Заслушани в молитвата на вселената

ГОТОВНОСТ, ТРЪГВАНЕ

Започна в Канзас Сити. Онази сутрин е врязана завинаги в паметта ми. Слънцето бе решило да ни окаже чест с присъствието си, след като се бе покрило за няколко дни. Бях отишла рано в кабинета, за да планирам работата си с пациенти, които имаха специални нужди. Сестрата щеше да дойде след два часа и аз винаги се наслаждавах на спокойното време, с което разполагах за подготовка.

Докато превъртах ключа на външната врата, чух телефона да звъни. Дали не беше спешен случай? Кой можеше да звъни преди работно време? Нахлух в кабинета, грабнах телефона с една ръка, докато с другата запалих лампата.

Поздрави ме развълнуваният глас на австралиец, когото бях срещнала на конференция на лекари в Калифорния. Сега той звънеше от Австралия.

— Здрасти. Кво ще кажеш да поработиш в Австралия няколко години?

Останах като ударена от гръм и за малко да изпусна слушалката.

— Още ли си на телефона? — попита той.

— Дааа — успях да изпелтеча аз. — Казвай какво имаш предвид.

— Твоята уникална образователна програма, насочена към пациентите за профилактика на здравето, ми направи такова впечатление, че разказах на своите колеги тук за теб. Те помолиха да ти позвъня. Искаме да опиташ да получиш петгодишна виза и да дойдеш. Ще можеш да пишеш трудовете си за степен и да преподаваш в системата на нашето държавно медицинско обслужване. Ще бъде чудесно, ако го осъществим, пък и това ще ти даде възможност да поживееш в чужда страна за няколко години.

Предложението да напусна сегашното си жилище край езерото, солидно установената си здравна практика и дългогодишните пациенти, с които вече ме свързваше близко приятелство, представляваше нахлуване на чуждо тяло в зоната на моя комфорт, подобно на пирон, проникваш в дъска. Беше вярно, че изпитвах любопитство към държавното медицинско обслужване, в което се елиминира печалбата от системата на здравните грижи и Големият Каньон не разделяше науката медицина от практикуващите я лекари.

Щях ли да срещна благородници, посветени от душа и сърце на здравето и лечението, които щяха да правят това, което допринася полза, или само ми предстоеше да се обвържа с нова форма на отрицателно насочена манипулация, каквато в Съединените щати бе станала процедурата при лечението на която и да е болест?

Това, което най-много ме вълнуваше, беше единствено Австралия. Сещах се как още далече назад в детството си аз се увличах да чета всяка попаднала ми книга за страната Там Долу. За съжаление такива книги не бяха много. В зоологическата градина винаги търсех кенгуруто и се надявах на рядката случайност да видя коала. На някакво мистериозно, скрито ниво в мен съществуваше потребност, която мечтаех да задоволя. Чувствах се надеждна, самоиздържаща се, образована жена и спомням си, че душата ми винаги таеше желание, а сърцето ми влечение да посетя страната на дъното на глобуса.

— Помисли — настоя австралиецът. — Ще ти позвъня след две седмици.

В какъв момент ме сварваше това. Само преди десетина дена дъщеря ми и годеникът й определиха датата на сватбата си. Това означаваше, че за първи път в моя живот аз бях свободна да живея в което си поискам място на света и да правя онова, което истински желаех. Щях да срещна пълната подкрепа и на сина си, и на дъщеря си. След развода ги чувствах повече като приятели, отколкото като мои деца. Сега те и двамата бяха самостоятелни млади хора и аз предчувствах как мечтата ми се сбъдва.

След шест седмици, когато сватбата вече се бе състояла, а практиката ми минала в други ръце, дъщеря ми и една близка приятелка стояха с мен на летището. Усещах се странно. За първи път от години аз нямах нито кола, нито дом, нито ключове, дори куфарите ми се заключваха с шифър. Бях се освободила от всичките си светски притежания с изключение на няколко оставени на склад неща. Семейните наследствени вещи бяха на сигурно съхранение при сестра ми Паци. Приятелката ми Джейна ми връчи една книга и ние се прегърнахме. Дъщеря ми Кари ме снима за последно и аз тръгнах по застлания с червена пътека ръкав към самолета и моето изживяване в континента Там Долу. Не бързах да определям големината на уроците, които съдбата ми бе определила. Майка ми имаше навика да ми казва:

— Избирай внимателно, защото, току-виж, получиш това, което искаш.

Въпреки че беше починала отдавна, едва през този ден аз започнах да осъзнавам истински значението на тези нейни думи.

Полетът до Австралия от Средния запад е изключително дълъг. За късмет на пътниците дори и огромните джетове се нуждаят да спират от време на време, така че ни бе дадена възможност да вдъхнем малко чист въздух, докато зареждаха гориво на Хаваите, а после и на Фиджи. Джетьт на австралийската авиокомпания „Кантас“ беше просторен. Филмите, които прожектираха, бяха измежду последните хитове на американското кино. Въпреки това полетът тежеше с продължителността си.

Австралия е седемнайсет часа напред от Съединените щати. На практика това си е летене в утрешния ден. По време на пътуването аз се подсетих, че ние със сигурност знаехме, че и утре светът ще бъде невредим и действащ! Беше вече утре на масива земя пред нас. Нищо чудно, че някогашните моряци здравата празнували пресичането на екватора и на онази въображаема линия в океана, откъдето започва времето. И досега понятието ден си остава доста разтегливо.

Когато кацнахме на австралийска земя, целият самолет и всички пътници бяхме напръскани като възможни причинители на замърсяване по отношение на този изолиран континент. Пътническият агент не ме беше подготвил за това. След като се приземихме, ни бе казано да останем на местата си. Двама летищни служители преминаха разстоянието от пилотската кабина до опашката на самолета, като пръскаха с аерозолни кутии над главите ни. Разбирах мотивите на австралийците, но самото сравнение на тялото ми с вредно насекомо беше потискащо.

Страхотен прием, няма що!

Извън летището пейзажът ми напомняше за у дома и направо щях да си помисля, че съм още в Съединените щати, ако не беше трафикът, който отваряше и затваряше циповете си в посока, обратна на нашата. Таксиметровият водач седеше зад волана отдясно. Той ми предложи да спрем пред бюро за обмяна на чужда валута, където аз закупих австралийски доларови банкноти. Те бяха твърде големи, за да се сместят в американския ми портфейл, но значително по-ярко оцветени и изрисувани от зелените ни пари. Освен това открих чудесни монети от по два и двайсет цента.

През следващите няколко дена нямах никакви проблеми с привикването ми към Австралия. Всички си падаха по водните и плажни спортове. Страната се разпростира на почти толкова квадратни мили, колкото и Съединените щати, като формата също е подобна, но вътрешността тук е изолирана Пустош. Аз бях запозната с нашата пустиня Пейнтид Дезърт, както и с Долината на смъртта. Но на оситата им бе трудно да си представят как в самото сърце на държавата ни расте жито и се простират безкрайните редове на високата жълта царевица. Тук вътрешността беше толкова противопоказна за човешкия живот, че Кралската летателна медицинска служба беше на постоянно повикване. Пилотите бяха изпращани и на спасителни операции да доставят бензин или автомобилни части на закъсали шофьори. А хората бяха пренасяни по въздуха, за да получат лекарска помощ. На стотици мили разстояния нямаше никакви болници. Дори образователната система включваше радиоучилище за децата в отдалечените райони.

Градовете ми се сториха много модерни с хотели на Хилтън, Холидей Ин и Рамада, със затворени за автомобили търговски центрове, с модни къщи и бърз транспорт. С храната не беше същото. Според мен те още се учеха да имитират основните популярни ястия от американската кухня, но попаднах на чудесен овчарски пай, какъвто бях яла в Англия. Рядко сервираха вода с яденето, ако го правеха, никога не й слагаха лед.

Аз обикнах хората и техния по-различен начин на изразяване:

В магазините звучеше странно, когато казваха благодаря, преди да са казали моля:

— Това ще струва един долар, благодаря — отбелязваше продавачът.

Бирата тук е голямо национално богатство. Аз лично никога не съм си падала по нея, така че не опитах многобройните видове, с които се гордееха. Всеки австралийски щат си има пивоварница и хората от щата бяха много докачливи и доказваха своята лоялност към съответната марка, например: Фостьрс Лейгр или Фоур Икс.

Австралийците имат в речника си специфични думи за различните националности. Те често наричат американците янки, новозеландеца — киуи, а британците — блъди помс. На едно място ми обясниха, че това жаргонно обръщение произлиза от червените парадни военни униформи на европейците, но другаде ми казаха, че идва от инициалите ПОМ върху дрехите на депортирани през деветнайсети век затворници: Призънър оф Хис Маджести, което ще рече затворник на негово величество.

От всичко, което харесвам на австралийците, най-много обичам техния напевен говор. Разбира се, те ми казаха, че аз съм тази, която има акцент. Открих, че австралийците са много приятелски настроени хора, които веднага ще накарат чужденеца да се почувства като у дома.

През първите дни опитах няколко хотела. Всеки път, когато се настанявах, получавах метална каничка с мляко. Забелязах, че всеки от гостите получава такава. В стаята намирах електрически чайник, торбички чай и захар. По всичко личеше, че оситата обичат чай с мляко и захар. Не ми трябваше много време, за да разбера, че никъде няма да получа чаша кафе по американски. Когато за първи път попаднах в мотел, възрастният му притежател ме попита дали ще искам да поръчам и закуска, като ми връчи меню, написано на ръка. Поръчах, така че той ме попита в колко часа да ми я сервират, като ми препоръча да ми я донесат в стаята. На следващата сутрин, докато се къпех, дочух стъпки, които доближиха до стаята. Очаквах почукване, но вместо това чух странен шум като от затръшване на врата. Докато се сушех, подуших храната. Започнах да се оглеждам, но никъде не я открих. Но! определено си миришеше на ядене. Може би достига от съседната стая, заключих аз.

Прекарах един час в подготовка за деня и преподреждане на куфара си. Докато го товарех в наетата кола, към мен пристъпи млад мъж.

— Добър ден, хареса ли ви храната? — попита той.

Засмях се.

— Вероятно е станало някакво недоразумение. Не съм получавала никаква закуска.

— О, не може да бъде. Аз самият ви я донесох — каза той и повдигна дръжката, която се намираше върху външната стена на мотелската ми стая. Вътре във вграденото долапче стоеше красиво подредената ми чиния с бъркани яйца, вече студени и вгуменени. След това той влезе в стаята и отвори вратата на бюфета, от която се откри същата гледка. И двамата се засмяхме. Аз просто не бях успяла да намеря закуската. Но това беше само началото на поредицата от изненади, които Австралия ми беше подготвила.

Оситата бяха любезни. Бяха толкова приветливи, докато ми помагаха да си намеря къща под наем. Спрях се на една, която се намираше в добре поддържаната крайградска част. Всички къщи в съседство бяха строени по едно и също време — едноетажни, бели, с предна и странична врата. Първоначално не е имало никакви ключалки. Тоалетните бяха малки и отделно от баните, които представляваха големи помещения с вана и мивка. Вместо с вградени разполагах със старомодни гардероби. Нито един от американските уреди не ми влизаше в работа. Електрическото напрежение беше различно, а и щепселите бяха с различна форма. Трябваше да си купувам нов сешоар и маша за къдрене. Задният двор бе покрит с екзотични цветя и дървета. Поради топлото време те цъфтяха целогодишно. Нощем прииждаха тръстикови жаби, за да се насладят на аромата, броят им чувствително нарастваше всеки месец — те са национална напаст и популацията им е извън какъвто и да било контрол, така че трябва да бъдат изтребвани от самите домакинства. Моят двор очевидно стана за тях спасителен рай.

Австралийците ме запознаха с боулинга на трева — това е спорт на открито и играчите са облечени в бяло. Бях минала покрай магазини, които не продаваха нищо друго освен бели ризи, бели панталони и поли, бели обувки и чорапи, дори бели шапки. Беше хубаво най-после да намеря отговор за подобна странна и ограничена търговия. Заведоха ме и на футбол, който се играе по австралийски правила. Представляваше наистина груба игра. Всички играчи на американски футбол, които бях виждала, носеха яки подплънки, шлемове и бяха облечени от глава до пети. Тези тук бяха с къси панталони, ризи с къси ръкави и нямаха никакви подплънки. На плажа видях хора с гумени шапки, прикрепени под брадичката. Научих, че по този белег се отличават спасителите. Освен това имат и специален спасителен патрул срещу акули. Не се случва често някой да бъде изяден от акула, но си е проблем и се преминава през специално обучение.

Австралия е най-равнинният и сух континент на света. Планините в съседство с бреговете са причина дъждовете да бягат към океана и да оставят деветдесет процента от сушата полубезводна. Можеш да изминеш две хиляди километра по въздуха между Сидни и Пърт, без да видиш никакъв град.

Пропътувах по-големите градове на континента поради здравния проект, с който бях обвързана. В Съединените щати разполагах със специален микроскоп за наблюдение на цялата кръв, а не разделно или с лабораторни добавки. При цялостното наблюдение на капка кръв има възможност да се проследят графично много от аспектите на химичния състав на пациента. Ние прикачвахме микроскопа към видеокамера и монитор. Както си седяха до лекаря, пациентите можеха да видят своите бели и червени кръвни телца, бактериите или мазнините, на по-заден план. Аз взимах проби и показвах на пациентите кръвта, след това исках от пушачите например да излязат и да изпушат по една цигара. Само след няколко минути ние взимахме друга проба и те можеха нагледно да установят ефекта само от една-единствена цигара. Тази система се използва за обучение на пациентите и изключително силно ги мотивира да станат отговорни за собственото си здраве. Лекарите могат да я прилагат при различни случаи: да покажат нивото на холестерина в кръвта или забавена реакция на имунната система и след това да поговорят с пациентите какво трябва да направят, за да си помогнат. Обаче в Съединените щати осигурителните компании не покриват разходите по превантивните мерки, така че пациентът плаща от джоба си. Надявахме се, че австралийската система ще бъде по-отзивчива. Задачата ми беше да демонстрирам техниката, да внасям и осигурявам оборудването, да пиша инструкциите и най-важното — да осъществявам обучението. Това беше един много стойностен проект и аз си прекарвах чудесно Там Долу.

В един съботен следобед посетих научния музей. Гид беше едра скъпо облечена жена, която проявяваше любопитство към Америка. Ние се разприказвахме и скоро станахме добри приятелки. Един ден тя ми предложи да се срещнем за обяд и препоръча старомодна чайна, която се намираше в самия център на града и рекламираше гадатели.

Спомням си как седях в заведението в очакване да се появи приятелката ми и си мислех защо, след като съм толкова точен човек, имам аура, която привлича хора, които обичат да закъсняват. Наближи време да затварят, а от жената нямаше и помен. Наведох се да си вдигна чантата от пода, където я бях положила преди четиридесет и пет минути.

В този момент слаб висок и мургав младеж, облечен в бяло от сандалите до тюрбана, приближи към масата ми.

— Сега имам време да ви погадая — заяви той с тих глас.

— О, само чаках приятелка. Но явно нещо й се е случило. Ще дойда друг път.

— Понякога това е за добро — беше неговият коментар, докато придърпа стол към малката кръгла маса за двама. Той седна и взе ръката ми в своята. Обърна дланта ми нагоре и започна да ми гадае. Не гледаше в ръката ми, очите му останаха взрени в моите.

— Причината, поради която си дошла на това място, имам предвид не чайната, а континента, е съдбовна. Тук се намира някой, с когото си се споразумяла да се срещнеш за ваше общо благо. Споразумението е направено, преди някой от вас да е бил роден. На практика сте избрали да се родите в един и същ момент — единият на върха на света, а другият Тук Долу. Пактът е бил осъществен на най-високо ниво на вашето вечно аз. Вие сте се съгласили да не се търсите един друг, докато не минат петдесет години. Сега времето е настъпило. Когато се срещнете, ще има мигновено разпознаване на душевно ниво. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Той стана и излезе през врата, за която предположих, че води към кухнята на ресторанта. Бях безмълвна. Не проумявах смисъл в нищо от това, което ми каза, но той говореше толкова убедително, че бях принудена да го приема със сърцето си.

Случката ми се стори още по-заплетена, когато приятелката ми се обади вечерта, за да се извини и да обясни защо не е спазила уговорката ни за обяда. Тя много се развълнува, когато й казах какво е станало и прояви желание на следващия ден да отиде и тя при този гадател, за да научи нещо за собственото си бъдеще.

Когато отново ми се обади, ентусиазмът й бе преминал в съмнение.

— Чайната не разполага с мъже гадатели — съобщи тя. Там има само жени, които се сменят всеки ден. Във вторник е била Роуз и тя не гледа на ръка, а на карти. Сигурна ли си, че си отишла на същото място?

Знаех, че не съм откачена. Винаги съм смятала предсказанията за чиста забава, но едно нещо беше сигурно: младият мъж не беше плод на въображението ми. Е, добре, оситата така и така мислеха за янките, че са куку.

Освен това никой не взимаше нищо на сериозно освен майтапите, а Австралия беше пълна с майтапи и развлечения.