Златото на краля

II. Работа за шпаги

— Налага се да се убива — каза дон Франсиско де Кеведо. — И навярно доста.

— Разполагам само с две ръце — отвърна Алатристе.

— Четири — отбелязах аз.

Капитанът не отделяше очи от каната с вино. Дон Франсиско нагласи очилцата си и ме погледна замислен, преди да се обърне към мъжа, седнал на маса в другия край на странноприемницата в едно закътано ъгълче. Когато пристигнахме, го заварихме там и нашият приятел поетът го назова месер Олмедийя, без да ни запознае, нито да ни даде някакви пояснения, само дето след малко добави думичката „ковчежник“, ще рече, това беше ковчежникът Олмедийя. Беше дребен, слаб, плешив и много блед мъж. Имаше свит, миши вид, независимо от черната одежда и от засуканите нагоре мустаци, допълнени от къса и рядка брада. По пръстите му се виждаха петна от мастило: приличаше на беден юрист или на дребен чиновник, живеещ на светлината на свещите сред свитъци хартия и документи. Сега го видяхме да кима сдържано на безмълвния въпрос, отправен му от дон Франсиско.

— Сделката има две части — обясни Кеведо на капитана. — Съгласно първата ще го придружите по някакви негови дела — той посочи дребния мъж, който запазваше равнодушен вид под нашите изпитателни погледи… — За втората част можете да вербувате необходимите ви хора.

— Необходимите хора вземат предплата.

— Господ ще даде.

— Откога забърквате Господ в тия сделки, дон Франсиско?

— Имате право. Тъй или иначе, с него или без него, точно злато няма да липсва в този случай.

Беше снижил гласа си, не зная дали заради споменаването на Господа или на златото. Изминалите две дълги години от нашето премеждие с Инквизицията, когато дон Франсиско де Кеведо, пришпорвайки силно коня си, спаси живота ми в разгара на религиозното правораздаване, бяха издълбали още няколко бръчки на челото му. Имаше уморен вид дори когато надигаше неизбежната кана вино, този път бяло, отлежало, от Фуенте дел Маестре. Слънчевият лъч от прозореца осветяваше златистата ръкохватка на шпагата му, моята ръка, облегната на масата и профила на капитан Алатристе срещу светлината. Странноприемницата на Енрике Бесера, прочута с агнешкото с мед и с яхнията от свински бузи, се намираше близо до публичния дом „Компас де ла Лагуна“, до портата на Аренал10. От горния й кат зад стените и спалното бельо, които проститутките простираха на верандата, за да се суши на слънцето, можеха да се видят мачтите и флаговете на галерите, пуснали котва от другата страна на реката, на брега на Триана11.

— Виждате ли, капитане — рече поетът. — Пак се случва така, че не ни остава друго, освен да се бием… Макар че този път аз няма да съм с вас.

Сега се усмихваше приятелски и успокоително, с онази особена обич, която винаги беше хранил към нас.

— Всеки човек — измърмори Алатристе, — си има сянка.

Беше облечен в кафяво, с кадифена горна дреха, пелерина без украшения, платнени широки панталони до коляното и „по гамаши“, казано по войнишки. Последните му ботуши, чиито подметки бяха целите в дупки, бяха останали на борда на „Левантина“. Беше ги разменил с един помощник-надзирател за малко сух хайвер от змиорка, варена бакла и мях вино, с които да изкараме пътуването нагоре по реката. Поради тази причина, една измежду няколкото други, моят господар не изглеждаше да съжалява особено, че първото, което му се случваше, едва-що стъпил на испанска земя, беше предложение да се върне към стария си занаят. Може би и защото поръчката идваше от приятел или защото приятелят казваше, че предава поръчката от по-високо, и най-вече, така предполагам, защото в кесията, с която се връщахме от Фландрия, при разклащане не подрънкваше нищо. От време на време капитанът ме поглеждаше замислен, питайки се къде точно може да ме постави в цялата тая работа, предвид моите шестнадесет години, които бях навършил по онова време, както и уменията, на които той сам ме беше научил. Аз естествено не носех препасана шпага, само моята добра „кама на милосърдието“ висеше в пояса отзад на кръста ми. Ала вече бях участвал в походи като носач, бях врял и кипял във войната, бях хитър, бърз, смел и способен да подавам подходящите принадлежности, в случай че нещо се объркаше. Предполагам, че дилемата за Алатристе беше дали да ме включи, или да ме остави настрана от предстоящото дело, макар че така, както стояха нещата, решението не беше само в неговите ръце. За добро или за лошо, както той самият току-що беше казал, всеки човек си има сянка. Колкото до дон Франсиско, от начина, по който ме наблюдаваше, с възхищение към избуялата ми младост и мъха по горната устна и страните ми, предусетих, че мислеше същото: бях във възрастта, в която едно момче е толкова способно да размахва шпага, колкото и да получава удари от нея.

— Иниго също — отбеляза поетът.

Познавах достатъчно добре господаря си и се бях научил да мълча. Така сторих и сега, като загледах съсредоточено, подобно на него, каната с вино (и в това отношение бях пораснал), която се намираше срещу мен на масата. Казаното от дон Франсиско не беше въпрос, а размишление върху нещо, което изглеждаше очевидно, и Алатристе кимна примирено и лениво. А аз почувствах прилив на светла и поривиста радост, която прикрих, приближавайки каната до устните си. Виното имаше вкус на слава и на зрялост. Вкус на приключение.

— Тогава да пием за Иниго — рече Кеведо.

Пихме и ковчежникът Олмедийя, онзи дребен и блед господин с траурно изражение, ни отвърна от масата си, без да докосва каната, само кимна сухо с глава. Що се отнася до капитан Алатристе, дон Франсиско и мен, това не беше първият ни тост за деня, след срещата, която събра трима ни в обща прегръдка на моста на лодките, свързващ Триана с Аренал, едва-що слезли от борда на „Левантина“. Бяхме преминали по продължението на брега, тръгвайки от пристанище „Санта Мария“, минавайки покрай Рота, после бяхме заплавали по песъчливо-каменистата плитчина на Санлукар към Севиля, отначало сред големите борове, израснали на песъчливата почва, а сетне сред горичките, зеленчуковите и овощни градини, които гъсто опасваха бреговете нагоре по прочутото русло на онази, която арабите наричаха Уад ел Кевир, или иначе казано — голямата река. В контраст с пейзажа, от онова пътуване аз си спомням най-вече свирката на надзирателя, отмерваща ритъма на гребане на каторжниците, миризмата на нечистотия и пот, запъхтяното им дишане и дрънкането на веригите им, докато веслата потъваха и изникваха от водата с ритмична точност и тласкаха галерата срещу течението. Надзирателят, помощник-надзирателят и съдебният пристав се разхождаха по преходния мостик и следяха зорко подопечните си. От време на време бичът изплющяваше по голия гръб на някой муден гребец, за да вплете още един ред в покрилата го плетеница от белези и рани. Мъчително бе да се гледат гребците. Бяха сто и двадесет мъже, разпределени на двадесет и четири пейки, петима зад всяко гребло, с бръснати глави и брадясали лица. Торсовете им проблясваха от пот, докато се надигаха и после отново се отпускаха назад, за да тикат дългите дървени весла на двата борда. Измежду робите имаше покръстени мюсюлмани, стари турски пирати и вероотстъпници, но също така и християни, които гребяха като каторжници, в изпълнение на решението на съда, само защото не бяха имали достатъчно злато, за да купят снизходителността на съдиите.

— Никога — каза ми Алатристе доверително, — не се оставяй да те докарат тук жив.

Светлите му, студени и безизразни очи следяха гребането на онези нещастници. Вече съм казвал, че господарят ми познаваше добре този свят, понеже беше служил като войник в галерите на легиона на Неапол по време на събитията при Ла Голета и Лас Керкенас, и след като се беше сражавал с венецианците и берберите, той самият през тринадесета година е бил на крачка да се озове окован в турска галера. По-късно, когато станах кралски войник, аз също плавах на борда на шест кораба из Средиземно море и мога да ви уверя, че са малко нещата, свързани с мореплаването, които толкова да наподобяват пъкъла. За да покажа колко е жесток животът на гребеца, стига да спомена, че дори най-тежките престъпления, наказвани с гребане на галера, не се изкупваха с повече от десет години, защото се смяташе, че това е максималното, което човек може да издържи, без да се прости със здравето или с живота си сред мъките и ударите с бич:

Тъй или иначе, подтиквани от свирката и греблата нагоре по Гуадалкивир, стигнахме до града, който представляваше най-омайващо средище и пазарище на света, място за сключване на договори, галеон със злато и сребро, закотвен между славата и мизерията, разкоша и прахосничеството, океанска столица на богатствата, които ежегодно пристигаха през него с флота на Индиите. Това беше град, населен от благородници, търговци, духовници, мошеници и хубави жени, толкова богат, могъщ и красив, че нито Тир, нито Александрия в дните на разцвета си биха могли да се сравняват с него. Беше единна родина, свободно пасище, кълбо без край, майка за сираци и плащ за грешници като самата Испания от онзи период, едновременно великолепна и жалка, в която се ширеше недоимъкът и при все това всеки, който знаеше как да подири късмета си, не страдаше от липсата на нищо. Беше период, в който царуваше богатството, но и (както става в живота) човек можеше да изгуби всичко при най-малко невнимание.

Дълго време останахме да си бъбрим в странноприемницата, без да разменим и дума с ковчежника Олмедийя. Но когато той се надигна, Кеведо каза да тръгнем след него и да го следваме отдалеч. Добре щяло да бъде, отбеляза поетът, капитан Алатристе да се сближи с въпросната личност. Излязохме на улица „Тинторес“, слисани от множеството чужденци, които посещаваха хановете там. После хванахме пътя за площад „Сан Франсиско“ и катедралата, а оттам по улица де Асейте стигнахме до Златната кула, където Олмедийя имаше някаква работа. Аз, както могат да предположат ваши милости, вървях и поглъщах всичко с широко отворени очи: току-що пометените входове, където жените изливаха вода с легени и натъкмяваха саксиите с цветя, магазините за сапуни, за подправки, за накити, за шпаги, кошовете с плодове, блестящите легенчета за бръснене, висящи от горните прагове на всички бръснарници, амбулантните търговци, разположили се по ъглите, дамите, придружавани от компаньонките си, мъжете, обсъждащи разгорещено разни дела, строгите каноници, яхнали мулетата си, робите — маври и чернокожи, къщите, измазани с червена охра и вар, черквите с покриви от плочи, дворците, портокаловите, лимоновите дървета, кръстовете по улиците, поставени, за да напомнят за нечия насилствена смърт или за да възпрепятстват минувачите да облекчават нуждите си по ъглите… И всичко това, въпреки че беше зима, блестеше под щедрото слънце, което караше господаря ми и дон Франсиско да носят големия си плащ сгънат през рамо, а късия плащ прибран и да ходят с разкопчани горни дрехи. Към естествената красота на този прочут град се прибавяше фактът, че кралските особи се намираха там, та Севиля и нейните надхвърлящи сто хиляди жители се намираха в същински водовъртеж от глъчка и празненства. Тази година по изключение нашият господар Фелипе IV се канеше да удостои с царственото си присъствие пристигането на флота от Индиите, чието акостиране предполагаше изливането на поток от злато и сребро, разпределящи се оттам (повече за наше нещастие, отколкото за наше добро) към останалата част на Европа и света. Задморската империя, създадена преди век от Кортес, Писаро и неколцина други авантюристи, притежаващи малко скрупули и много кураж, хора, които са нямали нищо за губене освен живота си и много неща за печелене пред себе си, сега се беше превърнала в рог на изобилието. Тя позволяваше на Испания да поддържа войните, които имаха за цел да защитават военната й хегемония и правата вяра, и които я бяха изправили срещу половината земно кълбо. Това бяха и средства, още по-нужни, ако въобще мога да се изразя така, в земя като нашата, в която (при някакъв случай вече съм го споменавал) всички си придаваха важност, на труда се гледаше с лошо око, търговията не се радваше на добра слава, а мечтата и на последния селяк беше да се докопа до грамота, удостоверяваща, че е идалго, за да живее, без да плаща данъци и без въобще да попипва работа. Тъй че младите хора предпочитаха да си опитат късмета в Индиите или Фландрия пред това да креят из безплодните поля, зависейки от благоволението на духовници лентяи, на невежа и мерзка аристокрация и на корумпирани чиновници, изпиващи кръвта и животеца им: съвсем истинско става унищожението на гражданите в деня, в който пороците се превърнат в привичка и тогаз порочният вече не се смята за безсрамник и всякакво долно деяние се превръща в нормално. Така, благодарение на богатите американски залежи, Испания удържа дълго време една империя, основаваща се на изобилието на злато и сребро и на стойността на валутата си, която служеше както за плащане на войската (в случаите, когато й се плащаше), така и за внос на чужди стоки и изделия. Защото ако спокойно можехме да пращаме в Индиите брашно, зехтин, оцет и вино, за всичко останало зависехме от чуждите страни. Последното налагаше да се търсят навън продоволствия и затова нашите златни дублони и прословути реали от по осминка сребро, които бяха много ценени, изиграха решаваща роля. Така се издържахме, благодарение на безмерното количество монети и късове благороден метал, пътуващи от Мексико и Перу до Севиля, откъдето после се пръсваха из всички европейски страни, и дори в Ориента, за да стигнат накрая в Индия и Китай. Но истината е, че от това богатство се възползваха всички освен испанците, чиято Корона вечно тънеше в дългове и въпросното богатство се стапяше още преди да е пристигнало. Тъй че, едва-що разтоварено, златото напускаше Испания, за да се прахоса в земите, където водехме войни, в генуезките и португалските банки, които бяха нашите кредитори, и дори в неприятелските ръце, както добре го каза самият дон Франсиско де Кеведо в безсмъртното си стихотворение:

Пъпната връв, която поддържаше дъха на горката Испания (парадоксално богата), беше флотът, идващ от Индиите, заплашвана в морето колкото от ураганите, толкова и от пиратите. Затова пристигането й в Севиля беше неописуем празник, тъй като освен златото и среброто на краля и на другите важни особи, идваха още кърмъзът12, индигото, дървото кампече13, бразилското дърво14, вълната, памукът, кожите, захарта, тютюнът и подправките, без да забравяме чесъна, джинджифила и китайската коприна, докарана от Филипините през Акапулко. Така нашите галеони плаваха в конвой от Нова Испания до Тиера Фирме, и се събираха при Куба, образувайки гигантска флотилия. И трябва да се признае, че въпреки оскъдицата, проблемите и бедствията в продължение на дълго време испанските моряци вършеха достойно работата си. Дори в най-тежките моменти (само веднъж холандците плениха целия ни флот) нашите кораби не спряха да кръстосват морето с цената на много пот и много самопожертвователност. И винаги, с изключение на няколко злощастни епизода, успяваха да удържат далеч заплахата от френските, холандските и английските пирати в онази битка, която Испания беше повела срещу три мощни нации, решени да си поделят останките й.

— Няма много стража — забеляза Алатристе.

Вярно беше. Флотилията всеки миг щеше да пристигне, кралят лично удостояваше Севиля с присъствието си, подготвяха се религиозни актове и обществени чествания и при все това почти не се забелязваха съдебни пристави и стражари по улиците. Малцината, които срещнахме, вървяха на групички, и носеха по себе си повече стомана, отколкото има в бискайска леярна, въоръжени до зъби, дебнещи и собствените си сенки.

— Имаше неприятен случай преди четири дни — обясни Кеведо. — Правосъдието реши да задържи един войник от галерите, пристанали в Триана, надойдоха войници и младежи да му помогнат, наизвадиха се ножове и се вдигна голяма олелия… Накрая стражата успя да го отведе, но войниците обградиха затвора и заплашиха да го подпалят, ако не им върнат другарчето.

— И как свърши тая работа?

— Затворникът беше видял сметката на един съдебен пристав, тъй че го обесиха на решетката, преди да им го предадат — поетът се смееше тихичко, докато разказваше случая. — … Тъй че сега войниците търсят разплата със стражарите и правосъдието излиза само на групи и много се оглежда.

— А какво казва кралят за всичко това?

Намирахме се в сянката на капаците на прозорците на Въглищарницата, точно под Кулата на среброто, докато въпросният Олмедийя се занимаваше с делата си в Къщата на Монетата. Кеведо посочи зидовете на стария арабски замък, стигащи чак до високата камбанария на катедралата. Червено-жълтите униформи на испанската гвардия (и през ум не ни минаваше, че след много години аз самият щях да облека такава) изпъстряха кулите на крепостната стена, украсени с гербовете на Негово Величество. Други стражи с алебарди и аркебузи бдяха на главната порта.

— Негово католическо и свещено кралско величество научава само това, което му кажат — рече Кеведо. — Великият Филипо е настанен в Алкасар15 и излиза оттам единствено за да отиде на лов, на празненство или за да посети нощем някой женски манастир… Нашият приятел Гуадалмедина, между впрочем, го ескортира. Станали са много близки.

Произнесени по този начин, думите „женски манастир“ ми навяха мрачни спомени. Не можах да не потръпна, припомняйки си горката Елвира де ла Крус и за това колко близо бях аз самият да се опека на онази клада. Сега дон Франсиско наблюдаваше една приятна на вид дама, следвана от компаньонката си и от една робиня арабка, натоварена с кошници и пакети, която откриваше обувките си, всеки път, когато повдигнеше кринолина на полата си, за да избегне огромната следа от конски фъшкии, застилаща улицата. Когато дамата мина покрай нас, запътила се към колата с две мулета, чакаща малко по-нататък, поетът намести очилата си и после свали много любезно шапка. „Лиси“, прошепна той с меланхолична усмивка. Дамата отвърна с леко кимване с глава и сетне се покри малко повече с наметалото си. Компаньонката отзад, жена, попрехвърлила години, цялата в черно, с вдовишка качулка като гарван и с броеница, дълга цели сто и петдесет зърна, го стрелна с изпепеляващ поглед и Кеведо й се изплези. Когато ги видя да се отдалечават, той се усмихна тъжно и се обърна към нас, без да казва нищо. Поетът беше с обичайното си строго облекло: обувки със сребърна тока и чорапи от черна коприна, много тъмносив костюм и шапка в същия цвят с бяло перо, с кръста на Сантяго, избродиран в червено под късия плащ, заметнат на рамото му.

— Манастирите са негова специалност — добави той след краткото мълчание, замечтан и с очи, вперени в дамата и спътницата й.

— На Гуадалмедина или на краля?

Сега Алатристе се подсмихваше под войнишките си мустаци. Кеведо не отговори веднага, а след като въздъхна дълбоко.

— И на двамата.

Застанах до поета, без да го поглеждам.

— А кралицата?

Попитах го с непреднамерен тон, почтителен и безупречен. Обикновено момчешко любопитство. Дон Франсиско се обърна и ме изгледа изпитателно.

— Тя е все така красива — отвърна той. — Вече говори малко по-добре езика на Испания — извърна поглед към Алатристе и после пак към мен. В очите му, зад стъклата на очилата, светеха закачливи пламъчета. — Упражнява се с компаньонките и с камериерките… И с придворните си дами — също.

Сърцето ми заби така силно, та се уплаших, че няма да мога да го прикрия.

— Всички ли я придружават в пътуването?

— Всички.

Улицата се завъртя пред очите ми. Тя беше в този пленителен град. Огледах се наоколо, към равния Аренал, ширнал се между града и Гуадалкивир, Аренал беше едно от най-живописните места на града, с Триана от другата страна, с платната на каравелите за сардини и скариди и какви ли не още лодки, сновящи между бреговете, с кралските галери, закотвени от брега на Триана, изпълващи го чак до моста на лодките, с Алтосано16 и зловещия замък на Инквизицията, издигащ се на него, и извънмерното изобилие на големите кораби откъм тукашния бряг: гора от мачти, греди, платна и флагове, пълно с народ, с търговски сергии, денкове със стока, с екота от чуковете на дърводелците на брега, с дима на калафатниците и с праха на корабната сонетка, с която се почистваха корабните корпуси в устието на Тагарете17:

Споменът за комедията „Севилският Аренал“, която бях гледал в театъра на ул. „Принсипе“, когато бях още почти дете, в компанията на Алатристе и в онзи знаменит ден, когато Бъкингам и Уелският принц се сражаваха редом с него, беше дълбоко запечатан в паметта ми. Изведнъж това място, този град, който и без това беше пленителен, придоби особена магия и вълшебство. Анхелика де Алкесар беше тук и навярно щях да я видя. Погледнах косо към господаря си, уплашен, че вихърът, който бушуваше у мен, можеше да си проличи. За щастие други грижи занимаваха мислите на Диего Алатристе. Той наблюдаваше ковчежника Олмедийя, който беше приключил работата си и сега идваше към нас с такова приветливо изражение, каквото би имал, ако му поднасяхме последно причастие: сериозен, загърнат до брадичката в траурните си дрехи, с черна шапка с малка периферия и без пера, и с онази странна рехава брадица, подчертаваща сивото му, мишо лице; с две думи — наближаваше с антипатичния си вид, киселото си настроение и лошото си храносмилане.

— За какво сме му притрябвало на този истукан? — изсумтя капитанът, докато го гледаше как идва към нас.

Кеведо сви рамене.

— Тук е с някаква мисия… Самият граф-херцог дърпа конците. И мисията му ще постави в затруднено положение мнозина.

Олмедийя поздрави със сухо кимване с глава и ние тръгнахме подир него към портата на Триана. Алатристе зашепна на Кеведо:

— С какво се занимава?

Поетът отвърна също така тихо:

— Ами ковчежник е. Опитен в счетоводството… Този тип отбира доста от цифри, от митнически налози и прочие подобни неща. Голям майстор.

— И някой е крал повече от обичайното?

— Винаги има някой, който краде повече от обичайното.

Широкополата шапка на Алатристе хвърляше сянка върху лицето му, все едно че носеше маска. Това подчертаваше яркостта на очите му, в които се отразяваха светлината и картината на Аренал.

— А ние каква игра играем при това раздаване?

— Аз съм само посредник. Добре ми е в двора, кралят иска от мен да остроумнича, кралицата ми се усмихва… На фаворита правя някоя и друга дребна услуга и той ми отвръща със същото.

— Радвам се, че Фортуна най-сетне се е смилила над вас.

— Не го изговаряйте много високо. Толкова лукави удари са ми нанасяни, че й нямам голямо доверие.

Алатристе погледна поета насмешливо.

— Така или иначе, съвсем приличате на царедворец, дон Франсиско.

— Не ме будалкайте, господин капитан — Кеведо се почесваше притеснено над яката. — В много редки случаи музите са съвместими с топлата храна. Сега съм в добър период, стиховете ми се четат навсякъде… Дори ми приписват, както винаги, такива, които не са мои; включително някои, произведени от онзи Гонгора, вавилонец и содомит, чиито деди не се наситиха да възненавиждат сланината и да обковават обувките си в Кордова, където имат грамота на тавана на катедралата. И чиито последни публикувани поеми, току-що приветствах, между другото, с изящни децими, завършващи така:

… Ала да се върнем към по-сериозни теми. Разправях ви, че херцог де Оливарес благоволява да ме държи край себе си. Ласкае ме и ме използва… Колкото до ваша милост, капитане, става дума за личен каприз на фаворита. По някакъв повод той си спомня за вас. Тъй като става дума за Оливарес, може да е за добро, а може и да е за лошо. Навярно е за добро. А и при някакъв случай сте предложили да му служите с шпагата си, ако ви помогне за спасяването на Иниго.

Алатристе ми отправи бърз поглед и после потвърди бавно, с умислен вид.

— Дяволски добра памет има любимецът на краля — каза той.

— Да. За нещата, които го интересуват.

Господарят ми изгледа изпитателно ковчежника Олмедийя, който вървеше на няколко крачки пред нас сред шумотевицата на крайбрежната улица, с ръце зад гърба и с отблъскващ вид.

— Не изглежда много приказлив — вметна той.

— Не. — Кеведо се засмя ехидно. — В това отношение ваша милост и той ще си паснете отлично.

— Важна клечка ли е?

— Вече казах: само един чиновник. Но се нагърби да прерови лично всички документи, свързани с процеса срещу дон Родриго Калдерон за злоупотреби… Това достатъчно убедително ли е?

Потъна в мълчание, за да може капитанът да вникне в същността на въпроса. Алатристе подсвирна през зъби. Публичната екзекуция на могъщия Калдерон беше разтърсила преди години цяла Испания.

— А по чии следи души сега?

Поетът завъртя два пъти глава в знак на отказ и направи няколко крачки в мълчание.

— Някой ще ви го изясни тази вечер — отстъпи накрая той. — Колкото до мисията на Олмедийя, а оттам и вашата, нека кажем, че поръчката е на фаворита, а началният тласък е на суверена.

Алатристе изви глава, невярващ.

— Шегувате се, дон Франсиско.

— Честна дума, не. Дяволите да ме вземат, ако се шегувам… Или гърбавият Руис де Аларкон да ми изпие таланта от мозъка.

— Да му се не види.

— И аз това казах, когато ме помолиха да действам като посредник. Добрата страна е, че ако всичко свърши добре, ще имате някое и друго ескудо за харчене.

— А ако свърши зле?

— Опасявам се, че ще ви домъчнее за окопите на Бреда. — Кеведо въздъхна и се позавъртя като човек, търсещ начин да смени темата на разговора — … Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо повече, засега.

— Нямам нужда от много повече — ирония и примирение танцуваха в зеленикавия поглед на господаря ми. — Само искам да знам откъде ще дойдат ударите.

Кеведо сви рамене.

— Откъде ли не, както обикновено — продължаваше да се оглежда наоколо, привидно безразличен. — Вече не сте във Фландрия… Това е Испания, капитан Алатристе.

Уговориха се да се видят вечерта в странноприемницата на Бесера. Ковчежникът Олмедийя, все така умърлушен като агне на заколение, се оттегли за почивка в хана, в който се беше настанил на улица „Тинторес“, където имаше стая и за нас. Господарят ми посвети следобеда на собствените си дела, завери военното си отпускно и се обзаведе с бельо и провизии (както и с нови ботуши), всичко това — с парите, които дон Франсиско му беше предплатил срещу бъдещата работа. Колкото до мен, аз се оказах свободен за немалко време и нозете ме отведоха да се позабавлявам в сърцето на града. Наслаждавах се на атмосферата на улици и улички, тесни, изпълнени с малки арки, с камъни, украсени с хералдически знаци, с барелефи на кръстове и ясли с младенеца Христос, с образи на Светата Дева и различни светци, препречени от каляски и конници. Беше едновременно мръсно и великолепно, трудно за възприемане битие, със скупчените хора по вратите на кръчмите и съседските дворове, както и с жените, които гледах с интерес след натрупания във Фландрия опит, мургави, загорели и непринудени, чийто особен акцент придаваше мек звън на говора им. Възхитих се на дворците с чудесни паркове зад решетките на портите, на които имаше вериги, за да покажат, че са неподвластни на обикновеното правосъдие. Предположих, че докато в Кастилия благородниците стоически отстояваха принципа да не се трудят, довеждащ ги до истинско разорение, то севилската аристокрация действаше по-свободно и в много случаи думите „идалго“ и „търговец“ се доближаваха по смисъл. Тъй че аристократът не презираше сделките, ако носеха печалба, а търговецът беше готов да плати торба пари, за да го приемат за идалго (дори шивачите изискваха чиста кръв, за да приемат човек в еснафа си). Това, от една страна, даваше повод за случаи, когато благородниците се унижаваха, за да се замогнат, но използваха влиянието и привилегиите си, за да остане всичко скрито-покрито, а от друга страна, така на труда и търговията, толкова полезни за народите, се гледаше с лошо око и те оставаха в ръцете на чужденците. Така по-голямата част от севилските благородници бяха богати плебеи, които купуваха издигането си на по-горно стъпало с пари и изгодни бракове и се срамуваха от почтените си занятия. А едно поколение търговци преминаваше в следващо, на лентяи големци, придобили титлата идалго, криещи произхода на богатството си и прахосващи го безскрупулно. И се сбъдваше онова, което се говореше, че в Испания дядото е търговец, бащата — благородник, синът — комарджия, а внукът — просяк.

Посетих и Палатата на коприната, покрит пазар, пълен с дюкянчета, предлагащи скъпи стоки и накити. Бях облечен в черни дълги чорапи и бойни гамаши, кожен колан с препасана кама на кръста, елек с военна кройка над кърпената риза и си бях нахлупил много елегантна шапка от фламандско кадифе, плячка от войната, която вече започваше да се числи към доброто старо време. Благодарение на това и на младостта си представлявах нелоша картинка, поне така си мислех. Поизпъчих се, придавайки си вид на ветеран, разбира се, докато минавах край магазините за хладно оръжие на „Морската“ и „Бискайската“ улица, както и по стъргалото с надутите господа, държанките и докачливците, което се оформяше по улица „Сиерпес“, пред прословутата тъмница, между чиито мрачни стени беше лежал Матео Алеман и която самият дон Мигел де Сервантес беше разполагал злочестите си кости. Пристъпях надуто и покрай легендарните стълби на катедралата — същинска академия по шмекерство, с пъплещите по тях продавачи с табличките си на шия, безделници и просяци, показващи рани и деформации, по-лъжовни и от целувката на Юда, или едноръки мъченици, както наричаха тия от Фландрия: истински или мними ампутации, все за сметка на Антверпен или Мамора, но можеха преспокойно да бъдат приписвани и на прохода Ронсесвайес18 или Нумансия19. Стигаше и един поглед към някои от самозванците, уж осакатени в името на истинската вяра, краля и родината, за да се разбере, че ако са виждали еретик или турчин, то е било само отдалеч и на театър.

Накрая стигнах до кралските дворци, загледан във веещото се над зъберите бойно знаме на австрийската династия и във внушителните стражи с техните алебарди, застанали пред главните порти. Поразходих се малко сред насъбралите се на групички севилци, които се надяваха да зърнат техни величества на влизане или излизане. И понеже тълпата се беше скупчила прекалено близо до подхода към дворците, а и аз — с нея, стана така, че един сержант от испанската гвардия дойде и грубичко ни нареди да се разпръснем. Зяпачите се подчиниха бързешком, ала синът на баща ми, жегнат от обноските на военния, продължи да се мотае небрежно и с надменен вид, с което сякаш посипа горчица в носа на оня. Той ме блъсна неучтиво и аз, тъй като възрастта и скорошното фламандско минало ме бяха направили малко нещо специалист в обноските, го приех докачливо, извърнах се като хрътка и посегнах към ръкохватката на камата. Сержантът, снажен мъжага с големи мустаци, се изсмя:

— Виж ти. Имаме си побойник — каза той, измервайки ме с поглед от главата до петите. — От много малък се перчиш, момко.

Издържах погледа му, гледайки го право в очите, без срам, че постъпвам безсрамно, с пренебрежението на ветеран, какъвто наистина бях, въпреки крехката си възраст. Този самохвалко в последните две години бе ял топла храна, разхождал се бе из кралските палати и замъци с гиздавата си униформа на жълти и червени квадрати, докато аз се бях сражавал рамо до рамо с капитан Алатристе, бях видял да умират другарите ни в Оудкерк, при мелницата на Руйтер, при Терхейден и в окопите на Бреда, докопвах се до препитание под неприятелски обстрел, при това, докато холандската кавалерия ми дишаше във врата. Колко е несправедливо, мина ми изведнъж през ума, че човешките същества не могат да носят списъка с извършените си дела, изписан на челото. После се сетих за капитан Алатристе и за утеха си рекох, че някои го носят. Може би някой ден, разсъдих аз, хората ще научат какво съм сторил, или ще се досещат за това само от един поглед. А сарказмът ще заседне в гърлата на сержантите, дебели или слаби, чиято душа никога не е висяла на острието на шпагата.

— Перчи се камата ми, животно — отвърнах твърдо аз.

Онзи замига, не беше очаквал подобно нещо. Видях, че отново ме оглежда. Този път забеляза движението на ръката ми, посегнала назад, за да се опре на дръжката на дамаската кама, която се показваше от пояса ми. Сетне се взря в очите ми с тъпо изражение, което правеше невъзможно да се прочете какво има в тях.

— Мамка му, ще те…

Сержантът се размърда и това не предвещаваше нищо добро. Вдигна ръка да ми удари плесница, което е най-непоносимото оскърбление, (по времето на дедите ни е можело да се шамароса единствено мъж без шлем и ризница, което е означавало, че не е рицар). Казах си: край. Който винаги мъст дири, бързо може и да се затрие. Току-що се бях забъркал в работа без изход, защото името ми е Иниго Балбоа Агире и съм от Оняте и освен това идвам от Фландрия, мой господар е капитан Алатристе и не мога да пропусна да се позабавлявам, щом има случай, в който честта се плаща с живота. Ща не ща, бях поел по таз пътека, тъй че когато ръката му се спуснеше, нямаше да имам друг изход, освен в замяна да наръгам бабаита в корема, око за око, и после да хукна през глава да се спасявам с надеждата, че никой няма да ме стигне. Казано накратко (както би отбелязал дон Франсиско де Кеведо), стана така, че за разнообразие не ми оставаше друго, освен да се бия. Тъй че затаих дъх и се подготвих за съдбата си с фаталистичното войнишко примирение, което дължах на близкото си минало. Ала Господ навярно прекарва времето си в спасяване на надути младежи, защото в този миг прозвуча тръба, портите се отвориха и до нас достигна тракането на колелета и чаткането на копита по калдъръма. Сержантът, верен на службата си, тутакси забрави за мен и се втурна да строява хората си. Аз си отдъхнах и останах там, мислейки, че току-що съм се избавил от голяма неприятност.

От дворците излизаха каляски и по гербовете на каретите и по конния ескорт разбрах, че това е нашата господарка кралицата с придворните и камериерките си. Тогава сърцето ми, което по време на премеждието беше туптяло ритмично и твърдо, едва не изхвръкна от гърдите ми, все едно току-що го бяха пуснали на свобода. Всичко се завъртя пред очите ми. Каляските минаваха сред приветствията и възторжените възгласи на хората, които се стичаха и се скупчваха по пътя им. Една царствена ръка, бяла, красива и обсипана със скъпоценности, махаше изискано на едно от прозорчетата в любезен отговор на отдаваните почести. Аз обаче следях нещо друго. Потърсих жадно с очи във вътрешността на другите минаващи каляски предмета на моето вълнение. Междувременно свалих шапка и изпънах тяло, гологлав и напълно спокоен пред бързо изнизващата се гледка на женски глави, с коси, свити на кок или с разпуснати къдрици, с ветрила, прикриващи лицата им, на помахващи за поздрав ръце сред надиплен атлаз и дантели. Едва в последната кола различих едни руси коси над сини очи, които се бяха вперили в мен, докато отминаваха, разпознавайки ме, с напрегнатост и изненада. После видението се отдалечи и аз останах, загледан смаяно в гърба на конника, изпъчил се на задницата на каляската, и в прахоляка, закриващ гърбовете на конете от ескорта.

Тогава чух подсвирване зад гърба си. Подсвирване, което бих разпознал дори в ада. Звучеше точно така — „тирури-та-та“. Обърнах се и се озовах лице в лице с призрак.

— Пораснал си, хлапе.

Гуалтерио Малатеста ме гледаше в очите и бях сигурен, че може да чете в тях. Беше облечен в черно, както винаги, с шапка с голяма периферия в същия цвят. Страховитата на вид шпага с дългите куки висеше на кожения портупей. Не носеше нито дълъг, нито къс плащ. Беше все така висок и слаб, с лице, опустошено от едрата шарка и от белезите, придаващи му вид едновременно на мъртвец и палач, а усмивката, която ми отправяше в онзи момент, вместо да смекчи изражението му, го подсилваше още повече.

— Пораснал си — повтори умислен.

Като че ли беше на път да добави „от последния път“, но не го стори. Последният път беше на пътя за Толедо, в деня, в който ме отведе в затворена кола до тъмницата на Инквизицията. По различни поводи споменът за онова приключение беше толкова неприятен за него, колкото и за мен.

— Как я кара капитан Алатристе?

Не отговорих, задоволих се да издържа погледа му, тъмен и втренчен като на змия. При произнасянето на името на господаря ми, усмивката беше станала още по-коварна под тънките мустаци, оформени по италианската мода.

— Виждам, че все така се скъпиш на думи.

Беше подпрял лявата си ръка, облечена в черна ръкавица, на дръжката на сабята и се оглеждаше наоколо с разсеян вид. Чух го да въздъхва леко. Почти с досада.

— Значи и вие сте в Севиля — рече той и после замлъкна, без да благоволи да уточни какво има предвид. След малко отправи поглед към сержанта на испанската гвардия, който се намираше далеч, зает с хората при портата, и го посочи с брадичка.

— Присъствах на разправията ти с този. Бях отзад, сред тълпата — гледаше ме изпитателно, сякаш преценяваше промените, които се бяха извършили у мен от последния път насам — … Виждам, че си доста докачлив, що се отнася до честта.

— Бях във Фландрия — не можех да пропусна да го кажа. — С моя капитан.

Поклати глава. Вече има няколко бели косъма, забелязах аз, в мустаците и по бакенбардите, показващи се изпод черните поли на шапката му. Както и нови бръчки и белези по лицето си. Годините минават за всички, помислих си. Включително за злосторните фехтувачи.

— Зная къде си бил — каза той. — Но с Фландрия или без нея, хубаво е да запомниш едно нещо: честта винаги се оказва сложно нещо за постигане, трудна за пазене и опасна за носене… Ако не вярваш, попитай твоя приятел Алатристе.

Застанах лице в лице с него с цялата твърдост, която можах да събера.

Сарказмът на Малатеста се хлъзна по нетрепващото ми изражение.

— Вече зная отговора — рече той кротко. — Други дела, без връзка с риториката, имам за оправяне с него.

Продължаваше да гледа замислено по посока на гвардейците при портата. Сетне се изсмя през зъби, като на шега, която не беше склонен да споделя с никого.

— Има дървени глави — рече неочаквано, — които никога не увират, като тоя глупак, който вдига ръка, без да се пази от твоята — очите на змия, черни и твърди, отново се забиха в мен. — … Аз никога не бих ти дал повод да изтеглиш тая кама, хлапе.

Обърнах се да погледна гвардейския сержант. Перчеше се сред войниците, докато портите на Кралските алкасари се затваряха. Вярно беше: онзи тип не знаеше колко близо беше да получи педя стомана във вътрешностите си. А аз — да бъда обесен по негова вина.

— Помни го следващия път — каза италианецът.

Когато се завъртях отново, Гуалтерио Малатеста вече не беше там. Беше изчезнал сред хората и успях да мерна само една черна сянка сред портокаловите дръвчета под камбанарията на катедралата.