Заслушани в молитвата на вселената

МРАВКИ, ПОКРИТИ С НЕШОКОЛАД

Слънцето напичаше така силно, че не можех да си държа очите докрай отворени. Потта, която извираше от всяка пора на тялото ми, потичаше под формата на миниреки по улеите около гърдите ми и достигаше бедрата ми, които се търкаха едно в друго при всяка крачка. Дори горните части на стъпалата ми се потяха. Никога не ми се беше случвало преди и за мен това беше знак, че сме изгубили комфорта на сто и десетте градуса по Фаренхайт и сега се пържехме на непоносими температури. Отдолу ходилата ми също добиваха странна форма. Мазолите се простираха от пръстите до петите и по ширина, но тези вкоравени мазоли под себе си таяха повърхност на мехурчета, така че усещах стъпалата си напълно безжизнени.

Докато пристъпвахме, една от жените изчезна в пустинята за няколко минути и се появи отново, като носеше огромно светлозелено листо. Беше широко стъпка и половина. Не виждах каквото и да било растение наоколо, откъдето би могло да произхожда това листо. А то беше свежо и сочно. Всичко, което ни заобикаляше, беше кафяво, изсъхнало и чупливо. Никой не я запита откъде го е намерила. Нейното име беше Носителка на Щастие, талантът й се състоеше в това да ръководи игри. През вечерта тя щеше да се грижи за отмората ни и съобщи, че ще играем играта на сътворяване.

Попаднахме на мравуняк, пълен с големи обитатели, които достигаха дължина един инч и имаха странни разширения по средата.

— Ще ти хареса вкусът им — ми каза някой.

Тези същества трябваше да бъдат почетени като наш обяд. Те представляват разновидност на медните мравки и в разширените си стомахчета задържаха сладко вещество, чийто вкус наистина напомняше мед. Обаче не ставаха никога толкова големи и сладки на опитване като онези, които обитават земи, близо до обилна растителност. Нито пък медът им е гъста и кремообразна светложълта течност. Сякаш са извличали своето вещество от безцветната жега и вятъра на Пустошта. Тези мравки като че ли най-много се приближаваха до захарна пръчка в представите на хората от племето, които поставяха ръцете си на земята и оставяха мравките да ги полазят, а след това пъхаха ръцете си в устата. Когато ги изваждаха, мравките вече ги нямаше — бяха погълнати. По изрази на лицата трябваше да предположа, че вкусът им е отличен. Подозирах, че рано или късно ще се оформи мнение, че и на мен ми е време да опитам, така че реших да се осмеля. Аз си взех само една и я мляснах. Номерът беше да схрускаш животинчето в устата и да се насладиш на меда, а не да го погълнеш цяло. Изобщо не се справих с всичките тия крачета, които пърхаха около езика ми, докато мравката шаваше по венците ми. Изплюх я. По-късно, когато накладохме огън, те увиха мравки в голямо листо, заровиха го между въглените и когато се опекоха, аз облизах повърхността на тази импровизирана тавичка сякаш облизвах опаковката на разтопено парче „Марс“. За някой, който не е опитвал мед от портокалови цветчета, това сигурно си е цяло угощение. Въпреки всичко не бих се обзаложила, че щеше да се продава като топъл хляб из градовете!

Тази нощ Жената на Игрите разкъса листото на парчета. Тя не ги преброи по традиционния начин, както ние бихме сторили, но не остави никого без парченце, водейки някакво свое си счетоводство. Докато правеше това, ние започнахме да свирим и да пеем. Тогава играта започна.

Докато пеенето продължаваше, първото парченце от листото беше положено върху пясъка. След него едно по едно и с другите бе направено същото, докато траеше музиката. Всички ние наблюдавахме как се оформяше мозаечна картина за нареждане. Още с поставянето на късчетата от листото на земята стана ясно, че правилата ще включват тези късчета да се разместват така, както всеки почувства, че неговото си намира по-подходящо място. Нямаше специален ред за участие. Наистина това се оказа едно групово увеселение без какъвто и да било състезателен характер. Много скоро горната част на листото беше възстановена в първоначалните си измерения. На този етап всеки поздрави другите: ние стиснахме ръце, прегърнахме се и се завъртяхме. Играта наполовина беше свършила и всеки беше участвал в нея. Но отново ни предстоеше да се съсредоточим и да се заловим със сериозна работа. Аз също бях поставила моето парченце, но когато по-късно се приближих до формата, не успях да го различа и се върнах, за да седна на земята. Ооота ми прочете мислите и без да задава въпроси, направо каза:

— Всичко е наред. Само на пръв поглед парченцата от листото са отделени, точно както е и при хората — те на пръв поглед са нещо отделно, но всъщност ние всички сме едно цяло. Ето защо това се нарича игра на сътворяване.

После той продължи да превежда за мен това, което някои от останалите започнаха да обясняват:

— Това, че сме едно, не означава, че всички сме едни и същи. Всяко същество е неповторимо. Не може двама да заемат едно и също място. Така, както листото се нуждае от всичките си части, за да се попълни отново, така и всеки дух има своето специално място. Хората могат да се опитат да лавират и да хитруват, но накрая всеки се завръща на полагаемото му се място. Някои от нас предпочитат да вървят по правия път, докато други се наслаждават на изтощението да се въртят в кръг и да заобикалят.

Усетих, че погледите на всички бяха вперени в мене и ми хрумна да стана и да отида до пъзела. Когато приближих, видях, че е останало само едно място непокрито и че липсващото парченце от листото лежеше само на няколко инча встрани. Аз го добавих към мозаечната картина и в този миг вик на радост се понесе из околната местност и се отправи към необятната шир на откритото пространство, което заобикаляше тази малка група човешки същества.

В далечината глутница диви кучета динго вдигнаха глави и започнаха да вият срещу небето от черно кадифе, сред което проблясваха небесните диаманти.

— Този твой завършек потвърждава правото ти на това пътешествие. Ние вървим по правия път към Божественото Единение. Мутантите имат много поверия. Те казват: твоят път е различен от моя, твоят Спасител не е и мой, твоето завинаги се отличава от моето завинаги. Но истината е, че всичкият живот е един живот. В развитие е една, единствена игра. Съществува само една раса с много различни отсенки. Мутантите се препират за името на Бог, в каква сграда, на какъв ден и с какъв ритуал да го почитат. И още, идвал ли е Той на земята? Какво означават неговите притчи? Истината е истина. Ако наскърбиш някого, наскърбяваш себе си. Ако помогнеш някому, помагаш на себе си. Всички хора са направени от кръв и кости. Единствено различни са сърцето и намерението. Мутантите мислят само за настоящия век, за себе си и за разделянето. Истинските Хора са вглъбени във вечността. Всичко е едно цяло — нашите предци, нашите неродени внуци, целият живот навсякъде.

След завършването на играта един от мъжете, ме попита дали е вярно, че някои хора си изживяват живота без някога да са разбрали какви са дадените им от Господ таланти. Трябваше да призная, че имах пациенти, които страдаха от сериозна депресия и чувстваха, че животът е преминал покрай тях, докато други бяха направили своя принос. Да, трябваше да призная, че много от Мутантите мислеха, че изобщо не са надарени, нито пък се сещаха за някакво свое предназначение, докато не наближеше смъртта. Тогава в неговите очи се появиха едри сълзи и той поклати глава като знак, че му е трудно да повярва как могат да се случват подобни неща.

— Защо Мутантите да не могат да видят, че ако моята песен прави дори само един човек щастлив, то тя е била полезна? Дори на един да помогнеш, и това също е добро дело. Между другото, не е възможно да помогнеш на повече от един човек наведнъж.

Заинтересувах се дали някога бяха чували името на Исус.

— Разбира се — беше отговорът. — Мисионерите ни учеха: Исус е Син на Бога. Той е нашият по-голям брат. Той е Божественото Единение в човешки образ. Той получава най-голямата почит. Божественото Единение е дошло на земята преди много, много години да посочи на Мутантите как да живеят, но те са забравили. Исус не е идвал при племето на Истинските Хора. Той без съмнение е могъл да го направи, защото ние сме си били точно на това място, но той не е носел послание за нас. Неговото послание не се е отнасяло до нас, защото ние не сме били забравили, а вече сме живеели Неговата Истина. Единението не е нещо осезаемо. Мутантите изглеждат зависими от материални форми и те не могат да приемат нещо, което е невидимо и няма външна форма. Бог, Исус, Божественото Единение за нас не са само същността на нещата, които ни заобикалят, нито са само вътре в тези неща — те са всичко!

Животът и живеенето според племето се отличават с движение, напредък и промяна. После те заговориха за живото и неживо време. Хората не са в живото време, когато са гневни, угнетени, чувстват самосъжаление или са изпълнени със страх. Самото дишане не е определящо за това дали си жив или не. То само съобщава на останалите дали тялото е готово да бъде погребано или не! Не всички дишащи хора са в състояние на живот. Няма нищо нередно в това да опиташ някои отрицателни емоции и да ги видиш какво представляват, но никак не е мъдро да останеш на тяхна територия. Когато душата се намира в човешка форма, ти трябва да играеш — да разбереш какво е това да се чувстваш щастлив или тъжен, ревнив или благодарен и така нататък. Но от теб се очаква да извлечеш поука от този опит и да си направиш крайно заключение кое ти причинява болка и с кое ти е хубаво.

После поговорихме за игрите и спорта. Разказах им как в Съединените щати ние се интересуваме много от спортните събития и че на практика заплащането на каквито и да било играчи с топка е много по-голямо от това на училищните преподаватели. Споменах им, че мога да им покажа една игра, и предложих да застанем в редица, а после да се затичаме с всичка сила. Победител ще бъде онзи, който е бягал най-бързо. Хората ме погледнаха втренчено с големите си тъмни очи, после размениха погледи помежду си. Накрая някой се обади:

— Ако има един победител, това означава, че всички останали губят. Нима това е удоволствие? Смисълът на игрите е в забавлението, което носят. Защо трябва да подлагаш някого на такова изпитание и след това да го убеждаваш колко е хубаво да е победител? Този ваш обичай е доста труден за проумяване. Нима той има успех при вашите хора?

Аз само се подсмихнах и поклатих глава.

Наблизо се търкаляше сухо дърво и аз помолих за помощ, за да направя детска люлка-клатушка, като го поставих върху един висок камък. Падна голяма забава и дори най-възрастните от племето се изредиха да се люлеят нагоре-надолу. Тогава те посочиха, че има неща, които просто е невъзможно да правиш сам и ползването на тази играчка било едно от тях! Седемдесет, осемдесет, деветдесет-годишни хора бяха дали воля на детето в себе си и се забавляваха, като участваха в игри, които не бяха предназначени за победители и губещи, а за удоволствие на всеки.

Научих ги също да скачат на въже, като за целта навързах няколко гъвкави и дълги изсушени животински черва. Опитахме се да очертаем в пясъка и пространство за игра на дама, но вече беше твърде тъмно, пък и телата ни жадуваха почивка. Отложихме за друг път.

Тази нощ аз се изпънах по гръб и погледнах нагоре към невероятното проблясващо небе. Тази гледка не можеше да бъде засенчена дори от диаманти, изложени върху кутия от черно кадифе. Вниманието ми беше като с магнит привлечено от най-едрата звезда. Тя сякаш разтваряше сетивата ми за възприятието, че тези хора не остаряват като нас. Разбира се, телата им се износват междувременно, но това става подобно на свещ, която изгаря бавно и равномерно. Те нямат орган, който да изглежда по един начин, когато са на двайсет години, и по друг, когато са на четиридесет. Това, което ние в Съединените щати наричаме стрес, тук бе съвършено непознато.

Загрятото ми тяло най-после започна да се поохлажда. Много пот бе нужна за тези уроци, но това наистина беше велико обучение. Как можех да споделя с обществото, в което живеех, всичко, на което бях свидетел тук? Никой нямаше да ми повярва. Трябваше да бъда готова за това. Хората щяха трудно да възприемат, че съществува такъв начин на живот. Но някак си аз вече осъзнавах, че е важно лечението на физическото здраве да бъде съчетавано с истинското лечение на човека, а именно с лечението на неговото наранено, кървящо, заболяло и разбито всевечно съществуване.

Аз се вгледах в небето, задавайки си въпроса:

— Но как?