Златото на краля

V. Схватката

Колоните на Херкулес, високи колкото две алебарди и очертаващи се на светлината на луната, се извисяваха срещу Аламеда. Короните на брястовете се простираха отзад, докъдето стигаше погледът, и нощта тъмнееше още повече под клонаците им. По това време тук не преминаваха карети с изискани дами, не се виждаха и севилски кавалери, които да разиграват в кръг конете си между храсти, фонтани и езерца. Чуваше се единствено ромонът на водата от чучурите, а сегиз-тогиз в далечината някое куче надаваше тревожен вой откъм Крус дел Родео.

Спрях до една от яките каменни колони и се ослушах, притаил дъх. Устата ми бе така пресъхнала, сякаш я бях натрил с пясък, а пулсът ми туптеше с такава сила в китките и в слепоочията, че ако в този момент бяха отворили сърцето ми, сигурно в него нямаше да открият и капка кръв. Без да спирам да оглеждам с боязън Аламеда, отметнах късия плащ от рехав вълнен плат, който носех на раменете си, за да освободя ръкохватката на шпагата, запасана в кожения ми колан. Тежестта й, наред с тази на камата, ми вдъхваше особена утеха в този миг на самота. После се захванах да проверявам кукичките на елека от биволска кожа, който покриваше торса ми. Беше на капитан Алатристе и аз го бях измъкнал много внимателно, докато той седеше долу с Франсиско де Кеведо и Себастиан Копонс; тримата вечеряха, пиеха и си говореха за Фландрия. Бях се престорил, че не ми е добре, и бързо се бях оттеглил от компанията им, за да се заема с подготовката, която бях запланувал, след като цял ден се бях мъчил да я измисля. Тъй че измих добре лицето и косата си и облякох чиста риза — предпазна мярка, в случай че в края на деня някое парче от тая риза се окажеше напъхано в плътта ми. Елекът на капитана ми беше голям, така че изпълних празнината, като поставих под старата си дреха подплънки от кълчища. Довърших премяната си с едни кърпени кадифени панталони, преживели обсадата на Бреда (служеха отлично за предпазване на бедрата от вероятни удари с нож), нахлузих високи обувки с плетени подметки от испанска тръстика, гамаши и си нахлупих тореадорска шапка. Тия одежди не са най-подходящите за ухажване на дами, помислих си аз, докато се оглеждах в повърхността на една медна тенджера. Ала пък си струваше да приличам на жив негодник, отколкото на мъртъв красавец.

Бях се измъкнал крайно предпазливо, като криех елека и шпагата под късия плащ. Единствен дон Франсиско ме мярна за миг отдалеч и ми отправи една усмивка, без да спира да си бъбри с капитана и Копонс, които за мой късмет седяха с гръб към вратата. Щом се озовах на улицата, се отправих към площад „Сан Франсиско“, като междувременно оправих външния си вид, както подобава. По-нататък се постарах да избягвам най-оживените места и продължих, като следвах, доколкото ми бе възможно, най-близките околности на улиците „Сиерпес“ и „Пуерко“. Накрая излязох на безлюдната Аламеда.

Макар че тя все пак не беше чак толкова пуста. Едно муле изцвили под тополите. Сепнах се и го потърсих с поглед. Когато очите ми привикнаха към мрака на горичката, забелязах очертанията на карета, спряла до един от каменните фонтани. Запристъпвах много предпазливо, с ръка на дръжката на шпагата, докато различих приглушеното сияние на закрит фенер, който осветяваше вътрешността на каляската. Малко по малко, все по-бавно, стигнах до стъпалото й.

— Добър вечер, войнико.

Този глас ме лиши от моя собствен и накара ръката ми, опряна на ръкохватката на шпагата, да потрепери. Може пък в крайна сметка да не беше клопка. Може пък да беше вярно, че тя ме обича и че е там, чакайки ме, както беше обещала. Забелязах една мъжка сянка по-горе, на капрата, и друга на задната част на колата: двамина смълчани слуги бдяха над почетната придворна на кралицата.

— Радвам се да установя, че не сте страхливец — прошепна Анхелика.

Свалих тореадорската си шапка. Светлината на фенера едва позволяваше да се различат силуетите в мрака, но беше достатъчна, за да огрее вътрешната тапицерия, златните отблясъци на косите й и атлаза на роклята й, когато тя се размърдаше на мястото си. Загърбих всякаква предпазливост. Вратичката беше отворена и аз се опрях на стъпалото. Прелестен парфюм ме обгърна като ласка. Тя носи този аромат по кожата си, мина ми през ума, и щастието да го вдъхвам сега заслужаваше да рискувам живота си.

— Сам ли сте?

— Да.

Настъпи дълга тишина. Когато проговори отново, тонът й показваше удивление.

— Много сте глупав — рече — или сте истински идалго.

Замълчах. Мигът беше прекалено щастлив, за да го развалям с думи. Полумракът позволяваше да отгатна изражението на очите й. Продължаваше да ме гледа, без да проронва дума. Аз докосвах атлаза на полите й.

— Казахте, че ме обичате — промълвих най-сетне.

Настъпи нова дълга тишина, нарушавана от цвиленето на мулетата. Чух как кочияшът се размърда неспокойно на капрата и ги успокои с едно тръсване на юздите. Онзи отзад си оставаше неподвижно петно.

— Така ли казах?

Остана безмълвна за момент, все едно се мъчеше да си припомни разговора от сутринта при Алкасарите.

— Може би е истина — заключи тя.

— Аз ви обичам — заявих чувствата си.

— Затова ли сте тук?

— Да.

Навеждаше лицето си към моето. Кълна се в Бога, че можех да почувствам допира на косите й по страните си.

— В такъв случай — промълви тя, — това заслужава да бъде възнаградено.

Прекара ръка по лицето ми с безкрайна нежност и внезапно усетих устните й да се притискат в моите. За един миг се задържаха върху устата ми, меки и свежи. После тя се отдръпна към дъното на колата.

— Това е само предплата от дълга ми към вас — рече. — Ако оживеете, ще можете да си поискате и останалото.

Тя даде заповед на кочияша и онзи изсвистя с камшика. Каляската потегли и се отдалечи. А аз останах зашеметен, с тореадорската шапка в едната ръка, опипвайки с пръстите на другата устата, която Анхелика де Алкесар беше целунала. Вселената се въртеше лудо около мен и ми беше необходимо доста време, за да си върна разсъдъка.

Тогава се огледах наоколо и видях силуетите.

Те изникваха от тъмнината между дърветата. Седем черни фигури, мъже със закрити лица, с плащове и шапки. Приближаваха се тъй мудно, сякаш разполагаха с цялото време на света. А аз почувствах под елека от биволска кожа, че кожата ми настръхва.

— Да му се не види, та той е още момче — каза някой.

Този път не свирукаше тирури-та-та, но мигом разпознах скърцащия метален глас, хриптящ и угаснал. Той идваше от най-близката сянка, която ми се стори много висока и много черна. Всички ме бяха наобиколили и стояха, като че ли не знаеха какво да правят с мен.

— Толкоз голяма мрежа — додаде гласът, — за да хванем една нищо и никаква сардина.

Това пренебрежително отношение накара кръвта ми да кипне и аз възвърнах самоувереността си. Паниката, която започваше да ме завладява, ненадейно се изпари. Сигурно тези мъже с покрити лица не знаеха какво да правят със сардината, ала тя беше прекарала целия си ден в размишления, подготвяйки се как да реагира, ако се случеше точно това, което ставаше в момента. Всяка тяхна реакция, включително най-лошата, беше мислена, премисляна и приета стотици пъти във въображението ми и сега бях готов. Би ми се понравило да разполагам с достатъчно време за разиграване на истинска бойна сцена, ала нямаше място за подобно нещо. Тъй че разкопчах кукичката на късия си плащ, поех дълбоко въздух, прекръстих се и изтеглих шпагата. Жалко, помислих си тъжно аз, че капитан Алатристе не може да ме види сега. Щеше да му хареса да види, че синът на приятеля му Лопе де Балбоа също знае как да умре.

— Виж ти — каза Малатеста.

Коментарът му обаче секна от сполетялата го внезапна изненада, когато заех позиция и му отправих удар с шпага, който премина през плаща му и го подмина с по-малко от един инч. Той отскочи назад, за да ме избегне, а аз дори успях да замахна наново с двуострия си нож, насочен право към него, преди той да хване шпагата си. Тя изскочи със зловещо свистене от ножницата и видях острието й да проблясва, докато италианецът отстъпваше леко назад, за да спечели време, в което да отмахне плаща си и да заеме позиция „ан гард“. Осъзнавайки, че последният шанс се изплъзваше между пръстите ми, настъпих решително и му препречих пътя. Бях на ръба да изгубя добрата си стойка, ала все още се владеех, вдигнах заплашително една ръка, за да му нанеса мним удар в главата, минах от другата страна и със същото завъртане се озовах там, откъдето бях тръгнал, като направих посичане с толкова майсторско движение, че ако шапката не се намираше на главата на моя неприятел, душата му щеше да отлети право за ада.

Гуалтерио Малатеста отстъпи с леки подскоци назад, ръсейки междувременно няколко звучни ругатни на италиански. Тогава аз описах с върха на шпагата един кръг, за да се справя и с останалите фигури, които, отначало изненадани, сега най-сетне посягаха към оръжията си и започваха да ме обкръжават, без да им мигне окото. Всичко това намирисваше на присъда, ясна като слънчевата светлина, която никога повече нямаше да видя. При все това не беше лош край за един мъж от Оняте, мина ми ненадейно през ума, докато вадех камата, намираща се в лявата ми ръка, като се покривах и с нея. Един срещу седмина.

— Мой е — спря ги Малатеста.

Беше се окопитил и настъпваше суров, с шпагата напред. Разбрах, че ми оставаха едва няколко мига живот. Тъй че, вместо да го чакам, заех по-твърдо защитна позиция, което се препоръчваше от истинските майстори, и се престорих, че отстъпвам. Внезапно приклекнах леко и отскачайки като заек, потърсих областта на корема му. Когато довърших движението, стоманата ми беше промушила единствено въздуха. Малатеста по необясним начин се беше озовал зад гърба ми, а аз имах рана от нож на едното си рамо и на мястото, където се закопчаваше елекът ми и откъдето се подаваха кълчищата на елека, който бях облякъл отдолу.

— Държиш се като мъж, хлапе — каза Малатеста.

Имаше и гняв, и възхищение в гласа му. Ала аз вече бях преминал онази точка, от която връщане назад няма и след която думите бяха излишни. Не ме беше грижа нито за неговия гняв, нито за неговото възхищение, нито за неговото пренебрежение. Тъй че се завъртях, без да проронвам дума, както бях виждал да го прави толкова пъти капитан Алатристе. С леко отпуснати крака, с камата в едната ръка и с шпагата в другата, сдържах дъха си, готов за последната атака. Това, което най-много помага да умреш добре, бях чул веднъж капитанът да казва, е да знаеш, че си сторил всичко, което е било по силите ти, за да го избегнеш.

Тогава зад сенките, които ме заобикаляха, прозвуча пистолетен изстрел. Отблясъкът на изстрела очерта фигурите на неприятелите ми. Още никой от тях не беше паднал на земята, когато друг изстрел озари Аламеда и на светлината му можах да видя капитан Алатристе, Копонс и дон Франсиско де Кеведо, които с шпаги в ръце се спускаха към нас, сякаш излезли из недрата на земята.

Да му се не види, стана тя тогава, каквато стана. Нощта се превърна във водовъртеж от сипещи се удари с ножове, звън на стомана, искри и викове. Имаше две тела на земята и осмина мъже, които се биеха около мен. Неясни фигури, които на моменти се разпознаваха едни други по гласовете и си налитаха с шпаги, сред силни сблъсъци, скокове и размахване на плащове. Сграбчих още по-здраво своята шпага в десницата си и без помайване се насочих срещу мъжа, който ми се стори, че се намира най-близо. В онази суматоха с невероятна лекота, от която най-учуден бях аз самият, мушнах цяла педя от острието на шпагата в тялото му. Забих я, сетне я извадих и раненият се преобърна с вой — така разбрах, че не е Малатеста, — и ми отвърна със свиреп удар, който успях да спра с помощта на камата, макар да прекърши предпазните й куки и да рани пръстите на лявата ми ръка. Нахвърлих се срещу него с ръка, изтеглена назад, като държах хладната стомана с върха напред, и усетих намушкване в елека. Без да му обръщам внимание, притиснах острието на неприятеля си между лакътя и подмишницата си, за да го държа там, докато забивах отново и отново шпагата си. Този път тя проникна доста навътре и той падна на земята, аз — също, заедно с него. Вдигнах камата, за да го довърша тутакси, ала той вече не помръдваше и от гърлото му излизаше пресипналото хъркане на човек, давещ се в собствената си кръв. Тъй че, застанал на колене върху гърдите му, изтеглих шпагата си от него и се върнах към битката.

Сега силите бяха по-изравнени. Копонс, когото познах по ниския ръст, притискаше един от неприятелите ни, онзи, когото бях чул да ругае страховито между един и друг замах с шпагата и който сега изведнъж замени хулите с болезнени стенания. Дон Франсиско де Кеведо сновеше, накуцвайки, между двама противници, които бяха далеч от неговото ниво, понеже той се биеше така добре, както обикновено. Капитан Алатристе, който беше потърсил Малатеста сред разразилата се схватка, се оправяше с него малко по-нататък, край единия от каменните фонтани. Огледалото на луната във водата отразяваше двата силуета с оръжията им, които си навлизаха остро с крака и скъсяваха дистанцията с лъжливи замахвалия, финтове и ужасяващи удари. Забелязах, че на италианеца му бяха изхвръкнали от главата и бъбривостта, и проклетото му подсвиркване. Нощта не беше от тия, в които прахосваш дъх в излишни неща.

Една тъмна фигура застана между тях и мен. Ръката ме болеше от толкова движения и вече чувствах умора. Започнаха да валят удари и аз заотстъпвах, като се пазех по най-добрия начин, на който бях способен и който не беше никак лош. Опасявах се да не се натъкна на някое от езерцата, които знаех, че се намират някъде зад мен, макар че едно накисване във водата винаги си е за предпочитане пред подгизване в кръв. Отървах се от тая дилема, когато Себастиан Копонс, освободил се от съперника си, се втурна към моя и го принуди да се справя едновременно на два фронта. Арагонецът се биеше като машина, притискайки онзи и заставяйки го да отделя повече внимание на него, отколкото на мен. Това ме улесни да му се шмугна отстрани и да се опитам да го наръгам едновременно със следващия удар на Копонс. И щях да го направя, когато откъм болницата „Амор де Диос“, оттатък каменните колони, се зададоха светлини и се чуха гласове: „Предайте се, предайте на кралското правосъдие!“

— Имаме си компания! — измърмори Кеведо между два удара с шпага.

Първият, който си плю на петите, беше приклещеният от Копонс и мен. За по-малко от едно „ite missa est“37 дон Франсиско също се оказа сам. От противниците ни оставаха трима на земята и един четвърти, който се отдалечаваше с болезнени стонове, влачейки се между храсталаците. Отправихме се към капитана и щом стигнахме фонтана, го видяхме: непомръдващ, все още със стоманата в ръка, загледан в мрака, в който се беше стопил Гуалтерио Малатеста.

— Да си вървим — каза Кеведо.

Светлините и гласовете на съдебните пристави наближаваха все повече. Продължаваха да се позовават на краля и правосъдието, но не бързаха да приближат, бояха се от лоша среща.

— А Иниго? — попита капитанът, все така обърнат по посоката, в която беше избягал неприятелят му.

— Иниго е добре.

Едва тогава Алатристе се извърна да ме погледне. На бледата светлина на луната ми се стори, че очите му се взираха в мен.

— Никога повече не прави така — каза той.

Заклех се, че никога повече няма да правя така. После събрахме шапките и плащовете си и хукнахме да бягаме под брястовете.

Оттогава е изминало много време. И през годините всеки път, когато се връщам в Севиля, минавам отново по стъпките си в Аламеда, — която се е запазила почти същата, каквато я знаех, — и там неотменно се оставям да ме обгърнат спомените. Има места, които бележат географията на човешкия живот. Това беше едно от тях, както такива бяха Портата на душите, тъмниците на Толедо, равнините на Бреда или полята на Рокроа. Измежду всичките тях Аламеда де Еркулес заема специално място. Без да си давам сметка, бях възмъжал във Фландрия. Но го проумях едва онази нощ в Севиля, когато се озовах сам срещу италианеца и главорезите му, сграбчил шпага в ръка. Анхелика де Алкесар и Гуалтерио Малатеста, без да си го поставят за цел, ми направиха услугата да осъзная ясно това. По този начин научих, че е лесно да се биеш, когато другарите ти са наблизо, или когато те наблюдават очите на жената, която обичаш, вдъхвайки ти сила и кураж. Трудно е да се сражаваш сам в тъмнината, без друг свидетел освен собствената ти чест и собствената ти съвест. Без награда и без надежда.

Беше дълъг път, да му се не види. И всички действащи лица в тази история — капитанът, Кеведо, Гуалтерио Малатеста, Анхелика де Алкесар, отдавна са мъртви. Единствено в тези страници мога да ги накарам да оживеят отново, припомняйки си ги такива, каквито бяха. Техните сенки, едни възлюбени, други ненавистни, остават непокътнати в паметта ми, заедно с онази сурова, бурна и пленителна епоха, каквато за мен винаги ще бъде Испания на моето юношество и Испания на капитан Алатристе. Сега съм с посивели коси, спомените ми са тъй горчиво-сладки, каквито дарява всяка бистра памет, и споделям особената умора, която всички те изглежда носеха със себе си. С течение на годините аз също научих, че ясният ум се заплаща с безнадеждността и че животът на испанеца винаги е представлявал бавно пътуване наникъде. Докато изминавах своя път, изгубих много неща, но и спечелих някои. Сега, в това пътуване, чийто край продължавам да не виждам — понякога съм склонен да подозирам, че Иниго Балбоа никога няма да умре, — притежавам примирението на спомените и тишината. И най-сетне разбирам защо всички герои, на които съм се възхищавал в онази епоха, са били все уморени герои.

Едвам успях да поспя в онази нощ. Легнал на сламеника, чувах отмереното дишане на капитана, докато гледах как луната се скрива зад един ъгъл на отворения прозорец. Челото ми гореше, сякаш имах треска, а потта напояваше чаршафите ми. От близкия публичен дом понякога се разнасяше женски смях или подрънкване на китара.

Възбуден, неспособен да склопя очи, аз станах и както си бях бос, отидох до прозореца и подпрях лакти на перваза. Луната огряваше покривите и те изглеждаха нереални, а дрехите на просторите по терасите висяха неподвижни, подобно на бели савани. Естествено, мислех за Анхелика.

Не чух капитан Алатристе, докато не се озова до мен. Беше по риза и бос като мен. Той също се загледа в нощта, без да проговаря, а аз погледнах крадешком орловия нос и гъстите му мустаци, които подчертаваха войнствеността на внушителния му профил.

— Тя е вярна на своите — рече той накрая.

Това „тя“ в неговата уста ме накара да потреперя. После кимнах, без да проронвам дума. Въпреки малкото ми години бях готов да споря по всеки въпрос, свързан със случката. С изключение на този, а пък и беше съвсем ненадейно, но бях в състояние да разбера това.

— Естествено е — добави капитанът.

Не знаех дали имаше предвид Анхелика, или моите собствени противоречиви чувства. Изведнъж усетих неприятно чувство, което започна да изпълва гърдите ми. Беше странна мъка.

— Обичам я — промълвих.

Едва-що бях изговорил тези думи и ме обзе голям срам. Но капитанът нито ми се присмя, нито направи ненужни коментари. Стоеше, без да помръдва, и съзерцаваше нощта.

— На всички се случва да обичаме някой път — каза. — Или по няколко пъти.

— Няколко?

Въпросът ми изглежда го хвана неподготвен. Замълча за известно време, все едно смяташе, че е негово задължение да добави още нещо, ала не знаеше много добре какво. Прокашля се. Усещах, че се размърдва близо до мен, беше му неловко.

— Един ден престава да се случва — додаде той накрая. — Това е всичко.

— Аз ще я обичам винаги.

Капитанът се забави секунда, преди да отговори.

— Разбира се.

Остана малко смълчан и после го повтори с много тих глас:

— Разбира се.

Почувствах, че вдига ръката си, за да я постави на рамото ми, както се беше случило във Фландрия в деня, в който Себастиан Копонс преряза гърлото на ранения холандец след битката при мелницата Руйтер. Но този път не довърши жеста си.

— Баща ти…

И тази фраза увисна във въздуха, остана недовършена. Може би, помислих си аз, възнамеряваше да каже, че на Лопе Балбоа, неговия приятел, щеше да му хареса да ме види в онази нощ с шпага и кама в ръце, сам срещу седмина мъже, едва навършил шестнадесет години. Или да чуе сина си да казва, че е влюбен.

— Биваше те там, на Аламеда.

Изчервих се от гордост. В устата на капитан Алатристе тия думи тежаха колкото откупа на един генуезец. Или колкото кралят да те направи гранд и да имаш право да стоиш с шапка в негово присъствие.

— Знаех, че е клопка — казах аз.

За нищо на света не бях готов да го оставя да вярва, че съм отишъл неподозиращ в засадата като някакъв сополив носач. Капитанът поклати глава, успокоявайки ме.

— Зная какво си знаел. И зная, че клопката не беше за теб.

— Анхелика де Алкесар — рекох с цялата твърдост, на която бях способен, — е единствено мой проблем.

Сега той остана смълчан дълго време. Аз гледах заинатено през прозореца, а капитанът ме наблюдаваше безмълвен.

— Разбира се — отново каза той накрая.

Сцените от този ден придойдоха в главата ми. Докоснах устата си, където тя беше опряла своите устни. Ще можеш да си вземеш остатъка от дължимото, беше казала тя. Ако останеш жив. После пребледнях при спомена на седемте сенки, изплуващи от мрака изпод дърветата. Още ме болеше рамото от удара с нож, който елекът на капитана и моята подплатена с кълчища дреха бяха спрели.

— Някой ден — промълвих, почти мислейки на глас, — ще убия Гуалтерио Малатеста.

Чух капитанът да се смее до мен. Нямаше присмех в това, нито презрение към момчешката ми арогантност. Беше сдържан смях, съвсем тих. Обичлив и нежен.

— Възможно е — каза той. — Но преди това трябва аз да се опитам да го убия.

На следващия ден забихме нашето въображаемо знаме и подхванахме набирането на нови бойци. Сторихме го без развяване на щандарти, без биене на барабани, без сержанти, а с възможно най-голяма предпазливост. Севиля беше най-сгодното място за онзи тип хора, който нашият замисъл изискваше. Ако направим сметка, че в историята на човека първият баща е бил крадец, първата майка — лъжкиня, а първият им син — убиец — нищо ново, освен добре известното старо, — то всичко това се потвърждаваше в този богат и размирен град, в който тази от десетте Божии заповеди, що не ставаше незабавно на пух на прах, биваше съсичана с ножове. Там, из кръчмите, бордеите и комарджийниците, в Двора на портокаловите дръвчета при катедралата и в самия кралски затвор, събрал най-отбраните представители на сганта на Испания, изобилстваха специалистите по прекършване на вратове и търговците на саблени удари. Последното място всъщност си беше почти естествено средище, населено с благородници-изнудвачи, и кавалери, които се издържаха по чудодеен начин, без да ги е грижа какво е времето през април, още по-малко пък през май38, където съдии и пристави замлъкваха, щом им затвореха устите със злато. Казано накратко, градът беше подслон на най-големите негодници, които Господ е създал, пълен с черкви, където те можеха да намират свято убежище, и в него се убиваше на вересия за един грош, за една жена или за една крива дума.

Работата беше там, че в Севиля от времето на нашата Испания, в която всичко ставаше с много заплахи и с малко срам, сред толкова народ, прехранващ се с касапския занаят, мнозина бяха голи самозванци. Тия разбойници не се скъпяха да се кълнат в храбростта си и между едно и друго надигане на чашата мигом утрепваха двайсетина-трийсетина на думи, биеха се в гърдите, че са истински мъже, но всъщност не бяха убивали и не бяха воювали. Хвалеха се, че очистват човек еднакво лесно както и с бръснач, така и с шпага. Перчеха се с шапки, приличащи слънчогледова пита, с кадифени елеци, крачеха важно, с мрачен поглед, със старателно подстригани бради и със завити мустаци като куки на кама, ала в часа на истината дори двайсетина от тях накуп не бяха способни да се справят с един разярен стражар, изпаднал в по-гневно настроение, а на уреда за изтезание пропяваха при първото завъртане на въжето. Тъй че нужно беше да се познава материята така, както я познаваше капитан Алатристе, за да не се остави човек да бъде заслепен от блясъка на толкоз валета, вземайки ги за асове. И така, доверявайки се на набитото си око, той започна набора из кръчмите на кварталите Ерия и Триана. Търсеше стари познати с чевръсти ръце и пестеливи на думи, истински смелчаци, а не юнаци от комедийна интермедия. Трябваха му хора от тия, които убиват, без да оставят на противника време и да се изповяда, та да не вземе умиращият да изтърве нещо пред защитниците на закона, ако се появят отнейде. И от тия, на които, изложени на изкушението „кажи колко“ и притиснати от палача, можеше да се разчита, че ще жертват гърлото или гърбината си и че ще онемеят, като отварят уста само за да казват „не“ или „искам църковно убежище“ и нямаше да пропеят дори ако им предложеха да стъпят в Ордена на Калатрава39:

Точно заради възможността да потърсиш убежище в църква, иначе казано да бъдеш неприкосновен, оставайки недосегаем за правосъдието, Севиля разполагаше с най-прочутото убежище на света. Това беше Дворът на портокаловите дръвчета на катедралата, чието прозвище и роля остават осветлени от следующото:

Дворът на катедралата беше някогашният двор на арабската джамия, а камбанарията Хиралда също преди е била мавританско минаре. Просторен и приятен заради фонтана в средата и портокаловите дървета, които го изпълваха и на които дължеше името си, през главната му порта се влизаше в застлано с мраморни плочи пространство, опасано с вериги, край което се издигаха амфитеатрално наредени пейки около храма. Денем беше място, из което се навъртаха безделници и вагабонти, тук се обменяха и градските клюки, също като на стълбите на „Сан Фелипе“ в Мадрид. Като свято място то бе избрано за убежище на негодяи, побойници и злосторници, подирили спасение от правосъдието. Там те се бяха разположили преспокойно на стан, посещавани от държанките си и побратимите си както през деня, така и през нощта. Най-търсените не се излагаха на риска да се показват из града, освен в компанията на многобройна банда, така че и самите съдебни пристави да не се осмелят да им излизат насреща. Въпросното място беше описано от най-добре наточените пера на испанската литература, като започнем от великия дон Мигел де Сервантес и свършим със самия дон Франсиско де Кеведо. Предвид това трябва да ме простите, че така се разпростирам в описанията. Няма шмекерски роман, войнишка епопея или весел романс, който да не споменава Севиля или Двора на портокаловите дръвчета. Нека ваши милости само се опитат да си представят атмосферата на онова легендарно място, толкова близо до Дворците и до Халите, с приютените на свято място престъпници и целия онзи подземен свят, които се скупчваше там, подобно на дървеници по шевовете на дрехите.

Аз придружавах капитана, когато се появихме в двора през деня, още съвсем по светло, когато беше лесно да се различават лицата. По скамейките при главната порта туптеше пулсът на онази многолика и на моменти необуздана Севиля. В този час пейките гъмжаха от безделници, дребни търговци, разхождащи се хора, шмекери, леко забулени жени, старателно криещи лицата си девойки, придружавани от някоя старица и малък паж, ловки джебчии, просяци и майстори на острието. Сред хората един слепец продаваше листчета, напявайки отпечатаните на тях стихове за смъртта на Ескамиля:

Половин дузина наперени юначаги, скупчени под арката на главната порта, кимаха одобрително, докато слушаха за бурните преживелици на легендарния убиец, най-доброто от съчиняваните тук весели романси. На влизане в двора минахме покрай тях и не пропуснах любопитния поглед, която групичката отправи към капитан Алатристе. Вътре сянката на портокаловите дръвчета и ромолящият фонтан приютяваха тридесетина души, подобни на тия при портата. Това беше тържището на хладното оръжие, на което се издаваха полици за живот срещу отнемането му. Там никой не търсеше сметка защо този или онзи е отворил дупка колкото цяла педя на нечие лице или защо е помогнал на нечия душа да се отърве от греховната плът. По себе си имаха повече желязо, отколкото можеше да се намери у толедски майстор на шпаги. Всички бяха с кожени елеци, ботуши с обърнати краища, големи широкополи шапки, буйни мустаци и ходеха наперено. Що се отнася до останалото, мястото приличаше на цигански катун със запалените огньове за подгряване на котлета с храна, с одеяла по земята, с бохчите и постелките, на които някои дремеха. Имаше и няколко маси за залагания, една с карти и друга със зарове. Там неколцина мъже честичко надигаха една кана, проигравайки и собствената си душа, която бяха оставили в залог на дявола още щом се бяха откъснали от майчината гръд. Самодоволни господа водеха задушевен разговор с някакви жени, някои от тях млади, други не толкова, ала всичките излети от калъпа на ония, които нямаха обичай да се прикриват свенливо. Кръглолики и осигуряващи добри печалби, те даваха отчет за реалите, изкарани с толкова труд по ъглите на севилските улици.

Алатристе се спря при фонтана и се огледа. Аз стоях зад него, запленен от всичко, което виждаха очите ми. Една кокотка с наперен вид, с наметка, прехвърлена през рамо, сякаш имаше намерение да напада с нож, го поздрави така, както се поздравяват добрите момчета, без стеснение и без срам. Щом я чуха, двама надути юнаци, които хвърляха зарове на една от масите, се надигнаха бавно, като ни гледаха накриво. Бяха облечен, по общоприетия за уличните дуелисти начин — с широко отворени яки на пелерините, цветни чорапи и кожени презрамници, широки по една педя, от които висяха извънмерно едри стоманени изделия. По-младият носеше револвер на мястото на камата, кръгъл щит висеше от колана му.

— С какво можем да услужим на ваша милост? — попита единият.

Капитанът ги гледаше лице в лице съвсем спокоен, палците бяха затъкнати в пояса му, шапката — кривната една страна.

— Ваши милости не могат да ми услужат с нищо — каза той. — Търся един приятел.

— Възможно е да го познаваме — рече другият юначага.

— Възможно е — отвърна капитанът и се огледа наоколо.

Двамата непознати се спогледаха. Трети, който се навърташе наблизо, приближи, воден от любопитство. Стрелнах с очи капитана, но той ми се стори хладен и напълно равнодушен. В крайна сметка, това беше и неговият свят. Знаеше как да дърпа конците като никой друг.

— Може би ваша милост желае… — подхвана единият.

Без да им обръща повече никакво внимание, Алатристе продължи напред. Аз тръгнах след него, без да изпускам от очи двамината фукльовци, които започнаха да си шушукат дали това всъщност не е проява на пренебрежително отношение и дали, щом е така, не би било редно да се отвърне на моя господар с някой и друг удар с нож в гърба. Не ще да са стигнали до съгласие, защото нещата си останаха така. Сега капитанът гледаше към една групичка, седнала на сянка край зида. Бяха трима мъже и две жени и изглеждаха погълнати от оживен разговор. Отпиваха от един мях, тежащ най-малко две ароби. Тогава видях, че се усмихва.

Приближи към групичката и аз го сподирих. Щом видяха, че отиваме към тях, разговорът им замря и те ни загледаха подозрително. Единият от смелчагите беше със силно мургава кожа и съвсем черна коса, с огромни бакенбарди, които стигаха до челюстите му. Имаше няколко белега по лицето си, надали точно по рождение, а ръцете му бяха едри, с черни и сплескани нокти. Беше облечен в кожени дрехи, носеше широка и къса шпага, а бухналите му панталони от грубо платно бяха украсени със зелени и жълти ширити. Така, както си беше седнал, той се взря в господаря ми, докато онзи вървеше към него, и остана с недовършено изречение.

— Да ме обесят на минутата — рече накрая той със зяпнала уста, — ако това не е капитан Алатристе.

— Аз пък недоумявам, сеньор дон Хуан Хакета, как досега не са ви обесили.

Юначагата пусна две ругатни, избухна в гръмогласен смях и се изправи, изтръсквайки късите си панталони.

— Откъде изникна ваша милост? — попита той, докато стискаше ръката, която капитанът му беше протегнал.

— Отнякъде.

— И вие ли сте подирили тук подслон?

— На гости сме.

— Пусто да остане, радвам се, че ви виждам.

Развеселен, въпросният Хакета поиска от побратимите си да му подадат меха с виното, капитанът пи, както се полагаше, и дори аз си глътнах. След като си припомниха за общите си приятели и за някое и друго съвместно приключение — така научих, че напереният мъжага е бил войник в Неапол, при това нелош, и че самият Алатристе е дирил закрила на свято място в този същия двор преди време, — ние се дръпнахме малко встрани. Без заобикалки капитанът каза на мъжа, че има работа за него. По неговата част и с много злато в предплата.

— Тук ли?

— В Санлукар.

Разочарован, юначагата направи жест, показващ, че му е невъзможно.

— Ако беше нещо лесно и за през нощта, няма проблем — обясни той. — Но не мога да се мотая много насам-натам, защото преди седмица наръгах с маша един търговец, зет на някакъв каноник от катедралата, и всички копои са по петите ми.

— Това може да се уреди.

Хакета погледна господаря ми силно заинтригуван.

— По дяволите! Да нямате була от архиепископа?

— Имам нещо по-добро — капитанът се потупа по жакета. — Документ, който ми дава право да наемам приятели и те да бъдат извън обсега на правосъдието.

— Просто ей така?

— Така, както го чувате.

— Провървяло ви е, както виждам — интересът на юначагата премина в уважение. — … Работата е свързана с размахване на ръце, предполагам.

— Правилно предполагате.

— Ваша милост и аз?

— И още неколцина.

Смелчагата се почеса по бакенбардите. Отправи поглед към групичката на приятелите си и снижи глас:

— Какво е положението с парите?

— Отлично.

— С капаро?

— Три цели-целенички парчета.

Другият подсвирна с уста от възторг.

— Бог ми идва на помощ, защото цените в нашия занаят, господин капитан, са стигнали дъното… Тъкмо вчера дойде да ме види един човек, който искаше да ме наеме за мокра поръчка, предназначена за възлюбения на благоверната му, само срещу двайсет дуката… Как ви се струва?

— Същински позор.

— Вие го казахте — юначагата запристъпя важно, с длан на бедрото, надут като пуяк. — Тъй че му отвърнах, че при такава тарифа най-вече може да получи порязване по лицето за десет бода, или максимум дванайсет… Поспорихме, не стигнахме до съгласие и накрая за малко да наръгам самия клиент, при това гратис.

Алатристе се озърташе.

— За нашата работа са ми нужни доверени хора… Не някакви съмнителни главорези, а наистина добри шпаги. И да не си падат по пеенето на песнички пред полицейския писар.

Хакета поклати утвърдително глава с разбиращ вид.

— Колко?

— Стигат ми дузина.

— Тая работа, изглежда, е голяма.

— Надявам се, ваша милост не мисли, че събирам подобна компания от опасни типове, за да заколя някоя бабичка.

— Давам си сметка… Крие ли голям риск?

— Приемлив.

Смелчагата сбърчи чело, умислен.

— Тук почти всичко е мърша — рече той. — Повечето стават единствено да отрежат ухо на еднорък човек или да наложат с колан жените, ако им донесат пет гроша по-малко от дневната заработка — той кимна скришом към едного от неговата група. — … Онзи там може да ни свърши работа. Казва се Сангонера и също е бил войник. Корав е, с добра ръка и отлични крака… Познавам и един мулат, който е подирил убежище в „Сан Салвадор“: някой си Кампусано, як е и не е от дърдорковците, преди шест месеца искаха да му припишат една смърт, която между другото беше негова работа и на още един, и тогава издържа четири обработки с въже като същи идалго — не би могло да бъде другояче, понеже е добре известно, че изтървеш ли си езика, ще го изплезиш до пояс.

— Мъдро казано.

— Освен това — додаде Хакета философски, — „да“ и „не“ имат еднакъв брой букви.

— Така е.

Алатристе погледна към онзи от групичката при зида. Размишляваше.

— Да вземем тоя Сангонера — каза накрая, — щом ваша милост го препоръчва и разговорът ни убеди и мен… Ще хвърля един поглед и на мулата, но ми трябват още хора.

Хакета придоби вид на човек, който рови в паметта си.

— Има още едни побратими в Севиля, като Хинесильо Хубавеца или Гусман Рамирес, хора с голяма закалка… За Хинесильо със сигурност ще си спомните, защото видя сметката на един жандарм, който го нарече „кучи син“ на публично място, ще да е било преди десет-петнадесет години и тогава ваша милост беше тук.

— Сещам се за Хубавеца — потвърди Алатристе.

— Ще се сетите още, че не трепна и нито веднъж не изрева като ранено животно, когато замириса на опърлено.

— Странно е, че още не са го опекли, както имат навика да правят.

Хакета прихна да се смее.

— Освен че е ням, той е станал и много опасен. И няма побойник, колкото и дързък да е, който да се осмели да го закачи… Не зная къде живее, но със сигурност ще отиде на бдението за Никасио Гансуа в кралския затвор.

— Не познавам този Гансуа.

Хакета осведоми накратко капитана относно случая. Гансуа бил един от най-известните юначаги в Севиля, страшилище за полицаите и светило по кръчмите, комарджийниците и публичните домове. Та вървял си той по една тясна уличка и не щеш ли, колата на граф де Ниебла го опръскала с кал. Графът бил със слугите си и с неколцина приятели, все младежи като него. Разменили си остри думи, десниците посегнали дръзко към оръжията и Гансуа пратил на оня свят един слуга и един от приятелите, а самият де Ниебла се отървал по чудо само с едно намушкване в бедрото. Последвала намеса на съдебни пристави и стражи. При разследването Гансуа не отронил и дума, ала се намерил някой, който споменал за още няколко негови висящи дела, в това число два трупа и един нашумял обир на накити на Улицата на бижутерите. С две думи: на Гансуа щели да му надянат примката на следващия ден на площад „Сан Франсиско“.

— Този човек би бил много подходящ на нашата работа — рече със съжаление Хакета, — но има неотменим ангажимент за утре.

Гансуа очаквал изпълнението на смъртната си присъда и тази нощ другарите му щели да бъдат с него, „за последен удар“, иначе казано, за да облекчат очакващото го изпитание, както се прави в подобни случаи. Хубавеца и Рамирес били много близки с него, тъй че несъмнено можело да бъдат открити там.

— Ще отида в затвора — каза Алатристе.

— Тогава пратете поздрави на Гансуа от мое име. Затова сме ние, близките хора и сам с най-голямо удоволствие щях да отида да му правя компания, ако не се бях забъркал в такава каша. — Хакета ме изгледа крайно изпитателно… — Кое е това момче?

— Един приятел.

— Види ми се малко зелен — юначагата продължаваше да ме оглежда с любопитство, без да пропуска бискайската кама, която бях препасал на пояса си. — И той ли участва в тая работа?

— Отчасти.

— Майсторска изработка е тая стомана, дето я носи.

— И така, както го гледаш, да знаеш, че може и майсторски да я използва.

— Скоро ще му се наложи на момчето.

Разговорът продължи без повече новости, тъй че всичко остана уговорено за следващия ден, с обещанието на Алатристе, че ще уреди нещата с властите и Хакета ще може да излезе от двора, без да го грози никаква опасност. Така се разделихме и оползотворихме останалата част от деня, като продължихме да набираме хора. Това ни отведе в Ла Ерия и в Триана, а сетне в Сан Салвадор, където мулатът Кампусано — огромен чернокож мъжага с шпага като ятаган, — допадна изключително много на капитана. По този начин на свечеряване моят господар разполагаше вече с половин дузина отлични бойци, събрани под знамената: Хакета, Сангонера, мулатът, един мурсианец, много космат и горещо препоръчан от другарите си, когото наричаха Панчо Буйяс, както и двама стари войници от галерите, познати като Енрикес Левичаря и Андресито Петдесетте удара. Наричаха последния така, защото веднъж му нашарили гърбината, като го наложили яко с бич, което той между другото изтърпял с голяма твърдост; на следващата седмица обаче сержантът, който бил провел въпросната операция с камшика, бил намерен с дълбоко прерязано гърло при портата на Карне и никой никога не успял да докаже — само можело да правят предположения, — кой му бил клъцнал гръкляна.

Липсваха ни още толкова мъже, за да допълним нашата необикновена и добре въоръжена компания. Диего Алатристе реши още същата нощ да отиде на бдението на смелчагата Гансуа в кралския затвор. Ала за това ще разправя по-обстойно, защото искрено уверявам ваши милости, че севилският затвор заслужава отделна глава.