Златото на краля

III. Съдебни пристави и стражари

Очертаваше се вихрена веселба, по толедски20. Но преди да се стигне до нея, вечеряхме и проведохме интересен разговор. Случи се още, че неочаквано се появи един приятел — дон Франсиско де Кеведо не беше казал на капитана, че човекът, с когото щеше да се срещне тази нощ, беше приятелят му Алваро де Марка, граф де Гуадалмедина. За най-голяма изненада на Алатристе, както и моя, графът се появи в странноприемницата на Бесера веднага щом се свечери, непринуден и сърдечен както винаги. Прегърна капитана, погали ме ласкаво по бузата и на висок глас поръча хубаво вино, подобаваща вечеря и удобна стая, за да побъбри с приятелите си.

— Да му се не види, трябва да ми разкажете за Бреда.

Беше облечен по модата, наложена от нашия господар, краля, изключение правеше единствено късият кадифен елек. Останалото бяха скъпи одежди, макар и дискретни, без бродерии и без позлати. Носеше войнишки ботуши, ръкавици в кехлибарен цвят, шапка и дълъг плащ. Под пояса освен шпагата и камата беше затъкнал два пистолета. Понеже познавахме дон Алваро, беше очевидно, че неговата нощ щеше да продължи и след нашата среща и че след полунощ нечий съпруг или някоя игуменка щяха да имат повод да бъдат нащрек. Сетих се за това, което беше споменал Кеведо относно ролята му на придружител в похожденията на краля.

— Изглеждаш много добре, Алатристе.

— И вие не изглеждате никак зле.

— Грижа се за себе си. Но не се заблуждавай, приятелю мой. Бездействието в двора всъщност е уморителен труд.

Беше все същият: напет хубавец, с изискани маниери, които не изглеждаха неуместни в съчетание с топлата му непосредственост, малко грубовата и почти войнишка, с която винаги се беше отнасял към моя господар, откакто последният беше спасил живота му след тежкия разгром при островите Керкенас. Той вдигна наздравица за Бреда, за Алатристе и дори за мен, поспори с дон Франсиско за съгласните звуци в един сонет, погълна с превъзходен апетит агнешкото със сос от мед, сервирано във фин порцелан от Триана, помоли за една глинена лула и за тютюн, и сред кълбетата дим, които изпускаше, се изтегна на една страна, с разкопчан елек и доволен вид.

— Да поговорим за сериозни неща — каза той.

Сетне, докато подръпваше от лулата и отпиваше вино от Арасена, той се вгледа за известно време в мен, за да установи дали е уместно да чуя това, което той беше на път да каже. Накрая без повече увърталия ни постави в течение. Започна с обяснението, че системата на флота за докарване на златото и среброто, търговският монопол на Севиля и строгият контрол на пътуващите до Индиите имат за цел да попречат на чуждите попълзновения и на контрабандата, както и да поддържат смазана грамадната машина за събиране на данъци, мита и такси, от които се хранеше монархията, наред с всички паразити, които успееха да се вредят. Това беше причината за митническия кордон около Севиля, Кадис и залива му, които имаха привилегията да бъдат единствената порта към Индиите. Оттам кралските ковчежета се сдобиваха с обилна част от дохода си, с тази особеност, че при една корумпирана администрация като испанската, работата се нагаждаше така, че управителите и отговорниците плащаха на Короната определена сума срещу постовете си и после тихомълком се оправяха, както те си знаят, крадейки на воля. Това, разбира се, не беше пречка във времена на голяма сиромашия кралят сегиз-тогиз да се обогати, като наложи за назидание някоя и друга конфискация на съкровища на частни лица, които пристигаха с флотилията.

— Проблемът е там — отбеляза той между две дърпания от лулата, — че всички тия данъци, предназначени да покрият разходите по защитата на търговията с Индиите, поглъщат това, което казват, че защитават. Нужно е много злато и сребро, за да се поддържа войната във Фландрия, националната корупция и националната апатия. Тъй че търговците са принудени да избират между две злини: да се окажат обезкървени от страна на кралската хазна или от незаконната контрабанда… Всичко това предизвиква големи надлъгвания — погледна усмихнат към Кеведо, подканвайки го за свидетел. — … Така е, нали, дон Франсиско?

— Тук — съгласи се поетът — дори и най-кьопавият плете мрежи на една кука.

— Или прибира злато в кесията си.

— Вярно е — Кеведо отпи дълга глътка, изтри устата си с опакото на дланта си. — В крайна сметка голяма власт има дон Дублон.

Гуадалмедина го изгледа възхитен.

— Добро определение, да му се не види. Ваша милост трябва да напише нещо по въпроса.

— Вече го сторих.

— Виж ти. Радвам се.

— „Почитан в Индиите се роди…“ — изрецитира дон Франсиско и отпи отново от каната, за да направи по-дълбок гласа си.

— А, това ли било — графът намигна на Алатристе. — Пък аз си мислех, че е на Гонгора.

Виното заседна в гърлото на поета насред глътката.

— Да му се не види макар! Триста дяволи…

— Добре, добре, скъпи ми приятелю…

— Нито добре, нито зле, в името на Лукавия. Подобно оскърбление като това на ваша милост не се среща и при лютераните… Какво общо мога да имам аз с тези лайняни римоплетци, които тъй прекрасно, след като бяха евреи и арапи, сега се правят на папи?

— Беше само закачка.

— Заради такива закачки обикновено се бия, господин графе.

— Обаче с мен, не си го и помисляйте — аристократът се усмихваше сговорчиво и добродушно, като приглаждаше къдравите си мустаци и острата брадичка. — Още си спомням урока по фехтовка, който ваша милост даде на Пачеко де Нарваес — той вдигна изящно десница и с голям апломб отмахна от главата си въображаема шапка — … Поднасям ви своите извинения, дон Франсиско.

— Хм.

— Как тъй хм?… Аз съм гранд на Испания, по дяволите. Бъдете така добър да оцените жеста ми.

— Хм.

После, въпреки големите вълнения, духовете се успокоиха и Гуадалмедина продължи да допълва подробности, които капитан Алатристе слушаше внимателно, с кана вино в ръката, с профил, наполовина осветен в червеникаво от отблясъците на свещите, горящи на масата. Войната е чиста, беше казал той веднъж, преди време. И в този момент разбрах добре какво е имал предвид. Колкото до чужденците, обясняваше Гуадалмедина, за да избегнат монопола, те използват местни посредници като подставени лица (наричат ги слагачи, с което всичко е казано) и така отклоняват стоки, сребро и злато, до които иначе никога не биха се добрали. Но освен това фактът, че галеоните тръгват от Севиля и се връщат в нея, си е стопроцентова измислица: почти винаги спират в Кадис, пристанището „Санта Мария“ или плитчината на Санлукар, където товарят и разтоварват. Всичко това насърчава мнозина търговци да се установяват в тази зона, където е лесно да се заобиколи надзорът.

— Стигнали са дотам да строят кораби с един официално деклариран тонаж и друг, който е действителен. Всички знаят, че се заявяват пет и се транспортират десет. Но корупцията държи устите затворени и волята слаба. Прекалено много хора натрупаха така богатство (той огледа широката част на лулата, сякаш нещо привличаше вниманието му там)… — Участват и висши кралски чиновници.

Алваро де ла Марка продължи разказа си. Приспана от облагите, идващи от отвъдокеанската търговия, Севиля, както и останалата част от Испания, се оказваше неспособна да поддържа собствена индустрия. Много поданици на други страни бяха успели да се заселят тук и с упорство и труд се бяха наложили на пазара. Това им даваше привилегировано положение като посредници между Испания и цяла Европа, с която ние бяхме във война. Парадоксът беше, че докато се сражавахме срещу Англия, Франция, Дания, срещу Турчина и бунтуващите се провинции, същевременно купувахме от тях посредством трети лица стоки, снаряжения, катран, свещи и други стоки, необходими както на Полуострова, така и от другата страна на Атлантика. По този начин златото от Индиите изтичаше за финансиране на войски и кораби, които се биеха срещу нас. Това беше общоизвестна тайна, но никой не прекъсваше този трафик, защото от него всички се облагодетелстваха — в това число и кралят.

— Резултатът бие на очи: Испания отива по дяволите. Всички крадат, мамят, лъжат и никой не плаща, каквото се полага.

— На всичкото отгоре се хвалят с това — вметна Кеведо.

— На всичкото отгоре и това.

При тази картина, продължи Гуадалмедина, контрабандата на злато и сребро е от решаващо значение. Съкровищата, внасяни от частни лица, обикновено се обявяват на половината от стойността им, благодарение на съучастничеството на митничари и служители на Каса де Контратасион21. С всяка флотилия пристигат купища богатства, които потъват в джобовете на частни лица или се озовават в Лондон, Амстердам, Париж и Генуа. Тази незаконна търговия се практикува с въодушевление от чужденци и испанци, търговци, чиновници, генерали от флота, пасажери, моряци, военни и духовници. Показателен е скандалът с епископ Перес де Еспиноса. След смъртта си преди няколко години в Севиля той оставил петстотин хиляди реала и шестдесет и два слитъка злато, които били секвестирани от Короната, щом се установило, че произхождат от Индиите и не са минали през митницата.

— Отделно от най-разнообразните стоки — добави аристократът, — се изчислява, че флотът, който е на път да пристигне сега, кара двадесет милиона реала в сребро от Сакатекас и Потоси, съкровище, което принадлежи на краля и на някои частни лица… Както и осемдесет квинтала22 злато на плочки.

— Това е само официалното количество — уточни Кеведо.

— Точно така. Смята се, че една четвърт от среброто пристига контрабандно. Що се отнася до златото, то почти изцяло принадлежи на кралската съкровищница… Но един от галеоните носи нелегален товар на слитъци. Товар, който никой не е обявил.

Алваро де ла Марка се спря и отпи една глътка, за да даде време на капитан Алатристе да схване добре идеята. Кеведо беше извадил кутийка с енфие, която приближи към носа си и вдиша леко. После кихна сдържано и се изтри с омачкана носна кърпа, която извади от ръкава си.

— Корабът се казва „Вирхен де ла Регла“ — продължи най-сетне Гуадалмедина. — Това е галеон с шестнадесет оръдия, собственост на херцога на Медина Сидония, плава под флага на генуезки търговец от Севиля, който се казва Херонимо Гарафа… На отиване превозва различни стоки, живак от Алмаден за мините със сребро и папски були, на връщане товари всичко, което може да побере вътре. А може да побере много, между другото е проверено, че официално декларираната му товаровместимост е деветстотин бурета от по двадесет и седем ароби23 всяко, когато в действителност различни хитрини на конструкцията му дават възможност за вместимост от хиляда и четиристотин…

Корабът „Вирхен де ла Регла“, додаде той, идва с флота и декларираният му товар включва течен кехлибар, кърмъз, вълна и кожи, предназначени за търговците в Кадис и Севиля. Кара също и пет милиона сечени сребърни реала (две трети от които собственост на частни лица) и хиляда и петстотин златни слитъци, предназначени за кралското съкровище.

— Добра плячка за пирати — отбеляза Кеведо.

— Най-вече ако се има предвид, че във флота тази година има още четири кораба с подобни товари. — Гуадалмедина погледна капитана сред дима на лулата… — Разбираш ли сега защо англичаните бяха така заинтересовани от Кадис?

— А откъде англичаните знаят всичко това?

— По дяволите, Алатристе. Как го знаем ние?… Щом с пари може да се купи дори спасението на душата, представи си как е за останалите неща. Тази вечер ми се струваш малко наивен. Къде си бил през последните години?… Във Фландрия или си витал из облаците?

Алатристе си наля още вино и не каза нищо. Очите му се спряха на Кеведо, който се усмихна под мустак и сви рамене. Това е положението, казваше жестът му. И никога не е било по-различно.

— Тъй или иначе — продължи Гуадалмедина, — няма почти никакво значение какво носи галеонът като деклариран товар. Знаем, че прекарва допълнително контрабанда сребро на стойност около един милион реала, макар че в този случай среброто е последното нещо, което ни интересува. Важното е, че „Вирхен де ла Регла“ носи в трюмовете си още две хиляди къса злато, които не са обявени (той насочи към капитана мундщука на лулата си)… — Знаеш ли колко струва този нелегален товар, ако се изчисли съвсем грубо стойността му?

— Нямам никаква представа.

— Струва двеста хиляди златни ескудо.

Капитанът погледна ръцете си, които лежаха неподвижни на масата. Пресмяташе мълчаливо.

— Сто хиляди мараведи — измърмори той.

— Точно така — Гуадалмедина се смееше. — Всички знаем колко струва едно ескудо.

Алатристе повдигна глава и впи очи в аристократа.

— Ваша милост греши — рече той… — Не всички го знаят така, както го зная аз.

Гуадалмедина понечи да отвори уста, несъмнено за да пусне някое ново остроумие, но леденото изражение на моя господар като че ли мигновено го разубеди. Знаехме, че капитан Алатристе беше убивал хора за една десетохилядна част от тази сума. Без съмнение в този момент той си представяше, както и аз самият, колко войска можеше да се купи с подобно количество пари. Колко аркебузи, колко живота и колко смърти. Колко човешки воли и колко съвести.

Чухме Кеведо да се прокашля, после поетът изрецитира, сериозно и бавно, с тих глас:

След това настъпи неловко мълчание. Алваро де ла Марка гледаше лулата си. Накрая я сложи на масата.

— За да се натоварят тези четиридесет квинтала злато допълнително — продължи най-сетне той, — плюс недекларираното сребро, капитанът на „Вирхен де ла Регла“ е накарал да махнат осем от оръдията на галеона. Дори и така той пътува претоварен, ако е вярно това, което се говори.

— На кого принадлежи златото? — попита Алатристе.

— Този момент е твърде деликатен. От една страна стои херцог де Медина Сидония, който организира операцията, предоставя кораба и отнася най-големите облаги. Има един банкер от Лисабон и друг от Амстердам, както и няколко лица от двора… Едното от тях изглежда е кралският секретар Луис де Алкесар.

Капитанът ме стрелна за миг с поглед. Аз му бях разказал, разбира се, за срещата си с Гуалтерио Малатеста при Кралските дворци, макар без да споменавам за каляската и сините очи, които вярвах, че съм видял сред свитата на кралицата. Гуадалмедина и Кеведо, които от своя страна го наблюдаваха съсредоточени, се спогледаха.

— Маневрата — продължи Алваро де ла Марка, — се състои в следното: преди да разтовари официално в Кадис или в Севиля, „Вирхен де ла Регла“ да бъде спрян в плитчините на Санлукар. Генералът и адмиралът на флота са купени, така че под претекст, свързан с времето, англичаните или каквото друго там им хрумне, да накарат корабите да хвърлят котва там поне за една нощ. Тогава ще се извърши прехвърлянето на нелегалното злато на друг галеон, който чака наблизо: казва се „Никлаасберген“. Става дума за голям фламандски риболовен кораб от Остенде, с капитан, екипаж и корабопритежател — все безупречни католици… Свободни да кръстосват между Испания и Фландрия, под покровителството на знамената на нашия господар, краля.

— Къде ще отнесат златото?

— Както изглежда, частта на Медина Сидония и на другите остава в Лисабон, където португалският банкер ще я прибере на сигурно място… Останалото заминава право за бунтовните провинции.

— Това е предателство — каза Алатристе.

Гласът му беше спокоен, а ръката, с която поднесе каната към устните си, топвайки мустаците си във виното, въобще не трепна. Но аз можах да видя как светлите му очи потъмняват по много странен начин.

— Предателство — повтори той.

Тонът, с който бе произнесена тази дума, съживи скорошни образи в паметта ми. Неустрашимите редици на испанската пехота в равнината на мелницата на Руйтер, с грохота на бойните барабани зад гърба ни, който будеше у онези, които щяха да умрат, носталгия по Испания. Добрият галисиец Ривас и знаменосеца Чакон, загинали, за да спасят знамето на сини и бели шахматни квадрати, на хълма при редута Терхейден. Вика на сто гърла, изтръгнал се на зазоряване в каналите, щурма на Оудкерк. Мъжете, които плачеха с кални сълзи, след като се бяха били на нож в траншеите… Изведнъж и на мен си се прииска да пия и взех, че пресуших чашата си на една глътка.

Кеведо и Гуадалмедина отново размениха погледи.

— Това е Испания, капитан Алатристе — каза дон Франсиско. — Видно е, че ваша милост е забравил нашенските привички във Фландрия.

— Още повече — натърти Гуадалмедина, — че тук става дума за сделки. И не се случва за първи път. Разликата е, че сега кралят, и по-специално Оливарес, нямат доверие на Медина Сидония… Посрещането, което им оказа преди две години в земите на доня Ана24, и приятелските жестове, с които ги удостоява при това пътуване, не скриват факта, че дон Мануел де Гусман, осмият херцог, се е превърнал в малък крал на Андалусия… От Уелва до Малага и Севиля се слуша неговата воля. А това, ведно с маврите, които са насреща, и с Каталуния и Португалия, вечно прикрепени едва-едва към картата ни, се оказва опасно. Оливарес се страхува, че Медина Сидония и синът му Гаспар, херцогът на Ниебла, тъкмят коварен ход, с който се готвят да разклатят Короната… В друг момент тия неща биха се разрешили с тяхното обезглавяване след процес, напълно съответстващ на тяхното височайше положение… Но Медина Сидония стоят много високо и макар техният роднина Оливарес да ги ненавижда истински, никога не би се осмелил да забърка името си в такъв публичен скандал, още повече без доказателства.

— А Алкесар?

— Дори кралският секретар не е лесна плячка в днешно време. На него му провървя в двора, радва се на подкрепата на инквизитора Боканегра от Съвета на Арагон… Освен това графът-херцог го смета за полезен в опасните си двойни игрички. — Гуадалмедина сви рамене презрително. — Тъй че той се спря на едно дискретно и резултатно за всички решение.

— Да даде урок — отбеляза Кеведо.

— Точно така. Това означава да се отмъкне контрабандното злато под носа на Медина Сидония и да се вкара в кралските сандъци. Самият Оливарес е планирал удара с одобрението на краля и това е причината за въпросното пътуване до Севиля на техни величества: нашият Фелипе Четвърти иска да присъства на представлението. А сетне, с невъзмутимото си равнодушие, да се раздели със стария херцог с една прегръдка, достатъчно отблизо, за да го чуе как скърца със зъби… Проблемът е, че скроеният от Оливарес план съдържа две части: една полуофициална, малко деликатна, и друга, неофициална, по-трудна.

— Точната дума е опасна — уточни Кеведо, винаги бдящ за точността на понятията.

Гуадалмедина се приведе над масата към капитана.

— В първата, както навярно вече си предположил, участва ковчежникът Олмедийя…

Господарят ми кимна бавно. Сега вече всяко парче от мозайката идваше на мястото си.

— А във втората — рече той — участвам аз.

Алваро де ла Марка погали изключително спокойно мустаците си. Усмихваше се.

— Ако нещо ми харесва у теб, Алатристе, то е, че не е нужно да ти се обясняват нещата по два пъти.

Излязохме да се поразходим из тесните и слабо осветените улици, когато нощта вече беше напреднала. Луната намаляваше и озаряваше с красива виделина покритите входове на къщите и позволяваше да се различат профилите ни под стрехите и тъмните корони на портокаловите дървета. Изрядко се разминавахме с тъмни фигури, които ускоряваха крачка при нашата поява, защото Севиля беше толкова несигурна, колкото и всеки друг град в тия късни доби. Когато излязохме на едно малко площадче, някакъв човек със забулено лице, който стоеше облегнат до един прозорец и шушукаше нещо, се обърна, застана в защитна позиция, а прозорецът внезапно хлопна. И в черната сянка — беше силует на мъж — видяхме да проблясва стомана, носена за всеки случай. Гуадалмедина се засмя помирително, поздрави с „добра нощ“ неподвижния силует и продължи по пътя си. Шумът от нашите стъпки ни предшестваше по ъглите и уличките край зидовете. Понякога светлината на някое маслениче се прокрадваше през жалузите на прозорците, покрити с железни решетки, свещи или тенекиени лампи горяха по ъглите на някоя и друга улица, под мозаечните изображения на Непорочната Дева или страдащия Иисус.

Ковчежникът Олмедийя, обясни Гуадалмедина, докато вървяхме, е бездушен канцеларски плъх, отдаден на цифрите и архивите, притежаващ истински талант за занаята си. Радвал се на пълното доверие на херцог де Оливарес, когото съветвал по счетоводните въпроси. И за да си изградим представа що за човек е той, Гуадалмедина отбеляза, че освен в разследването, което отвело до ешафода Родриго Калдерон, е взел участие и в делата срещу херцозите Лерма и Осуна. Като връх на всичко се водел за почтен — нещо нечувано в професията му. Единствената му известна страст били четирите математически действия, а целта на живота му била сметките му да излязат точни. Цялата тази информация за контрабандата на злато е резултат от доклади, получени от шпиони на Оливарес, потвърдени от няколкомесечни щателни разследвания от страна на Олмедийя из съответните кабинети, министерски канцеларии и архивни служби.

— Остава да се проучат единствено последните подробности — заключи аристократът. — Флотилията вече е била съзряна отдалеч, тъй че не остава много време. Всичко трябва да се реши утре по време на едно посещение, което Олмедийя ще направи на наемателя на кораба, въпросния Гарафа, за да изясни някои точки относно прехвърлянето на златото на „Никлаасберген“… Не ще и дума, че визитата няма официален характер и че Олмедийя не разполага с власт или авторитет, които би могъл явно да демонстрира — Гуадалмедина изви присмехулно вежди, — тъй че има вероятност генуезецът да се изплъзне, позовавайки се на високопоставено покровителство.

Минахме покрай една кръчма. Прозорецът светеше и до нас достигаше звън на китара. Вратата се отвори и през нея долетяха песни и смехове. Преди да отиде да потъне в пиянски сън, някой повърна шумно на прага изпитото вино. Между напъните му чувахме прегракналия му глас, който споменаваше Бога, ала не точно в молитва.

— Защо не вкараш в затвора този Гарафа? — пожела да узнае Алатристе… — Килия за разпит, писар, палач и добро обслужване с въженце за мъчение вършат чудеса. В крайна сметка, залогът е могъществото на краля.

— Не е толкова лесно. В Севиля властта си оспорват Кралският съд и Градският съвет, а архиепископът не пропуска да бъде на всяка манджа мерудия. Гарафа е с добри връзки по тази линия, както и по линия на Медина Сидония. Ще избухне скандал, а междувременно златото ще се изпари… Не. Всичко трябва да стане незабелязано. А генуезецът, след като разкаже всичко каквото знае, ще се наложи да изчезне за няколко дни. Живее единствено с прислужника си, така че никой няма да се трогне особено, ако се изпари, дори завинаги — графът направи многозначителна пауза… — Нито дори кралят.

След като каза това, Гуадалмедина повървя известно разстояние в мълчание. Кеведо крачеше близо до мен, малко по-назад, като се поклащаше важно, накуцвайки, а ръката му беше на рамото ми, сякаш по някакъв начин искаше да ме задържи настрани от цялата тази работа.

— Накратко, Алатристе: ти раздаваш картите.

Не виждах лицето на капитана. Съзирах само тъмния му силует пред мен, шапката и края на шпагата му, очертаващи се в светлите правоъгълници, които луната рисуваше под стрехите. След малко чух думите му:

— Да се отървем от генуезеца е лесна работа. Що се отнася до другото…

Замълча и спря. Стигнахме до него. Стоеше с наведена глава, а когато вдигна лице, светлите му очи се озариха от отблясъците на нощта.

— Не обичам мъченията.

Каза го простичко, с равен тон, без драматизъм. Звучеше като обективен факт, изказан на глас. Не обичаше още киселото вино, пресолените манджи, мъжете, неспособни да се ръководят от правила, дори тези правила да бяха строго индивидуални, различни или извън общоприетото. Настъпи тишина и ръката на Кеведо се отдели от рамото ми. Гуадалмедина се прокашля неловко.

— Това не е мое решение — рече той накрая с известно неудобство. — И на мен не ми се нрави да зная за това. Да се изтръгне необходимата информация, е задача на Олмедийя и на теб… Той върши неговата си работа, а на теб ти се плаща, за да му помагаш.

— При всички случаи това с генуезеца е лесната част — отбеляза Кеведо с тон на човек, който иска като посредник да вмъкне още нещо.

— Да — потвърди Гуадалмедина. — Защото, когато Гарафа сподели и последните подробности по сделката, все още ще е останала една малка процедура, Алатристе…

Беше се изстъпил срещу капитана и неудобството отпреди беше изчезнало в думите му. Не можех да видя добре лицето му, ала съм сигурен, че в този момент се усмихваше.

— Ковчежникът Олмедийя ще ти подсигури средства, за да вербуваш една избрана група… Стари другари и подобни на тях хора. Смелчаци, които умеят да си служат със стоманата, за да съм по-ясен. Най-доброто, което се предлага на пазара.

Хленчът на един просяк със светилник в ръка, събиращ милостиня за заупокойни литургии, прозвуча от другия край на улицата. „Спомнете си за покойните — казваше той. — Спомнете си“. Гуадалмедина остана загледан в светлината, докато тя се стопи в мрака и накрая отново се обърна към господаря ми.

— После ще трябва да нападнеш един проклет фламандски кораб.

Така, унесени в приказки, стигнахме до онази на част на града със зида, минаващ край Аренал, до арката Голпе с изображението на Светата Дева от Аточа на варосаната стена — през нея се отиваше към прочутия публичен дом „Компас де ла Лагуна“. Когато портите на Триана и Аренал бяха затворени, тази малка арка и публичният дом бяха най-сгодният начин да се излезе извън стените на града. А Гуадалмедина, според това, което ни довери с леки недомлъвки, имаше важна среща в кръчмата „Гамара“25, в Триана, от другата страна на моста, свързващ двата бряга. „Гамара“ граничеше с един метох, чиито монахини бяха известни с това, че се намираха на това място против волята си. Неделната им служба беше по-посещавана от последното театрално представление: бъкаше от народ, от едната страна на решетките — черни була и бели ръце, а от другата — въздишащи ухажори. Във връзка с това се говореше, че най-високопоставени господа (включително знатни чужденци, както и нашият господар кралят) в ревностната си вяра стигат до такива крайности, че за да засвидетелстват религиозната си преданост, идват тук на посещение и в малките часове на нощта.

Колкото до публичния дом „Компас“, то често срещаният израз „по-голяма уличница и от Мендес“, се дължеше именно на факта, че една от жените с фамилия Мендес (чието име използва, наред с други хора на перото, самият Франсиско де Кеведо в прословутите си весели романси на Ескараман26), беше възпитаничка на това заведение, което предлагаше на пътниците и търговците, отседнали в близката улица „Тинторес“ и из другите странноприемници на града, както и на самите жители кореняци, разбира се, хазартни игри, музика и жени от тия, за които великият Лопе каза:

… И за които довършва мисълта така, както никой друг не би могъл, съвсем в свой стил, не по-малко великият дон Франсиско:

Заведението въртеше някой си Гарсипосадас, от известна севилска фамилия. Той имаше брат, поет в двора (приятел на Гонгора между другото и изгорен същата година заради содомия заедно с някой си Пепийо Инфанте, мулат, и той поет, който беше работил като прислужник на адмирала на Кастилия), както и друг — изгорен преди три години в Малага като тайно изповядващ юдейската вяра. И понеже където са двама, там са и трима, въпросните случаи в семейството му бяха спечелили прозвището Гарсипосадас Препечения. Този достоен субект изпълняваше умело тежката задача на татенце или баща на вертепа, смекчаваше с монети възраженията в името на безпрепятственото развитие на занаята, опитваше се да убеди посетителите да оставят оръжията си в преддверието и възпрепятстваше влизането на лица под четиринайсетгодишна възраст, за да не нарушава разпорежданията на губернатора. Що се отнася до останалото, гореспоменатият Гарсипосадас Препечения беше в прекрасни отношения със съдебните пристави и стражарите, които, спазвайки принципа „ти на мен, аз на теб“, най-безцеремонно покровителстваха търговията му. Последната напълно основателно би могла да се опише със следното:

Удовлетворението, не ще и дума, означаваше добре натъпкана кесия. Около това място се навърташе пасмина от братството27, юнаци, които се кълняха в душата на Ескамиля, негодяи, самохвалковци от квартала Нерия, купци на животи и търговци на удари с нож — пъстра гозба, подправена със заблудени аристократи, забогатели в Перу испанци, буржоа с дълбоки джобове, духовници, преоблечени в светски дрехи, комарджии, невинни душици, които плащаха чужди сметки, полицейски доносници, виртуозни изнудвачи, изобщо хорица от всякакъв сорт. Някои бяха толкова големи измамници, че надушваха чужденеца от аркебузен изстрел, като при това често бяха имунизирани срещу правосъдието, за което, вече речено в стихове, написа самият дон Франсиско де Кеведо:

По този начин, закрилян от властта, в „Компас“ всяка нощ преминаваше върволица от хора, отдавайки се на скверна веселба, полята с най-доброто и изискано вино — то се вливаше като река, а понякога излизаше и като водопад. Там се танцуваше лъстивата сарабанда и всеки вършеше, каквото му е по сърце. Публичният дом беше обитаван от над тридесет сирени на вярна служба, като всяка разполагаше със собствено помещение. Важните личности посещаваха „Компас“ в събота вечер, та затова всяка събота сутрин пристигаше един полицейски агент, за да провери дали сирените не са заразени с френската болест28 и съответно да предизвикат клиента да бълва змии и гущери, питайки се защо Господ не изпраща на турчина и на лютерана туй, що е отредил нему. Всичко това, според носещите се слухове, изкарваше от кожата архиепископа. Понеже, както можеше да се прочете в една паметна бележка от ония дни: „в Севиля има най-много незаконно съжителстващи, лъжесвидетели, мошеници, убийци, спекуланти-прекупвачи… Игралните домове са повече от 300, а леките жени — повече от 3000“.

Но да се върнем на нашия разказ, което не означава, че ще се отдалечим много-много от темата. Бяхме стигнали дотам, където Алваро де ла Марка се канеше да се раздели с нас — под арката Голпе, почти на входа на публичния дом. Тогава злата съдба пожела оттам да минат нощните стражи, обхождащи града, и един съдебен пристав с жезъла си. Както ще си припомнят ваши милости, неприятната случка с обесения войник отпреди няколко дни беше отприщила враждебни действия между правосъдието и войнишкото съсловие от галерите. И както едните, така и другите търсеха всякакви възможни начини да си върнат на отсрещната страна. Тъй че денем не се виждаше полиция по улиците, а нощем войниците не излизаха от Триана, нито минаваха портите, водещи към вътрешността на града.

— Виж ти, виж ти — рече приставът, щом ни видя.

Първоначално Гуадалмедина, Кеведо, капитанът и аз се спогледахме объркани. Лош късмет беше, че сред цялата тази пасмина, която сновеше нагоре-надолу из мрака край Лагуна, този хубавец със стражите избра да се закачи именно за нас.

— На господа самохвалковците им харесва да се поразтъпчат и да подишат свеж въздух — додаде приставът с много подигравателен тон.

Можеше да си позволи присмеха и доброто настроение, защото беше подсигурен от четирима души, въоръжени с шпаги и кръгли щитове, чиито лица показваха, че не си падат много-много по шегите, а мъждивата светлина на онова място ги правеше да изглеждат още по-кисели. Тогава схванах. Огрени от малкия уличен фенер на Вирхен де Аточа, одеянията на капитан Алатристе и Гуадалмедина, както и моите, имаха вид на войнишки. Дори късата кадифена дреха на Алваро де ла Марка беше забранена в мирно време (колкото и да е странно, предполагам, че си я беше сложил тази нощ, за да ескортира краля), а беше достатъчно да се хвърли един поглед на капитан Алатристе, за да се надуши от левга, че е на военна служба. Кеведо, съобразителен както винаги, видя да се задава градоносният облак и реши да оправи положението:

— Проявете снизхождение, ваша милост — обърна се той прелюбезно към пристава. — Та тези идалгоси са хора на честта.

Прииждаха любопитни да видят какво става и се насъбираха около нас: две-три леки жени с къси наметки, няколко съмнителни личности, един пияница, помъкнал голяма бутилка с вино гарнача29. Самият Гарсипосадас Препечения подаде глава изпод арката. Такова струпване на хора вдъхна кураж на пристава.

— Кой е молил ваша милост да обяснява това, което ние и сами можем да установим?

Чух как Гуадалмедина цъкна припряно с език. „Не се огъвайте, ваши милости“, насърчи един глас, скрит сред сенките и зяпачите. Отекнаха и смехове. Под малката арка се скупчваше още народ. Някои вземаха страната на правосъдието, а други, които бяха мнозинството, ни поощряваха да се впуснем в забавната игра на стражари и апаши.

— Задържани сте в името на краля.

Последното не вещаеше нищо хубаво. Гуадалмедина и Кеведо размениха погледи и аз видях как аристократът заметна плаща през рамо, откривайки ръката си и шпагата, като едновременно с това се възползваше от възможността да закрие лицето си.

— Не е здравословно да се страда от една тъй неразумна постъпка — рече той.

— Дали ваша милост ще страда, или не — изпъчи се непреклонно приставът, — не давам и пукната пара.

При подобна размяна на любезности сблъсъкът ставаше неизбежен. Колкото до моя господар, той стоеше неподвижен и мълчалив, гледаше оня с жезъла и полицаите. Орловият му профил и буйните му мустаци под широкополата шапка му придаваха внушителен вид в полумрака. Или поне на мен, който го познавах добре, ми се струваше така. Бих дал всичко на света за една шпага, защото онези бяха петима, а ние четирима. След миг поправих сметката си, отчаян. С моите две педи стомана, които носех, наброявахме едва трима и половина.

— Предайте шпагите — каза съдебният пристав, — и бъдете така любезни да ни придружите.

— Това са важни личности — направи последен опит Кеведо.

— А аз съм херцог де Алба.

Ставаше очевидно, че приставът беше решен да постигне своето, дори сметката му да излезеше крива. Това беше негова територия и съгражданите му го наблюдаваха. Четиримата стражари изтеглиха шпагите и започнаха да ни заграждат в широк полукръг.

— Ако успеем да се отървем и никой не ни разпознае — прошепна хладнокръвно Гуадалмедина с глас, приглушен от наметката пред лицето, — утре случаят ще бъде погребан дълбоко… Ако ли не, господа, най-близката църква е тази на Сан Франсиско.

Онези от полицейската дружина все повече приближаваха. С черните си дрехи стражите почти се сливаха с тъмнината. Под арката зяпачите създаваха допълнително настроение с шегаджийски пляскалия с ръце. „Дай им да се разберат, Санчес“, подхвърли някой подигравателно на пристава. Без да бърза, много уверен в себе си и много надут, въпросният Санчес напъха жезъла в пояса си, изтегли шпагата, а в лявата ръка размаха огромен пистолет.

— Броя до три — каза той още по-безстрашен. — Едно…

Дон Франсиско де Кеведо леко ме отмести назад, като застана между стражарите и мен. Гуадалмедина наблюдаваше сега профила на капитан Алатристе, който продължаваше да стои на същото място, невъзмутим, изчислявайки разстоянията и извъртайки тялото си много бавно, за да не изпуска от поглед лицето на стража, стоящ най-близо, и без да престава да следи крадешком останалите. Забелязах, че Гуадалмедина търсеше с очи този, когото моят господар гледаше, а сетне, забравяйки за него, се взираше в друг, сякаш приемаше това препятствие за преодоляно.

— Две…

Кеведо отмахна късия си плащ. „Нямаше друг изход и прочие“, измърмори той през зъби, докато отпускаше кукичката на плаща си, за да навие тъканта подобно на кръгъл щит около лявата си ръка. От своя страна Алваро де ла Марка заметна така плаща си, че да защити половината от торса си от ударите с нож, които щяха да завалят като градушка. Аз се отделих от Кеведо и застанах до капитана. Дясната му ръка се насочваше към ръкохватката на шпагата, а лявата докосваше дръжката на камата. Можех да чуя дишането му, поривисто и дълбоко. Изведнъж си дадох сметка, че от няколко месеца, всъщност от Бреда, не съм виждал да убиват човек.

— Три — съдебният пристав вдигна пистолета и извърна лице към зяпачите. — В името на краля, благоволете да се предадете на правосъдието!

Не беше довършил репликата си, когато Гуадалмедина стреля по него от упор с един от малките си револвери, а гърмежът го отхвърли назад така, както си беше, все още с извърнато лице. Една жена под арката изпищя и в тъмнината премина очаквателен шепот, защото да гледаш как ближните се бият или се мушкат едни други с ножове е стара испанска традиция. И тогава, в същия този миг, Кеведо, Алатристе и Гуадалмедина посегнаха към хладните оръжия, в улицата проблеснаха седем голи остриета и всичко протече дяволски бързо: звън, тряс. Стоманата хвърляше искри, стражарите надаваха викове „в името на краля, предайте се в името на краля“, чуваха се възгласи и шумотевица и сред зрителите. А аз, който също бях изтеглил своята кама от ножницата, останах да гледам как за по-малко от половин „Аве Мария“ Гуадалмедина промуши меката част на ръката на един от стражарите, Кеведо прокара прорез през лицето на друг, като го залепи за стената, с длани върху раната и кървящ като прасе, готово за осоляване, а Алатристе, с шпага в едната ръка и кама в другата, въртеше и двете като светкавици и намушка две педи толедска стомана в гърдите на третия, който призоваваше Дева Мария, преди да се отскубне и да падне на земята, повръщайки струйки кръв, приличащи на черно мастило. Всичко беше станало така мълниеносно, че четвъртият полицай, без да се двоуми, си плю на петите, когато видя господаря ми да се обръща най-сетне и към него. На този етап от събитията аз прибрах камата си и грабнах една от шпагите, паднали на земята — беше тази на съдебния пристав. Изправих се с нея в мига, в който двама или трима зяпачи, привлечени от внезапно избухналата свада, приближаваха, за да помогнат на стражарите. Ала всичко беше така светкавично разрешено, че ги видях да спират рязко, едва-що понечили да се притекат на помощ, спогледаха се едни други, а после останаха напълно неподвижни, наблюдавайки предпазливо капитан Алатристе, Гуадалмедина и Кеведо, които с голите си шпаги възнамеряваха да продължат жътвата. Застанах до моите хора и заех позиция „ан гард“. Ръката ми, която държеше стоманата, трепереше не от притеснение, а от силна възбуда. Бих дал душата си, за да добавя един свой удар с шпага към схватката. Ала спонтанно зародилото се желание на ония типове да се бият се изпаряваше. Стояха си там благоразумно, мърморейки отдалеч едно друго, нещо от рода на „чакайте, ваши милости, ще видите“ и прочие, сред подигравките на любопитните, докато ние отстъпвахме, без да обръщаме гръб, и напускахме бойното поле, превърнало се в касапница: един стражар убит на място, простреляният пристав — по-скоро мъртъв, отколкото жив и без дъх дори да се изповяда, онзи с ръката, налагащ с парцали раната си, както можеше, а този с нарязаното лице — на колене до стената, стенещ под кървавата си маска.

— Ще запомните галерите на краля! — провикна се Гуадалмедина с подобаващия предизвикателен тон, преди да се скрием зад първия ъгъл. Последното беше хитър ход, който щеше да се пише на сметка на войниците, понеже злочестият пристав се беше заинатил да стане неговата, а това доведе до многобройните разменени удари с шпаги през тази нощ.

По улица „Аринас“, по пътя за портата на Аренал, дон Франсиско де Кеведо импровизираше шеговити победни стихове и във весело настроение търсеше някоя отворена кръчма, в която да накваси словата си и да ни ободри с нещо по-изискано. Алваро де ла Марка се смееше очарован. Добра схватка и добре изиграна, да му се не види. Колкото до капитан Алатристе, той беше избърсал острието на шпагата си с парче плат, което пазеше в един от вътрешните си джобове, и след като я беше прибрал в ножницата, вървеше мълчалив, потънал в мисли, в които бе невъзможно да се проникне.

Аз крачех до него, горд като дон Кихот, и държах в ръцете си шпагата на съдебния пристав.