Златото на краля

Епилог

Внушителен в униформата си в жълто и червено, сержантът от испанската гвардия ме изгледа вбесен, щом ме позна, когато аз престъпих прага на Алкасар в компанията на дон Франсиско де Кеведо и капитан Алатристе. Беше якият мъжага с буйни мустаци, с когото наскоро бях разменил няколко думи край дворцовите стени. И без всякакво съмнение сега беше изненадан, като ме виждаше с нова дреха, с добре пригладена коса, по-напет от самия Нарцис, наред с дон Франсиско, който му показваше документа, позволяващ ни да присъстваме на приема, даван от техни величества на кметството и консулството на Севиля, чиято цел беше да се отпразнува пристигането на флота от Индиите. В същото време влизаха и други гости: богати търговци със съпругите си, порядъчно натруфени с бижута, мантили и ветрила, дребни благородници, които несъмнено бяха изстискали последните си средства, за да се натъкмят тази вечер с нови дрехи, духовници с раса и мантии, представители на местните занаятчийски гилдии. Почти всички се оглеждаха наоколо си, прехласваха се със зяпнали уста, впечатлени от бляскавата външност на испанската, бургундската и немската гвардия, които охраняваха двореца, и се чувстваха несигурни, сякаш се опасяваха, че всеки момент някой можеше да ги попита какво правят там, а сетне да ги изхвърли на улицата. И последният поканен знаеше, че ще види краля и кралицата за миг и отдалеч, и че всичко щеше да се сведе до това да свали шапка и да сведе глава при преминаването на техни височайши величества. Ала да се разтъпче из градините на стария арабски дворец и да присъства на честване като това, да си придаде сдържаност на идалго и да се нагизди празнично като испански гранд, да има възможност да разказва за събитието на следващия ден, беше заветното желание, което всеки испанец в онзи век, дори най-долният плебей, лелееше дълбоко в себе си. Така че, когато на следващия ден Фелипе IV предложеше на общината да разгледа приемането на нов данък или нов допълнителен налог върху току-що пристигналото съкровище, Севиля още щеше да усеща в устата сиропа на гощавката, тъй необходим, за да подслади горчивия хап (най-смъртоносни са ударите, пронизващи джоба) и щеше да развърже кесията си, без да се предлагат излишни примамки.

— Ето го Гуадалмедина — каза дон Франсиско.

Алваро де ла Марка, който се залисваше, бъбрейки си с някакви дами, ни видя отдалеч, извини се с изискана вежливост и тръгна непринудено към нас. Лицето му се озаряваше от най-лъчезарна усмивка.

— Пусто да остане, Алатристе. Толкова се радвам, че ви виждам.

С обичайната си сърдечност той поздрави Кеведо, похвали новата ми дреха и потупа приятелски и леко капитана по рамото.

— Има още някой, който много се радва — додаде той.

Беше облечен елегантно, както обикновено: в бледосиньо със сребърни везма и красиво фазаново перо на шапката. Видът му на царедворец контрастираше със строгото облекло на Кеведо, целият в черно, с кръста на Сантяго на гърдите, както и с дрехите на господаря ми, облечен в кафяво и черно, със стария жакет, но изчеткан и чист, с широки платнени панталони до под коляното и ботуши, а току-що излъсканата шпага блестеше на кръста му. Нови бяха единствено шапката (широкопола, филцова, със затъкнато червено перо), искрящо бялата колосана пелерина, която беше отворена по войнишки, и новата кама, която заместваше счупената при срещата с Гуалтерио Малатеста. Последната имаше превъзходно острие, дълго почти две педи, с печатите на майстора на хладни оръжия Хуан де Орта, и му беше струвала десет ескудо.

— Не искаше да идва — каза дон Франсиско, като посочи капитана с жест.

— Така и предполагах — отвърна Гуадалмедина. — Но има заповеди, които не подлежат на обсъждане — намигна той свойски… — Още по-малко от ветеран като теб, Алатристе. И това е точно такава заповед.

Капитанът не казваше нищо. Оглеждаше се наоколо неловко, понякога се попипваше по дрехите, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Застанал до него, Гуадалмедина се усмихваше ту на един, ту на друг от минаващите край тях хора, поздравяваше с жест някой познат, кимваше с глава към жената на някой търговец или на някой самозван юрист, които превъзмогваха приливите на свенливост чрез повяване с ветрилата.

— Ще ти кажа, капитане, че пратката пристигна до получателя си и че всички са доволни и предоволни — тук сам се прекъсна със смях и снижи гласа си… — Честно казано, някои са по-малко доволни от други… Херцогът Медина Сидония така се притеснил, че е получил криза, която за малко да го убие. А когато Оливарес се завърне в Мадрид, на твоя приятел, кралския секретар Луис де Алкесар, ще му се наложи да даде някое и друго обяснение.

Гуадалмедина продължи да се смее под сурдинка, в прекрасно настроение, без да спира да раздава поздрави, демонстрирайки безупречно поведение на истински велможа.

— Графът-херцог навярно е на седмото небе — додаде той. — По-щастлив е, отколкото би бил, ако Бог беше поразил Ришельо… Затова иска днес да си тук, за да те поздрави, макар и отдалеч, когато мине с краля и кралицата… Не ми казвай, че това не е голяма чест. Лична покана от кралския фаворит.

— Нашият капитан — каза Кеведо — смята, че най-голямата чест, която може да му се отдаде, е случаят да бъде напълно забравен.

— И е на прав път — изрази мнение аристократът. — Нерядко благосклонността на големците е по-опасна от липсата на благоразположение от тяхна страна… Ала тъй или иначе, Алатристе, ти имаш късмет, че си войник, защото като придворен щеше да си истински провал… Понякога се питам дали моята работа не е по-опасна от твоя занаят.

— Всеки се оправя, както може — рече капитанът.

— Точно така. Но ако се върнем на тукашните събития, ще ти кажа, че вчера самият крал помоли Оливарес да му разкаже историята. Аз бях там и кралският любимец нарисува една доста жива картина… И макар вече да ти е известно, че негово католическо величество не е човек, който дава външен израз на чувствата си, да ме обесят като последния селяк, ако не го видях да примигва шест-седем пъти с клепачи по време на разказа, което за него е нещо наистина изключително.

— Това ще ни се отрази ли по някакъв начин? — попита практично Кеведо.

— Ако имате предвид нещо в звонк, не мисля. Знаеш, че по отношение на развързването на кесията, ако Оливарес е стипца, то негово величество е стипца и половина… Смятат, че за сделката е платено, когато е трябвало, и че са броени добри пари.

— Вярно е — съгласи се Алатристе.

— Така ще да е, щом ти го казваш — Алваро де ла Марка вдигна рамене. — Днешното празненство е по-скоро почетен завършек… Кралят се изпълнил с любопитство, когато му припомнили, че ти си бил този, комуто юлският принц дойде на помощ в театъра на улица „Принсипе“ преди няколко години. Тъй че му се е приискало да види лицето ти — аристократът направи пауза, изпълнена с напрежение… — Онази нощ, на брега на Триана, беше прекалено тъмно.

Щом изрече това, той отново замлъкна, като се взря в непроницаемото лице на Алатристе.

— Чу ли какво казах току-що?

Господарят ми приемаше думите му, без да отговори, сякаш това, което споделяше Алваро де ла Марка, нито го засягаше, нито пък искаше да мисли за него. Сякаш това беше нещо, от което предпочиташе да се държи настрани. След миг аристократът като че ли го проумя, защото, без да сваля очи от него, поклати бавно глава, като междувременно се усмихваше под мустак с разбиращ и приятелски вид. После се огледа наоколо и погледът му се спря на мен.

— Разправят, че момчето се представило добре… — каза той, като захвана друга тема. — И че дори се сдобило с хубав спомен.

— Представи се много добре — потвърди Алатристе, което ме накара да поруменея от гордост.

— Що се отнася до тази вечер, знаете протокола — Гуадалмедина посочи големите порти, които свързваха градините с двореца… — Техни величества ще се появят оттам, всички тия недодялани хорица ще се поклонят, а кралят и кралицата ще изчезнат натам. Ще се мярнат за миг. Колкото до теб, Алатристе, не е нужно да правиш нищо друго, освен да свалиш шапката си и веднъж в проклетия си живот да сведеш опърничавата си войнишка глава… Кралят, който ще премине, гледайки над главите на всички, какъвто си му е обичаят, ще те погледне за секунда. Оливарес ще направи същото. Ти ги поздравяваш и това е всичко.

— Голяма чест — каза Кеведо иронично. А после изрецитира много тихо, принуждавайки ни да сведем към него главите си:

Гуадалмедина, който онази вечер беше в изключително добро разположение на духа, изсумтя. Озърна се смутено и с жестове накара поета да млъкне и да бъде по-сдържан.

— Хубава работа, дон Франсиско. Обуздайте се, не виждате ли, че тук не му е мястото… Освен това има хора, които са готови да им отрежат едната ръка само за един поглед на краля — на това място се обърна към капитана в опит да го убеди… — Тъй или иначе, не е зле, че и Оливарес си спомня за теб, и е хубаво, че иска да те види тук. В Мадрид имаш някой и друг неприятел, та не е излишно кралският фаворит да се брои сред приятелите ти… Крайно време е мизерията да спре да те преследва като собствената ти сянка. А и както ти сам веднъж каза в мое присъствие на дон Гаспар, човек никога не знае.

— Така е — повтори Алатристе. — Човек никога не знае.

В другия край на градината отекнаха барабанни удари, последвани от кратък зов на тръба. Разговорите стихнаха, ветрилата спряха да веят, някои шапки се сведоха напред и всички, без изключение, насочиха очи отвъд фонтаните, добре окастрените храсти и уханните рози. Там висяха богати драперии и стенни килими, а под тях току-що се бяха появили кралят, кралицата и тяхната свита.

— Трябва да се присъединя към тях — взе си довиждане Гуадалмедина. — До скоро, Алатристе. И ако ти е възможно, опитай да се усмихнеш поне малко, когато фаворитът спре очи на теб… Макар че, ако се размисли човек, май е по-добре да останеше сериозен… Една твоя усмивка вдъхва известни опасения за удар с шпага!

Той се отдалечи, а ние останахме там, където ни беше разположил, на самия край на посипаната с белезникав пясък пътека, която прекосяваше градината през средата й. Междувременно хората отваряха широко пространство, разстъпвайки се на две страни, всички вперили погледи в кортежа, който напредваше бавно по алеята. Отпред вървяха двама офицери и четирима копиеносци от гвардията, а отзад — пристъпваше изискано кралската свита: велможи и придворни дами, дамите — с шапки и бродирани наметки с пера, окичени с накити, дантели и скъпи тъкани, а господата — в официални одежди, с диаманти, златни вериги и парадни шпаги с позлатени ръкохватки.

— Ето я там, момче — прошепна Кеведо.

Нямаше нужда да го казва, защото аз се взирах натам безмълвен и застинал. Сред придворните на кралицата вървеше, разбира се, Анхелика де Алкесар, с бял ефирен шал, почти прозирен, наметнат на раменете, по които се стелеха русите й букли. Беше красива както винаги, но имаше една малка подробност — носеше на кръста си малък, изящен, сребърен револвер, инкрустиран със скъпоценни камъни, носеше го като украса над широките си фусти от червен атлаз, но револверът изглеждаше така, сякаш наистина можеше да произведе и изстрел. Неаполитанско ветрило се полюшваше на китката й, но косите й падаха свободно, придържани само от едно нежно седефено гребенче, затъкнато в тях.

Най-сетне тя ме видя. Сините й очи, които гледаха безизразно напред, внезапно се промениха, все едно беше отгатнала присъствието или сякаш по някакъв странен магически начин бяха очаквали да ме видят точно там. Анхелика впи очи в мен, продължително и настойчиво, но без да извръща лице или да променя стойката си. И изведнъж, когато вече беше на път да ме подмине и повече не можеше да продължава да ме гледа, без да извърти глава, тя се усмихна. Усмивката й беше нещо прекрасно, озаряваше като слънцето, което къпеше в златисто зъберите на кулите на Алкасар. После продължи нататък, отдалечи се по алеята, а аз останах със зяпнала уста, като кръгъл глупак. И трите ми способности — памет, разум и воля, бяха изпаднали под безпощадната власт на нейната любов. Помислих си, че само за да ме погледне по този начин, бях готов да се върна не веднъж, а хиляди пъти, на Аламеда де Еркулес или на борда на „Никлаасберген“, бях готов да издъхна на място. Кръвта нахлу тъй бясно в сърцето и във вените ми, че усетих леко бодване и топла влага на мястото под превръзката, където раната ми току-що се беше отворила отново.

— Ех, момче — прошепна дон Франсиско де Кеведо, слагайки ласкаво ръка на рамото ми… — Така е било и така ще бъде винаги: хиляди пъти ще умираш и мъките ти няма да имат край в тоя живот.

Въздъхнах, понеже не бях способен да произнеса и дума. Тогава чух поета да рецитира тихо:

Техни величества кралят и кралицата вече приближаваха до нас, достолепни и внушителни. Фелипе IV, млад, рус, напет, вирнал глава, гледаше по обичая си над главите на хората. Беше облечен в синьо кадифе с черни и сребърни везма. Отличителният знак на Ордена на Златното руно, с черната панделка и златната верига, лежеше на гърдите му. Кралица доня Исабел де Бурбон беше облечена като аржентинка с рокля с оранжеви волани, с пера и скъпоценности в косите, които подсилваха младежкото и приветливо изражение на лицето й. Тя се усмихваше изискано на всички, за разлика от съпруга си.

Приятна гледка беше тази красива испанска кралица, по рождение французойка, дъщеря, сестра и съпруга на крале, чийто весел нрав вля радост в мрачния двор в продължение на две десетилетия, събуди въздишки и страсти, които ще разкажа на ваши милости при друг случай, и която нито за миг не се съгласи да живее в Ел Ескориал. Ел Ескориал беше внушителен, тъмен и строг дворец, построен от дядото на мъжа й и в него (такива са парадоксите на живота, които не правят изключение за никого) горката кралица свърши дните си и намери вечен дом, след като след смъртта й я погребаха там, където лежаха и предишните кралици на Испания.

Ала всичко това беше още далеч от онази празнична вечер в Севиля. Кралят и кралицата бяха млади и стройни, и при тяхното преминаване хората сваляха шапки и свеждаха глави пред кралското им величие. С тях вървеше граф-херцогът Оливарес, висок и снажен, жив символ на властта. Беше облечен в черна коприна, а изпънатият му гръб напомняше за титана Атлас, държащ на плещите си извънмерната тежест на огромната испанска империя, непосилна задача, която след години дон Франсиско де Кеведо успя да опише накратко само в три стиха:

Наближаваше дон Гаспар де Гусман, херцог де Оливарес и първи министър на нашия господар, краля. Носеше богата яка от брюкселска дантела и кръста на Калатрава, избродиран на гърдите. Огромните мустаци бяха извити заплашително нагоре, чак до очите, до тия проницателни и съобразителни негови очи, които шареха на всички страни, преценяваха, установяваха и винаги познаваха, без да знаят умора. Много рядко техни величества се спираха, неизменно по указание на граф-херцога и в тези случаи кралят, кралицата или и двамата едновременно поглеждаха към някой щастливец, който по различни причини, извършени услуги или оказано влияние, биваше удостояван с подобна чест. Случеше ли се това, жените правеха реверанс до земята, а мъжете, отдавна свалили шапки, се покланяха от кръста, сетне кралят и кралицата продължаваха тържественото си шествие напред. Подир тях вървяха избрани благородници и грандове на Испания, сред които се числеше и граф де Гуадалмедина. Щом приближи към нас, докато Алатристе и Кеведо сваляха шапките си, подобно на останалите, Алваро де ла Марка прошепна няколко думи на ухото на Оливарес, и онзи отправи към нашата групичка един от свирепите си погледи, непреклонни като тежка присъда. Тогава видяхме, че фаворитът на свой ред прошепва нещо на ухото на краля и Фелипе IV сваля погледа си от висините, взира се в нас и спира. Граф-херцогът все така му говореше на ухо, докато представителят на австрийската династия слушаше невъзмутимо, издал напред пълните си устни, а бледосините му очи се спряха върху капитан Алатристе.

— Говорят за ваша милост — промълви Кеведо.

Погледнах капитана. Стоеше изпънат, с шапка в едната ръка, с другата на кръглата дръжка на шпагата, със строгия профил над големите мустаци, изправил гордата си глава на войник, и гледаше своя крал в лицето. Това беше същият този монарх, чието име беше крещял по бойните полета и за чието злато се беше сражавал преди три нощи на живот и смърт. Забелязах, че капитанът не беше нито впечатлен, нито притеснен. Цялата неувереност, която изпитваше по отношение на дворцовия протокол, беше изчезнала и беше останал единствено откритият и достоен поглед, който отправяше към Фелипе IV с правотата на човек, който не дължи никому нищо и нищо не очаква. В този миг си припомних метежа на стария легион от Картахена, избухнал при Бреда, когато бях на път да се присъединя към размирниците, а знамената излизаха от войнишките редици, за да не бъдат опозорени от бунта. Тогава Алатристе ме беше плеснал по врата, за да ме принуди да тръгна след тях с думите: „Кралят си е крал“. И ето го сега в двора на Алкасар в Севиля, където аз започвах най-сетне да проумявам същността на онази особена догма, в която до онзи момент така и не можех да вникна: верността, която капитан Алатристе хранеше не към младия рус мъж, който сега стоеше пред него, нито към негово католическо величество, нито към правата вяра, нито към схващането, че едното или другото представляваха нещо на земята, а към обикновеното човешко правило за порядъчност, свободно избрано поради липса на друго по-добро, остатък от крушението на по-общи и въодушевяващи идеи, изпарили се ведно с наивността и с младостта. Принципът, какъвто и да бе той, правилен или погрешен, логичен или не, справедлив или несправедлив, основателен или не, според който мъжете като Диего Алатристе винаги са имали нужда да подредят (и да издържат) привидния хаос на живота. Така, по парадоксален начин, моят господар би свалил шапката си с най-прилежно почитание пред краля, но не от смирение, нито от дисциплинираност, а от отчаяние. В крайна сметка, при липса на стари богове, в които да се уповава, и на велики думи, които да извика в битката, за честта на всеки човек винаги е добре, или поне по-добре от нищо, да има под ръка един крал, за когото да се сражава и пред когото да остане гологлав, дори да не вярва в него. Тъй че капитан Алатристе се придържаше стриктно към този принцип. По същия начин, по който, навярно, ако беше верен другиму, би бил способен да си проправи път измежду тълпата и да намушка с нож същия този крал, без и най-малко да го е грижа за последиците.

В този миг се случи нещо необикновено, което прекъсна размишленията ми. Граф-херцогът Оливарес приключи с краткото шушукане, а очите на монарха, обикновено равнодушни, сега добиха любопитно изражение и се взряха настойчиво в капитана, докато последният сведе леко глава. И тогава, повдигайки с отмерен жест ръка към височайшата си гръд, четвъртият Фелипе откачи златната верига, която носеше, и я подаде на граф-херцога. Фаворитът я претегли в ръката си, усмихвайки се замислено, после, за всеобща изненада, тръгна към нас.

— Негово величество би искал да притежавате това — рече той.

Беше произнесъл думите със своя обичаен суров и надменен тон, стрелвайки ни с черните и твърди остриета на очите си, но усмивката не се бе скрила напълно под страховитите мустаци.

— Злато от Индиите — добави любимецът на краля с подчертана ирония.

Алатристе беше пребледнял. Стоеше неподвижен като каменна статуя и гледаше граф-херцога, все едно думите му не достигаха до него. Оливарес стоеше все така, протегнал към него ръка с веригата в нея.

— Няма да ме карате да стоя така цяла вечер, нали? — каза нетърпеливо той.

Капитанът като че ли най-сетне се пробуди. И най-после, възвърнал спокойствието и мимиката си, той пое скъпоценността, промълви няколко объркани думи за благодарност и отново погледна към краля. Монархът го наблюдаваше с все същото любопитство, докато Оливарес се връщаше и заставаше до него. Гуадалмедина се усмихваше сред учудените велможи, а свитата се накани да продължи пътя си. Тогава капитан Алатристе сведе почтително глава, кралят отново кимна едва забележимо и всички потеглиха наново.

Огледах се предизвикателно наоколо, горд от господаря си. Погледът ми се плъзна по озадачените лица, които наблюдаваха с почуда капитана, питайки се кой, по дяволите, е този щастливец, комуто граф-херцогът лично поднасяше кралския подарък. Дон Франсиско де Кеведо се смееше тихичко, очарован от ставащото. Потракваше с пръсти като с кастанети и говореше, че трябва тутакси да отиде да смаже гърлото и перото си в странноприемницата на Бесера, където спешно се налагаше да запише на хартия няколко стиха, които току-що му бяха хрумнали, да му се не види, наистина точно в ей този момент.

… Произнесе го като дар в наша чест, щастлив както винаги, когато намираше добра рима, добра крамола или добра чаша вино:

Що се отнася до капитана, той не помръдваше от мястото си сред тълпата, все още с шапка в ръка, и гледаше как се отдалечава кортежът в градините на Алкасар. За своя изненада долових, че лицето му се помрачи, сякаш случилото се преди малко внезапно го обвързваше символично повече, отколкото той сам желаеше. Човек е свободен, когато дължи колкото е възможно по-малко. А в природата на моя господар, способен да убие за един дублон или за една дума, имаше неща, неписани никога, и никога неизречени, които свързваха — приятелството, дисциплината и дадената клетва. И докато до мен дон Франсиско де Кеведо все така импровизираше стихове от новия си сонет, аз проумях, или по-точно се досетих, че на капитан Алатристе веригата, подарена от краля, му тежеше, сякаш беше от желязо.

Мадрид, октомври 2000