Златото на краля

VIII. Плитчините на Санлукар

Слънцето ни огря право отгоре, след като вече беше подминало широкото поле на Тарфия, където Гуадалкивир извива на запад и където започват ниските брегове, заливаните от приливи брегове с мочурливите земи на доня Ана на десния бряг на реката. Плодородните поля на Алхарафе и обраслите брегове на Кория и Пуебла отстъпваха пред пясъчните дюни, боровете и храстите, сред които от време на време се мяркаха лопатари и глигани. Стана по-горещо и по-влажно и мъжете в лодката отмятаха одеялата, разкопчаваха плащове, елеци и жакети. Както бяха наблъскани един до друг като херинга в саламура, на дневната светлина се виждаха по-ясно зле обръснатите им лица, зарасналите белези, брадите и мустаците, а заплашителната им външност се допълваше от камарата оръжия в кожените колани и презрамници: шпаги, ками, къси саби и пистолети — всичко това те държаха близо до себе си. С мръсни дрехи и мазни коси поради живота на открито, лошото спане и пътуването, те излъчваха тежка и остра миризма, която познавах добре от Фландрия. Миризма на мъже във военен поход. Миризма на война.

Приседнах малко настрани със Себастиан Копонс и с ковчежника Олмедийя. Въпреки че той продължаваше да се държи неприязнено както винаги, аз приех за свое морално задължение да полагам известни грижи за него, след като беше попаднал в подобна компания. Споделяхме виното от меха и провизиите, и макар че нито старият войник от Уеска, нито чиновникът от кралската хазна бяха хора на многото (нито дори на малкото) думи, аз гледах да стоя близо до тях от чувство на преданост. Към Копонс — заради това, което бяхме преживели заедно във Фландрия, към Олмедийя — заради обстоятелствата. Що се отнася до капитан Алатристе, той прекара дванайсетте левги плаване, както той си знаеше — седнал неизменно на кърмата до шкипера, придремвайки сегиз-тогиз за кратко (когато го правеше, закриваше лицето си с шапката, все едно е на пост и не иска да го видят заспал), и почти без да откъсне очи от мъжете. Изучаваше ги внимателно един по един, сякаш по този начин вникваше в качествата и пороците им с цел да ги опознае по-добре. Следеше съсредоточено как се хранят, как се прозяват, как спят, не пропускаше и възгласите, които надаваха, докато събрани на групички хвърляха картите и проиграваха с тестето на Гусман Рамирес това, което още не притежаваха. Отваряше си очите да разбере кой пие много и кой пие малко, кой е бъбривец и самохвалко, кой е мълчаливец; не подминаваше ругатните на Енрикес Левичаря, гръмогласния смях на мулата Кампусано и неподвижната фигура на Сарамаго Португалеца, който, излегнат върху плаща си, през цялото време четеше крайно мудно някаква книга. Имаше такива, които бяха мълчаливи и потайни, като Кавалера от Илйескас, моряка Суарес или бискаеца Маскаруа, но имаше и груби и неспокойни като Бартоло Кагафуего, който не познаваше никого и чиито опити да завърже разговор пропадаха един след друг. Не липсваха и такива, които бяха духовити и сладкодумни, като например Панчо Буйяс или сутеньорът Хуан Еслава, винаги в прекрасно настроение, който се беше посветил да разяснява на побратимите си, при това с най-големи подробности, свойствата на праха от рог на носорог, подсилващи мъжествеността (изпитани от него самия, твърдеше той). Някои бяха с по-чепат нрав, като контето Хинесильо Хубавеца с двусмислената усмивка и опасния поглед, Андресито Петдесетте удара, който все плюеше през зъби, или пък коварни типове като юначагата от Галеоните с лице, накълцано не по вина на бръснаря. И така, нашата лодка се носеше надолу по реката, един разказваше приключения, свързани с жени и пари, друг ведно с приятелчетата си проклинаше заровете, които хвърляха, за да убият времето, трети пък разправяше истории, истински или измислени, от войнишкия живот, в които включваше Ронсесвайес и мимоходом още два-три похода от времето на Вириато53. Всичко това беше гарнирано с полагащите си „пусто да остане“, „мътните да го вземат“, и прочие украшения и хиперболи.

— Да му се не види, кълна се, че съм истински християнин, с чиста кръв и съм идалго, благороден колкото и самият крал — чух да казва един.

— Аз съм дори повече от него, да го вземат мътните — отвърна друг. — В крайна сметка, кралят е наполовина фламандец.

Ако ги слушаше човек отстрани, можеше да си помисли, че корабчето е пълно с най-отбрани и знатни воини от кралствата Арагон, Навара и двете Кастилии. Подобно нещо можеше да се срещне на всяка крачка. Дори в това ограничено пространство и сред тъй малобройна войска като нашата се отправяха заплахи и се изтъкваха различията между едните и другите земи, някои се сбираха само за да се разграничат от други, роденият в Естрамадура обсипваше с нападки андалусеца, бискаеца или валенсианеца, приемаха лично пороците и нещастията на провинциите си и се обединяваха единствено в общата си ненавист към кастилците. Всичко това се изразяваше в остри подигравки и насмешки, никой не се предаваше и всеки се правеше, че струва сто пъти повече от това, което представляваше всъщност. В крайна сметка въпросното набързо сформирано разбойническо братство представляваше една миниатюра на Испания. Цялата достопочтеност, честолюбие и национално достойнство, които Лопе, Тирсо и другите описваха в творбите си, си бяха отишли със стария век и вече съществуваха единствено в театъра. Бяха ни останали само надменността и жестокостта. Тъй че, когато човек се запознаеше с уважението, което всички питаехме към собствените си личности, със свирепостта на обичаите ни и с презрението ни към останалите провинции и нации, можеше са си обясни колко прави бяха цяла Европа и половината свят да ни ненавиждат.

Що се отнася до нашата експедиция, то тя имаше всички тези пороци, а колкото до добродетелите, те й бяха толкова присъщи, колкото и арфата, ореолът и белите криле на дявола. Ала въпреки различията между жестоките и наперени мъже, които пътуваха на нашето корабче, между тях имаше и нещо общо: те бяха свързани от апетита към обещаното злато, презрамниците, коланите и ножниците им бяха смазани с професионална прилежност, а оръжията им блестяха добре лъснати под слънчевите лъчи, когато ги извадеха, за да ги наточат или почистят. И несъмнено с хладния си ум, свикнал да си има работа с подобен вид люде и с подобен живот, капитан Алатристе прехвърляше в главата си всички тия мъже, с които се беше запознал на различни места. По този начин отгатваше или предугаждаше какво всеки един от тях би могъл да даде от себе си, щом паднеше нощта. Или, казано с други думи, на кои можеше да има доверие и на кои — не.

Още беше доста светло, когато навлязохме в последния голям завой на реката, по чиито брегове се издигаха белите планини на солниците. Сред гъстите боровите гори, израсли на песъчливата почва, видяхме пристанището на Бонанса. То беше в малък залив, в който имаше многобройни галери и други кораби. По-далеч, ясно очертани на следобедната светлина, се открояваха камбанарията на катедралата и най-високите къщи на Санлукар де Барамеда. Тогава морякът под платното и шкиперът насочиха лодката към отсрещния бряг. Търсеха десния брод на широкото течение, което левга и половина по-нататък се вливаше в океана.

Слязохме, като намокрихме краката си, и се приютихме край една дюна, чиито пясъчен гребен се простираше до течението. Трима мъже, които дебнеха под боровете на една горичка, дойдоха да ни посрещнат. Бяха облечени в кафяво, с ловни дрехи. Но щом се приближиха, забелязахме, че оръжията им не бяха такива, с каквито се стреля по зайци. Този, който изглежда беше водачът, мъж с червеникаворуси мустаци и маниери на военен, зле прикривани под селското облекло, беше разпознат от ковчежника Олмедийя. Двамата се дръпнаха настрани да поговорят, докато нашата малка войска се насъбираше под сянката на боровете. Останахме известно време така, излегнали се на пясъка, покрит с килим от сухи иглички, и гледахме Олмедийя, който продължаваше да си бъбри с другия мъж и на моменти кимаше равнодушно с глава в знак на съгласие. Понякога двамата поглеждаха към едно голямо възвишение, което се издигаше на петстотин крачки по-надолу, на същия бряг на реката. Човекът с червеникаворусите мустаци се обръщаше към онова място, явно давайки големи обяснения и много подробности. Накрая Олмедийя се раздели с мнимите ловци, които, след като ни огледаха изпитателно, поеха към боровата горичка, а ковчежникът дойде при нас. Сред пясъчния пейзаж той се открояваше като странно черно петно.

— Всичко е там, където трябва да бъде — каза той.

После отведе настрани господаря ми и двамата тихо проведоха кратък разговор. От време на време Алатристе преставаше да се взира между ботушите си, за да погледне към нас. Накрая Олмедийя млъкна и видях, че капитанът задава два въпроса, а другият кимва два пъти. Тогава двамата клекнаха и Алатристе извади камата и започна да рисува с нея някакви фигури на земята. Всеки път, когато вдигаше глава, за да пита нещо ковчежника, онзи отново кимваше утвърдително. Прекараха в това занимание дълго време, а сетне капитанът за кратко остана неподвижен и замислен. След това дойде и ни каза как ще нападнем кораба „Никлаасберген“. Обясни го с малко думи, без да се разпростира в подробности и без да го украсява.

— Две групи, в лодки. Едната атакува първоначално абордажната кула, като се опитва да вдига шум. Но без изстрели. Ще оставим пистолетите тук.

Чу се ропот и някои мъже размениха недоволни погледи. Един даден навреме изстрел позволяваше да видиш сметката на противника с по-голяма бързина, отколкото с хладното оръжие, при това отдалеч.

— Ще се бием — каза капитанът — на тъмно и ще сме много разпилени, не искам да се надупчим едни други… Освен това, ако някой се разкрие с нежелан изстрел, то от галеона ще ни обстрелят с аркебузи, преди да сме се качили на борда.

Тук се спря и ни изгледа много спокойно.

— Кои от ваши милости са служили на краля?

Почти всички вдигнаха ръка. С палци, затъкнати в колана, много сериозен, Алатристе ни изгледа един по един. Гласът му беше също толкова леден, колкото и очите му.

— Имам предвид тия, които наистина са били войници.

Мнозина се подвоумиха, почувстваха се неловко и се спогледаха крадешком. Двама-трима смъкнаха ръцете си, други ги задържаха вдигнати, докато Алатристе не се втренчи в тях и в крайна сметка още неколцина ги смъкнаха. Освен Копонс задържаха вдигната ръката си Хуан Хакета, Сангонера, Енрикес Левичаря и Андресито Петдесетте удара. Алатристе посочи още Еслава, Сарамаго Португалеца, Хинесильо Хубавеца и моряка Суарес.

— Тези девет мъже ще сформират групата за носа. Ще се качат едва когато ония на кърмата вече се сражават в абордажната кула. Целта им ще бъде да изненадат екипажа неподготвен и в гръб. Идеята е те да се доберат на борда безшумно откъм котвата, да овършеят палубата пред себе си и после всички да се срещнем на кърмата.

— Предвидени ли са водачи за всяка група? — попита Панчо Буйяс.

— Да. Себастиян Копонс — на носа, аз самият — на кърмата заедно с ваша милост и господата Кагафуего, Кампусано, Гусман Рамирес, Маскаруа, Кавалера Илйескас и Галеона.

Погледнах едните, после другите, отначало бях объркан. Що се отнася до качествата на мъжете, разликата в пропорциите беше твърде очевидна. Накрая разбрах, че Алатристе поставяше по-добрите под командването на Копонс и запазваше за себе си най-недисциплинираните и тези, на които можеше да се има най-малко доверие, като изключенията бяха мулатът Кампусано и може би Бартоло Кагафуего, който, въпреки че беше по-скоро самохвалко, отколкото смелчага, от чувство за срам щеше да се бие добре под погледа на капитана. Това означаваше, че групата на носа щеше да е тази, която ще реши играта. Докато тези на кърмата, пушечното месо, щяха да отнесат най-неприятната част от битката. И ако нещо се объркаше или онези на носа се забавеха много, те щяха да понесат и най-тежките загуби.

— Планът — продължи Алатристе, — е да се отреже котвеното въже, така че корабът да бъде отнесен от течението към брега и да заседне в една от пясъчните плитчини, намиращи се срещу вдадената във водата суша на Сан Хасинто. Групата от носа ще носи за целта две брадви… Всички ще останем на борда, докато корабът не стигне дъното на плитчината… Тогава ще отидем на сушата. От мястото, на което ще се намираме, до нея ще може да се стигне, като газим във вода, стигаща ни до гърдите. После ще оставим делото в ръцете на други хора, които ще са подготвени за това.

Мъжете размениха погледи. От боровата горичка до тях достигаше монотонната свирня на щурците. Ведно с бръмченето на мухите, нападащи ни на рояци, това беше единственият шум, който се чу, докато всеки размишляваше мълчешком.

— Ще има ли силен отпор? — попита Хуан Хакета, който хапеше умислен бакенбардите си.

— Не знам. Нека предположим, че ще бъде поне със средна сила.

— Колко еретици има на борда?

— Не са еретици, а фламандци-католици, но е все едно. Изчисляваме, че са между двадесет и тридесет, макар че мнозина ще скочат зад борда… Има и още нещо важно: докато все още има живи членове на екипажа, никой от нас не трябва да произнася и дума на испански — Алатристе погледна Сарамаго Португалеца, който слушаше внимателно със строгия си вид на кльощав идалго, а книгата се подаваше от джоба на дрехата му, както обикновено. — Ще бъде добре този господин да извика нещо на неговия език, а тези, които знаят английски или фламандски думи, нека също да изкрещят някоя и друга — капитанът си позволи лека усмивка под мустак… — Идеята е да решат, че сме пирати.

Това отслаби напрежението, изпълнило атмосферата. Чу се смях и мъжете се спогледаха развеселени. При подобна компания това не беше кой знае колко далеч от действителността.

— А какво става с ония, които не се хвърлят във водата? — поиска да узнае Маскаруа.

— Никой член на екипажа не трябва да стигне жив до пясъчната ивица… Колкото повече им вземем страха в началото, толкова по-малко ще се налага да убиваме.

— А какво ще правим с ранените и онези, които искат да се предадат и молят за милост?

— Тази нощ няма да има милост.

Неколцина подсвирнаха през зъби. Имаше шегаджийски потупвания по рамото и тих смях.

— А какво ще стане с нашите ранени? — попита Хинесильо Хубавеца.

— Ще слязат с нас и ще им бъде дадена помощ на сушата. Там всички ще получим парите си и всеки ще си хване пътя.

— А ако има убити? — Галеона се усмихваше с нарязаното си лице… — Всеки взема определена сума или накрая си поделяме всичко.

— Ще видим.

Смелчагата изгледа другарите си и после усмивката му стана по-широка.

— Би било добре да го знаем сега — каза той не особено дружелюбно.

Алатристе свали много бавно шапката си и прекара ръка през косата си. Сетне отново си я тури на главата. Начинът, по който гледаше другия, не оставаше никакви съмнения.

— Би било добре за кого?

Беше го произнесъл, като провлачваше думите, с едва чут глас. Говореше с любезен тон, който не би заблудил дори кърмаче. Още по-малко пък Галеона, който схвана посланието, отмести очи и повече нищо не каза. Ковчежникът Олмедийя се беше приближил малко към капитана и му прошушна няколко изречения на ухото. Господарят ми кимна.

— Остава още нещо важно, за което господинът току-що ми напомни… Никой, под никакъв предлог — Алатристе обхождаше със студените си като скреж очи присъстващите, — абсолютно никой няма да слиза в трюмовете на кораба, нито ще има вземане на лична плячка, никаква, абсолютно никаква.

Сангонера вдигна любопитно ръка.

— А ако някой от екипажа се навре там долу?

Галеона приглаждаше замислен мазната си коса, прибрана на опашка. Накрая изрече това, което всички мислеха.

— И какво толкова има в тая светая светих, което не трябва да се вижда?

— Това не е ваша работа. Всъщност то дори не ми влиза и на мен в работата. Надявам да не се налага да го напомням на никого от вас.

Другият се изсмя дебелашки.

— Да не е въпрос на живот и смърт?

Алатристе го изгледа втренчено.

— Точно така.

— Да му се не види, искате прекалено много — смелчагата се напери, издаде единия си крак напред, после прехвърли тежестта си на другия… — Честна дума, ваша милост знае кой съм аз и нека си припомни, че си няма работа с плахи хорица, които ще изтърпят подобни заплахи. Измежду мен и другарите ми, кой повече, кой по-малко…

— Не давам пет пари какво може да изтърпи или не може да изтърпи ваша милост — прекъсна го много хладно Алатристе. — Това е положението, всички сте предупредени и никой не може да се отмята.

— А ако на нас това сега не ни се нрави?

— Много гръмко ми звучи това множествено число — капитанът прекара два пръста по мустаците си и сетне посочи с жест боровата гора… — Колкото до единственото число на ваша милост, с голямо удоволствие можем да го обсъдим двамата в онази горичка.

Бабаитът призова мълчешком другарите си. Едни го гледаха с известно чувство на солидарност, други — не. От своя страна Бартоло Кагафуего с дебелата си свъсена вежда се беше изправил и се беше приближил със заканителен вид, за да подкрепи капитана. Аз самият протегнах ръка зад гърба си, опитвайки се да напипам камата. По-голямата част от мъжете извиха очи встрани, подсмиваха се скришом и гледаха как Алатристе докосва безизразно ръкохватката на шпагата. Никой не би възразил да присъства на една добра свада, в която капитанът да даде урок по фехтовка. Ония, които познаваха историята му, вече бяха имали случай да я разяснят на останалите. Тъй че Галеона с мерзкото си безочие и с прекомерно наперения си вид на голям главорез (не беше работа да се надуваш точно сред тия типове), не се радваше на добри чувства от страна на останалите.

— Друг път ще си поговорим — каза накрая грубиянът.

Беше мислил дълго, но не желаеше да се прости с физиономията си. Някои от братството направиха гримаси на разочарование или се подбутнаха с лакти. Жалко. Нямаше да има дуел в гората тази вечер.

— Ще си поговорим — отвърна сговорчиво Алатристе, — когато пожелаете.

Повече никой нищо не оспори, нито имаше опити да се предизвика разпра, нито по лицата им се изписваше намерение да го сторят. Всичко се успокои, Кагафуего отпусна свъсената си вежда и всеки се зае със задълженията си. Тогава забелязах, че Себастиан Копонс сваля ръката си от дръжката на пистолета.

Мухите жужаха и кацаха по лицата ни, когато подавахме предпазливо глави над гребена на огромната дюна. Пред нас плитчината на Санлукар беше прекрасно осветена от залязващото слънце. Между залива на Бонанса и вдадената суша на Чипиона, където Гуадалкивир се отваряше към морето на разстояние от около левга, устието на реката представляваше гора от окичени със знамена мачти и платна на платноходи, урки, тримачтови съдове, каравели, малки и големи, океански и каботажни кораби, пуснали котва сред пясъците или сновящи във всички посоки. Тази гледка продължаваше по целия бряг на изток, по посока на Рота и залива на Кадис. Някои чакаха прилива, за да се изкачат към Севиля, други разтоварваха стоките в помощни съдове или подготвяха корабите, за да отпътуват за Кадис, след като кралските чиновници се качат на борда и прегледат товара. На отсрещната страна можехме да видим процъфтяващия Санлукар, простиращ се на левия бряг, чиито нови къщи се спускаха досами водата, както и едновремешния анклав, опасан със зидове на хълма, където се издигаха кулите на замъка, дворецът на херцозите, катедралата и сградата на старата митница, благодарение на която толкова много хора се обогатяваха в дни като този. Окъпаният в злато от слънцето град, по чиято крайбрежна ивица нагъсто бяха подредени изтеглени на пясъка рибарски лодки, гъмжеше от хора, а между закотвените кораби постоянно сновяха платноходки.

— Ей там е „Вирхен де ла Регла“ — каза ковчежникът Олмедийя.

Говореше, като снижаваше гласа си, сякаш можеха да ни чуят на другия бряг, и попиваше потта от лицето си с омачкана и подгизнала кърпа. Беше по-блед отвсякога. Не беше свикнал с ходенето пеша, нито с влаченето из дюни и храсталаци, така че усилията и горещината му действаха зле. Белязаният му с мастило показалец сочеше голям галеон, пуснал котва между Бонанса и Санлукар, закътан зад един пясъчен гребен, който морският отлив започваше да открива. Предницата му беше обърната по посока на вятъра, който духаше от юг и къдреше повърхността на водата.

— А онзи — додаде той, показвайки друг, по-близък съд, — е „Никлаасберген“.

Проследих погледа на Алатристе. Изпод периферията, надвиснала над очите му, за да го предпазва от слънцето, капитанът огледа внимателно холандския галеон. Той стоеше закотвен отделно, близо до нашия бряг, към вдадената суша на Сан Хасинто и наблюдателната кула, която се издигаше там с цел да предупреждава за нашествията на берберските, холандските и английските пирати. „Никлаасберген“ беше черна като смола урка, с три мачти, на чиито стенги бяха здраво прихванати платната. Беше къса и грозна, изглеждаше тромава, с много висока кърма, боядисана под фенера в бяло, червено и жълто. Представляваше съвсем обикновен товарен кораб, който с нищо не предизвикваше внимание към себе си. Носът му също сочеше на юг, а амбразурите за оръдията от двете му страни бяха отворени, за да се проветряват долните палуби. Не се забелязваше особено движение на борда.

— Беше закотвен до „Вирхен де ла Регла“ до разсъмване — обясни Олмедийя. — После хвърли котва там.

Капитанът изучаваше всяка дреболия от пейзажа, подобно на хищна птица, която по-късно ще трябва да се нахвърля на жертвата си на тъмно.

— Цялото ли злато държат на борда? — попита той.

— Липсва една част. Не искаха да остават до другия кораб, за да не будят съмнения… Остатъкът ще бъде докаран на свечеряване, с лодки.

— С какво време разполагаме?

— Ще отплува чак утре, с прилива.

Олмедийя посочи каменните останки на порутен сайвант за рибарски мрежи, който се виждаше на брега. По-нататък се открояваше пясъчната дюна, която отливът оставяше открита.

— Онова там е нашето място — каза той. — Дори при висок прилив може да се стигне до брега с ходене.

Алатристе притвори още повече очи. Наблюдаваше предпазливо едни черни скали, които стърчаха над водата, малко по-навътре.

— Това е плитчината на Кабо54 — рече той. — Спомням си я добре… Галерите винаги се опитваха да я избегнат.

— Не мисля, че тя трябва да ни тревожи — отвърна Олмедийя. — По това време приливът, бризът и течението на реката ще са благоприятни за нас.

— И добре че е така. Защото, ако килът вместо в пясъка се забие в камъните, отиваме на дъното… Златото — също.

Пълзешком, като се опитвахме да не вдигаме глави, отстъпихме назад, за да се присъединим към останалата част от мъжете. Те бяха налягали върху плащовете и палтата и чакаха с тъпоумие, присъщо на занаята им. И без някой да беше споменавал нещо по въпроса, просто по инстинкт, те се бяха скупчили и образували групички с онези, в чиято компания щяха да бъдат по време на абордажа.

Слънцето се скриваше зад боровата горичка. Алатристе отиде и седна на своя плащ, взе меха с виното и отпи една глътка. Аз постлах одеялото си на земята, до Себастиан Копонс. Арагонецът дремеше, легнал по гръб, с кърпичка на лицето, за да се предпазва от мухите, и със скръстени върху дръжката на камата си ръце. Олмедийя дойде при капитана. Беше преплел пръстите на ръцете си и въртеше палци.

— Аз също идвам — каза тихо той.

Забелязах как Алатристе застина с наполовина вдигнат мях и се взря в него.

— Идеята не е добра — рече след миг.

Бледата кожа и занемарените заради пътуването брада и мустаци придаваха на ковчежника уязвим вид. Ала той стискаше упорито устни.

— Влиза в задълженията ми — настоя той. — Аз съм чиновник на краля.

Капитанът остана умислен за кратко, докато избърсваше виното от мустаците си с опакото на ръката си. Накрая остави меха и се отпусна на пясъка.

— Както желаете — каза неочаквано той. — Никога не се бъркам в работи, засягащи чуждите задължения.

Помълча още малко, размишляваше. Сетне сви рамене.

— Ще тръгнете с групата на носа — каза след това.

— А защо не с ваша милост?

— Да не слагаме всички яйца в една и съща кошница, за да не ги изпотрошим всичките.

Олмедийя ми отправи поглед, който аз издържах, без да мигна.

— А момчето?

Алатристе ми хвърли небрежен поглед, после отпусна токата на колана си с шпагата и камата и нави ремъка около оръжията. След това остави всичко под сгънатото одеяло, което му служеше за възглавница, и разкопча дрехата си.

— Иниго идва с мен.

Излегна се и тури шапката върху лицето си, възнамеряваше да си почине. Олмедийя кършеше пръсти, наблюдаваше капитана и все не спираше да играе с ръцете си. Равнодушието му като че ли не беше толкова ненакърнимо, колкото в други случаи. Сякаш в главата му се въртеше мисъл, която не се осмеляваше да изкаже на глас.

— А какво ще стане — реши се той най-сетне, — ако групата на носа се забави, или не успее да почисти навреме палубата?… Искам да кажа, че… Ами… Ако на ваша милост, капитане, ви се случи нещо.

Алатристе не помръдна под шапката си, която криеше физиономията му.

— В такъв случай — каза той, — корабът „Никлаасберген“ вече няма да е моя работа.

Заспах. Както много пъти се беше случвало във Фландрия преди даден поход или преди сражение, склопих клепачи и оползотворих времето, което имах пред себе си, за възстановяване на силите си. В началото беше неспокойна дрямка, като от време на време отварях очи, за да доловя последната дневна светлина, легналите тела около мен, дишането и хъркането, тихото бърборене и непомръдващата фигура на капитана с шапката на лицето му. После ме налегна дълбок сън и аз се оставих да се нося в черни и кротки води, надолу по течението на едно безкрайно море, осеяно от безброй платноходи, които се простираха чак до хоризонта. Накрая се появи Анхелика де Алкесар, както толкова много пъти досега. И този път потънах в очите й и отново усетих на устните си сладкия допир на нейните. Огледах се наоколо, търсейки някого, на когото да изкрещя за щастието си. И там се оказаха, неподвижни в мъглата на фламандския канал, сенките на баща ми и на капитан Алатристе. Заджапах през калта и се присъединих към тях, за да изтегля шпагата си срещу огромна войска от призраци, надигащи се от гробовете си. Бяха мъртви войници, с нагръдници и ръждясали островърхи шлемове, стискаха оръжия в кокалестите си ръце и ни гледаха от бездънните очи на черепите си. Отворих уста, за да извикам в тишината познати думи, които вече нямаха никакъв смисъл, защото времето ги изтръгваше от мен една подир друга.

Събуди ме ръката на капитан Алатристе на рамото ми. „Дойде часът“, прошепна той съвсем тихо, а мустаците му почти докоснаха ухото ми. Никой не беше запалил огньове, не се виждаха никакви светлини. Луната, намаляваща и съвсем слаба, вече едвам светеше. Ала сиянието й все пак очертаваше смътно профилите на черните фигури, които сновяха около мен. Чух стоманата да се хлъзва в ножниците, токите на колани и телените копчета да се закопчават, както и откъслечен шепот. Мъжете натъкмяваха дрехите си, сменяха шапките с платнени кърпи, овързани около челото и увиваха оръжията в парцали, за да не ги издаде тракането на желязото. Както беше наредил капитанът, пистолетите се оставяха там, както и излишните дрехи. „Никлаасберген“ щеше да бъде взет на абордаж с хладно оръжие.

Опипом развързах дисагите с нашите дрехи и надянах новия си кадифен елек, все още доста здрав и плътен, чието предназначение беше да предпазва торса ми от ударите с нож. След това завързах обувките си с плетени подметки, после, за да не загубя камата, я подсигурих с канап, който прехвърлих през украшението на ръкохватката и колана, и затъкнах в кожения презрамник шпагата на съдебния пристав. Наоколо ми мъжете пиеха по една последна глътка от меховете си, облекчаваха се преди акцията и шушукаха помежду си. Алатристе и Копонс бяха свели глави един към друг и арагонецът получаваше последни наставления. Отстъпих крачка назад и се натъкнах на ковчежника Олмедийя, който ме позна и суховато ме потупа леко по гърба. При толкова кисел човек последното можеше да се смята за истински израз на обич. Забелязах, че той също носеше шпага на пояса си.

— Да вървим — рече Алатристе.

Потеглихме, като краката ни затъваха в пясъка. Разпознах някои от силуетите, които минаха покрай мен: високата и тънка фигура на Сарамаго Португалеца, снажния Бартоло Кагафуего, дребничкия Себастиан Копонс. Някой изтърси нещо шеговито и аз чух сподавения смях на мулата Кампусано. Тогава като гръм се разнесе гласът на капитана, който заповяда да се пази тишина, и повече никой не проговори на висок глас.

Когато минахме край боровата горичка, прозвуча ревът на някакво муле и аз погледнах натам, изпълнен с любопитство. Сред дърветата имаше скрити ездитни животни, както и неясни човешки фигури край тях. Несъмнено ставаше дума за хората, които по-късно, когато галеонът щеше да бъде изтеглен в плитчината, щяха да се заемат с разтоварването на златото. За да затвърдят подозренията ми, три черни сенки се отделиха от корията, и Олмедийя и капитанът се спряха при тях на тайно заговорническо сборище. Стори ми се, че познах предрешените ловци, които бяхме видели следобед. После те изчезнаха, а Алатристе заповяда да тръгваме отново. Сега се катерехме по стръмното нанагорнище на една дюна, краката ни затъваха до глезените и на светлия пясък фигурите ни се очертаваше с по-голяма яснота. На върха шумът на морето достигна до нас и бризът погали лицата ни. Виждаше се едно голямо тъмно петно, в което блестяха, стигащи чак до черния като небето хоризонт, искрящите точици на фенерите на пусналите котва кораби, и изглеждаше така, сякаш звездите се отразяват в морето. В далечината, на отсрещния бряг, видяхме светлините на Санлукар.

Слязохме на плажната ивица, а пясъкът заглушаваше стъпките ни. Зад гърба си чух гласа на Сарамаго Португалеца, който декламираше тихо:

Някой попита какво, по дяволите, беше това, а Португалеца, без да се засяга, отвърна с благовъзпитан изговор и с провлачените си „с“-та, че това е Камоеш55 и че писателите не се изчерпват с проклетите Лопе и Сервантес, и че той преди да влезе в битка рецитира туй, що извира от душата му, и че ако на някого не му харесва „Лузиади“, да върви на майната си.

— Бяхме малцина и се появи река Тахо — измърмори някой.

Нямаше повече коментари, Португалеца продължи да мърмори под носа си стихове, и ние продължихме пътя си. При коловете на рибарския талян видяхме две лодки, които чакаха, с по един мъж във всяка от тях. И ние се събрахме на брега в очакване.

— Моите да тръгват след мен — каза Алатристе.

Беше без шапка, с елека от биволска кожа и шпагата и бискайската кама, затъкнати в колана. При неговата заповед мъжете се разделиха на предвидените групи. Чуха се сбогувания и пожелания за късмет, някоя и друга шега и обичайните надути фрази за душите, които всеки един предвиждаше да освободи от неволите на тоя свят. Усещаше се прикрита нервност, някой блъсна някого в тъмнината, някой изруга. Себастиан Копонс мина наблизо, следван от своите хора.

— Дай ми време — рече той тихо на капитана. — Но не много.

Другият кимна с глава в мрака, както обикновено правеше, и остана там, докато хората му се качваха на борда. Последен беше ковчежникът Олмедийя. Черните му одежди го караха да изглежда още по-тъмен. Той нагази неловко, но героично във водата, а аз му помагах да се качи на лодката, защото беше оплел нозе в собствената си шпага.

— Гледай да го пазиш, ако можеш — каза Алатристе на Копонс.

— Сега я втасах, Диего — отвърна арагонецът, докато увиваше кърпата, която носеше на врата, около главата си. — Прекалено много ангажименти за една нощ.

Алатристе се засмя леко, едва чуто.

— Кой би си го помислил, а?… Да колим фламандци в Санлукар.

Копонс изръмжа.

— Все тая. Щом е да ги колим, мястото няма значение.

Дружината за кърмата също се товареше. Отидох при тях, нагазих във водата, качих се в лодката, и се настаних на една пейка. Миг по-късно капитанът се присъедини към нас.

— По греблата — рече той.

Сложихме вървите на веслата там, където се закачаха, и загребахме, като се отдалечихме от брега, докато морякът насочваше лодката по посока на близката светлина, блещукаща по накъдрената от нощния вятър вода. Другата лодка се движеше близо и тихо, като веслата се потапяха във водата и се показваха над нея крайно внимателно.

— Полека — каза Алатристе… — Полека.

Подпрял стъпала на пейката отпред, седнал до Бартоло Кагафуего, аз първо прегъвах гръб над веслата, после изпъвах тяло назад и дърпах силно. В края на всяко движение оставах загледан нагоре, към звездите, които се открояваха ясно на небосклона. При навеждането напред понякога се обръщах да погледна назад, между главите на другарите си. Светлината на кърмата на галеона се виждаше все по-близо.

— В последна сметка — мърмореше Кагафуего, пухтейки над веслата, — така и не се отървах от гребането.

Другата лодка започна да се отдалечава от нашата с дребния силует на Копонс, изправен на носа. Скоро се стопи в тъмнината и се чуваше единствено глухият шум от веслата. После дори той изчезна. Сега вятърът беше по-хладен и водата се движеше с леко вълнение, при което вълните достигаха половин метър. То клатушкаше съда и ни принуждаваше да бъдем внимателни в ритъма на гребането. На половината път капитанът заповяда да се сменим, за да не бъдат преуморени част от нас, когато настъпи моментът за абордажа. Панчо Буйяс дойде на моето място, а Маскаруа зае това на Кагафуего.

— Пазете тишина и бъдете много внимателни — каза Алатристе.

Намирахме се много близо до галеона. Можех по-обстойно да разгледам тъмния му масивен силует с мачтите, открояващи се на фона на нощното небе. Фенерът, запален на абордажната кула, ни показваше ясно кърмата. Имаше друг фенер на палубата, който осветяваше ванти, въжета и основата на гротмачтата. Тънка ивица светлина се прокрадваше през две от амбразурите за оръдията, отворени на двата борда. Не се виждаше жива душа.

— Оставете веслата! — прошепна Алатристе.

Мъжете спряха да гребат и вълнението подхвана лодката. Намирахме се на по-малко от двадесет вари56 от огромната кърма. Светлината на фенера се отразяваше във водата, досами носовете ни. Отстрани на галеона, към портиците, имаше завързана голяма лодка, над която висеше въжена стълба.

— Пригответе абордажните куки.

Мъжете измъкнаха изпод пейките четири абордажни куки, към които бяха завързани въжета с възли по тях.

— Отново по веслата… Тихо и много бавно.

Пак започнахме да напредваме, докато морякът ни насочваше към лодката и стълбата. Така преминахме под извънмерно високата и черна кърма, като търсехме място, което светлината на фенера да остава неосветено. Всички сдържахме запъхтяното си дишане и гледахме нагоре със затаен страх, опасявайки се, че всеки миг може да се появи някое лице, последвано от вик за тревога, както и от градушка от куршуми или оръдейни изстрели. Накрая греблата паднаха на дъното на лодката и тя се плъзна, докато срещна дъските на борда, до голямата лодка и точно под стълбата. Шумът от удара, помислих си аз, навярно е разбудил целия залив. Но истината е, че никой не се провикна отвътре, нито пък се случи нещо обезпокоително. През цялата лодка премина тръпка на напрежение, докато мъжете освобождаваха оръжията от парцалите и се готвеха да се покатерят. Затегнах добре кукичките на елека си. За секунда лицето на капитан Алатристе се озова много близо до моето. Не можех да видя очите му, но знаех, че ме гледа настойчиво.

— Всеки за себе си, хлапе — каза ми той с много тих глас.

Кимнах с пълното съзнание, че той не може да види жеста ми. После усетих ръката му да ляга на рамото ми, много твърда и съвсем за кратко. Вдигнах очи нагоре и преглътнах на сухо. Палубата беше на пет-шест лакътя над главите ни.

— Нагоре! — прошепна капитанът.

Най-сетне можах да видя лицето му на далечната светлина на фенера и соколовия му профил над мустаците, когато подхвана да се катери по стълбата, докато гледаше нагоре, а шпагата и камата потракваха на кръста му. Без да мисля, тръгнах след него. Междувременно чувах мъжете, вече без да се прикриват, да мятат абордажните куки, които отекваха върху дъските на палубата и при закачането си на фалшборда. Сега всички отдадохме силите си в катеренето, с трескава бързина и с почти болезнено напрежение, което раздираше мускулите и стомаха ми, докато се захващах за въжетата на стълбата и се качвах на тласъци, стъпало по стъпало, хлъзгайки се по влажната дървения на страничния борд на кораба.

— Да му се не види! — рече някой долу.

Тогава над главите ни прозвуча вик на тревога и когато погледнах, видях едно лице, наполовина осветено от фенера. Имаше уплашено изражение и ни наблюдаваше как се катерим нагоре така, сякаш не вярваше на случващото се. И навярно умря, без да повярва докрай на очите си, защото капитан Алатристе, който вече достигаше неговата височина, заби камата си до дръжката й в гърлото му и онзи изчезна от погледите ни. Сега вече горе се чуваха повече гласове, както и тропот от притичвания из вътрешността на кораба. Няколко глави се подадоха предпазливо на амбразурите на оръдията и отново се прибраха вътре, като крещяха нещо на фламандски. Ботушите на капитана ме удариха в лицето, когато стигна горе и скочи на палубата. В този момент друга физиономия се показа над планшира малко по-нагоре, над абордажната кула. Видяхме запален фитил, изстрел на аркебуз отекна с гърмеж и нещо мълниеносно и силно изсвистя сред нас, чу се удар в месо и трошене на кости. Някой, който се качваше от лодката, близо до мен, падна по гръб в морето с плясък и без да гъкне.

— Нагоре!… Нагоре! — припираха мъжете зад мен, като се бутаха един друг, за да се качват.

Със стиснати зъби, със свита глава, сякаш можех да я скрия между раменете, изкатерих това, което ми оставаше, с възможно най-голяма бързина, стъпих на палубата и веднага щом го сторих, се подхлъзнах в голяма локва кръв. Надигнах се, целият омазан и смаян, подпирайки се на трупа на заклания моряк, а зад мен на борда се появи брадатото лице на Бартоло Кагафуего. Очите му бяха изхвръкнали от напрежението, а свирепостта на щърбавата му физиономия се подсилваше от огромния нож, който стискаше между зъбите си. Намирахме се точно в подножието на бизанмачтата, до стълбата, отвеждаща към абордажната кула. Сега имаше повече от нашите, изкатерили се до палубата по въжетата за абордажните крикове и беше цяло чудо, че целият галеон не се беше събудил и не се беше стекъл да ни окаже топъл прием, след като вече се беше разнесъл онзи аркебузен изстрел и се беше вдигнал целият онзи шум от удари, стъпки, падане и свистене на стомана, изтеглена от ножниците.

Извадих шпагата с десницата си, а лявата ми ръка посегна към камата. Огледах се наоколо объркан, в търсене на противник. И тогава видях, че въоръжени мъже излизат тичешком на палубата в безпорядък от вътрешността на кораба; мнозина бяха едри и руси, каквито ги знаехме от Фландрия, и че се появяват и други, на горната палуба, между гротмачтата и абордажната кула, че всъщност бяха твърде много и че капитан Алатристе вече раздаваше удари като истински дявол, за да си проправи път към стълбата за кулата. Притекох се на помощ на господаря си, без да проверя дали Кагафуего и останалите тръгват след мен, или не. Сторих го, мълвейки името на Анхелика като предсмъртна молитва. И с последен проблясък на разум, докато се хвърлях в атака, виейки като побъркан, разбрах, че ако Себастиан Копонс не дойдеше навреме, абордажът на „Никлаасберген“ щеше да е нашето последно приключение.