Зовът на костите

14

Беше чела някъде, че човек не бива да се връща на мястото, където е бил щастлив, защото по този начин започва да го губи, и смяташе, че авторът на тази мисъл е прав. Местата, действителни или въображаеми, идеализирани от розовата мъгла на въображението, можеха да се окажат така безобразно реални и толкова отчайващи, че да зачеркнат с един замах мечтата. Добър съвет за този, който имаше повече от едно място, на което да се връща. За Амая това бе тази къща, къщата, която живееше сякаш свой живот и се придържаше към него, приютяваше го между стените си и му вдъхваше топлина. Тя съзнаваше, че видимото или невидимото присъствие на леля й придава душа на къщата, въпреки че в сънищата й тя винаги беше празна, а Амая - малка. Измъкваше скрития пред входа ключ и хукваше навътре, обезумяла от страх и гняв, и едва пристъпила прага, долавяше хилядите присъствия, които я посрещаха и залюляваха в един почти утробен покой, благодарение на който малкото момиче, будувало цяла нощ, за да не го изяде майка му, най-сетне можеше да се отпусне пред огъня и да заспи.

Влезе в къщата и докато сваляше палтото си, се заслуша в прекрасната гълчава на веселата дружинка, събрала се в хола. Жените бяха насядали около красивата шестоъгълна маса за покер, но като че ли въобще не се интересуваха от пръснатите по зеленото сукно карти, заети да ахкат и да охкат пред малкия Ибай, който минаваше от ръка на ръка с очевиден възторг както на стариците, така и на бебето.

- Боже господи, Амая, това е най-хубавото дете на света - възкликна Мирен, като я видя.

Амая се засмя на пресилените хвалби на „момичетата“, които обсипваха Ибай с целувки и милувки.

- Съвсем ще го разглезите - скара им се тя на шега.

- За бога, дъще, остави ни да му се порадваме, толкова е сладичък - обади се друга старица и се надвеси над детето, което очаровано се усмихваше.

Джеймс се приближи да я целуне и се извини, сочейки гостенките.

- Съжалявам, скъпа, нищо не можах да направя, те са много и са въоръжени с игли за плетене.

При тези думи всички се завтекоха към чантите си, за да извадят елеченцата, шапките и търлъчките, които бяха изплели за бебето.

Амая гушна Ибай и започна да се любува на красивите дрешки, които приятелките на леля й плетяха за сина й. Още щом го прегърна, усети как присъствието й разтревожи детето и то веднага захленчи за храната си.

Тя се качи в спалнята, излегна се на кревата и постави бебето до себе си, за да го накърми. Джеймс ги последва, опъна се до нея и я прегърна през гърба.

- Колко е лаком! - възкликна. - Изключено е да е гладен, яде преди час, но щом те подуши...

- Горкичкият, много му липсвам, както и той на мен - прошепна тя, любувайки му се.

- Днес следобед дойде Маноло Аспирос.

- Кой? - попита разсеяно тя, загледана в сина си.

- Маноло, моят приятел архитектът. Пак отидохме до Хуанитаенеа и той остана очарован, има цял куп идеи как да я реставрираме, като запазим основните й характеристики. Ще дойде пак тия дни, вече за да вземе размери и да почне да подготвя проекта. Толкова съм въодушевен...

Амая се усмихна.

- Радвам се, скъпи - каза и се наведе да го целуне по устата.

Той остана замислен.

- Амая, днес по обед отидох с Ибай до пекарната да търся сестра ти, но като пристигнахме, Ернесто ми каза, че вече си е тръгнала за вкъщи. Понеже е наблизо, минах по задните улици и се разходих на слънце дотам...

Амая вдигна Ибай, за да се оригне, и се поизправи в леглото, за да гледа мъжа си.

- Рос чистеше някакви драсканици от вратата. Попитах я и тя ми каза, че сигурно е работа на хулиганчета... престорих се, че й вярвам, но това не бяха драскулки, а обиден надпис, Амая. Вече беше заличила по-голямата част, но думата още прозираше.

- Какво пишеше?

- Убийца.

Ароматът на чичаро¹⁴ на фурна изпълваше цялата къща, когато слязоха да вечерят. Рос помагаше на леля си да сложат масата и Амая сложи Ибай в една люлка, за да бъде наблизо, докато се хранят. Изяде с апетит рибата, винаги се изненадваше колко вкусна е рибата, сготвена по този най-прост начин, със запръжка и картофи, и си мислеше, че е нормално да е гладна: едва бе имала време за два-три залъка през целия ден. След вечерята, докато другите раздигаха масата, тя сложи Ибай да спи и се върна в трапезарията точно навреме, за да задържи Рос, преди да се качи да си легне.

14 Вид сафрид. - Б. пр.

- Росаура, ще ми хвърлиш ли едни карти?

Веднага усети, че е привлякла вниманието на леля си, която поспря с две чаши в ръце и се заслуша.

Рос погледна уклончиво настрани.

- О, Амая, много съм уморена, защо не помолиш леля? Знам, че от няколко дни я сърбят ръцете за това. Нали, лельо? - каза тя и влезе в кухнята.

Енграси кръстоса поглед с Амая, изви въпросително вежди и каза по посока на кухнята:

- Разбира се, ти върви да си легнеш, скъпа.

Когато Рос и Джеймс се оттеглиха, двете седнаха една срещу друга и мълчаха, докато Енграси изпълняваше бавната церемония по разгъване на коприненото вързопче, в което стоеше увито тестето Таро, и без да бърза, размесваше картите с белите си костеливи пръсти.

- Радвам се, че най-сетне реши да се изправиш срещу това, дъще. От няколко седмици, щом хвана картите, усещам енергията, която тече към теб.

Амая тъжно се усмихна. Молбата към Рос беше чисто и просто извинение, за да поговори с нея за случващото се в пекарната.

- Рос има проблем.

Старицата неохотно се засмя.

- Амая, знаеш колко много ви обичам и трите и че съм готова на всичко за вас, но мисля, че е крайно време да приемеш, че сестра ти освен по-голяма от теб е вече възрастен човек. Рос по природа е особена и трудна по характер. Тя е от хората страдалци, които сякаш носят невидим кръст на гърба си, но тежко ти, ако посегнеш да облекчиш товара им. Можеш да й предложиш помощ, но не й се меси, защото ще го изтълкува като незачитане.

Амая се замисли и кимна в знак на съгласие.

- Мисля, че това е добър съвет.

- С който няма да се съобразиш... - добави Енграси.

Старицата постави тестето пред своята племенница и изчака да го разсече. После взе двете купчинки и отново ги размеси, преди да ги нареди пред нея, за да си избере карти.

Амая не ги взимаше, само леко ги докосваше с пръст, сякаш за да остави пръстовия си отпечатък, и без повече да пипа, чакаше Енграси да извади картата, преди да избере следващата. Така, докато станаха дванайсет, които лелята разположи в кръг като цифри на часовник или основните посоки на компас. Докато обръщаше картончетата едно след друго, изражението й се бе сменило от първоначалното учудване към безусловно уважение.

- О, дъще! Колко си пораснала, виж само каква жена си станала - каза тя и посочи картата на императрицата най-отгоре. - Винаги си била силна, иначе как би понесла тежките изпитания, които ти бе отредено да преживееш, но през последната година в теб се е отворила нова врата - каза тя, сочейки друга карта, - врата, която си отворила отчаяно и там си заварила нещо необичайно, нещо, което е променило погледа ти.

Амая се върна във времето и пространството към кехлибарените очи, вперени в нея откъм горския гъсталак, и неволно се усмихна.

- Нещата не се случват току-така, Амая; не е било нито съдба, нито случайност. - Енграси докосна с пръст една карта и се дръпна, сякаш я бе ударил слаб ток. Вдигна изненадано очи. - Това не го знаех, никога не ми се е появявало.

Амая се заинтересува още повече и жадно заразглежда шарените картончета.

- Над тебе висеше присъда още преди да се родиш.

- Но...

- Не ме прекъсвай - сопна се Енграси. - Знаех, че винаги си била различна, че допирът със смъртта белязва хората завинаги, но по много различен начин. Може да те превърне в хленчеща сянка на онова, което си могла да станеш, или, както в твоя случай, да ти вдъхне колосална сила, необикновени способности и прозорливост. Но мисля, че ти вече си била такава по природа, мисля, че и амачи Хуанита го е знаела, баща ти го е знаел, майка ти го е знаела, узнах го и аз след завръщането ми от Париж. Момиченцето с очи на воин, което кръжеше около майка си, готово да залегне всеки миг, което се държеше на благоразумно разстояние, избягваше всеки допир и поглед и спираше да диша, щом усетеше, че го наблюдават. Момиченцето, което не спеше, за да не го изядат.

Променила си се, Амая, и това е хубаво, защото беше неизбежно, но и опасно. Мощни сили са надвиснали над теб и те дърпат за крайниците, всяка в различна посока. Ето го - Енграси посочи една карта. - Пазителят, който те закриля, който те обича по най-чист начин и няма да се отдели от теб, защото е орисан да те закриля. Тук - посочи тя следващата карта -строгата жрица, която те тласка към битка, изисквайки подчинение и нечовешка отдаденост. Тя ти се възхищава и ще те използва като стрела срещу враговете си, защото за нея ти си просто оръжие, воин, който се сражава със злото и й служи в изконната битка за възстановяване на равновесието. Равновесие, нарушено от едно отвратително деяние, събудило бесовете, спящите от векове по върховете на долината стихии, за чието усмиряване сега си призвана да спомогнеш.

- Но тя добра ли е? - усмихна се Амая на леля си; независимо от начина, по който ги проявяваше, любовта и загрижеността на Енграси бяха безусловни и неподправени.

- Не е нито добра, нито лоша, тя е силата на природата, справедливото равновесие, което може да бъде толкова жестоко и безмилостно, колкото и майката земя.

Тогава Амая погледна внимателно картите и връщайки се назад, посочи една.

- Ти каза, че някой е нарушил равновесието с едно отвратително деяние. Дюпри ми каза да се върна към началото, да търся онова, което е развихрило злото.

- О, Дюпри! - възкликна леля й ужасено. - Защо толкова държиш на това? То може наистина да ти навреди, Амая, не е шега.

- Той никога не би ми навредил.

- Може би не онзи Дюпри, с когото си се запознала. А и как може да си сигурна, че е на твоя страна след случилото се?

- Защото го познавам, лельо, и ми е все едно до каква степен са се променили обстоятелствата около него. Той си остава най-добрият анализатор, когото съм срещала, честен, почтен и безкрайно уравновесен полицай, и точно по тази, а не по друга причина е изпаднал в сегашното си положение. Не е моя работа да го съдя, защото и той не ме съди, винаги ме е подкрепял, беше и продължава да бъде най-добрият съветник, с когото един полицай може да разполага. И няма да критикувам действията му, защото не са ми съвсем ясни, знам само, че винаги отговаря на обажданията ми.

Лелята мълчеше и я гледаше много сериозно. Стисна устни и каза:

- Обещай ми, че няма да участваш в това разследване по никакъв начин.

- Това е случай на ФБР на другия край на света, не знам как бих могла да участвам.

- Няма да участваш по никакъв начин - настоя Енграси.

- Няма... освен ако той не ме помоли за това.

- Няма да те помоли, ако ти е толкова добър приятел, колкото твърдиш

Амая погледна картите мълчаливо, взе една от тях и я провлачи по масата, избутвайки с нея другите, докато не ги събра на купчинка.

- Ти забравяш, че с мен той говори, отзовава се на молбите ми винаги, когато му се обадя. Не мислиш ли, че това само по себе си ме отличава и ме поставя в привилегировано положение?

- Съмнявам се, че е привилегия, за мен е по-скоро проклятие.

- Така или иначе, това е същото проклятие, което, изглежда, ме е избрало още преди да се родя - каза Амая и посочи картите. - Същото, което населява сънищата ми с мъртъвци, наведени над леглото ми, с горски пазители или повелителки на бурите - добави ядно тя, повишавайки леко глас. - Лельо, всичко това е загуба на време - заключи, внезапно уморена.

Енграси закри уста, кръстосвайки двете си ръце върху устните си, загледана в племенницата си с растяща тревога.

- Не, не, не, замълчи, Амая. Не бива да вярваш...

Амая спря и довърши старото заклинание, което хиляди бастанци бяха повтаряли в продължение на векове.

- ...че съществуват, не бива да казваш, че не съществуват.

Двете постояха в мълчание няколко секунди, докато възстановят дишането си, но Енграси не отделяше очи от разбърканите карти.

- Не сме приключили - каза тя и посочи тестето.

- Боя се, че приключихме, лельо, сега трябва да свърша нещо.

- Но... - запротестира лелята.

- Ще продължим, обещавам ти - каза Амая, докато ставаше и обличаше палтото си. Наведе се и целуна леля си. - Върви да си легнеш, да не те заварвам тук, когато се върна.

Но лелята не помръдна, остана седнала там, когато Амая излезе от къщата.

Веднага забеляза как влагата от реката, примесена с мъглата, свлекла се привечер по планинските склоновете, полепва по черното й вълнено палто и то посивява от хилядите микроскопични капчици вода. Закрачи по пустата улица към моста и за миг поспря, за да погледне екрана на телефона си и да види колко е часът, след което обърна очи към тъмната река, където язовирът бучеше в тихата нощ. Кръчмата ,Чокото“ и ресторант „Тринкете“ вече бяха затворени и вътре не се виждаше никаква светлина. Тръгна между къщите, долепила гръб за стените, докато стигна до главния вход на пекарната. На ъгъла спря за секунди, ослуша се и едва след като се увери, че наоколо няма жива душа, прекоси тъмния паркинг по посока на задния двор, където се скри зад контейнерите за смет, провери за пореден път фенерчето и джиесема, инстинктивно опипа оръжието на колана си и се усмихна. Мина почти половин час, преди да чуе хрущенето на чакъла от приближаващи се стъпки. Някакъв човек, сам, не много висок, целият в черно, вървеше решително към вратата на склада. Амая изчака и чу тракането на прастмасовите топчета във флакона, докато посетителят разклащаше спрея, и съскането на газта предшестващо неизбежната рисунка. Няколко пръски, ново разклащане, поредно съскане... Излезе иззад контейнера и освети с фенера си „художника“, докато в същото време с другата си ръка насочваше към него камерата на мобилния си телефон.

- Стой, полиция - извика тя, използвайки класическата формула, докато светваше с фенерчето и снимаше няколко пъти с камерата.

Жената изпищя кратко и остро, захвърли флакона с боя и хукна да бяга.

Амая не си направи труда да я преследва; не само че я бе познала, ами разполагаше и с две хубави снимки, на които добре се виждаше жената с побелели коси, светещи като рамка около главата й под мощната светлина на фенера, със спрея в ръка, обидния махленски надпис зад гърба и неоценимо изражение на страх на лицето. Наведе се, пъхна спрея в един плик и тръгна към дома на среднощната художничка.

Свекървата на сестра й отвори вратата. Беше успяла да метне пеньоара на лилави цветчета над дрехите, с които бе излизала, но все още ускореното й дишане ясно издаваше усилието, което бе положила, връщайки се вкъщи тичешком. Амая беше сигурна, че не я е видяла, макар да бе чула гласа й, когато й извика „стой“. Тази жена не беше глупава; ако бе имала някакво съмнение кой я бе сварил там, то се разсея, щом я видя пред вратата. Въпреки това нагло попита:

- Ти какво търсиш тук? Вашето семейство не е добре дошло в този дом, особено по това време - каза тя, придавайки си важност и преструвайки се, че гледа часовника.

- О, аз не идвам при вас, госпожо, аз идвам да видя Фреди.

- Той обаче не ще да те види - изрепчи се жената.

Отвътре долетя дрезгав глас, който тя едва позна.

- Ти ли си, Амая?

- Да, Фреди, отбих се да те видя - повиши глас тя от вратата.

- Пусни я да влезе, ама.

- Не ми се струва подходящо - възпротиви се майката вече по-тихо.

- Казвам ти да я пуснеш да влезе, ама. - Гласът му издаваше умора.

Жената не възрази, но продължаваше да препречва входа, гледайки я невъзмутимо.

Амая я хвана за рамото и решително я отмести, бутайки я назад, като същевременно я придържаше, за да не загуби равновесие. Тръгна към малката дневна, където всичко бе разместено, за да може инвалидната количка на Фреди да се побере между креслата пред работещия макар и без звук телевизор.

Седнал в инвалидната количка, Фреди изглеждаше доста естествено и не си личеше, че е парализиран от врата надолу, но от атлетичното тяло, с което той толкова се гордееше, не бе останала и следа; сега на негово място имаше скелет, обвит в кожа, а дебелите дрехи само подчертаваха това. Лицето му обаче беше все така красиво, може би дори по-красиво отпреди, защото от него лъхаше някакъв меланхоличен покой, който наред с бледността, нарушавана само от зачервените очи, му придаваше повече добродушие и мекота от всякога.

- Здравей, Амая - усмихна й се той.

- Здрасти, Фреди.

- Сама ли си? - попита той и погледна към вратата. - Мислех, че може би... Рос...

- Не, Фреди, сама съм, трябва да говоря с теб.

Той като че ли не я чу.

- Рос добре ли е?... Не идва да ме вижда, а толкова бих искал... но нормално е да не иска да ме вижда.

Майката, която се бе облегнала на вратата и я гледаше враждебно, яростно се намеси.

- Нормално било! Никак дори не е нормално, освен ако си без сърце, като нея.

Амая дори не я погледна. Избута едно от креслата, докато го нагласи пред инвалидната количка, и седна, загледана в зет си.

- Сестра ми е добре, Фреди, но може би е редно да обясниш на майка си защо е нормално Рос да не иска да те вижда.

- Не е нужно да ми казва каквото и да било - изфуча жената. - Всичко ми е ясно; след това, което причини на горкото ми момче, не смее да си покаже носа тук и да го погледне в очите. И добре прави, да ти кажа право, защото, ако ми цъфне на прага, не отговарям за действията си, Бог ми е свидетел.

Амая отново не й обърна внимание.

- Фреди, мисля, че трябва да поговориш с майка си.

Той преглътна слюнката си с известно затруднение, преди да отговори:

- Амая, това засяга само Рос и мен, не мисля, че майка ми...

- Казах ти, че Рос е добре, но това не е съвсем вярно. Има един малък проблем, който напоследък я притеснява - каза тя и постави екрана на джиесема си пред очите му, за да види снимката на майка си със спрея за графити в ръка.

Той истински се слиса.

- Какво е това?

- Ами това е майка ти преди двайсет минути, докато пишеше обидни думи по вратата на пекарната, с това се занимава през последните месеци: преследва Рос, заплашва я и пише „мръсна убийца“ на пекарната и на вратата на дома й.

- Ама?

Майка му стоеше безмълвна, забила презрително очи в пода.

- Ама! - извика Фреди с неподозирана сила. - Какви ги вършиш?

Тя задиша учестено, почти се задъха и изведнъж се хвърли да го прегърне.

- А ти какво искаш да направя? Направих това, което трябваше да направя, най-малкото за една майка. Като я видя на улицата, ми идва да я удуша заради мъките, които ти причини.

- Тя не е направила нищо, ама, аз сам го направих.

- Но по нейна вина, защото е неблагодарница, защото те заряза и ти обезумя от болка, бедното ми момче - разрида се тя от чиста ярост, прегърнала безжизнените му крака. - Я се погледни! - извика, вдигайки глава. - Погледни се на какъв хал си по вина тая мръсница!

Фреди мълчаливо плачеше.

- Кажи й го, Фреди - настоя Амая. - Кажи й защо беше заподозрян за смъртта на Ан Арбису, кажи й защо Рос се беше изнесла от вкъщи и защо опита да се самоубиеш

Майката поклати глава.

- Вече знам защо.

- Не, не знаете.

Той гледаше майка си и плачеше.

- Време е, Фреди, мълчанието ти причинява страдание на много хора, а като гледам природната склонност на семейството ви да се хвърля в необмислени постъпки, не бих се учудила, ако майка ти накрая извърши някоя дивотия. Дължиш й го, но най-вече го дължиш на Рос.

Той спря да плаче и лицето му отново доби спокойното изражение, което толкова я бе изненадало.

- Права си, дължа й го.

- Нищо не дължиш на тая пачавра - изсъска майка му.

- Не я обиждай, ама, тя не го заслужава. Рос ме обичаше, грижеше се за мен и ми беше вярна. Изнесе се от вкъщи, защото откри, че се виждам с друга жена.

- Не е вярно - възрази майката, решена да не отстъпва. - Коя жена?

- Ан Арбису. - Той прошепна името и въпреки изминалите месеци, Амая забеляза колко силно страда.

Майката зяпна от изумление.

- Влюбих се в нея като ученик, не мислех за нищо и за никого освен за себе си. Рос подозираше и когато повече не можеше да търпи, си тръгна. А в деня, в който научих, че Ан е била убита, не издържах и... е, вече знаеш какво направих.

Майката стана и преди да излезе от дневната, само му каза:

- Трябваше да ми кажеш, сине. - Опъна дрехите си и тръгна към кухнята, бършейки сълзите си.

Амая остана пред него, загледана тъжно към коридора, по който се бе отдалечила възрастната жена.

- Не се тревожи за нея - каза спокойно Фреди, - ще й мине. В края на краищата винаги ми е позволявала всичко и сега няма да направи изключение. Съжалявам само за Рос, дано не е помислила, че аз... е, че имам нещо общо с това.

- Не ми се вярва да го е помислила...

- Причиних й много болка, защото действах, без да мисля, като малоумен, но и съзнателно; работата е там, Амая, че Ан направо ми беше взела ума, тя ме побърка. Добре си бях с Рос, обичах я, честна дума, но това момиче, Ан... с нея беше различно. Вмъкна се в главата ми и не можах да й устоя. Избереше ли някого веднъж, край с него, беше много силна.

Амая смаяно го гледаше как говори като омагьосан, сякаш черпеше речта си от въздуха.

- Тя ме избра и задвижи конците като кукловод. Убеден съм, че тя е предизвикала Виктор, но се разбираше и със сестра ти.

- Рос се закле, че не са се познавали, че само я е виждала - удиви се Амая.

- Не говоря за Рос, а за Флора. Един ден се отбих по някаква причина в пекарната и ги видях заедно: Ан излезе от задната врата, поговориха си малко и на сбогуване се прегърнаха много сърдечно. Следващата неделя, докато си пиехме вермута под колоните, Флора спря да ни поздрави; каза, че се връщала от църква. Тогава по улицата мина Ан и аз се направих, че не я познавам. Рос нищо не забеляза, но Флора взе да се преструва повече и от мен и това силно ме впечатли след онова, което бях видял. При следващата ми среща с Ан аз я попитах, но тя отрече, каза, че нещо съм се объркал, дори се ядоса и аз се отказах. В крайна сметка ми беше все едно.

- Сигурен ли си в това, Фреди?

- Да, напълно.

Амая се замисли.

- Понякога идва да ме види.

- Кой?

- Ан. Веднъж в болницата и два пъти, откакто съм тук.

Амая го погледна, без да знае какво да каже.

- Ако можех да се движа, щях да сложа край на живота си. Знаеш ли, вещиците не мирясват и след смъртта, самоубийците - също.

Докато говореше с Фреди, беше усетила телефона си да вибрира, но предвид обстоятелствата бе решила да не му обръща внимание. Като излезе от къщата, видя, че има две пропуснати обаждания от Йонан. Набра го и зачака да чуе гласа му.

- Шефке, открих две близки роднини на убитите жени: сестрата на едната и лелята на другата, първата в Билбао, втората в Бургос; и двете са готови да разговарят с вас.

Амая погледна часовника си и видя, че минава дванайсет.

- Малко е късно да им звъним сега... Обади им се утре сутрин и им кажи, че ще ги посетя. Прати ми адресите с есемес.

- Не искате ли да дойда с вас? - попита Йонан леко разочарован.

Тя помисли малко и реши, че не иска; това беше нещо, което сама трябваше да свърши.

- Ще използвам пътуването, за да посетя сестра си Флора в Сараус, имаме някои семейни въпроси за уреждане. Ти остани тук и си почивай. През последните дни не си отделял носа си от компютъра, а работите в Арискун като че ли се поуспокоиха, така че изкарай спокойно деня си, ще говорим, като се върна.

Като наближи къщата на леля си, забеляза някаква фигура, притаена в сенките между две улични лампи, и инстинктивно посегна към оръжието си; тогава фигурата пристъпи напред и излезе от мрака. Фермин Монтес, видимо на градус, я изчака да приближи.

- Амая...

- Как смеете да идвате тук? - сряза го тя възмутена. - Това е домът ми, не разбирате ли, домът ми. Нямате никакво право.

- Искам да говоря с вас - обясни той.

- Ами поискайте среща. Седнете пред мен в кабинета и кажете какво искате, но не може да ме причаквате по коридорите на участъка или пред дома ми, не забравяйте, че аз съм по средата на разследване, а вие сте отстранен от служба.

- Да поискам среща ли? Мислех, че сме приятели...

- Това ми звучи познато - отвърна саркастично тя. - Не го ли бях казала аз? И как ми отговорихте вие? О, да, „продължавайте да си го мислите“.

- Атестациите са тази седмица.

- Май не ви вълнуват особено, ако се съди по поведението ви.

- Какво ще кажете?

Амая се обърна към него, изумена от безочието му.

- Не знаете, нали?

- Какво ще кажете? - настоя той.

Тя го погледна изпитателно. Под очите му висяха големи воднисти торбички, а на лицето

му, доста пепеляво, забеляза няколко непознати бръчки около устата, на която бяха изписани всичкото му презрение и неприязън.

- Какво ще кажа ли? Че сте същият човек, който миналата година едва не си пръсна мозъка.

- Хайде, Саласар, знаете, че не е така - запротестира той.

- Поискайте среща - отсече Амая, издави ключа си и тръгна към вратата. - Нямам намерение да говоря повече с вас.

Той остана загледан след нея, докато свиваше устни, преди да каже:

- Според мен няма смисъл да искам среща. Както чувам, вие прекарвате повече време навън, отколкото в участъка, а работата оставяте на другите. Вярно ли е, Саласар?

Тя се обърна и открито му се усмихна, но веднага след това заличи усмивката и каза сухо:

- Началник Саласар. За вас. Това е името, което следва да напишете най-отгоре на молбата за среща.

Монтес се изопна за миг, а лицето му почервеня, което си пролича дори на това слабо осветление. Амая помисли, че ще й отговори, но вместо това той се обърна и си тръгна.

Събу ботушите си, преди да се качи по стълбите, и както винаги благодари за нощната лампа, която вече по навик оставяха да свети в спалнята. Постоя няколко минути загледана в Ибай, който спеше с вдигнати ръчички, разтворил длани като морски звезди, сочещи севера и юга, и в едва доловимото туптене, забележимо само във вените на бялото му вратле. Съблече се и се пъхна, зъзнейки, в леглото. Джеймс се поразмърда, като я усети, прегърна я и я привлече я към себе си, усмихвайки се, без да отваря очи.

- Краката ти са ледени - прошепна той и ги обви със своите.

- Не само краката...

- Кое още? - попита той в полусън.

- Това тук - посочи тя, водейки ръката му до гърдите си.

Джеймс отвори очи, в които сънят бързо отлиташе, и се обърна на една страна, без да спира да я гали.

- Още някъде?

Тя се усмихна глезено, уж недоволна и клатейки тъжно глава.

- Къде? - запита любезно Джеймс и легна върху нея. - Тук ли? - посочи, целувайки я по врата.

Тя отрече.

- Тук? - продължи да пита той, докато слизаше от гърдите надолу, обсипвайки кожата й с бързи целувки.

Тя отрече.

- Дай ми жокер - замоли се той усмихнато. - По-надолу ли?

Тя кимна утвърдително и уж свенливо.

Той се пъхна под завивката, целувайки очертанието на пубиса, докато стигна до гениталиите й.

- Мисля, че открих мястото - каза той и я целуна и там. Изведнъж се надигна нагоре между чаршафите с престорено възмущение.

- Но... ти ме излъга - обяви, - това място изобщо не е студено, та то направо гори.

Тя палаво се усмихна и отново го бутна под завивката.

- Продължавай работа, робе.

И той се подчини.

Бебето плачеше, чуваше го много отдалече, като от друга стая, затова отвори очи, стана и тръгна да го търси. С босите си крака усещаше топлината на дървото, загрято от камините, отопляващи къщата. А сноповете слънчева светлина, нахлуващи през стъклата, очертаваха прашни пътечки във въздуха, които се разпадаха, щом минеше през тях.

Тръгна нагоре по стълбите, заслушана в далечния плач, но той вече не я караше да бърза, а само будеше любопитството на едно деветгодишно момиченце. Погледна ръцете си, които се плъзгаха по парапета, и малките крачета, които се подаваха изпод бялата нощница, ушита и избродирана от амачи Хуанита с дантелен ширит от бледорозова панделка, който сама бе избрала сред всичките, показани й от Хуанита. Сега заедно с хленченето на Ибай се долавяше някакъв ритмичен звук, так, так, като от разбиващи се вълни, като от механизъм на часовник. Так, так и плачът започна полека-лека да стихва, докато напълно заглъхна. И тогава го чу.

- Амая - гласът звучеше нежно и много отдалече, както преди плача на бебето.

Тя продължи да се качва, доверчиво, уверено, нали беше в къщата на амачи, където нищо лошо не можеше да й се случи.

- Амая - призова я отново гласът.

- Идвам - отвърна тя и като се чу, помисли колко много си приличат двата гласа, викащият и отговарящият.

Стигна до горната площадка и постоя неподвижно няколко секунди, за да чуе как пукат дървата в камините в притихналата къща, как скърца подът под тежестта й и затихващото так, так, което - беше почти сигурна - идваше отгоре.

- Амая - повика я тъжното детско гласче.

Тя се пресегна с мъничката си ръка, за да се хване за парапета, и предприе последната част от изкачването, чувайки все по-ясно онова так, так. Една крачка, втора, почти в такт с потракването, докато стигна най-горе. Тогава Ибай отново заплака и тя забеляза, че плачът му идва откъм люлката, която се полюшваше наляво-надясно по средата на голямата стая, сякаш някаква невидима ръка я залюляваше толкова силно, че да стигне чак до дървения ограничител, който я спираше. Так, так, так, так. Изтича натам с протегнати ръце, за да спре клатещата се люлка, и тогава го видя. Малкото момиченце, с нощница също като нейната, седеше в единия ъгъл на тавана, русите му коси падаха по раменете до средата на гърдите, а от очите му тихо се лееха сълзи, гъсти и черни като моторно масло, капеха в скута му, мокреха нощницата и боядисваха всичко в черно. Като позна момиченцето, Амая усети дълбока болка в гърдите: това беше самата тя, изоставена, полумъртва от страх. Отвори уста да каже на детето да не плаче повече, че всичко ще се оправи, но гласът й се прекърши в средата на гърлото, когато момиченцето вдигна онова, което бе останало от отрязаната му ръка, и посочи люлката, в която Ибай плачеше като обезумял.

- Не позволявай на ама да го изяде като мен.

Амая се обърна към люлката, грабна бебето и хукна надолу по стълбите, докато момиченцето повтаряше зад гърба й предупреждението.

- Не позволявай на ама да го изяде.

И докато слизаше, препъвайки се, по стълбите, притиснала Ибай към гърдите си, забеляза другите деца, всичките още невръстни и тъжни, които я чакаха наредени едно до друго в шпалир от двете страни на стълбата, безмълвно вдигаха ампутираните си ръце, плачеха и я гледаха отчаяно. Тя изпищя и писъкът й прониза съня и я изтръгна от транса разтреперана и обляна в пот, с притиснати към гърдите ръце, сякаш още носеше бебето си, а гласът на момиченцето звънтеше от небитието.

Джеймс спеше, но Ибай неспокойно се въртеше в люлката си. Тя го вдигна, все още замаяна от съня, и тръпнеща от страх, светна нощната лампа, за да пропъди окончателно остатъците от кошмара. Погледна часовника и видя, че скоро ще съмне. Сложи детето в леглото до себе си и му подаде гърдата; малкият я гледаше с широко отворени очи и така й се усмихваше, че на няколко пъти загубваше ритъма на смученето, обаче след няколко минути започна да протестира, настоявайки за още храна. Амая го премести на другата гърда, но бързо установи, че пак няма да му е достатъчно. Погледна сина си с безкрайна тъга, въздъхна и слезе в кухнята да му приготви шишето с биберона. В края на краищата природата следваше своя кръговрат и количеството храна, която можеше да дава на Ибай, бе намаляло заради разредените кърмения; тялото й просто се регулираше. Вече почти не кърмеше бебето, кого мислеше да излъже? Не и природата, разбира се. Върна се в стаята, където Джеймс вече се беше събудил и се занимаваше с малкия. Той я погледна учудено, когато взе Ибай на ръце и започна да го храни с биберона, докато сълзите се стичаха по лицето й.