Златото на краля

IX. Стари приятели и стари неприятели

Понякога и китката, и цялата ръка се уморяват да убиват. Диего Алатристе би дал остатъка от живота си (който навярно не беше кой знае колко голям), за да може да отпусне оръжията и да полегне за миг. На този етап от развоя на сражението той продължаваше да се бие от фатализъм и от вярност към занаята. И може би безразличието към резултата по парадоксален начин го поддържаше жив сред целия хаос на тази битка. Биеше се, спокоен както обикновено, със сляпо доверие в зоркото си зрение и реакцията на мускулите си. При хора като него и при подобни премеждия да забравиш за въображението и да оставиш тялото на инстинкта беше най-добрият начин да не изпуснеш съдбата от ръцете си.

Той изтръгна шпагата си от човека, когото току-що беше пробол, като го бутна с крак, за да си помогне при освобождаването на острието. Около него се разнасяха само викове, ругатни, стенания и от време на време някой гърмеж на пистолет или аркебузен изстрел откъм фламандците, които осветяваха мрака и позволяваха да се видят за миг групите мъже, връхлитащи едни срещу други на рояци, както и локвите кръв, които клатушкането на палубата отвеждаше към отточните процепи.

Обзет от внезапно прояснение, той спря един саблен удар, изви ловко тяло, отвърна с шпагата в празното пространство и почти не се трогна от факта, че не е улучил целта. Другият се отдръпна и предпочете да се занимае с едного, който му се нахвърляше отзад. Алатристе се възползва от мига, за да си поеме дъх, да подпре гръб на една от преградите и да си почине. Стълбата към абордажната кула се намираше пред него, огряна отгоре от фара и напълно достъпна наглед. Беше се наложило да се пребори с трима мъже, за да стигне дотук, а всъщност никой не беше предвиждал, че ще се натъкнат на толкова неприятели. Кърмовата кула беше добро укрепление, за да могат да удържат положението, докато Копонс дойдеше със своите хора. Но когато Алатристе се огледа, установи, че повечето от предвожданите от него хора се бяха вкопчили в схватка на живот и смърт, и че почти всички се биеха и умираха на това място на палубата, до което бяха успели да се доберат след катеренето.

Примирен, той забрави за кулата и се върна назад. Озова се срещу една шпага, навярно на същия мъж, който го беше избегнал преди малко. Тъй че капитанът го наръга с камата в кръста, раздвижи китката така, че острието да опише вътре кръг и да нанесе възможно най-голяма щета, и после измъкна камата, докато другият падаше на земята и виеше като осъден на вечни мъки. Един изстрел от упор го заслепи съвсем отблизо. Тъй като знаеше, че никой от неговите хора не носеше пистолет, той зае отбранителна позиция срещу мястото, откъдето дойде блясъкът, и започна да раздава удари слепешката. Натъкна се на някого, оплетоха ръце и после паднаха на окървавената палуба. Капитанът удряше неспирно с глава по лицето на другия, още, и още, докато накрая успя да насочи така камата, че да я вмъкне между двамата. Фламандецът нададе крясък, щом усети, че е ранен, и побягна на четири крака. Алатристе се обърна и нечие тяло се строполи върху него, шепнейки на испански: „Пресвета майко, Исусе, пресвета майко“. Не можа да разбере кой беше, нито имаше време да провери. Освободи се от падналия, изправи се на крака с шпага в една ръка и с кама в лявата, чувствайки, че тъмнината около него се оцветяваше в червено. Мъжете надаваха ужасяващи викове и беше невъзможно да направиш и три стъпки по палубата, без да се подхлъзнеш в кръвта.

Дрън, звън. Всичко сякаш се случваше така бавно, че капитанът се изненада, че между един и друг негов удар срещу него не налитат десет-дванадесет противника. Почувства, че го раняват по лицето, беше много силен удар и устата му се изпълни с познатия метален вкус на кръвта. Вдигна шпагата с предпазната й част до челото си, за да нанесе удар с опакото върху едно лице, което се намираше близо — бледо, размито петно, което впоследствие изчезна с рев. Битката го придвижваше ту в една, ту в друга посока, докато накрая Алатристе отново се озова до стълбата към кърмовата кула, където имаше повече светлина. Тогава установи, че между подмишницата и лакътя на лявата си ръка стискаше шпага, отнета от някого преди много, много време. Остави я да падне, като се обръщаше с насочена кама, защото смяташе, че има врагове зад гърба си. И в този момент, точно когато се канеше да се хвърли в контраатака, разпозна брадатата и ожесточена физиономия на Бартоло Кагафуего, който сечеше на всички страни, без да гледа на кого попада, а от устата му излизаше пяна. Алатристе се завъртя в другата посока в търсене на противници и го стори точно навреме, за да спре удара на една абордажна пика, чието острие търсеше лицето му. Избегна я, спря се, нанесе напречен удар, после заби острието до дъно, върхът на шпагата се запъна с внезапно изпукване, беше срещнал кост. Той дръпна лакът, за да освободи оръжието и отстъпвайки крачка назад, се спъна в навити корабни въжета и се строполи по гръб по стълбите. Храс. Ох. Помисли, че сега вече си е счупил гръбнака. В същия миг някой започна да го налага с приклад на аркебуз и той се сви, за да запази главата си. Натъкна се на друг и поради невъзможността да разбере дали е приятел, или неприятел, се подвоуми, заби веднъж острие, а после спря, за всеки случай. Гърбът го болеше силно. Прииска му се да изстене, за да дойде облекчението (дългото стенание през зъби беше добър начин да излъжеш болката и да ти олекне), но от гърлото му не се откъсна никакъв звук. Главата му кънтеше, продължаваше да усеща кръв в устата си, а пръстите му бяха изтръпнали от стискането на шпагата и камата. За миг го завладя желанието да скочи зад борда. Вече съм прекалено стар, за да понеса всичко това, помисли си той с горчивина.

Отпусна се, колкото му беше необходимо, за да си поеме дъх, сетне се върна примирен към битката. Тук ще се мре, каза си той. И в същата секунда, когато се озова в подножието на стълбата и в кръга, описван от светлината на фенера, някой извика името му. Направи го с възклицание, в което имаше едновременно злост и изненада. Объркан, Алатристе се обърна по посока на този глас, като държеше шпагата пред себе си. Тогава се наложи да направи голямо усилие, за да преглътне слюнката и кръвта си. Не можеше да повярва на очите си. Да ме разпънат на Голгота, помисли си той, ако този пред мен не е Гуалтерио Малатеста.

Панчо Буйяс умря до мен. Мурсианецът се биеше с един фламандец, когато изневиделица онзи му гръмна с пистолета в главата. Беше толкова отблизо, че отнесе всичко от челюстта му нагоре, а пръснатите частици от черепа му ме достигнаха. Преди фламандецът дори да беше отпуснал надолу пистолета си, вече бях прекарал острието на шпагата си през врата му, много бързо, неочаквано и с голям натиск, тъй че той се стовари върху Буйяс, издавайки задавени звуци на своя език. Развъртях се като мелница около себе си, за да удържа на разстояние всеки, който би пожелал да ме доближи. Стълбата на абордажната кула беше прекалено далеч, за да я стигна, тъй че опитах да сторя това, което правеха всички: да остана жив, докато Себастиан Копонс се появеше, за да ме измъкне оттам. Вече нямах въздух, за да произнеса нито името на Анхелика, нито на благословения Иисус. Пазех всичкия си дъх за спасяването на собствената си кожа. Дълго време избягвах шпаги и удари, като отвръщах, доколкото ми бе възможно. Понякога сред суматохата на щурма ми се струваше, че виждам капитан Алатристе. Ала опитите ми да го приближа се оказваха напразни. Между него и мен имаше твърде много хора, които се убиваха едни други.

Нашите се биеха майсторски. Сражаваха се с професионалната решимост на мъже, които са заложили всичко на една карта. Но онези от галеона бяха повече, отколкото очаквахме, и лека-полека ни избутваха към борда, през който се бяхме качили. Поне, рекох си аз, мога да плувам. Палубата беше покрита с безжизнени тела или такива, които се влачеха сред стенания, като и едните, и другите ни препъваха на всяка крачка. Започна да ме обзема страх, който не беше точно страх от смъртта (да умреш си беше в реда на нещата, беше казал Никасио Гансуа в затвора на Севиля), а от срама. От осакатяването, от поражението и от провала.

Някой ме нападна. Не беше едър и рус, каквито бяха повечето фламандци, а брадат и с жълтеникава кожа. Отправи ми няколко посичащи движения с острието, нанасяше ги неточно, хванал сабята с две ръце. Аз обаче не изгубих ума и дума, а заех позиция, стъпих здраво и с вещина на нозете си и на третото или четвъртото му приближаване, когато онзи замахна, връхлетях светкавично към гърдите му и оръжието ми потъна до предпазителя на ръкохватката. Почти се блъснах в лицето му (почувствах дъха му в своето), паднах с него на земята, без да отпускам дръжката и чух как острието на шпагата ми се прекършва в гърба му и в дъските на палубата. И още там го намушках пет-шест пъти добре в корема. При първите удари с най-голяма изненада го чух да вика на испански и за миг си помислих, че съм се объркал и че току-що съм видял сметката на някого от другарите си. Но светлината, идваща на горната предна палуба освети наполовина съвсем непознато лице. Имаше испанци на борда, проумях аз. И съдейки по външния вид и по елека на тоя тип, те също бяха хора на оръжието.

Надигнах се объркан. Това доста променяше ситуацията, да му се не види, и за съжаление не към добро. Напънах се да помисля какво можеше да означава това, но битката вреше и кипеше и не предоставяше условия за решаване на подобна главоблъсканица. Потърсих по-добро оръжие от камата и намерих една абордажна пика с широко и късо острие, и огромна усукана украса на дръжката. Усещането на тежестта й в ръката ми ме поуспокои. За разлика от шпагата, която бе с по-тънко острие и с връх, предназначен да ранява, тази пика позволяваше да си проправяш път с посичащи движения. Точно това и сторих: храс-храс, самият аз останах слисан от пукота, който произвеждах при ударите. Най-сетне се озовах при малка група, събрала се около мулата Кампусано, който се сражаваше с кървава дупка на челото, и Кавалера Илйескас, който вече не се сражаваше особено решително и беше очевидно, че търсеше начин да се измъкне и да се хвърли в морето.

Нечия противникова шпага проблесна пред мен. Вдигнах пиката, за да отклоня удара, и още не бях довършил движението, когато, обзет от внезапен пристъп на паника, установих грешката си. Ала вече беше късно: в тази миг, отдолу и отстрани нещо пробождащо и метално продупчи елека и навлезе в плътта ми. Изтръпнах до мозъка на костите, когато почувствах как стоманата се хлъзга със съскане между ребрата ми.

Всичко идваше по местата си, премина светкавична мисъл през ума на Диего Алатристе, докато заемаше позиция „ан гард“. Златото, Луис де Алкесар, присъствието на Гуалтерио Малатеста в Севиля и после там, на борда на фламандския галеон. Италианецът ескортираше товара и затова бяха срещнали такава неочаквана съпротива на борда на „Никлаасберген“: повечето от тези, които излизаха насреща им, не бяха моряци, а испански наемници като тях самите. Всъщност битката се оказа сеч между кучета от една и съща глутница.

Не разполагаше с повече време за размисъл, защото след първоначалното изумление (Малатеста изглеждаше толкова смаян, колкото беше и той самият), италианецът вече връхлиташе, черен и заканителен, насочил към него шпагата. Изведнъж отмалата на капитана изчезна като по чудо. Нищо не вдъхва повече сили в кървавите разпри от старата омраза. А неговата се разгоря, както можеше и да се очаква, по-жива и пламтяща отвсякога. Тъй че желанието да убива се оказа по-могъщо от инстинкта за самосъхранение. Дори Алатристе се оказа по-бърз от противника си, защото, когато дойде първият удар с шпага, той вече беше забил нозе в земята, отклони го с неочаквано движение и върхът на собствената му шпага се озова на педя от лицето на другия. Последният отскочи назад, за да се изплъзне. И този път капитанът забеляза, че на онзи кучи син му се беше изпарило всякакво желание да подсвирква „тирури-та-та“ или каквато и да било друга проклета мелодийка.

Преди италианецът да се съвземе, Алатристе настъпи заплашително много отблизо с шпагата и камата, тъй че на Малатеста не му остана нищо друго, освен да отстъпи и да си осигури пространство, за да направи своя ход. Сблъскаха се отново, стремително и точно под стълбата за абордажната кула. После продължиха боя отблизо с камите и удряйки извитите куки на шпагите си, докато стигнаха до вантите на другия борд. Тогава италианецът се блъсна в камбанката на едно от оръдията, което се намираше там, загуби равновесие и Алатристе изпита истинско удоволствие, виждайки страха в очите му, когато се обърна, замахна първо с лявата, после с дясната ръка, с върха на острието и с опакото на ръката, но за лош късмет в последното движение шпагата на капитана се обърна откъм плоската част. Последното беше достатъчно, за да нададе другият възклицание на дива радост. С ловкостта на змия той нанесе толкова поривист посичащ удар, че ако Алатристе не беше успял да отскочи напълно замаян, в същия миг щеше да предаде Богу дух.

— Колко е малък светът — промърмори Малатеста, като едва си поемаше дъх.

Все още изглеждаше изненадан, че вижда там стария си неприятел. От своя страна капитанът не каза нищо, задоволи се единствено да заеме стабилно позиция и да остане нащрек. Стояха така вторачени един в друг, с шпаги и ками в ръцете, приведени и готови да нападнат. Около тях битката продължаваше и хората на Алатристе все така отнасяха по-тежката част. Малатеста хвърли един поглед наоколо си.

— Този път губиш, капитане… Хапката беше прекалено голяма.

Италианецът се усмихваше самоуверено, черен като смъртта, а белезникавата светлина на фенера правеше по-дълбоки белезите и следите от едра шарка по лицето му.

— Надявам се — додаде той, — че не си домъкнал хлапето в тая навалица.

Това беше едно от слабите места на Малатеста, прецени Алатристе, докато му нанасяше един висок удар: говори прекалено много и това отваря пролуки в защитата му. Върхът на шпагата докосна италианеца по лявата ръка, това го накара да изпусне камата си с ругатня. Тогава капитанът връхлетя там, където беше останал непокрит, разчитайки на своята кама. Замахна така ожесточено с нисък удар, че счупи оръжието си, забивайки го по погрешка в оръдието. За един миг с Малатеста се гледаха съвсем отблизо, почти вкопчени един в друг. После двамата мигом изтеглиха назад шпагите, за да спечелят пространство и всеки да нападне преди другия. Но докато се подпираше върху топчето със свободната ръка (същата, която го болеше), капитанът успя да ритне силно италианеца и да го блъсне в борда и вантите. В тази секунда се чу голяма врява откъм гърба им, от палубата между гротмачтата и абордажната кула. Звънът на нови стоманени остриета се разнесе по палубата на кораба. Алатристе не се обърна и не изпусна от очи неприятеля си. Ала по отчаяното лице на онзи, и изписалото се внезапно по него погребално изражение, успя да разбере, че Себастиан Копонс току-що е взел на абордаж „Никлаасберген“ откъм носа. За да го потвърди, италианецът отвори уста и изруга ужасяващо на майчиния си език. Спомена нещо за Исус Христос и Пресветата Дева.

Влачех се, притискайки раната си с ръце. Така успях да се облегна на купчина намотани въжета на палубата, точно до планшира. Там разкопчах дрехите си и затърсих прореза, който беше от дясната страна на тялото ми. Но в тъмнината не можах да го открия. Почти не усещах болка, освен в ребрата, които стоманата беше докоснала. Ала чувствах как кръвта се разлива нежно между пръстите ми, стича се надолу към кръста, по бедрата ми, докато се слее с онази, от която бяха подгизнали дъските на палубата. Трябва да направя нещо, мина ми през ума, или кръвта ще ми изтече ей тук като на заклано добиче. От тази мисъл ми прилоша и вдишах въздух с пълни гърди, борейки се не припадна. Да изгубя съзнание беше най-сигурният начин кръвта да изтече през раната ми. Наоколо ми битката продължаваше и всички бяха прекалено заети, за да ги моля за помощ, при това, ако се провикнех, имаше вероятност някой неприятел да ме забележи и да ми отнесе главата с удар през шията. Тъй че предпочетох да си затварям устата и да се оправям сам. Бавно се отпуснах на здравата страна и бръкнах с пръст в раната, за да проверя колко е дълбока. Не беше повече от два инча: кадифеният елек си беше заслужил цената от двадесет ескудо. Можех да дишам добре и изглежда белият дроб не беше засегнат. Но кръвта все така течеше и аз отмалявах все повече. Или трябва да спра това, рекох си аз, или да се готвя за опело. На друго място би била достатъчна шепа пръст, за да спра кръвотечението, но наоколо нямаше нищо подобно. Не се намираше дори някое чисто парче плат. По някакъв начин бях довлякъл камата със себе си, защото беше между краката ми. Отрязах ивица от ризата си и я притиснах към раната. Това вече предизвика чувство на силно парене. Много ме заболя и трябваше да прехапя устни, за да не изкрещя.

Започвах да губя съзнание. Направих, каквото можах, рекох си аз, като опитвах да се утеша, преди да потъна в черния кладенец, отварящ се под нозете ми. Не мислех нито за Анхелика, нито за нещо друго. Все по-немощен, облегнах глава на планшира и тогава ми се стори, че той се движи. Несъмнено главата ми се върти, заключих аз. Но тогава си дадох сметка, че шумът от битката беше намалял и че сега се чуваха повече гласове и се вдигаше голяма шумотевица откъм горната палуба и носа. Няколко души минаха през мен, като почти ме прегазиха и се хвърлиха във водата. Чух паническите им крясъци и как телата им цопнаха в реката. Погледнах нагоре слисан и ми се стори, че някой се беше покачил на стенгата на гротмачтата и режеше матафионите57, защото платното внезапно се разстла и се опна надолу, леко издуто от бриза. Тогава извих устни в тъпа и щастлива гримаса, която трябваше да представлява усмивка, понеже проумях, че сме победили, че дружината на носа е успяла да среже котвеното въже и че галеонът започваше да се носи по течението в нощта по посока на пясъчните плитчини на Сан Хасинто.

Надявам се да притежава това, което се предполага, че има, и да не се предаде, помисли си Диего Алатристе, като отново зае позиция с шпагата. Силно вярвам, че този италиански кучи син ще бъде достатъчно почтен и няма да поиска пощада, защото така или иначе ще го убия, а не ми се иска да го сторя, когато е без оръжие. С тази мисъл, пришпорван от нетърпение да приключи веднъж завинаги с тая работа, без да допуска грешки в последната минута, той събра всичките си сили, които му бяха останали, за да се нахвърли към Гуалтерио Малатеста с ожесточена поредица от удари, толкова бързи и яростни, че и най-добрият фехтувач на света щеше да ги посрещне, без да успее да направи и стъпка напред. Другият отстъпи, като се покриваше с голяма мъка, ала прояви необходимото хладнокръвие, когато капитанът налиташе за последно, да нанесе висок кос удар, който не поряза лицето му само благодарение на един кичур гъсти коси. Паузата се оказа достатъчна за Малатеста, за да хвърли бегъл поглед около себе си, да прецени състоянието на нещата на палубата и да си даде сметка, че галеонът се носи към брега.

— Поправям се, Алатристе. Този път печелиш ти.

Не беше довършил изречението си, когато капитанът го бодна с върха на оръжието си в окото и италианецът стисна зъби и изстена, като вдигна дланта на свободната ръка към лицето си, откъдето течеше силна струя кръв. Дори в това състояние, с много мъжество той замахна ядно с шпагата напосоки и за малко не промуши елека на Алатристе и го принуди да отстъпи три крачки назад.

— Вървете в ада — изсъска Малатеста. — И ти, и златото.

Замахна с шпагата си в опит да достигне лицето на капитана, покатери се на вантите и скочи като сянка в мрака. Алатристе хукна към планшира, цепейки въздуха, но можа единствено да чуе плясъка в черните води. Остана на място, неподвижен, изтощен, загледан глуповато в морската вода през тъмнината на нощта.

— Съжалявам, че се забавих, Диего — рече един глас зад гърба му.

Себастиан Копонс беше зад него, поемайки тежко въздух от умора. Стоеше с увита на челото кърпа и с шпагата в ръка, лицето му беше цялото в кръв, като покрито с маска. Алатристе кимна с глава, мислите му все още блуждаеха някъде другаде.

— Има ли много загуби?…

— Половината.

— А Иниго как е?

— Горе-долу. Малка рана на гърдите… Но не излиза въздух оттам.

Алатристе отново кимна и продължи да гледа черното, зловещо петно на морето. Зад гърба му кънтяха победните викове на хората му и риданията на последните защитници на „Никлаасберген“, чиито гърла биваха прерязвани, докато се предаваха.

Когато кръвта ми спря да тече, се почувствах по-добре и силите се върнаха в краката ми. Себастиан Копонс беше превързал надве-натри раната и с помощта на Бартоло Кагафуего ме замъкна при другите, събрали се в подножието на стълбата на абордажната кула. Другарите ни разчистваха палубата, като изхвърляха труповете през борда, но първо щателно ги претърсваха и им отнемаха всички по-ценни предмети, които откриваха по тях. Те падаха със зловещ плясък, а аз така и не узнах колко хора на кораба, общо фламандци и испанци, намериха смъртта си в онази нощ. Петнадесет или двадесет, а може би и повече. Останалите се бяха хвърлили в морето по време на сражението и сега плуваха или се давеха някъде зад нас, в килватерната струя, която воденият от благоприятния североизточен вятър галеон оставяше в тъмната вода, докато се носеше по течението към пясъчните плитчини.

На палубата, все още хлъзгава от кръвта, на светлината на фенера, бяха проснати телата на нашите убити. Ние, нападналите откъм кърмата, бяхме понесли най-тежките загуби. Там лежаха безжизнени, с разчорлени коси, с отворени или затворени очи, в такива положения, в каквито ги беше изненадала смъртта, Сангонера, Маскаруа, Кавалера Илйескас и мурсианецът Панчо Буйяс. Гусман Рамирес се беше изгубил в морето, а Андресито Петдесетте удара агонизираше с тихи вопли, свит до лафета на едно от оръдията, покрит с някаква дреха, която някой беше хвърлил отгоре му, за да покрие червата, повлекли се до коленете му. По-леко ранени се оказаха Енрикес Левичаря, мулатът Кампусано и Сарамаго Португалеца. Имаше още един труп, проснат на палубата, и аз се взирах в него с недоумение известно време, защото подобна възможност въобще не ми беше хрумнала: ковчежникът Олмедийя лежеше с полуотворени очи, сякаш до последния момент е имал грижата всичко да се изпълнява според предначертания план от онези, които плащаха чиновническата му заплата. Изглеждаше малко по-блед от обикновено, а начумерената линия на устата му се беше запечатала под мишите мустаци, сякаш съжаляваше, че не разполага с достатъчно време, за да изложи накратко всичко случило се на хартия, с мастило и четлив почерк, в обичайния официален документ. Маската на смъртта му придаваше още по-невзрачен вид, беше много спокоен и изглеждаше много сам. Разправиха ми, че се бил качил при абордажа с групата на носа, изкатерил се със затрогваща непохватност по въжетата на кораба, като размахвал напосоки шпагата, с която почти не знаеше да борави, и че без да извика или да изохка, загинал почти веднага в името на златото, което не беше негово. В името на един крал, когото едва беше мярвал отдалеч при някакъв случай, който не знаеше името му и който, ако някога се бяха срещнали из някоя от канцелариите, със сигурност не беше отправил към него и една дума.

Когато ме видя, Алатристе дойде, попипа леко раната и после сложи ръка на рамото ми. На светлината на фенера можах да видя, че очите му още имаха унесеното изражение на битката, и че беше някъде далеч от заобикалящата го действителност.

— Радвам се, че те виждам, момче — каза той.

Ала аз знаех, че това не е вярно. Навярно щеше да се зарадва по-късно, когато пулсът възвърнеше нормалния си ритъм и всичко щеше отново да си отиде на мястото. Но в този момент думите му бяха само гола декларация. Мислите му все още препускаха подир Гуалтерио Малатеста, както и по течението, което носеше галеона по посока на пясъците на Сан Хасинто. Едва погледна труповете на нашите другари, дори Олмедийя удостои само с един бегъл поглед. Сякаш нищо не го изненадваше и нищо не променяше факта, че той е все още жив и че има още неща за вършене. Изпрати Хуан Еслава на защитения от вятъра борд на кораба, за да предупреди, ако приближим пясъчната линия или плитчината на Кабо, нареди на Хуан Хакета да огледа внимателно дали не е останал някой скрит неприятел и припомни, че никой и под никакъв предлог не трябва да слиза на долните палуби.

Чака го смъртна присъда, припомни той мрачно. А Хакета, след като го изгледа втренчено, кимна с глава. След това, придружен от Себастиан Копонс, Алатристе се спусна във вътрешността на кораба. За нищо на света не бих пропуснал това преживяване, тъй че се възползвах от привилегированото си положение и побързах да тръгна след тях, въпреки болката в раната, като се стараех да не правя резки движения, от които кръвта щеше да протече отново.

Копонс носеше фенер и пистолет, които беше взел от палубата, Алатристе държеше гола шпага. Така обиколихме каютите и трюмовете, без да срещнем никого (видяхме маса със сервирана на нея храна в дванадесет чинии, която си стоеше непокътната), и накрая стигнахме до стълба, чийто край се губеше в мрака. В дъното имаше врата, затворена с дебел железен лост и два катинара. Копонс ми подаде фенера и тръгна да търси абордажна секира. След няколко удара вратата бе разбита. Осветих вътрешността.

— Да му се не види — прошепна арагонецът.

Там бяха и златото, и среброто, за които се бяхме били и умирали на палубата. Разпределено като товар за баласт в трюма, съкровището стоеше на купчини в бъчви и сандъци, добре привързани едни за други. Слитъците и парчетата злато блестяха като в невероятен златен сън и застилаха най-долната част на кораба. В далечните мини на Перу и Мексико, без слънчева светлина, под камшика на надзирателите, хиляди индиански роби бяха загубили здравето и живота си, за да може този скъпоценен метал да стигне дотук и да отиде за плащане на дълговете на империята, за войските и войните, които Испания водеше срещу половин Европа, или за да увеличи богатството на банкерите, чиновниците, безскрупулните благородници, а в конкретния случай и кесията на самия крал. Блясъкът на парчетата злато се отразяваше в зениците на капитан Алатристе и в широко отворените очи на Копонс. Аз гледах картината зашеметен.

— Ние сме идиоти, Диего — рече арагонецът.

Такива бяхме, без капка съмнение. Видях, че капитанът с леко кимване се съгласяваше с думите на приятеля си. Идиоти щяхме да бъдем, ако не вдигнехме платна, при положение, че знаехме как да го направим, и не поемехме с курс не към пясъчните плитчини, а към открито море, към води, които мият земи, обитавани от свободни хора, хора без господари, без бог и без крал.

— Света Дево — рече един глас зад нас.

Обърнахме се. Галеона и морякът Суарес бяха на стълбата и гледаха съкровището с разкривени лица. Носеха оръжията си в ръце, а на гърбовете си — чували, в които бяха натъпкали всичко ценно, изпречило се по пътя им.

— Какво правите тук? — попита Алатристе.

Всеки, който го познаваше, би отдал голямо значение на тона на гласа му. Но онези двамата не го познаваха достатъчно.

— Разхождаме се — отвърна Галеона доста безочливо.

Капитанът прекара два пръста по мустаците си. Очите му не трепваха, подобни на стъклени топчета.

— Заповядах никой да не слиза.

— Така е — цъкна с език Галеона. Усмихваше се алчно, със свирепо изражение на обсипаното си с белези и шевове лице. — И сега разбираме защо.

Все така се взираше с наслада, като умопомрачен, в съкровището, което хвърляше отблясъци в трюма. После размени поглед със Суарес, който беше оставил чувала на стъпалата и невярващо се чешеше по главата, слисан от откритото.

— Струва ми се, братко… — рече му Галеона, — че ще се наложи да поговорим за това с останалите… Ще падне хубава веселба, ако…

Думите заседнаха в гърлото му, когато Алатристе без помайване прониза гърдите му с шпагата. Направи го с такава бързина, че когато храбрецът насочи погледа си изумено по посока на удара, стоманата вече беше извън раната. Със зяпнала уста и с въздишка на отчаяние той политна първо върху капитана, който се отмести, а сетне се претърколи по стълбите надолу и спря до дъното на една бъчва, пълна със сребро. Виждайки това, Суарес ужасен изпусна една ругатня и вдигна кривата сабя, която държеше в ръка. Ала, изглежда, размисли, защото в същия миг се врътна на пети и хукна да се катери по стълбата, давейки се в отчаян вой. Продължи да вие така, докато Себастиан Копонс, който беше изтеглил камата, не го настигна тичешком, хвана го до стъпалото и след като го събори, се хвърли отгоре му, сграбчи го за косата, отметна яростно главата му назад и мълниеносно преряза гърлото му.

Аз наблюдавах сцената като вцепенен. Неподвижен, без да смея да помръдна дори с пръст, видях как Алатристе обърсва шпагата си в тялото на Галеона, чиято кръв се стичаше и правеше петна по златните слитъци, струпани на купчина на пода. После той направи нещо странно: плю, сякаш имаше нещо мръсно в устата си. Плю, като че ли искаше да плюе върху себе си, като човек, който ругае наум. А щом очите ми срещнаха неговите, цял потреперих, защото гледаше така, сякаш не ме познаваше, и за секунда се уплаших, че ще забие шпагата си и в мен.

— Пази стълбата — каза той на Копонс.

Арагонецът, който също почистваше камата си, клекнал до безжизненото тяло на Суарес, кимна. Сетне Алатристе мина покрай него, почти без да погледне трупа на моряка, и се качи на палубата. Аз го последвах, обзет от истинско облекчение, че оставям зад гърба си жестоката гледка в трюма. Когато се озовахме горе, видях, че Алатристе се спира и си поема дълбоко дъх, сякаш търсеше въздуха, който му беше липсвал там долу. Тогава Хуан Еслава извика от борда и почти в същото време усетихме скърцането на пясъка под кила на галеона. Движението спря, палубата остана наклонена на една страна и мъжете посочиха светлините, които се мърдаха на сушата и идваха да ни посрещнат. „Никлаасберген“ беше доплавал до плитчината на Сан Хасинто.

Застанахме на борда. Имаше лодки, които гребяха в тъмнината и една редица светлини бавно напредваше откъм края на пясъчната ивица. Фенерите огряваха водата под галеона и я караха да светлее. Алатристе хвърли един поглед към палубата.

— Тръгваме — рече той на Хуан Хакета.

Другият се поколеба за миг.

— Къде са Суарес и Галеона? — попита неспокойно той. — Съжалявам, капитане, но не мога да оставя… — изведнъж спря и се взря настойчиво в моя господар под светлината на горната палуба. — Извинете ме… Наложило се е да ги убиете, за да им попречите да слязат.

Замълча за момент.

— Да ги убиете — повтори едва чуто той, смутен.

Прозвуча повече като въпрос, отколкото като нещо друго. Ала отговор не последва. Алатристе продължаваше да се оглежда наоколо.

— Напускаме кораба — каза той, обръщайки се към хората на палубата. — Помогнете на ранените.

Хакета все така го гледаше. Изглежда, че още очакваше отговора му.

— Какво стана? — попита мрачно.

— Те няма да дойдат.

Най-сетне се беше обърнал с лице към другия, много хладен и много спокоен. Онзи отвори уста, но после не каза нищо. Остана така за секунда и накрая предпочете да тръгне с останалите мъже, да се подчини. Лодките и светлините се приближаваха още повече и нашите хора започнаха да се спускат по стълбата към пясъчния гребен, който морският отлив оголваше под галеона. Като поддържаха внимателно Енрикес Левичаря, който кървеше обилно от счупения нос и имаше няколко лоши рани по ръцете, Бартоло Кагафуего и мулатът Кампусано, чието чело беше превързано като с тюрбан, слязоха долу. От своя страна Хинесильо Хубавеца помагаше на Сарамаго, който охкаше и куцукаше поради прободна рана в бедрото, дълбока педя и половина.

— Платната и мачтите замалко да ме отнесат — жалваше се Португалеца.

Последни бяха Хакета, който, преди да тръгне, затвори очите на побратима си Сангонера, и Хуан Еслава. Колкото до Андресито Петдесетте удара, не се налагаше никой да се занимава с него, защото преди малко беше издъхнал. Копонс се появи от стълбата на трюма и без да погледне към никого, се отправи към борда. В този момент оттам се подаде някакъв мъж и аз разпознах, че това беше онзи с червеникаворусите мустаци, който следобеда беше разговарял с ковчежника Олмедийя. Носеше същите дрехи на ловец, беше въоръжен до зъби, а подир него се появиха още неколцина. Въпреки предрешването им всички имаха вид на войници. Огледаха с професионално любопитство телата на мъртвите ни другари, оплесканата с кръв палуба, а онзи с червеникаворусите мустаци остана втренчен в трупа на Олмедийя. После отиде при капитана.

— Как стана? — пожела да узнае той, като посочи тялото на ковчежника.

— Просто стана — отвърна Алатристе лаконично.

Другият впи в него зорки очи.

— Добра работа — каза накрая със спокоен тон.

Алатристе не отговори. През борда продължаваха да се качват тежковъоръжени мъже. Някои носеха аркебузи със запалени фитили.

— Аз поемам кораба — каза онзи с червеникаворусите мустаци — в името на краля.

Видях, че господарят ми кимва и го проследих, когато се упъти към борда, откъдето Себастиан Копонс вече се спускаше надолу. Тогава Алатристе се обърна към мен, все още с отсъстващ вид, и ме хвана с ръка отзад, за да ми помогне. Подпрях се на него, усещайки по дрехите му миризмата на кожа и желязо, примесена с тази на кръвта на мъжете, които беше убил през тази нощ. Така слезе по стълбата, като ме държеше внимателно, докато най-сетне стъпихме на пясъка. Водата ни стигаше до глезените. После се понамокрихме още малко. Докато вървяхме към плажната ивица, потънахме до кръста в морето и раната ми започна силно да пари. Скоро, като все така се опирах на капитана, ние стигнахме твърда земя, където нашите хора се бяха скупчили в тъмнината. Наоколо ни се виждаха фигурите на още въоръжени мъже, както и смътните силуети на много мулета и коли, готови да поемат товара, намиращ се в трюмовете на кораба.

— Честна дума — каза някой, — заслужихме си надницата.

Тия думи, произнесени с тържествуващ тон, нарушиха тишината и напрежението, които още тегнеха след битката. Както винаги, след акция (бях виждал това да се повтаря неизменно във Фландрия), малко по малко мъжете започваха да говорят, отначало откъслечно, с къси фрази, пъшкания и въздишки. После по-открито. Накрая дойде ред на ругатните, смеха и самохвалствата, и клетвите, че аз направих това, а другият стори онова. Някои се мъчеха да сглобят премеждията по абордажа или пък се интересуваха как е умрял тоз или онзи от другарите ни. Не чух никой да оплаква загубата на ковчежника Олмедийя: този сух и облечен изцяло в черно мъж така и не събуди симпатия, освен това биеше на очи, че не бе от хората, които имат нужда от подобно отношение. Никой не му беше обърнал внимание.

— Какво стана с Галеона? — попита някой. — Не го видях да предава Богу дух.

— Беше жив до последно — рече друг.

— Суарес — додаде трети, — също не слезе от кораба.

Никой не можеше да си обясни изчезването им, или пък тези, които можеха, предпочитаха да си мълчат. Подхвърлиха се разни работи полугласно, но в крайна сметка морякът Суарес нямаше приятели сред тази пъстра тайфа, а Галеона беше ненавиждан от повечето. В действителност никой не съжаляваше за отсъствието им.

— И по-зле сме били, предполагам — отбеляза някой.

Друг се изсмя грубо и с това случаят беше приключен. Запитах се (без да имам особени колебания относно отговора), дали ако аз самият лежах проснат на палубата, студен и твърд като пушено месо, щях да заслужа подобна епитафия. Близо до себе си различавах мълчаливата сянка на Хуан Хакета и макар да беше невъзможно да видя лицето му, знаех, че той гледа към капитан Алатристе.

Продължихме да вървим, докато стигнахме до един хан наблизо, който можеше да ни приюти за през нощта. На ханджията (дребна душичка, каквито често се срещат) му беше достатъчно да види лицата, превръзките и оръжията ни, за да стане дружелюбен и отзивчив, все едно бяхме грандове на Испания. Така че имаше вино от Херес и Санлукар за всички, огън, на който да изсушим дрехите си и храна в изобилие, на която въобще не простихме, понеже от кръвопролитието бяхме огладнели. Появиха се бокали и козе месо, печено на бавен огън. Гуляят приключи, като пихме за мъртвите ни другари и за искрящите златни монети, които всеки от нас видя струпани на купчинка на масата, донесени преди разсъмване от мъжа с червеникаворусите мустаци. Той дойде, придружен от хирург, който прегледа ранените, почисти счупеното ми ребро, сложи два шева на раната ми, намаза я с някакво мазило и й сложи чиста превръзка. Лека-полека мъжете биваха поваляни от съня сред изпаренията на виното. На моменти Левичаря и Португалеца изпъшкваха от болките в раните си или пък отекваше хъркането на Копонс, който спеше, изпънал се на една постелка със същата невъзмутимост, която познавах у него от калните окопи на Фландрия.

Болежките от моята рана обаче не ми позволиха да склопя очи. Тази беше първата, от която страдах, и ще е долна лъжа, ако отрека, че болката ме караше да изпитвам ново и неизразимо чувство на гордост. Сега, след като е изтекло толкова време, имам други белези по тялото и в паметта си: онази е само едва забележима драскотина по кожата ми, нищожна в сравнение с тази от Рокроа или с тази, която ми нанесе камата на Анхелика де Алкесар. Ала понякога прекарвам пръсти отгоре и си спомням, все едно е било вчера, нощта при пясъчната плитчина на Санлукар, битката на палубата на „Никлаасберген“ и кръвта на Галеона, която обагряше в червено кралското злато.

Не мога да забравя и как видях капитан Алатристе в онази ранна утрин, когато болката не ме оставяше да заспя. Стоеше седнал настрани на една табуретка, подпрял шпагата на стената, гледаше как сивкавата светлина на зората се процежда през прозореца, пиеше бавно и методично виното си, както толкова пъти го бях виждал да го прави, докато накрая очите му заприличаха на мътни стъкла и соколовият му профил клюмна неусетно на гърдите му, а сънят — летаргия, прилична на смъртта, завладя тялото и съзнанието му. Бях живял достатъчно време при него, за да зная, че дори насън Диего Алатристе продължава да се движи през онова пусто поле, което представляваше животът му, мълчалив, самотен, отстранявайки егоистично от себе си всичко, което излизаше от границите на прозорливата бездушност, свойствена на човек, осъзнал колко кратко е разстоянието, разделящо живота от смъртта; на човек, чийто занаят е да убива, за да оцелее и за да има топла храна. За да изпълни примирен правилата на странната игра: стария ритуал, на който мъже като него са се посвещавали, откакто свят светува. Останалото — омразата, бурните чувства, знамената и прочие — нямаше нищо общо с него. Несъмнено щеше да е по-лесно за понасяне, ако на мястото на горчивата яснота, която просмукваше всичките му действия и мисли, капитан Алатристе беше се радвал на чудесните дарове на глупостта, фанатизма или злобата. Защото единствено глупците, фанатиците и негодниците живеят без призраци и без угризения.