Заслушани в молитвата на вселената

СОС

Въздухът беше толкова застинал, че можех да усетя как ми растат косми от подмишниците. Можех също така да почувствам вкоравелостите на ходилата ми как стават все по-дебели с изсъхването на все по-дълбоки слоеве от кожата там.

Спряхме изведнъж. Застанахме на място, където две кръстосани пръчки някога бяха отбелязали гроб. Този паметник вече не стоеше изправен, защото връвта, с която бяха овързани пръчките, беше изгнила. Сега на земята имаше само две стари клонки, една дълга и една къса.

Човекът Който Прави Инструменти ги вдигна, после отпори тънка лента от меха, който носеше. Като нави животинската тъкан с професионална прецизност, той възстанови кръста. Няколко души събраха разпилените наоколо скални отломъци и ги положиха овално в пясъка. След това знакът за гроб бе закотвен в земята.

— Това племенен гроб ли е? — попитах аз Ооота.

— Не — отговори той, — в него е подслонен Мутант. Той е тук от много, много години и отдавна забравен от твоите хора, а може би дори и от Всемогъщия, който го е създал.

— Защо тогава се погрижихте за него? — пожелах да се осведомя аз.

— Защо не? Ние не разбираме, не се съгласяваме и не одобряваме вашия начин на живот, но не го и осъждаме. Ние отдаваме почит на вашето местоположение в този свят. Вие се намирате там, където трябва да бъдете, като се има предвид вашият избор в миналото и сегашната ви свободна воля да вземате решения. Този гроб на нас ни служи по същия начин, както и другите свети места. При него идва времето за почивка, размисъл и потвърждение на нашата връзка с Божественото Единение и целия жив свят. Както виждаш, тук нищо не е останало, няма дори кости! Но моят народ уважава твоя народ. Ние го благославяме и ставаме по-добри същества за това, че сме минали по този начин оттук.

Този следобед аз потънах в размисъл — вглеждах се в себе си, отсявах грубия чакъл на своето минало. Това беше мръсна работа, страшна, дори опасна. Там имаше много стари навици и стари вярвания, които бях защитавала със зъби и нокти. Дали аз самата щях да спра да оправя еврейски или будистки гроб? Спомних си как се бях възмутила от едно транспортно задръстване, причинено от хора, излизащи от религиозен храм. Щях ли сега да проявя разбиране и търпимост, без да осъждам, като оставя другите да следват собствения си път с моята благословия? Започвах да проумявам: ние автоматично даваме по нещо на всеки човек, когото срещнем, но избираме какво да му дадем. Нашите думи, нашите действия трябва съзнателно да изграждат постановката на живота, който желаем да водим. Неочаквано се изви вятър. Въздухът лизна тялото ми и аз го почувствах грапав като език на котка по вече възпалената ми кожа. Това трая само няколко секунди, но някак си аз разбрах, че да уважиш традиции и ценности, които не разбираш и с които не се съгласяваш, няма да бъде лесна работа, но щеше да ми донесе огромни ползи. Тази нощ, докато пълнолунието осветяваше небето, ние се събрахме около огнището на открито. Оранжевите отблясъци оцветиха нашите лица, докато разговорът се въртеше около темата за храната. Това беше открит диалог. Те ме питаха и аз давах всичките отговори, на които бях способна. Те се вслушваха във всяка моя дума. Разказах им за ябълките и как създаваме хибридни видове, как правим ябълков сос и прекрасния мамин „добър стар“ ябълков пай. Те обещаха да намерят диви ябълки, за да им покажа. Научих, че Истинските Хора са главно вегетарианци. От векове те ядат на воля диви плодове, гулии, къпини, ядки и семена. По-рядко прибавяха риба и яйца, когато подобни продукти се представяха с предназначението да станат част от аборигенското тяло. Предпочитаха също така да не ядат неща с „лица“. Те винаги бяха използвали стрити зърна, но само когато са били прокудени от крайбрежието към Пустошта, тогава изхранването с месо е станало необходимо. Аз описах какво е това ресторант и как яденето се сервира върху чинии с орнаменти. Споменах и за соса. Идеята за него ги смути. Защо трябва да се залива месото със сос? Аз се съгласих да покажа. Разбира се, че нямаше подходящ съд на разположение. Нашето готвене се състоеше от хапки месо, поставяни обикновено в пясъка, след като въглените биваха отмествани настрана. Понякога месото се набучваше на шишове, закрепяни върху пръчки. Понякога се получаваше и нещо като задушено, за което използваха месо, зеленчуци, треви и скъпоценна вода. Като се огледах наоколо, намерих една гладка без нито едно косъмче кожена постелка и с помощта на Жената Шивачка ние повдигнахме краищата й. Тя винаги носеше специална торбичка около врата и в нея имаше игли от кост и конци от сухожилия. Аз разтопих животинска мазнина в центъра на импровизираната тенджера и когато тя се втечни, прибавих малко стрито брашно, което те бяха приготвили преди това. Сложих и солена трева, счукани семена от люта чушка и накрая вода. Сосът се сгъсти и аз го излях върху хапките месо от едно много странно същество, наричано къдрав гущер, които вече бяха сервирани. Сосът предизвика непознати дотогава гримаси и коментарии от страна на тези, които го опитаха. Те се изразяваха много тактично и в този момент аз се върнах петнайсет години назад.

Бях си наумила да вляза в националното състезание Госпожа Америка и открих, че в един от неговите етапи се изискваше да се изнамери оригинална рецепта за ядене, сготвено в глинен съд. В продължение на две седмици аз правех по едно такова ядене всеки ден. Четиринайсет последователни обеда в моя дом трябваше да бъдат опитвани и преценявани като вкус, вид и съставки в търсене на потенциалния носител на наградата. Децата ми никога не отказаха да ядат от сготвеното, но скоро станаха майстори да се изказват много тактично какво мислят по въпроса. Те изтърпяха няколкото нетрадиционни търсения на нови вкусове като подкрепа на майка си, която се изявяваше! Когато спечелих титлата Госпожа Канзас, те изкрещяха тържествуващо: „Ние се справихме с предизвикателството на глинените рецепти!“

И сега виждах подобни физиономии върху лицата на моите пустинни приятели. Ние се забавлявахме, докато правехме общо нещата, и падна голям смях. Но поради това, че духовното дирене присъстваше във всичко, до което те се докосваха, аз не се изненадах, когато някой посочи колко символичен се явява сосът за ценностната система на Мутанта. Вместо да живеят с истината, Мутантите позволяват на обстоятелствата и условията да погребват универсалния закон под смесица от удобство, материализъм и несигурност. Интересно, че при техните забележки и изявления аз никога не се почувствах критикувана или осъждана. Те никога не съдеха моите хора като грешащи, нито пък настояваха, че само племето е винаги право. Приличаха повече на любещ човек, който наблюдава дете, което се мъчи да нахлузи лявата обувка на десния си крак. Кой казва, че не можеш да си изкараш парите, крачейки с обути наопаки обувки? Може би има ценна поука в подутините около кокалчетата на краката или в пришките! Но на по-възрастния и мъдър човек това му изглежда ненужно страдание.

Разговаряхме също и за тортите, които се правят за рожден ден, както и за вкусната глазура. Аналогията, която те направиха за нея, прозвуча изключително силно. Според тях глазурата символизираше колко много време от стогодишния живот на Мутанта отива за изкуствени, повърхностни, временни, декоративни, подсладителни цели. Така че съвсем малко истински моменти остават, за да се открие кои сме ние и нашето съществувание във вечността.

Когато заговорих за празненства по случай рожден ден, те се заслушаха внимателно. Аз разказах за тортата, за песните и подаръците — за увеличаването на свещите с всяка изминала година, през която ставаме по-възрастни.

— Защо ви трябва да правите това? — заинтересуваха се те. — За нас празненството означава нещо специално. А в това да ставаш по-възрастен няма нищо специално. За това не се изисква усилие. То просто се случва!

— Ако не празнувате, че ставате по-възрастни, тогава кога празнувате? — попитах на свой ред аз.

— Когато ставаме по-добри — беше отговорът. — Ние празнуваме, ако тази година сме по-добри, по-мъдри хора в сравнение с миналата, но това само ти самият можеш да разбереш, така че ти си този, който го съобщаваш на останалите, когато дойде време за празненството.

Е, това наистина е вече нещо, което трябва да запомня, помислих си аз!

Много от храстите съдържаха в листата си лековити масла, които служеха за борба с бактериалното нашествие. Те пречистваха тялото от чревни инфекции и паразити. Някои ароматични растения се изстискваха във вода, докато тя променеше цвета си. След това се втриваше в гърдите и гърба. Понякога течността се нагряваше и парите се вдишваха. Изглежда, те прочистваха кръвта и стимулираха лимфните жлези, като подпомагаха също така и имунната система. Имаше и едно малко, подобно на върба дърво, което притежаваше качества, близки до аспирина. Даваше се при вътрешен дискомфорт, при болка от изкълчване или счупване, както и за облекчение при по-незначителни мускулни и ставни болежки. Беше ефективно и при ожулване. Кори от друг вид дървета се прилагаха при изтърсване, а от смолите им се приготвяше сироп за кашлица.

Най-общо племето се радваше на отлично здраве. По-късно успях да определя вида на някои цветни листенца, които те ядяха срещу бактерията на коремния тиф. Чудех се дали тяхната имунна система не се поддържа по този начин, нещо, което ние постигахме с ваксините. Знам, че австралийската праханка съдържа противоракова субстанция, която се нарича калвацин и която в момента изследват. Те познават също и антитуморна субстанция, наричана акроницин, и я извличат от вид дървесна кора.

Бяха открили странните свойства на дивата кенгурска ябълка преди векове. Модерната медицина я използва като суровина за орални контрацептиви. Старейшината ми каза, че те са сигурни, че всеки нов, появил се на света живот трябва да бъде добре дошъл, обичан и планиран. Новият живот за племето на Истинските Хора още от Началото на времето е бил винаги един съзнателен творчески акт. Раждането на бебето за тях означава, че са доставили земно тяло за приятелска душа. Телата, за разлика от появяващите се в нашето общество, не винаги се очакват да бъдат съвършени. Невидимото съкровище, което е приютено в него, е съвършеното и то е, което едновременно дава и приема помощ за общите проекти на душите да претърпят развитие към идеалното.

Стана ми ясно, че ако те отправят молитва според нашите разбирания с определена молба, то тя ще бъде за необичаните деца, а не за абортираните. Всички души, които избират човешкото съществуване, ще бъдат почетени, ако не чрез даден родител и сбор от обстоятелства, то чрез други или в друго време. Старейшината сподели с мен, че безразборното сексуално поведение в някои племена без оглед на последвалите раждания е вероятно най-изостаналата проява, която човечеството познава. Истинските Хора вярват, че духът влиза в зародиша в момента на зачатието. За тях мъртвороденото е тяло, което не е приютило дух.

Истинските Хора познаваха също дивия тютюн и пушеха листата му в лули при специални случаи. Но те гледаха на него и като на рядко и уникално растение, защото не се срещаше в изобилие, а носеше чувство на еуфория и можеше да пристрасти човек. Ползваха го символично, когато поздравяваха гости или започваха събрание. Съзрях прилика между тяхното уважение към тютюна и традицията на коренното американско население. Моите приятели често говореха за земята, по която стъпваме, като ми напомняха, че тя е прахът на нашите предшественици. Те казваха, че нещата не умират, а само се променят. Разказваха как човешкото тяло се завръща в земята, за да храни растенията, които на свой ред са единственият източник за човешкото дишане. Аборигените изглеждаха много по-наясно със скъпоценната молекула кислород, нужна за целия живот, отколкото по-голямата част от моите американски познати.

Племето на Истинските Хора притежаваше невероятно силно зрение. Един пигмент, намиращ се в няколко от техните растения, всъщност представлява приемлив химикал, използван в офтамологичните лекарства за нежните капиляри и очни кръвоносни съдове. През хилядите години, докато са имали Австралия за себе си, тези хора са изучили как храната оказва влияние върху тялото.

Проблемът с консумирането на диво растяща храна е в многобройните отровни клопки. Племето обаче веднага разпознаваше вредните части на растението и се бе научило как да ги отстранява. Същевременно ми разказаха колко жалко било, че някои отлюспили се племена от аборигенската раса, които бяха прегърнали агресивното поведение, не се свеняха да използват отровата в борбата със своите човешки врагове.

Докато бях пътувала с групата вече достатъчно дълго и те бяха приели въпросите ми като искрена необходимост, за да разбера отблизо нещата, аз засегнах темата за канибализма. Бях чела нещичко по този въпрос в историческите справки, пък и бях слушала шегите на моите австралийски приятели около това как аборигените кльопали хора и дори похапвали собствените си бебета. Попитах дали това е истина.

Да. От самото Начало на Времето хората са експериментирали с всичко. Дори тук, на този континент, не е било възможно да се опазят от това. Имало е аборигенски племена с царе, с жени старейшини, такива, които крадели хора от други групи, и такива, които се хранели с човешко месо. Мутантите убиват и се отдалечават, като оставят тялото на произвола на съдбата. Канибалите убиват и използват трупа, за да подхранят живота. Действията на едните не са по-лоши от действията на другите. Убиването на човек независимо дали го правиш заради самозащита, отмъщение, удобство или заради храна в крайна сметка е едно и също. А това — изобщо да не посягаш на живота на човека — ето какво отличава Истинските Хора от мутиралите човешки същества.

— Няма морал във войната — казаха те. — Но канибалите никога не убиват в един ден повече от това, което им е необходимо, за да се нахранят. Във вашите войни хиляди биват убити само за броени минути. Може би си струва да се предложи на вашите лидери двете страни в една война да се споразумеят за петминутни битки. После да позволяват на всички родители да дойдат на бойното поле и да приберат тленните останки на своите деца, да ги откарат вкъщи за траура и да ги погребат. Когато това приключи, може да се допуснат нови пет минути, а може и да не се допуснат. Трудно е да извлечеш смисъл от безсмислието.

Тази нощ, докато лежах върху тънката постеля, която отделяше устата и очите ми от пясъчния терен, аз размишлявах колко напред е отишло човечеството в много насоки и същевременно в колко много други аспекти ние се бяхме отдалечили от първосмисъла на нещата.