Златото на краля

VII. За риба тон и за среща с херцога

Флотът пристигаше, и Севиля и цяла Испания, както и цяла Европа, бързаха да се облажат от камарите злато и сребро, натъпкани в трюмовете й. Ескортирана от Азорските острови насам от Атлантическата Армада, огромната ескадра, изпълнила хоризонта с платната си, беше навлязла вече в устието на река Гуадалкивир. Първите галеони, толкова натоварени със стоки и скъпоценности, че едва не потъваха, започваха да хвърлят котва при Санлукар или в залива на Кадис. В знак на благодарност към Бога, че флотът се беше отървал от бури, пирати и англичани, църквите отслужваха литургии и молебени. Корабостроителите и товарителите пресмятаха печалбите, търговците преподреждаха магазините си така, че да могат да поберат новите стоки и организираха транспортирането им до други места, банкерите пишеха до кореспондентите си, подготвяха кредитни писма, кредиторите на краля подреждаха квитанциите, които се надяваха да им бъдат изплатени в най-кратък срок, а чиновниците от митниците потриваха ръце и мислеха за собствения си джоб. Цяла Севиля се готвеше за събитието, търговията се оживяваше отново, вадеха се огнеупорните съдове и калъпите за сечене на монети, лъскаха се складовете в Златната и в Сребърната кула, Аренал гъмжеше от хора, тръгнали по делата си, навред се виждаха коли, плавателни съдове, зяпачи, а чернокожи роби и маври подготвяха кейовете. Хората премитаха и пръскаха вода пред портите на къщите и дюкяните, придаваха приличен вид на хановете, кръчмите и публичните домове и от най-горделивия благородник до най-изпадналия просяк и най-повехналата уличница, всички се радваха на богатството, като всеки се надяваше нещичко да стигне и до него.

— Имате късмет — каза граф де Гуадалмедина, загледан в небето. — Времето в Санлукар ще е хубаво.

Същия следобед, преди да потеглим за нашата мисия (имахме уговорена среща с ковчежника Олмедийя на кея точно в шест часа), Гуадалмедина и дон Франсиско де Кеведо бяха пожелали да се сбогуват с капитан Алатристе. Бяхме се събрали в малка пивница в Аренал, построена от дъски и рогозки, плетени от растящата наблизо тръстика, долепена до една от стените на старите докове. Имаше маси с ниски столчета отвън, под грубия навес. По това време заведението беше спокойно и тихо, посещавано само от някой и друг моряк и съвсем подходящо, за да накваси човек устата и словата си. Откриваше се много приятна гледка — пристанищното оживление и товарачите, дърводелците и калафатите, които работеха по пристаналите на единия и на другия бряг кораби. Триана, в бяло, червено и охра, блестеше от чистота от другата страна на Гуадалкивир, с каравелите за сардини и малките обслужващи ги лодки, които сновяха между двата бряга, с латинските платна, опънати от следобедния бриз.

— За добра плячка — вдигна тост Гуадалмедина.

Всички надигнахме големите чаши от дебело стъкло и пихме. Виното не беше кой знае какво, но поводът беше важен. Но дон Франсиско де Кеведо би му се понравило да можеше да ни придружи в експедицията надолу по реката, но не беше в състояние да го стори по очевидни причини и това го караше да се гневи. Поетът продължаваше да бъде човек на действието и за него нямаше да е никакво неудобство да прибави към преживелиците си нападението на „Никлаасберген“.

— Бих искал да хвърля един поглед на набраните от вас хора — каза той, като почистваше очилата си с носна кърпа, извадена от ръкава на жакета.

— Аз също — отбеляза Гуадалмедина. — Готов съм да се закълна, че е живописна сбирщина. Но повече не можем да се бъркаме един на друг… Оттук нататък отговорността е твоя, Алатристе.

Поетът натъкми очилата си. Мустакът му се беше кривнал на една страна в саркастична гримаса.

— Това е много типично за начина на действие на Оливарес… Ако работата свърши добре, няма да има официални почести, но ако се провали, ще падат глави.

Отпи няколко големи глътки и остана загледан във виното с вглъбен вид.

— На моменти — добави той чистосърдечно, — чувствам безпокойство, че ви забърках в това премеждие, капитане.

— Никой не ме е принуждавал да го правя насила — рече Алатристе безизразно. Погледът му беше вперен в брега на Триана.

Твърдият тон на капитана предизвика усмивката на Алваро де ла Марка.

— Казват — прошепна той многозначително, — че нашият Фелипе е известен за подробностите. Би бил много щастлив, ако успее да преметне стария Медина Сидония и си представя какво би се изписало на лицето му, когато узнае новината… Разбира се, златото си е злато и негово католическо величество има нужда от него повече от който и да било друг на света.

— Че и отгоре — въздъхна Кеведо.

Облакътил се на масата, Гуадалмедина снижи гласа си.

— Снощи, при обстоятелства, които сега не мога да спомена, негово величество попита кой ще ръководи удара — направи пауза след думите си, за да ни даде време да осмислим значението им… — Задал е въпроса на един твой приятел, Алатристе. Разбираш ли?… И онзи му е говорил за теб.

— Казал е само чудесни неща, предполагам — рече Кеведо.

Аристократът го погледна, засегнат от това „предполагам“.

— Щом става дума за приятел, значи можете да си представите какво е говорил, пусто да остане.

— И какво е казал великият Филипо?

— Какъвто е млад и пристрастен към приключенията, показал е жив интерес. Дори е споменал, че може да се появи инкогнито тази вечер на мястото на товаренето на кораба, за да задоволи любопитството си… Но Оливарес надигнал вик до небесата.

Неловка тишина се възцари на масата.

— Само това липсваше — отбеляза накрая Кеведо. — Да се натовари на борда и австрийската династия.

Гуадалмедина въртеше чашата в ръцете си.

— Във всеки случай — каза след малко той, — успехът ще се отрази добре на всички ни.

Внезапно се сети нещо, пъхна ръка в жакета си и извади някакъв документ, сгънат на четири. Имаше печат на Кралския съд и друг — на полковника на кралските галери.

— Щях да забравя пропуска — каза той, като го подаде на капитана. — Дава ви право да пътувате надолу по реката до Санлукар… Съжалявам, но трябва да ти кажа, че щом пристигнете, ще се наложи да го изгориш. Оттам нататък, ако някой започне да задава въпроси, ще се оправяш сам, както намериш за добре — аристократът приглаждаше брадата си и се усмихваше… — Винаги можеш да кажеш, както в старата поговорка, че отивате в Санлукар за риба тон и за среща с херцога49.

— Ще видим как ще се държи Олмедийя — каза Кеведо.

— Във всеки случай няма какво да търси на кораба. Присъствието му е необходимо само за да се натовари златото. От теб зависи да го опазиш здрав и читав, Алатристе.

Капитанът гледаше документа.

— Ще направя, каквото мога.

— Така ще бъде най-добре за всички.

Капитанът пъхна листа под кожената лента във вътрешността на шапката си. Изгледаше невъзмутим както обикновено, но аз се размърдах на столчето си. Прекалено много кралско и прекалено много херцогско вмешателство имаше в тая работа, за да се чувства спокоен един обикновен войник и носач.

— Ще има протести от страна на корабовладелците, разбира се — каза Алваро де ла Марка. — Медина Сидония ще се разгневи, ала никой от замесените в тайния заговор няма да посмее да гъкне… С фламандците ще е по-различно. Там, ако почнат да негодуват, не им цепи басмата, а ги направи на пух и прах. Затова е важно всичко да прилича на някое от обичайните нападения: бандити, пирати и прочие — той надигна чашата си, като се усмихна хапливо… — Тъй или иначе, никой няма да подаде жалба за злато, което официално не съществува.

— Нека не ви убягва тая подробност — рече Кеведо на капитана, — че ако нещо се обърка, всички замесени ще си измият ръцете.

— Дори дон Франсиско и аз — уточни Гуадалмедина, без всякакъв опит да смекчи думите си.

— Точно така. Ignoramus atque ignorabimus50.

Поетът и аристократът останаха с очи, впити в Алатристе. Но капитанът, който продължаваше да се взира в брега на Триана, се задоволи само да кимне леко с глава, без да направи никакъв коментар.

— В такъв случай — продължи Гуадалмедина, — ти препоръчвам да си отваряш очите, защото ще пържат на кладата. Ти си този, който ще опере пешкира.

— Ако го пипнат — отбеляза Кеведо.

— В заключение — повтори настойчиво Алваро де ла Марка, — не трябва да се допуска да заловят никого — той стрелна един бърз поглед и към мен… — Никого.

— Което означава — отсъди Кеведо с присъщия си остър ум и умението да уточнява, — че имате само два изхода: или да успеете, или да се оставите да ви убият, без да гъкнете. Ясно ли е?

Нямаше начин да бъде казано по-ясно, но бих предпочел всяка неяснота пред такава яснота.

След като се сбогувахме с нашите приятели, с капитана поехме надолу по Аренал към кея, където ни чакаше, точен и стриктен както винаги, ковчежникът Олмедийя. Той тръгна с нас, сух, целият в черно, неприветлив, без да отрони и една дума. Залязващото слънце падаше ниско и ни заслепи, докато прекосявахме реката в посока към зловещите стени на замъка на Инквизицията, чиято гледка събуждаше у мен най-лошите ми спомени. Бяхме готови за пътуването: Олмедийя — с черното си дълго палто, капитанът — екипиран с плащ, шапка, шпага и кама и аз — нарамил огромен вързоп, в който бях натъпкал колкото възможно по-прибрано провизии, две дебели одеяла, мях с вино, два пистолета, камата си (предпазителите на ръкохватката й вече бяха поправени на улица „Бискайска“), барут и патрони, оръжието на съдебния пристав Санчес, елека от биволска кожа на господаря и един друг, по-лек, нов, от добро, плътно кадифе, който бяхме купили за мен срещу двадесет ескудо в магазина на улица „Франкос“. Срещата беше в „Двора на негъра“, в близост до „Крус де Алтосано“51. Тъй че, като оставихме зад гърба си кея и многобройното струпване на дълги кораби, галери и малки корабчета, които стояха завързани по продължението на целия бряг чак до пристанището на ловците на скариди, стигнахме на мястото, за което се бяхме отправили, когато вече се беше здрачило. В Триана имаше няколко евтини хана, кръчми, комарджийници и странноприемници за войници, затова появата на хора на шпагата не правеше впечатление. В действителност „Дворът на негъра“ беше долнопробен хан, с двор под открито небе, превърнат в кръчма, върху който в дъждовни дни се опъваше вехт платнен навес. Хората сядаха там с шапки и добре загърнати в плащовете си. Предвид свежия въздух и характера на посетителите, беше напълно обичайно всички да са със скрити почти до веждите лица, със стърчащи от поясите дръжки на ками и шпаги, надигащи плащовете. Капитанът, Олмедийя и аз се настанихме на маса в един ъгъл, поръчахме си пиене и вечеря, и много предпазливо се огледахме. Неколцина от нашите юначаги вече бяха дошли. Разпознах на една маса Хинесильо Хубавеца, който беше без китарата, но пък носеше огромна шпага на пояса си, както и Гусман Рамирес. И двамата бяха с нахлупени до ушите капи, а плащовете им бяха така преметнати през рамо, че закриваха половината им лица. Само след миг видях да влиза Сарамаго Португалеца. Той се появи сам и на светлината на свещта се захвана да чете някаква книга, която извади от вътрешния си джоб. След него влезе Себастиан Копонс — дребен, жилав и мълчалив както обикновено. Той седна и си поръча кана вино, без да се озърта. Никой не даваше знак да познава някого. Така лека-полека, сами или по двойки, пристигаха и останалите. Пристъпяха, поклащайки се важно, оглеждаха се подозрително, потракваха със стоманата и се настаняваха навред, но никой никого не заговаряше. Най-многобройната група, която влезе, се състоеше от трима души: Хуан Хакета с големите бакенбарди, побратимът му Сангонера и мулатът Кампусано, които благодарение на застъпничеството на капитана и действията на Гуадалмедина се бяха сдобили с възможността да напуснат църковното си убежище. Въпреки нравите на това място кръчмарят наблюдаваше подобно струпване на разбойници с известна тревога, която капитанът скоро пропъди, като пусна в ръката му няколко сребърни монети, безпогрешен способ за превръщането и на най-любопитния ханджия в глухоням слепец, разбира се, без да се пропуска да му се напомни колко лесно е, ако човек реши да се разбъбри, да се окаже с дълбока рана на гърлото. И така, в следващия половин час групата се събра. За моя най-голяма изненада, защото не бях чул Алатристе да споменава нищо за това, последният, който дойде, беше самият Бартоло Кагафуего. Беше с тореадорска шапка, нахлупена до гъстите му и слети в една вежди, с широка усмивка, показваща нащърбените му черни зъби. Той смигна на капитана и остана да се навърта под арките, недалеч от нас. Въобще не му се удаваше да се преструва, със същата дискретност кафява мечка би могла да се появи на заупокойна литургия. И макар господарят да не спомена никога нищо по въпроса, подозирам, че беше направил постъпки за освобождаване на осъдения на каторга по-скоро по сантиментални причини (ако въобще можем да припишем нещо подобно на Алатристе), отколкото по други подбуди, защото онзи беше по-скоро храбрец от ламарина, а не от стомана, и капитанът несъмнено да можеше да наеме друг с по-добро оръжие. Тъй или иначе Кагафуего беше там и много трудно успяваше да прикрие благодарността си. И нямаше как да не е благодарен, да му се не види. Капитанът му беше спестил шест прелестни години, в които щеше да превива голата си гърбина и да гали сардините в морето с безспирно размахване на веслата.

Така се попълни групата и никой не липсваше на уговорената среща. Дебнех да разбера нещо по изражението на Олмедийя, докато той наблюдаваше подборката на капитана. И въпреки че ковчежникът си оставаше все така антипатичен, безизразен и мълчалив, какъвто обикновено си беше, стори ми се, че мярнах проблясък на одобрение. Освен гореспоменатите там присъстваха мурсианецът Панчо Буйяс, старите войници Енрикес Левичаря и Андресито Петдесетте удара, един моряк от Триана на име Суарес, някой си Маскаруа, някакъв мъж с вид на побъркан, с тъмни кръгове под очите и един бледен идалго, когото наричаха Кавалера от Илйескас, имаше и един мъжага от Хаен, червендалест, брадат и засмян, с обръснат череп и яки ръчища, който се казваше Хуан Еслава и беше сутеньор, прочут сред севилските уличници (живееше от труда на четири-пет от тях, и се грижеше за тях, като да му бяха родни дъщери, или почти), което оправдаваше прозвището, спечелено с много труд: Любовника на Аламеда. Нека ваши милости си представят картинката — всички онези наперени типове с полузакрити лица в „Двора на негъра“; изпод плащовете им се чуваха метални подрънквания и всеки път, когато се раздвижеха, се разнасяше заканително звънтене на ками, пистолети и шпаги. Ако човек не знаеше, че тия господа са на негова страна (поне за момента), не би успял да си напипа пулса, колкото и да го търси. Накрая, когато въпросната чета вече се беше събрала изцяло, Диего Алатристе остави няколко монети на масата за голямо облекчение на ханджията и ние станахме и излязохме заедно с Олмедийя, за да се отправим към реката, като вървяхме по улички, мрачни като вълча паст. Нямаше нужда да поглеждаме назад. По шума от стъпките знаехме, че набраните бойци се изнизват един след друг през вратата и идват подир нас.

Триана спеше, потънала в мрак. А онези, които не спяха, предпочитаха да се отдръпват благоразумно от пътя ни. Луната беше в края на разсипа си, ала дори и така ни помагаше с оскъдната си, но все пак достатъчна светлина, за да видим силуета на една лодка с платна, събрани на мачтата, да се очертава на брега. Имаше запален фенер на носа и друг — на сушата. Два неподвижни силуета, собственикът-капитан и един моряк, чакаха на борда. Точно там се спряхме ние с Алатристе, придружени от Олмедийя, а сенките, които ни бяха последвали, се скупчиха постепенно около нас. Господарят ме прати да донеса единия фенер и аз се върнах с него, като го поставих на земята, в нозете му. Сега мъждивата светлина на свещта придаваше още по-мрачен вид на насъбралите се. Лица почти не се виждаха, само краища на мустаци и бради, физиономии, скрити зад плащовете, шапки, нахлупени до очите и бледо присветване на метал, идващо от оръжията, които носеха на поясите си. Разнесе се съвсем тих шепот и шушукане измежду другарите ни, които започваха да се разпознават един друг, но тогава капитанът ги накара да замълчат с отсечена заповед.

— Ще тръгнем надолу по реката, за да свършим една работа, която ще ви бъде обяснена, щом стигнем на мястото, където трябва да бъдем… Всички са взели вече част от полагащата им се сума, така че никой не може да се отмята. Налага се да кажа, че трябва да сме неми по въпроса.

— Съмнението ви ни обижда — обади се някой. — Не един от нас е преживял изтезания и е показал, че може да се държи мъжки.

— Хубаво е да сме напълно наясно… Други въпроси?

— Кога ще си получим остатъка от парите? — попита друг непознат глас.

— След като приключим със задълженията си. По принцип, това трябва да стане вдругиден.

— Пак ли ще е в злато?

— Да, в брой. Дублони с две лица, същите като тези, които всеки един от вас получи предварително.

— Много хора ли трябва да пратим на оня свят?

Погледнах крадешком към ковчежника Олмедийя. Стоеше мрачен и черен в палтото си и видях, че рие в пръстта неловко с върха на обувката си, като че ли се намираше далеч оттам и беше вглъбен в други мисли. Несъмнено, като човек на писмото и мастилото, не беше свикнал на подобни грубости.

— Хора като вас не се събират, за да танцуват чакона52 — отвърна Алатристе.

Разнесе се лек смях, чуха се няколко „пусто да остане“ и „дяволите да го вземат“. Когато утихнаха, господарят ми посочи лодката.

— Качвайте се и се настанявайте възможно най-удобно. Оттук нататък нека ваши милости се смятат за бойци на военна служба.

— Какво означава това? — попита един глас.

На слабата светлина на фенера всички успяха да видят как капитанът обляга лявата си ръка, сякаш случайно, на кръглата ръкохватка на толедската шпага. Очите му пронизваха тъмнината.

— Означава — рече бавно той, — че който не се подчинява на заповед или има възражения, ще бъде убит от мен.

Олмедийя се втренчи в капитана. А дружината така се смълча, че не се чуваше и бръмчене на комар. Всеки от тях предъвкваше думите наум, опитвайки се добре да ги запомни. Тогава, сред тишината, се чу шумът от пляскане на гребла съвсем близо, досами корабите, пуснали котва на брега на реката. Всички смелчаци се обърнаха натам: малка лодка беше изплувала от тъмнината. Силуетът й се очертаваше на фона на блещукащите светлини на отсрещния бряг. Имаше дузина гребци, които опъваха мишци и три черни фигури, изправени на носа. Преди да бе минало достатъчно време, за да може човек да ги преброи, Себастиан Копонс вече беше скочил към тях, готов за бой, с два огромни пистолета, появили се като по чудо в ръцете му. А капитан Алатристе изтегляше голата си шпага, чиято стомана проблесна като мълния.

— За риба тон и за среща с херцога — изрече един познат глас в мрака.

Тия думи подействаха като призив и парола, и всички се скупчиха около капитана и мен, който също бях посегнал към камата.

— Ние сме мирни хора — рече Алатристе.

Групата се поуспокои, докато капитанът прибираше шпагата си, а Копонс скриваше пистолетите. Лодката беше стигнала сушата и беше дошла по-напред от носа на нашия съд. На бледата светлина на фенера можахме смътно да различи тримата мъже, които стояха прави. Алатристе застана до Копонс, като се приближи към брега. Аз го последвах.

— Трябва да се сбогуваме с един приятел — каза същият глас.

Аз също бях различил граф де Гуадалмедина. Подобно на двамата си спътници, и той беше с покрито лице, с шапка и плащ. Зад тях, сред гребците, видях да присветват полускрити запалените фитили на няколко аркебуза. Хората, придружаващи Алваро де ла Марка, бяха склонни да вземат извънредни предохранителни мерки.

— Не разполагаме с много време — каза капитанът сухо.

— Не искаме да ви притесняваме — отговори Гуадалмедина, който продължаваше да стои при другите в лодката, без да слиза на сушата. — Вървете да си вършите работата.

Алатристе се вгледа в закритите лица. Единият мъж беше едър, плащът му обгръщаше снагата и мощните му рамене. Другият беше по-слаб, с шапка без пера и кафеникав плащ, който го покриваше от главата до петите. Капитанът остана още няколко мига загледан в тях. Той самият беше осветен от фенера на носа на лодката, профилът му на сокол червенееше над буйните мустаци, очите му се взираха бдително изпод тъмната периферия на шапката, ръката му докосваше искрящата дръжка на шпагата. Изглеждаше мрачен и опасен в тъмнината и си помислих, че гледан от лодката, видът му навярно не е по-различен. Накрая Копонс, който стоеше между него и лодката, се обърна към хората от дружината, изчакващи малко по-далеч, скрити в нощта.

— На борда — рече той.

Един по един, начело с Копонс, смелчаците минаха покрай Алатристе, фенерът на носа ги осветяваше, докато се качваха на лодката, вдигайки много шум с железата, затъкнати по тях. По-голямата част от мъжете загръщаха лицата си, когато минаваха покрай светлината, но други ги откриваха с безразличие и предизвикателно. Един дори се спря, за да хвърли любопитен поглед към тримата забулени мъже, които присъстваха на странния парад, без да отронят и думичка. Ковчежникът Олмедийя се позабави за миг до капитана, като огледа онези в лодката със загрижен вид, сякаш се чудеше дали да ги заговори, или да си замълчи. Накрая реши да не ги заговаря, прехвърли крак през борда на нашата лодка, препъна се в палтото си и за малко да цопне във водата, ако няколко силни ръце не го бяха подхванали и не го бяха вкарали вътре. Последен беше Бартоло Кагафуего, който носеше фенера в ръка и ми го подаде, преди да се качи на борда. Стори го сред такава шумотевица, сякаш носеше тон бискайска стомана на колана и в джобовете си. Господарят ми стоеше все така неподвижен и наблюдаваше мъжете в другата лодка.

— Това е, което можахме да съберем — каза сухо той.

— Не е лош набор — рече високият и едър мъж със забуленото лице.

Алатристе го погледна, опитвайки се да проникне с очи през тъмнината. Беше чувал и преди този глас. Третият мъж със скрито лице, който беше по-слаб и по-нисък на ръст, и се намираше между него и Гуадалмедина, и който беше следил мълчаливо качването на мъжете, сега изучаваше много внимателно капитана.

— Кълна се — каза накрая той, — че на мен ми вдъхват страх.

Имаше безпристрастен и много вежлив глас. Глас на човек, свикнал никой да не му противоречи. Щом го чу, Алатристе застана мирно като каменна статуя. За няколко секунди долових дишането му, спокойно и съвсем отмерено. Сетне сложи ръка на рамото ми.

— Качвай се на борда — нареди ми той.

Подчиних се, като отнесох багажа и фенера. Прескочих борда и отидох да се настаня на носа, между загърнатите в плащовете си мъже, които миришеха на пот, желязо и кожа. Копонс ми направи място и аз седнах върху вързопа, който носех. Оттам можах да видя как Алатристе, прав на брега, все още стои загледан в мъжете със скрити лица в лодката. После той вдигна ръка, сякаш да свали шапката си, макар че всъщност не го направи (задоволи се да докосне периферията й в знак за поздрав), заметна плаща си през рамо и на свой ред се качи на борда.

— Добра слука — каза Гуадалмедина.

Никой не отговори. Капитанът на лодката беше отпуснал корабните въжета и морякът, след като ни отдалечи от брега, отблъсвайки се с греблото, вдигна платното. Така, подпомагана от течението и лекия бриз, духащ от сушата, нашата лодка разсече в тъмната вода бледото отражение на малкото светлини на Севиля и Триана, и се спусна тихо надолу по реката.

В небето грееха безброй звезди, а дърветата и храстите се редяха подобно на гъсти черни сенки отдясно и отляво, докато плавахме по Гуадалкивир. Севиля остана много назад, от другата страна на завоите на реката, а нощният вятър просмукваше с влага дървенията на лодката и плащовете ни. Ковчежникът Олмедийя лежеше близо до мен и чувах как зъбите му тракат от студ. Аз се наслаждавах на нощта в моето одеяло, с което се бяха загърнал до брадичката, и с глава, отпусната на вързопа. От време на време поглеждах към неподвижния силует на Алатристе, който седеше на кърмата, до шкипера. Над главата ми светлото петно на свещта се люшкаше от течението, като ту закриваше, ту откриваше светлите точици, осеяли небето.

Почти всички се бяха смълчали. Черните фигури се бяха скупчили в тясното пространство на лодката. Наред с шума на водата се чуваха само сънно дишане, силни похърквания и тихият шепот на тези, които бяха останали будни. Някой припяваше фалшиво народна песен. До мен, с нахлупена шапка и добре увит в плаща, Себастиан Копонс спеше като заклан.

Камата ми убиваше на кръста, тъй че накрая се наложи да я махна. За един миг, докато се наслаждавах на звездите с широко отворени очи, ми се прииска да отнеса мислите си към Анхелика де Алкесар. Но образът й все ми убягваше, губеше се зад несигурността на това, което криеше реката надолу по течението си. Бях чул наставленията, които Алваро де ла Марка даде на капитана, бях чул също и разговорите, които последният беше провел с Олмедийя, и в общи линии бях наясно с плана за нападение на фламандския галеон. Замисълът се състоеше в това да превземем кораба, докато е закотвен в района на Санлукар, да срежем въжетата и да се възползваме от течението и прилива, които нощем обикновено бяха благоприятни, за да оставим плавателния съд да бъде отнесен по посока на брега. Там той трябваше да заседне в плитчините и плячката да бъде пренесена до плажната ивица, където щеше чака ескорт, специално подбран за целта: не се предвиждаше и най-бегло вестяване на испанската гвардия, която по това време вече трябваше да пристига в Санлукар по суша и щеше да чака дискретно момента, в който да се намеси. Що се отнася до екипажа на „Никлаасберген“, той се състоеше от моряци, не от войници, и освен това те щяха да бъдат изненадани. Колкото до участта им, инструкциите бяха категорични: при всички случаи нападението щеше да се припише на дързък пиратски набег. И ако има нещо сигурно в тоя живот, то това е, че мъртвите не говорят.

Преди разсъмване, когато започна да се развиделява и короните на тополите — черни и обикновени, опасващи източния бряг, вече се различаваха, застудя. Това разсъни някои от мъжете, те се размърдаха и се скупчиха едни до други, опитвайки се да се стоплят. Най-разбудените си говореха тихо, за да убият времето, и си подаваха един мях с вино. Трима-четирима близо до мен си шушукаха нещо, като си мислеха, че спя. Бяха Хуан Хакета, побратимът му Сангонера и още неколцина. Говореха за капитан Алатристе.

— Все същият си е — заявяваше Хакета… — Безмълвен и спокоен, такъв трябва да го е пръкнала майка му.

— Може ли да му се има доверие? — попита един юначага.

— Като на папска була. Прекарал е известно време в Севиля, като се е прехранвал от острието на шпагата си, както мнозина други. Живяхме заедно в църковното убежище в двора с портокаловите дръвчета… Разправяха, че не му провървяло в някакво премеждие в Неапол. Заради нечия смърт.

— Говори се, че е стар войник и че е бил във Фландрия.

— Да — Хакета снижаваше леко глас. — Както и този арагонец, който спи ей-там, и момчето… Но преди това се е сражавал и в друга война, при Нюпорт и Остенде.

— Има ли добра ръка?

— Дяволски добра. Освен това и същински хищник и голям кучи син — Хакета направи пауза, за да отпие от виното, а аз чух как струйката се стича в гърлото му… — Прикове ли те с тия негови очи, дето приличат на скреж, можеш да се имаш за пътник. Виждал съм го да нанася такива удари с хладно оръжие и да прави такива дупки, които и куршум не може да стори в кожен елек.

Настъпи мълчание, чуха се нови посръбвания. Предположих, че смелчаците гледат към господаря ми, който продължаваше да стои неподвижен на кърмата, до шкипера, който държеше здраво руля.

— Наистина ли е капитан? — попита Сангонера.

— Не мисля — отвърна побратимът му. — Но всички го наричат капитан Алатристе.

— Наистина не изглежда особено словоохотлив.

— Не е такъв. Той е от хората, които говорят повече с шпагата, отколкото с езика. И се кълна, че умее да се бие по-добре, отколкото да мълчи… Един познат е бил с него на галерите в Неапол преди десет-петнадесет години, основното им занимание било да правят дръзки и внезапни набези в канала на Константинопол. Той ми разправи, че турците ги сгащили, когато почти всички на борда били избити, тогава Алатристе заедно с още дузина заотстъпвали, като бясно се сражавали за всяка педя разстояние, а сетне се укрепили в бастиона на рубката, мушкали яростно с ножове турците, докато не паднели мъртви или ранени… Така навлизали вече в канала, когато щастието им се усмихнало и срещнали две галери от Малта, та те спестили на оцелелите злочестата орис да се окажат зад веслата.

— Тогава е мъж на място — рече един.

— Можете да се закълнете в това, приятелю.

— Има и късмет — вметна друг.

— За последното не знам. Сега поне като че ли нещата не му вървят зле… Щом може нас да отърве от дранголника и да ни направи неприкосновени, както великодушно го стори, все някакво влияние ще трябва да има.

— Кои бяха мъжете със закрити лица в оная лодка?

— Нямам представа. Обаче имаха вид на важни особи. Може и да са тия, които дават парите.

— А онзи в черното?… Имам предвид кьопавия, който за малко не цопна във водата.

— Относно него предпочитам да си трая. Обаче ако той е от нашия занаят, тогава аз съм самият Луцифер.

Чух да се леят нови струи вино и няколко доволни оригвания.

— Тая задача поне изглежда свястна — рече някой след малко. — Има злато и другари.

Хакета се засмя тихо.

— Да. Но ваша милост вече чу какво каза господин началникът. Първо трябва да си го изработим… А няма да ни платят за неделна разходка по стъргалото.

— Тъй или иначе — рече един от мъжете, — кълна се, че мен това ме устройва. За хиляда и двеста реала съм готов да очистя и зорницата в небето.

— Аз също — вметна друг.

— Освен това се очертава да изтеглим добри карти: аса кари, светещи в златно като самото слънце, подобно на тия, които нося в джоба си.

Чух ги да си шушукат. Които знаеха да извършват действието събиране, правеха изчисления на тих глас.

— Парите определени ли са на човек? — попита Сангонера. — Или се плаща една сума и тия, които са останали живи, си я поделят?

Отново се разнесе приглушеният смях на Хуан Хакета.

— Мисля, че това ще го разберем едва като дойде време за сервирането на десерта… Това е един от начините да се предотврати забиването на ножове в гърба помежду ни, щом се разпалим, избухнат кавги и настъпи суматоха.

Хоризонтът се обагряше в червено зад дърветата и вече можеха да се различат храстите и спретнатите градини, които от време на време надничаха към брега на реката. Най-сетне станах и аз, минах между спящите и отидох на кърмата, при капитана. Капитанът — мъж, облечен в широка памучна риза и с избеляло кепе на главата, отказа меха с виното, който му предложих и който носех за господаря си. Придържайки щурвала, той внимаваше да поддържа отстоянието от бреговете, както и за бриза, който опъваше платното, и за отделните дънери, които вече можеха да се видят как водата ги носи. Лицето му беше загоряло от слънцето и до момента не го бях чул да продумва, нямаше да си отвори устата и занапред. Алатристе отпи глътка вино и задъвка парчето хляб с пушено месо, което му бях занесъл. Застанах до него, загледан в светлината на хоризонта, която ставаше все по-ярка, и в напълно чистото небе. При все това светлината над реката все още беше неясна и сивкава, и мъжете, полегнали на дъното на лодката, продължаваха да тънат в мрак.

— Какво прави Олмедийя? — попита капитанът, обърнат към мястото, където се намираше ковчежникът.

— Спи. Мръзна цяла нощ.

Господарят ми изви устни в усмивка.

— Не е свикнал — рече той.

На свой ред се усмихнах и аз. Ние обаче бяхме свикнали. Той и аз.

— Ще се качи ли с нас на кораба?

Алатристе сви леко рамене.

— Кой знае — рече той.

— Ще трябва да се грижим за него — измърморих аз загрижен.

— Всеки сам ще трябва да се грижи за себе си. Когато моментът настъпи, ти гледай себе си.

Замълчахме, като си предавахме меха с виното. Известно време господарят ми дъвчеше мълчаливо.

— Вече си голям — каза между два залъка той.

Гледаше ме, все така умислен. А аз почувствах как лек прилив на задоволство стопля кръвта ми.

— Искам да стана войник — изтърсих неочаквано аз.

— Мислех, че преживяното в Бреда ти е било достатъчно.

— Искам да бъда войник. Като баща ми.

Той спря да дъвче. Остана още някое време загледан в мен и накрая посочи с брадичка към мъжете, легнали в лодката, и заяви:

— Не те очаква кой знае какво бъдеще.

Постояхме малко, без да говорим, люлени от клатушкането на лодката. Сега пейзажът зад дърветата започваше да се оцветява в червено и сенките бяха не толкова сиви.

— Във всеки случай — заговори внезапно Алатристе, — остават ти още няколко години, докато пораснеш и придобиеш право да се зачислиш към редиците на воюващите под някое знаме. А сме занемарили образованието ти. Тъй че от вдругиден нататък…

— Чета книги — прекъснах го аз. — Пиша прилично, зная склоненията в латинския и четирите аритметически действия.

— Не е достатъчно. Преподобният Перес е свестен човек и в Мадрид може да се погрижи за теб.

Замълча отново, отправяйки поглед към спящите мъже. Светлината, идваща от изток, подчертаваше белезите по лицето му.

— На този свят — рече той най-сетне, — понякога перото стига там, където шпагата не успява.

— Но това е несправедливо — отвърнах аз.

— Може би.

Не отговори веднага, а след кратко мълчание и ми се стори, че долавям много горчивина в това „може би“. Аз само свих рамене под одеялото. На шестнадесет години бях сигурен, че лесно ще постигна това, което е нужно да постигам. И да му се не види, преподобният Перес въобще не влизаше в сметките ми.

— Има време до вдругиден, капитане.

Казах го почти с облекчение, предизвикателно, загледан упорито в реката, ширеща се пред нас. Без да се обръщам, знаех, че Алатристе ме изучава много внимателно. Когато най-после извърнах към него лицето си, видях, че изгряващото слънце къпе в червено зеленикавите му ириси.

— Имаш право — каза той и ми подаде меха с виното. — Имаме да извървим още много път.