-накрая краката ми станаха безчувствени.

Напредвахме в пълно мълчание. Това, че никой не говореше, изглеждаше странно. Пясъкът беше топъл, но не чудовищно горещ. Слънцето беше жарко, но не и непоносимо. От време на време природата сякаш се смиляваше над мене и ми даряваше кратък полъх от по-хладен въздух. Когато поглеждах напред пред групата, като че ли липсваше ясно определителна линия между земята и небето. Установявах същото във всички посоки, все едно пред мен бяха акварели, в които небето прелива в пясъка. Научният ми мозък желаеше да уталожи объркаността си с помощта на компас. На хиляда стъпки над главите ни някакви наченки на облачност караха самотно дърво на хоризонта да изглежда като латинско „и“ със старателно положена точка. Чувах единствено хрущящите стъпки по земята. Случваше се някое пустинно животно да раздвижи близките храсти и така да наруши монотонността. Голям кафяв сокол се появи от нищото, започна да кръжи и да се спуска над главата ми. Той сякаш проверяваше моя личен напредък, защото не се спускаше над никой друг. Толкова бях различна, че може би разбирах защо му е нужно да ме огледа отблизо.

Без предупреждение цялата колона спря да върви направо и зави под ъгъл. Това ме удиви: не чух думи, указващи да сменим посоката. Изглежда, всички с изключение на мен просто го усещаха. Помислих, че вероятно са водени от някаква следа, но беше повече от очевидно: не следвахме никаква пътека в пясъците и спинифекса. Ние бродехме в пустинята.

Главата ми гъмжеше от мисли. В тишината ми беше лесно да наблюдавам как те прелитат от едно на друго.

Наистина ли това се случваше? Може би беше сън. Те казаха, че ще прекосим Австралия. Това беше невъзможно! Да вървим с месеци! Нито пък беше разумно. Те били чули моя вик за помощ. Какво означаваше това? Било нещо, което съм родена да направя! Каква шега. Амбицията на моя живот не беше да страдам, докато изследвам тази пуста затънтена област. Притеснявах се също и за тревогите, които изчезването ми щеше да причини на децата ми, особено на дъщеря ми. Бяхме много свързани. Сетих се за хазяйката си, която беше едра възрастна матрона. Ако не й платях наема навреме, тя щеше по свой начин да ми помогне да си оправя сметките с други собственици, от които само преди седмица бях наела телевизор и видео. Е, препритежаването на вещи можеше да бъде уникално изживяване!

На този етап все още не вярвах, че ще вървим повече от един ден. Та нали все пак нямаше и следа от нещо за ядене и пиене.

Засмях се гласно. Собствена шега. Колко пъти си бях повтаряла, че искам да спечеля екзотично пътешествие с изцяло платени разноски! Ето ми го. Всичко ми бе осигурено. Дори не се налагаше да си опаковам четката за зъби или дрехи за преобличане. Не беше точно това, което имах предвид, но със сигурност беше нещо, за което безкрайно много пъти си бях мечтала.

С напредването на деня многото порязвания, засъхналата кръв и подутините превърнаха стъпалата ми в грозни, безчувствени и окаяни крайници. Усещах краката си като дърво, раменете ми бяха изгорели до болка, а лицето и ръцете ми бяха зачервени и ожулени. Този ден вървяхме около три часа, през които границите на моята издръжливост бяха разширявани непрекъснато. Имаше моменти, в които усещах, че ако не седна, щях да припадна. Тогава обаче се случваше нещо, което отвличаше вниманието ми. Или соколът се появяваше и издаваше своите странни и тайнствени крясъци, или някой тръгваше редом с мене и ми предлагаше да пийна вода от съд с непозната направа, окачен около врата или кръста. Като по чудо това разсейване ми даваше криле, носеше ми нова сила и глътка въздух. Най-после настана време да спрем за през нощта.

Всички изведнъж се задействаха. За огъня не бе използван кибрит, а метод, който си припомних от Наръчника за момичета скаути. Никога не бях опитвала в издълбана дупка да въртя така бързо пръчка, че да се разгори. Дори скаутските ни водачи не успяваха да го постигнат. Те единствено загряваха пръчката до получаване на слаб пламък, който при раздухване угасваше, вместо да се разгори. Тези хора обаче си знаеха работата. Някои събираха дърва за огъня, други растения. През целия следобед двама мъже бяха споделяли заедно един товар. Платнището, преметнато върху две дълги копия, образуваше носилка, която се издуваше така, сякаш в нея имаше огромни отломъци камък. Сега те положиха товара на земята и извадиха нещо от него.

Една много възрастна жена се приближи към мен. По старост напомняше баба ми, която беше прехвърлила деветдесетте. Косата беше снежнобяла. Лицето й бе прорязано от меки вдлъбнати бръчки. Тялото й бе мършаво, силно и с плавна гъвкавост, но стъпалата й бяха толкова изсъхнали и твърди, че се бяха превърнали почти в нещо като копито. Беше същата, която бях забелязала и по-рано, с изящно оцветената огърлица и украшения по глезените. Сега тя откачи от кръста си малка торбичка от змийска кожа и изсипа от нея върху дланта си гъста течност, която наподобяваше безцветен вазелин. Научих, че това е микстура от растителни масла. Тя посочи към краката ми и аз кимнах в знак на съгласие, че приемам да ми помогне. Тя седна срещу мен, постави подутите ми и изранени стъпала в скута си и докато втриваше мазилото в тях, запя. Беше успокояваща мелодия, почти като на люлчина песен. Попитах Ооода какво означават думите й.

— Тя се извинява на твоите стъпала. Казва им колко много си им благодарна. Казва им колко много всеки един от нас им е благодарен и моли твоите стъпала да бъдат здрави и силни. Тя произнася специални звуци, които са целебни за рани и порязвания, тонове, които отстраняват течността в отоците. Тя моли стъпалата ти да станат много здрави и издръжливи.

Не беше плод на въображението ми. Паренето, смърденето и възпалението започна да преминава и постепенно почувствах облекчение.

Докато седях и стъпалата ми бяха в този бабин скут, аз започнах да оспорвам наум реалността на днешното си изживяване. Как се бе случило това? И откъде започна всичко?